Метаданни
Данни
- Серия
- Малазанска книга на мъртвите (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Memories of Ice, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 77 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Galimundi (2010 г.)
- Разпознаване и корекция
- dave (2010 г.)
- Допълнителна корекция
- Диан Жон (2015)
Издание:
Стивън Ериксън. Спомени от лед
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2005
ИК „Бард“, 2005
ISBN: 978–954–584–035–7
История
- — Добавяне
- — Корекция
10.
Три чеда роди майката Тъма.
Първите, Тайст Андий, й бяха най-скъпите,
заселили земята преди Светлината,
а сетне в болка се родиха Вторите, Тайст Лайани,
славата жарка на самата Светлина.
И Първите отрекоха Майка си
в своя гняв, и бяха низвергнати,
чеда обречени на майката Тъма.
А сетне тя роди, във милостта си, Третите,
чедата на жестока бран между Тъма и Светлина,
Тайст Едур, и сянката възлегна
над душите им.
Ръката с все сила го зашлеви през лицето. Ударът заглъхна още докато се мъчеше да осмисли значението му, остави след себе си само парещата изтръпналост, от която той с радост се отдръпна, за да потъне отново в несвяст.
Зашлевиха го още веднъж.
Грънтъл с мъка отвори очи.
— Разкарай се — изръмжа и ги затвори отново.
— Натряскал си се — изръмжа Стони Менакис. — И вониш. Богове, одеялата ти са подгизнали от бълвоч. В смисъл, можеш и да си изгниеш тук, все ми е едно. Твой е, Бюк. Аз се връщам в казармата.
Грънтъл чу тропота на ботушите по скърцащите нерендосани дъски на пода на мизерната стая, чу как изскърца вратата, отвори се и се затръшна. Въздъхна, обърна се на другата страна и заспа пак.
Студен мокър парцал го плесна през лицето.
— Я се умий — изръмжа Бюк. — Трябваш ми трезвен, приятел.
— На никой не му трябвам трезвен — изломоти Грънтъл и дръпна парцала от лицето си. — Остави ме на мира, Бюк. Точно ти…
— Да, точно аз. Я ставай, по дяволите.
Две ръце го хванаха под мишниците и го надигнаха. Грънтъл успя да сграбчи китките на Бюк, но ръцете му бяха изнемощели и успя само да ги дръпне вяло. Болка прониза главата му и се струпа зад стиснатите му очи. Той се преви на две и пенестата жлъч се изля от устата и ноздрите му между охлузените му ботуши.
Пристъпите затихнаха. Главата му изведнъж се проясни. Той изплю последните капки бълвоч и се намръщи.
— Не съм те молил, копеле. Нямаш право да…
— Млъкни.
Той изръмжа и стисна главата си с ръце.
— Колко дни?
— Шест. Пропусна шанса си, Грънтъл.
— Шанс? За какво ми говориш?
— Вече е късно. Септархът с армията на Панион премина реката. Церемонията започна. Според слуха укрепленията извън стените ще бъдат щурмувани още днес. Няма да издържат. Армията отвън е голяма. Все ветерани, водили не една обсада — и всички успешни…
— Стига. Не мога да мисля.
— Не искаш. Харло е мъртъв, Грънтъл. Време е да изтрезнееш и да поскърбиш.
— Ти си скърби, Бюк.
— Моята скръб свърши, приятел. Отдавна.
— Гуглата да ме вземе, така е.
— Не ме разбра. Никога не си ме разбирал. Скърбих, но то заглъхна. Свърши се. Сега… ами, нищо няма. Огромна празна пещера. Пепел. Но ти не си като мен — сигурно си мислиш, че си, но не си.
Грънтъл заопипва за мокрия парцал, който беше хвърлил на пода. Бюк го тикна в ръката му. Грънтъл го притисна до пулсиращото си чело и простена.
— Тъпа, безсмислена смърт.
— Всяка смърт е тъпа и безсмислена, приятел. Докато живите не изваят някакъв смисъл от нея. Ти какво ще изваеш от смъртта на Харло, Грънтъл? Послушай ме. Празната пещера не предлага утеха.
— Не търся утеха.
— А трябва. Никоя друга цел не си заслужава, аз поне би трябвало да го знам. Харло беше и мой приятел. Според както ни го описаха Сивите мечове, които ни намериха, ти си бил паднал, а той е направил това, което се очаква да направи приятел — защитил те е. Застанал е над теб и е поел ударите. И е бил убит. Но е направил това, което е поискал — спасил ти е кожата. И това ли получава за награда, Грънтъл? Нима искаш да погледнеш в очите призрака му и да му кажеш, че не си е струвало?
— Не трябваше да го прави.
— Не в това е смисълът, нали?
Настъпи мълчание. Грънтъл изтри брадясалите си бузи и вдигна към Бюк мътните си очи.
Сълзите на стареца се стичаха по набръчканите му страни. Той извърна лице, изненадан от погледа му.
— Стони е склонна към самоубийство — измърмори Бюк и отиде до прозореца да отвори кепенците. Светлината нахлу в стаята. — Загубила е приятел, а може би ще загуби и втори.
— Тя загуби двама там, Бюк. Онзи баргастки хлапак…
— Да, прав си. Откакто дойдохме, не сме ги виждали много Хетан и Кафал. Въртят се около Сивите мечове… нещо се мъти тук според мен. Стони може да знае повече — и тя е в казармата.
— А ти?
— Още съм на служба при Бочълайн и Корбал Броуч.
— Проклет от Гуглата тъпак.
Бюк отри лицето си с длан и се усмихна кисело.
— Значи ставаме двама.
— Върви в Бездната, кучи сине.
Слязоха по няколкото разкривени стъпала на улицата — Грънтъл се бе облегнал тежко на рамото на приятеля си. Кръвта продължаваше да бушува в главата му и пристъпите на гадене още стискаха празния му стомах.
Предишните му спомени за града бяха доста накъсани и замъглени първо от шока, а после от многобройните халби ейл. Той спря и се заоглежда объркано.
— Кой квартал е това?
— Задната част на Стария Дару, Храмовият квартал — отвърна Бюк. — Още една улица на север и си при богатите храмове с градини. Намерил си единствената мръсна уличка и единствения мръсен бардак, Грънтъл.
— Май съм бил тука — измърмори той и примижа към близките сгради. — Само че и тогава имах някакво оправдание, не помня вече какво беше.
— Човек лесно си намира оправдания. Знам го добре.
— Да. Не се съмнявам, че го знаеш. — Погледна омърляните си дрехи. — Трябва ми баня… оръжията ми къде са?
— При Стони. Както и повечето ти пари. Разплатила се е за теб — дългове нямаш, — тъй че можеш да го загърбиш всичко това.
— И да повървя.
— И да повървиш. Ще поостана с теб, до казармата поне…
— Да не се загубя, а? — рече кисело Грънтъл.
— Е, има още няколко камбани до трусовете.
— Да. Дестраянтът може да помогне за това, ако го помолиш учтиво.
Свиха на юг, заобиколиха каре занемарени жилищни постройки и излязоха на широките булеварди между оградените с високи стени кръгли „станове.“ По улиците се мяркаха малко хора и всичките вървяха плахо и се озъртаха, сякаш на ръба на паниката. Обкръжен град, очакващ скорошното кръвопролитие.
Грънтъл се изплю в канавката.
— Твоите господари какви ги кроят, Бюк?
— Купиха едно наскоро изоставено имение. Настаниха се там.
Гласът на Бюк изведнъж се бе напрегнал и Грънтъл настръхна.
— Давай нататък де.
— Точно затова… те потърсих. Отчасти. Нощес стражата е намерила първия труп, няма и на стотина крачки от имението ни. Изкормен. Липсват… органи.
— Съобщи на принца, Бюк. Не се колебай — такъв рак в сърцето на един обсаден град…
— Не мога. — Той млъкна и стисна Грънтъл под мишницата. — Не трябва да се обаждаме. Не си виждал на какво са способни, когато ги приклещят…
— Трябва да бъдат изгонени, Бюк. Нека панионците да се радват на компанията им. Само първо се измъкни. И оня, стария слуга, Рийзи, ако може.
— Не можем.
— Можете…
Бюк го стисна до болка и изсъска през зъби:
— Не можем!
Намръщен, Грънтъл се загледа по улицата.
— Те ще започнат да събарят стени, Грънтъл. Външни стени. Ще пометат стотици войници, ще хвърлят демони, ще вдигнат мъртъвци и ще ни ги хвърлят в лицата. Ще сравнят Капустан със земята за панионците. Но има и нещо друго. Помисли за другата възможност. Ако ги раздразнят панионците…
— Ще се развихрят срещу тях — въздъхна Грънтъл и кимна. — Да. Междувременно обаче жертвите се трупат. Огледай се, Бюк. Тези хора са на ръба на паниката. Колко остава според теб, докато полудеят? Колко още жертви? Становете са свързани родово — всеки квартал е здраво сплетен с кръвни и брачни връзки. Ако тръгнем по тази линия…
— Не мога да го направя сам — каза Бюк.
— Какво да направиш?
— Да засенча Корбал Броуч. Когато излиза нощем. Ако мога да му попреча в лова, но… да остана невидим, да не ме открие…
— Да не си си изгубил ума? — изсъска Грънтъл. — Той е проклет от Гуглата магьосник, старче! Ще те надуши веднага!
— Ако действам сам — прав си…
Грънтъл се вгледа в обруленото му мършаво лице, в присвитите очи над прошарената рошава брада. Белези от изгоряло бяха нашарили ръцете на Бюк — следи от заранта, когато беше ровил из пепелта и въглените след пожара, в отчаяната си, безумна вяра, че ще ги намери… ще намери близките си живи някъде сред развалините…
Бюк сведе поглед.
— Не съм достатъчно хитър, приятелю — промълви той и пусна ръката му. — Трябва ми някой, който да измисли как да го направим. Трябва ми някой с мозък, който да може да надхитри Корбал Броуч…
— Не Броуч. Бочълайн.
— Да, само че не той излиза нощем. Бочълайн само търпи странните… интереси на Корбал. Умът на Броуч е като на дете — разпуснато, пакостливо дете. Вече ги познавам, Грънтъл. Познавам ги.
— Чудя се, колко ли други глупаци са се опитвали да надхитрят Бочълайн?
— Пълни гробища, предполагам.
Грънтъл кимна замислено.
— И за да постигнат какво? Да спасят няколко живота… за да бъдат после изклани и изядени от тенесковрите?
— Все пак по-милостива кончина, приятел.
— Гуглата да ме вземе дано, Бюк. Остави ме да помисля.
— Ще намина тази вечер тогава. В казармата. Стони…
— Не вярвам Стони да знае за това. Само ако го чуе, сама ще тръгне подир Броуч и хич няма да се крие…
— И ще я убият. Да.
— Богове, главата ми ще се пръсне.
Бюк се ухили.
— Трябва ти жрец.
— Жрец ли?
— Жрец със силата да цери. Хайде. Познавам един подходящ.
Щит-наковалня Итковиан стоеше до казармената порта в пълно снаряжение и с метални ръкавици, с вдигнато забрало на шлема. Първата следобедна камбана беше ударила преди стотина мига. Другите бяха закъснели, но това не беше новост; пък и Итковиан не държеше особено на точността. Отдавна беше свикнал да изчаква Брукалаян и Карнадас, а и двамата баргасти, които трябваше да дойдат на срещата, изглежда, се отнасяха към точността със същото пренебрежение.
Съветът на маската щеше да ги посрещне кипнал от гняв заради явното оскърбление — и не за първи път.
„Презрението ни е взаимно, уви. Диалогът деградира. В такава ситуация не печели никой. А горкият принц Джеларкан… оказал се между двете страни, споделящи взаимната си омраза.“
Предобедът му беше преминал на стените на Капустан — беше наблюдавал методичното разполагане на обсадната армия на Домина. Прецени, че на септарх Кулпат са поверили командването на цели десет легиона беклити — облечената в червено-златисти униформи, с островърхи шлемове редовна пехота, ядрото на силите на Домина — следователно половината от прочутите Сто хиляди. Урдоманите на Кулпат — елитната тежка пехота — наброяваха поне осем хиляди. Когато станеше пробивът, тъкмо урдоманите щяха първи да нахлуят в града. В добавка към тези редовни сили имаше още няколко помощни дивизии: бетаклитите, средно тежка пехота; поне три крила бертулиди, лека конница; както и десандии — подривно-инженерна част — и леката десантна част скаланди. Всичко — около осемдесет хиляди войници.
Отвъд впечатляващо подредените лагери на армията на септарха пейзажът представляваше кипнала човешка маса, стигаща чак до речния бряг на изток, а каменистото крайбрежие на юг беше залято от тенесковрите, селяшката армия с техните чорлави Жени на мъртвото семе и врещящите им диви изчадия; прочистващите части, ловците на слабите и престарелите сред себеподобните им, които скоро щяха да се нахвърлят върху гражданите на Капустан. Вечно гладна орда — и като ги видя, професионалното безпристрастие, с което бе наблюдавал легионите на Кулпат, рухна. Беше слязъл от стените, потресен за първи път в живота си.
Имаше сто хиляди тенесковри и с всяка камбана пристигаха още на препълнените баржи. Итковиан се почувства замаян от вълните на осезаемия им, чудовищен глад.
Войниците капантали на принца, струпани по бойниците, бяха пребледнели като мъртъвци, безмълвни и съвсем неподвижни. Когато се бе качил на стените, Щит-наковалня се беше отчаял от техния страх; когато слезе, вече го споделяше, като студен нож, забит в гърдите му. Отрядите на джидратите бяха щастливци — тяхната смърт бе неизбежна и щеше да дойде от мечовете на професионални войници. Съдбата на Капустан и съдбата на преките му бранители, изглежда, щеше да се окаже много по-ужасна.
Тихото подрънкване на люспеста броня предизвести появата на двамата баргастки воини. Итковиан се вгледа в жената. Лицето на Хетан беше зацапано с пепел, както и това на брат й Кафал. Траурът им щеше да продължи колкото сами решаха и Щит-наковалня подозираше, че няма да доживее прекратяването му. „Макар да е покрита с пепел, у тази жена има някаква брутална красота.“
— Къде са онзи планински мечок и мършавото му кутре? — попита намръщено Хетан.
— Смъртният меч на Финир и дестраянтът току-що излязоха от сградата зад вас, Хетан.
Тя се озъби.
— Добре, да вървим да се срещнем с тези дърлещи се жреци.
— Така и не разбирам защо поискахте тази среща, Хетан — каза Итковиан. — Ако се каните да обявите, че скоро на помощ ще ни дойдат всички кланове на Баргаст, Съветът на маската не е най-подходящото място. Веднага ще се почне с опити да ви манипулират, вас и народа ви, ще затънем в непроходимо тресавище от дребни съперничества и борба за надмощие. Ако не искате да предадете посланието си на Сивите мечове, тогава ви препоръчвам да разговаряте с принц Джеларкан…
— Много говориш, вълко.
Итковиан замълча, присвил очи.
— Устата ти ще е прекалено заета, когато легна с теб — продължи тя. — Ще съм настоятелна.
Щит-наковалня се обърна рязко към спрелите се вече при тях Брукалаян и Карнадас и отдаде чест.
— Виждам, че лицето ви си е възвърнало цвета, сър — отбеляза дестраянтът. — Не беше такова, когато слязохте от стените.
Хетан се изсмя грубо.
— Предстои му да легне с жена за първи път.
Карнадас го изгледа с вдигнати вежди.
— А вашата клетва, Щит-наковалня?
— Клетвата ми си остава — изръмжа през зъби Итковиан. — Баргастката се е объркала.
— Освен това не сте ли в траур, Хетан? — изсумтя Брукалаян.
— Траурът е да усещаш бавната смърт на едно цвете, планински мечоко. Да легнеш с мъж е да си спомниш ярката красота на цветето.
— Ще трябва да си откъснеш друго — каза с тънка усмивка Карнадас. — Щит-наковалня е положил монашеска клетва, уви…
— Значи се подиграва с бога си! Баргастите познават Финир, Оня с бивните. Пламък има в кръвта му!
— Пламъка на битката…
— На похотта, мършаво кутре!
— Стига — изръмжа Брукалаян. — Е, ще отидем до Хомота пеш. Имам да ви съобщя новини на всички и ще ни трябва време. Хайде.
Излязоха през портата на казармата, завиха наляво и пресякоха широкия проход покрай южната крепостна стена. Откритите пространства на Капустан — непреднамерен резултат от обособилите се самостоятелни „станове“ — без много усилия се бяха преобразували в мъртви зони. По различните подстъпи бяха вдигнати опорни пунктове — барикади и редути от камък, дърво и натопени във вода бали сено. Когато враговете успееха да пробият крепостната стена, щяха да навлязат в тези голи пространства и да бъдат подложени на убийствен обстрел. Принц Джеларкан беше опразнил половината си съкровищница за стрели, лъкове, балисти, мангонели и други сеещи смърт оръжия. Отбранителната система представляваше гъста паяжина, обхванала целия град, според плана на Брукалаян за бавно, организирано стягане на защитата.
„Не давай и едно камъче, докато не затънеш до глезените в панионска кръв.“
Малкото минаващи пъстро облечени граждани се отдръпваха бързо от пътя на Сивите мечове и двамата варвари баргасти с поръсените им с пепел лица.
— Двамата с дестраянта имахме среща с Крон Т’лан Имасс — почна Брукалаян. — Бек Окан ни уведоми, че тяхното предложение за съюз е в отговор на К’Чаин Че’Малле. Те няма да се бият със смъртни. Освен това ни уведоми, че Ловците на К’елл са се събрали на половин левга северно, всичко около осемдесет. От това стигам до извода, че те ще са началният гамбит на септарх Кулпат — щурм на северната порта. Появата на такива страховити същества би трябвало да внуши ужас у нашите бранители. Портата ще бъде разбита, Ловците ще нахлуят в града и касапницата ще започне. След това Кулпат ще пусне напред своите урдомани, срещу другите порти. До привечер Капустан ще трябва да е паднал. — Помълча, сякаш искаше да предъвче думите си, после продължи: — Несъмнено септархът е уверен в плана си. За наше щастие, Ловците на К’елл изобщо няма да стигнат до северната порта, тъй като четиринайсет хиляди Т’лан Имасс и колкото там Т’лан Ай има с тях, ще се вдигнат да блокират щурма им. Бек Окан ни уверява, че защитният вал ще е абсолютен и окончателен.
— Ако приемем, че това твърдение е вярно — вметна Итковиан, докато навлизаха в квартал Стар Дару, — на септарх Кулпат ще му се наложи да коригира плана си.
— И то в условия на голямо объркване — допълни Карнадас.
Брукалаян кимна.
— На нас се пада да предвидим тези корекции.
— Той няма да знае, че Т’лан Имасс се интересуват единствено от К’Чаин Че’Малле — каза Щит-наковалня. — Най-малкото, не и веднага.
— А това ограничение може да се окаже временно — каза дестраянтът. — Стане ли този Сбор, Т’лан Имасс може да получат друга задача.
— Знаем ли нещо ново за Призовничката им?
— Тя е с армията на Бруд.
— Разстоянието?
— Месец и половина път.
— Бавни са — изсумтя Хетан.
— Армията им е малка — изръмжа Брукалаян. — И са предпазливи. Не мога да ги виня за избраната скорост. Септархът възнамерява да превземе Капустан само за един ден, но знае много добре, че може без риск да удължи обсадата не повече от месец и половина. Не успее ли в първия си опит, най-вероятно ще се отдръпне и ще премисли. Може би продължително.
— Не можем да удържим месец и половина — промърмори Итковиан. Погледът му обходи редицата храмове покрай главната улица на Стар Дару и спря на високите стени на древната цитадела, наречена сега Хомота.
— Длъжни сме — отвърна Брукалаян. — Щит-наковалня, моля за оценката ви. Кампанията на Кулпат при Сетта — там нямаше К’Чаин Че’Малле, които да ускорят обсадата. Колко продължи?
— Три седмици — отвърна незабавно Итковиан. — Сетта е по-голям град и бранителите му бяха обединени и добре организирани. Удължиха цели три седмици една обсада, която трябваше да трае не повече от седмица. Капустан е по-малък град, с по-малко защитници — и при това защитници, между които има неприязън. Освен това броят на тенесковрите след Сетта се е удвоил. Най-накрая, беклитите и урдоманите са закалени от онова тежко изпитание. Месец и половина? Невъзможно.
— Длъжни сме да направим невъзможното възможно, Щит-наковалня.
Итковиан стисна зъби и не отговори.
Щом наближиха високите порти на цитаделата, седалището на жреческия Съвет, Брукалаян спря и се обърна към баргастите.
— Е, вие ни чухте, Хетан. В случай, че клановете на Белоликите стиснат копието на войната, колко воини ще тръгнат в поход? За колко време могат да пристигнат?
Жената се озъби.
— Клановете никога не са се съюзявали за война, но ако го направят, воините на Белоликите ще наброяват седемдесет хиляди. — Усмивката й беше студена и предизвикателна. — Няма да го направят. Никакъв поход. Никаква помощ. Никаква надежда за вас.
— Доминът след това ще обърне алчния си поглед и към вашия народ, Хетан — каза Итковиан.
Тя сви рамене.
— Каква тогава е целта на тази аудиенция при Съвета на маската? — избоботи Брукалаян.
— Ще дам отговора пред жреците.
Итковиан се намеси.
— Доколкото разбрах, слезли сте на юг, за да разберете какво представляват К’Чаин Че’Малле.
— Не е нужно да обсъждаме задачата ни, вълко. Тя ни беше поставена от шаманите. Сега трябва да изпълним втората си задача. Е, ще ни представите ли на тези глупави жреци, или ще трябва да продължим сами?
Залата на Съвета беше огромна, с полукръгли дървени балкони срещу величествения вход. Куполовидният таван беше блестял някога със златен варак, но сега от него бяха останали само няколко петна. Барелефите, огрявани някога със златистата светлина от купола, бяха похабени и почти безформени, смътно напомняха за шествия на поклонници в церемониални облекла. Подът беше покрит с разноцветни геометрични плочки, оформящи едва различима шарка около централния кръг от лъскав гранит и много изтъркани.
Факлите, окачени високо по каменните стени, мятаха треперлива жълта светлина и развяваха струи черен дим, който се носеше от теченията в залата. Стражите, със спуснати забрала на шлемовете и с люспести брони, стояха неподвижно от двете страни на входа и пред всяка от четиринадесетте врати, подредени зад балконите.
Четиринадесетте жреци на Съвета на маската седяха в редица на най-високия от трите балкона, строги и тържествени в халатите си и смълчани зад пищно изваяните еластични маски на своите богове. Въпреки цялото си разнообразие, маските бяха еднакво грозни и карикатурни в своята омекотеност, макар че в момента всички жреци си бяха придали неутрално изражение.
Брукалаян закрачи — стъпките му отекнаха в залата — и спря в самия център на широкия, стърчащ в средата кварцит, носещ подходящото название Пъпа.
— Съвет на маската — напевно заговори той, — позволете да ви представя Хетан и Кафал, баргастки пратеници на Белоликите. Сивите мечове бяха удостоени с честта да помолят за това представяне. След като то е извършено, ще напуснем заседанието ви. — И отстъпи назад.
Рат-Десемврий вдигна тънката си ръка и каза:
— Един момент, моля, Смъртни мечо — рече тя. — Макар да не знаем нищо за естеството на намеренията на Баргаст, молим ви да останете, тъй като след тази аудиенция ще трябва да обсъдим някои неща.
Брукалаян сведе глава.
— В такъв случай сме длъжни да заявим, че не знаем нищо за исканията на баргастите.
— Разбира се — промълви маскираната жена и на скръбния лик на нейния бог се изписа лека усмивка.
С отривиста крачка Брукалаян се върна до входа при Итковиан и Карнадас.
Хетан и брат й тръгнаха и заеха местата си на кварцита. Хетан огледа бавно жреците, след което вдигна глава и извика:
— Белоликите са в траур!
Нечия ръка плесна по перилото. Рат-Д’рек беше станала на крака; лицето на богинята на Есенния червей се беше намръщило.
— Пак ли? Кълна се в Бездната, поднасяте ни исканията на вашето племе в такъв момент! Същите начални думи! Същото идиотско твърдение! Отговорът не е за първи път, нито за втори, не, и не, и не! Аудиенцията е закрита!
— Не е!
— Как смееш да се обръщаш към нас с такъв тон…
— Смея, пръдня миризлива такава!
Опулил очи, Итковиан зяпна първо Хетан, после — Съвета.
Баргастката разпери ръце.
— Чуйте думите ми! Ще съжалите горчиво, ако ги пренебрегнете!
Брат й беше подхванал тихо заклинание. Въздухът около двамата диваци се завихри.
Стражите посегнаха към мечовете си.
Итковиан залитна напред, но Карнадас го изпревари — халатът на жреца запърха зад гърба му.
— Един момент! — извика той. — Свети братя и сестри! Нима искате да видите как ще избият верните ви стражи? Нима искате да видите как ще рухне самият Хомот, като всички вие ще загинете междувременно? Погледнете внимателно тази магия пред себе си, моля ви! Не е просто шаманска магия — вижте! Духовете на Баргаст са се събрали. Братя и сестри, духовете на Баргаст са тук, в тази зала!!!
Тишина. Освен тихото напяване на Кафал.
Брукалаян пристъпи до Итковиан и промърмори в ухото му:
— Щит-наковалня, имате ли някаква представа какво става?
— Тази възможност изобщо не ми беше хрумвала — отвърна Итковиан. — Стара петиция. Не мислех, че…
— Какво точно искат?
Той поклати глава.
— Признание на правата им. Земята под този град е баргастка земя, така поне твърдят те. Ако прочетете протоколите от предишни аудиенции, гонили са ги с ритници в задника, общо взето. Смъртни мечо, не си представях, че…
— Един момент. Нека чуем жената.
Братята и сестрите се бяха вслушали в думите на дестраянта и отново си бяха седнали по местата, с гневни изражения на маските. Ако моментът не беше толкова напрегнат, Итковиан сигурно щеше да се ухили на явно… втрещените богове.
— Прието — изръмжа Хетан и изгледа с присвити очи жреците и жриците. — Онова, което беше доскоро молба, вече е настойчиво искане. Сега ще изредя предишните ви аргументи да отхвърлите молбите ни и ще повторя за последен път нашите отговори. Може би този път ще проявите малко разум при гласуването. Ако не, ще наложа искането ни със сила.
Рат-Гугла се изсмя и се наведе над парапета.
— Със сила? Мило девойче, този град и всичко отсам стените му е може би само на няколко камбани от пълното унищожение. А ти ни заплашваш със сила? Наистина ли си толкова глупаво момиченце, колкото изглеждаш?
Хетан се ухили дивашки.
— Предишните ви аргументи. Най-старите хроники на Дару твърдят, че земята е била незаета. Освен древните сгради, отдавна изоставени, които явно не са били с баргастки произход. Оскъдните записки за пастирски станове подсилиха тази позиция. Баргастите са живели на север, по склоновете на хълмовете и по самата планинска верига. Да, наши шамани са слизали на поклонничество в тази земя, но тези пътувания са били редки и кратки. Дотук съгласни ли сте? Добре. На тези аргументи в миналото ние отговаряхме просто. Баргастите не живеят върху свещена земя — обиталището на костите на предците им. Вие живеете ли върху гробищата си? Не. Ние също. Първите капънски племена са заварили тук само гробни могили на баргастките мъртъвци. Изравнили са ги, и заедно с племената на Дару са вдигнали град върху тази свята земя. Това оскърбление е непоправимо. Миналото е непроменимо и ние не сме толкова глупави, че да твърдим обратното. Искането ни е просто. Формално признаване на собствеността ни и право да идваме тук на поклонничество. Вие отхвърляхте молбата ни, отново и отново. Жреци, търпението ни е изчерпано.
Рат-Сенкотрон се изсмя хрипливо и вдигна ръце.
— Нима? Великолепно! Много добре! Братя и сестри, да дадем на баргастите всичко, което искат! Каква сладка ирония — да отстъпим драговолно всичко, което и без това скоро ще загубим! Дали панионците ще го зачетат? — Маската му се изкриви в усмивка. — Не мисля.
Хетан поклати глава.
— Казах, че търпението ни се изчерпа, бръмбар плашлив. Предишните ни молби вече не важат. Този град ще падне. Панионците няма да ни предложат гостоприемство. Но въпреки всичко на желанието на баргастките поклонници трябва да се отговори. Казах. — И скръсти ръце.
Тишината се проточи.
Накрая Рат-Кралица на сънищата въздъхна.
Хетан се обърна към нея.
— А, значи знаете истината!
Със замислено изражение на маската, в пълен контраст с явната тревога в стойка и жестове, жрицата се окашля и каза:
— Не всички. Малко от нас. Много малко. — Извърна глава и огледа братята и сестрите си. Рат-Бърн реагира първа — дъхът й изсъска през цепнатината на маската.
След малко Рат-Гугла изсумтя:
— Разбирам. Необичайно разрешение, наистина…
— Очевидно! — сопна се Рат-Сенкотрон и се извъртя ядосано в стола си. — Не е нужно да се знаят тайни! И все пак трябва да обсъдим въпроса! Какво губим с разрешението? Какво печелим с отказа?
— Не — прекъсна го Хетан. — Отказът няма да предизвика ръката ни да защити тази земя. Моят баща, Хъмбръл Тор, правилно предположи, че умовете ви са извратени. Но ние с брат ми ще избием всички в тази зала, преди да си тръгнем днес, ако решите да ни откажете. Можете ли да приемете собствената си загуба?
Дълго не проговори никой. Накрая Рат-Кралица на сънищата се окашля отново.
— Хетан, може ли да ти задам един въпрос?
Жената със сивото лице кимна.
— Как смятате да уредите изнасянето на… онова, което търсите?
— Що за тайна криете тука? — изкрещя Рат-Опонн. — Ти и Рат-Гугла, и Рат-Бърн! Какво се каните да направите? Трябва да знаем!
— Използвай си червясалия мозък — изръмжа му Рат-Сенкотрон. — Какво ходят да тачат и почитат поклонниците?
— Ъъъ… реликви? Икони?
Рат-Сенкотрон закима, като търпелив наставник на глупаво дете.
— Браво, братко. Значи как слагаме край на едно поклонничество?
Рат-Опонн го зяпна, с безизразна маска.
— Преместваш реликвите, идиот с идиот! — изкрещя Рат-Сенкотрон.
— Чакай, чакай! — намеси се Рат-Беру. — Това не означава ли, че местоположението им е известно? Всички тези могили не са ли били изравнени? Кълна се в Бездната, колко имения и домове-огнища на становете държат по някоя очукана баргастка урна на лавицата? Нима ще претърсваме всяка къща в града?
— Не се интересуваме от съдове — изръмжа Хетан.
— Точно това е тайната! — обади се с меден гласец Рат-Сенкотрон и заклати глава. — Нашите две сестри и брат знаят къде са костите! — Обърна се към Рат-Кралица на сънищата. — Нали, скъпа? Някой глупак или мъдрец ги е събирал през всички тези столетия и ги е трупал на едно място — и това място все още съществува, нали? Хайде, остави тази престорена свенливост да нанка и казвай къде е стоката!
— Много си тъп! — изсъска жрицата.
Итковиан не ги слушаше. Погледът му се беше приковал в Хетан. Искаше му се да може да види очите й, макар и само за да потвърди онова, което подозираше.
Тя трепереше. Толкова леко, че Щит-наковалня подозираше, че никой друг освен него не го е забелязал. Трепереше… „И мисля, че знам защо.“
Някакво движение привлече погледа му. Карнадас бавно отстъпваше, за да застане до Брукалаян. Погледът на дестраянта като че ли се беше приковал в братята и сестрите от Съвета, по-точно — в мълчаливия слаб Рат-Финир, който седеше най-отдясно. Превитият гръб и присвитите рамене на Карнадас — както и усилието му да не поглежда към Хетан — подсказаха на Итковиан, че дестраянтът е стигнал до същото откритие — откритие, от което сърцето на Щит-наковалня затуптя като лудо.
Сивите мечове не участваха във всичко това. Бяха всъщност неутрални наблюдатели, но в сърцето си Итковиан не можеше да не застане зад каузата на Хетан.
Дестраянтът стигна до Брукалаян, погледна небрежно над рамото му и срещна погледа на Итковиан.
Щит-наковалня му отвърна със съвсем леко кимване.
Очите на Карнадас се разшириха и той въздъхна.
„Да. Баргасткият гамбит. Поколение поклонници… дълго преди идването на капън и дару, дълго преди да възникне поселението. Баргастите обикновено не почитат мъртвите си по този начин. Не, костите, скрити тук — някъде тук, — не са просто костите на някой боен главатар или шаман. Тези кости са… изключително важни. Толкова високо се ценят, че синовете и дъщерите на безброй поколения са идвали да се поклонят на легендарното място, където почиват. Ето ти една важна истина… която води до следващата.“
„Хетан трепери. Баргастките духове… тръпнат. Били са се изгубили — ослепени от оскверняването. От толкова време… изгубени. Най-свещените останки… а самите баргасти така и не са били сигурни — не са били сигурни, че са тук, в тази земя, на това място, не са били сигурни дали изобщо съществуват.“
„Тленните останки на техните духове-богове.“
„И Хетан скоро ще ги намери. Дълго таеното подозрение на Хъмбръл Тор… Дръзкият — не, жестокият гамбит на Хъмбръл Тор. «Намери ми костите на родовете-основатели, дъще Хетан.»“
Клановете на Белоликите знаеха, че Доминът ще тръгне срещу тях, след като Капустан падне. Всъщност предстоеше война. Но клановете никога досега не се бяха обединявали — древни кръвни вражди и съперничества ги глождеха отвътре. Хъмбръл Тор имаше нужда от древните свещени реликви. За да ги вдигне като пряпорец. За да се съюзят клановете, да се забравят всички вражди.
„Но Хетан е закъсняла. Дори да спечели тук, сега, е много закъсняла. Ще си получиш реликвите, скъпа, разбира се — но как ще ги изнесеш от Капустан? Как ще ги пренесеш през безбройните редици панионска войска?“
Резкият глас на Рат-Кралица на сънищата прекъсна мислите му.
— Добре. Хетан, дъще на Хъмбръл Тор, отстъпваме пред искането ти. Ще ти върнем тленните останки на вашите предци. — Стана бавно и махна с ръка на командира на стражата. Войникът пристъпи към нея и тя му зашепна нещо. Той кимна и излезе. Жената с маската отново се обърна към баргастите. — Ще е нужно известно усилие, за да се стигне до… мястото на вечния им покой. С твое разрешение, бих искала междувременно да поговорим със Смъртен меч Брукалаян по въпроси, засягащи отбраната на града.
Хетан се намръщи, после сви рамене.
— Ваша работа. Но предупреждавам. Търпението ни е кратко.
На маската на Кралицата на сънищата се изписа усмивка.
— Ще имаш възможността лично да бъдеш свидетелка на изваждането им, Хетан.
Баргастите слязоха от Пъпа.
— Излезте напред, Смъртни мечо — прогърмя гласът на Рат-Гугла. — С меча в ножницата този път.
Итковиан изгледа закрачилия към центъра командир, учуден от странното предупреждение на висшия жрец, както и от хладната усмивка, с която му отвърна Брукалаян.
Рат-Сенкотрон се надвеси над перилото.
— Знайте, Смъртен меч, че Съветът на маската най-сетне признава онова, което бе очевидно и за вас, и за мен от самото начало — неизбежното унищожение на Капустан.
— Грешите — отвърна Брукалаян и дълбокият му глас отекна в залата. — Нищо неизбежно няма в тази предстояща обсада, стига всички да се придържаме към обща отбрана…
— Външните редути ще се държат — отсече Рат-Беру — толкова колкото е възможно.
— Ще бъдат изклани, късоглед глупак такъв! — кресна Рат-Сенкотрон. — Стотици хора, хвърлени на вятъра! Хора, които не можем да си позволим да изгубим!
— Стига! — извика Рат-Кралица на сънищата. — Не това е въпросът, който искаме да обсъдим. Смъртни мечо, връщането на отряда на Щит-наковалня беше забелязано от мнозина. В частност появата на някакви… вълци. Според слуховете май са нещо по-лошо от обикновени вълци. Оттогава обаче…
Една от вътрешните врати се отвори и влезе колона джидрати — носеха кирки. Закрачиха по пода, разгърнаха се във ветрило в единия край и почнаха да оглеждат плочките.
Брукалаян се окашля.
— Този въпрос, Рат-Кралица на сънищата, засяга принц Джеларкан…
Отвлечена само за миг от появата на работниците, висшата жрица отново се обърна към Брукалаян.
— Вече говорихме с принца. Той не пожела да сподели какво знае и като че ли имаше намерението да спечели отстъпки от Съвета в замяна на информация. Ние в такива глупави пазарлъци няма да участваме, Смъртни мечо. Държим да знаем какво представляват тези същества и значението на тяхната поява, и вие ще ни предложите отговорите.
— Уви, не мога да задоволя любопитството ви в отсъствието на нашия работодател — отвърна Брукалаян. — Но ако принцът заповяда друго…
Работниците започнаха да удрят с кирките по пода. Парчетата керамика зачаткаха като градушка около краката им. Итковиан видя как Хетан пристъпи към тях. Песнопението на Кафал се беше свело до тих шепот, почти заглушен от шумотевицата в залата, очите му, светнали, се бяха приковали в блъскащите по пода джидрати.
„Костите лежат под нас. Събрани са тук, в кухото ядро на Хомота — от колко ли време?“
Рат-Сенкотрон изсумтя на Брукалаян.
— Виж сега. Това няма да ни доведе до нищо. Някой да повика принца. Щит-наковалня, със спасените от вас търговци имаше двама магове — тези немрящи вълци да не би да са техни домашни любимци случайно? Разбрахме, че маговете са си закупили имение тук, в квартал Дару. Друг от тази група търговци е направил същото; всъщност купил си е малка къща и се е обърнал към Съвета с молба за гражданство. Колко странни хора! Сто хиляди канибали гъмжат под стените ни, а тези чужденци купуват недвижимо имущество! С немрящи вълци за любимци при това! Какво бихте могли да ни кажете по въпроса, Итковиан?
Щит-наковалня сви рамене.
— В разсъжденията ви има известна логика, Рат-Сенкотрон. Колкото до действията на маговете и търговците — уви, не мога да си обясня техния оптимизъм. Може би ще е по-разумно да ги попитате сами.
— И ще го направя, Щит-наковалня. Ще го направя.
Оказа се, че плочките са циментирани върху по-големи правоъгълни каменни плочи. Работниците разкъртиха една от тях и отдолу се показаха подпори от намазани с катран греди. Конструкцията оформяше решетка, увиснала над подземна камера, от която лъхна мухлясал въздух.
— Смятам — каза Рат-Гугла, — че трябва да отложим тази дискусия със Смъртния меч, тъй като, изглежда, тази зала скоро ща загуби пода си в отговор на исканията на Хетан. Когато дискусията се поднови, принц Джеларкан ще присъства, за да държи ръката на Смъртния меч, докато го разпитваме. Междувременно сме свидетели на историческо разкритие, което бързо привлича вниманието на всички! Нека да ги видим тези мухлясали кокали!
Итковиан пристъпи и застана до Хетан.
— Добре го изигра.
Тя дишаше пресекливо и явно нямаше сили да му отговори.
Изкъртиха още плочи. Донесоха фенери и ги приготвиха за спускане на дълги пръти, но засега тъмнината все още поглъщаше всичко под пода.
Кафал застана от другата страна на Итковиан. Беше спрял песнопението си.
— Те са тук — избоботи той. — Обкръжили са ни.
Щит-наковалня кимна разбиращо. „Духовете, привлечени от песента му в нашия свят. Дошли са. Жадни и изпълнени с копнеж. И аз ги усещам…“
Ямата бе с геометрична форма, дълга седем крачки и почти толкова широка; стигаше до кварцита в центъра, който, изглежда, стоеше върху каменна колона. Рат-жреците и жриците на Съвета бяха станали от местата си и вече пристъпваха, за да погледнат отблизо. Един жрец — Рат-Финир — се приближи до тримата Сиви мечове.
Брукалаян и Итковиан го посрещнаха с поклон. Четинестата маска с бивните беше безизразна, човешките очи зад нея изгледаха мрачно Карнадас.
— Търсих — заговори жрецът кротко и тихо — чак до копитата на нашия Бог. Гладувах четири дни, газих през тръстиките и се озовах на прогизналия от кръв бряг на владенията на Бивнестия. Кога за последен път сте предприемали такова пътуване?
Дестраянтът се усмихна.
— И какво разбрахте, като се озовахте там, Рат-Финир?
— Тигърът на лятото е мъртъв. Плътта му гние на една равнина далече на юг оттук. Убит е от слугите на Пророка на Панион. Но погледнете го само Рат-Трейк — обзет е от някаква подновена жар, не, от тиха радост едва ли не.
— В такъв случай, изглежда, песента на Трейк все още не е изпята — отвърна след пауза Карнадас.
— Да не би това да ви е някакъв божествен гамбит? — изсъска Рат-Финир. — Има само един бог на войната!
— Може би ще е разумно да си гледаме своето, сър — измърмори дестраянтът.
Маскираният жрец изсумтя, обърна се ядосано и се отдалечи.
Итковиан го погледа още миг-два, след което се наведе към Карнадас.
— Толкова ли сте неподатлив на отчаяние? Знаехте ли тази новина?
— За смъртта на Трейк? — Дестраянтът бавно вдигна вежди, без да откъсва очи от Рат-Финир. — О, да. Колегата ми е пътувал далече, за да стигне до разцепените копита на Финир. Докато аз никога не съм напускал онова място. — Карнадас се обърна към Брукалаян. — Смъртни мечо, наистина е дошло времето да смъкнем маската на този помпозен свадливец и неговите претенции за превъзходство…
— Не — избоботи Брукалаян.
— От него вони на безразсъдство, сър. Не можем да разчитаме на такова същество сред своите…
Брукалаян се обърна към него.
— И какви ще са последствията от това, сър? Готов ли сте да заемете мястото си в Съвета на маската?
— От това би имало само полза…
— Този град не е нашият дом, Карнадас. Твърде голям е рискът да се оплетем в паяжината му. Отговорът ми си остава „не“.
— Добре.
Фенерите на прътите бяха запалени и джидратите започнаха внимателно да ги спускат. Вниманието на всички изведнъж се прикова в онова, което се открои долу.
Подът на камерата се оказа на по-малко от човешки ръст дълбочина под кръстосаните греди на тавана. Виждаше се дървен нос на открит морски съд, изкривен от старост и може би от някогашната тежест на земя и камъни, катраненочерен и дялан с голямо умение. По-назад Итковиан видя бордовете и гнездата за греблата.
Трима от работниците се смъкнаха в камерата с фенери в ръце. Щит-наковалня пристъпи към ръба и надникна. Съдът беше изсечен само от едно дърво, дълго над десет разкрача — сплескано и усукано в последния си пристан. До него имаше още един съд, също като първия, после — друг. Целият скрит под на Залата на Съвета в Хомота беше покрит с лодки. Итковиан не беше знаел какво може да очаква, но със сигурност не беше това. „Баргастите не са мореплаватели… вече не. Богове, тези лодки сигурно са на хиляди години.“
— Десетки хиляди — прошепна дестраянтът до него. — Дори магията, която ги е съхранила, е започнала вече да гасне.
Хетан скочи до първата лодка. Личеше, че също е изумена. Посегна плахо и колебливо.
Един от стражите вдигна фенера си точно над лодката.
Всички ахнаха.
Лодката беше пълна с тела, струпани безразборно, всяко увито в нещо като оцапано с червена боя корабно платно. Изглеждаха цели и непокътнати.
Рат-Кралица на сънищата заговори:
— Ранните записки на Съвета описват откритията на такива еднодръвки… в повечето могили, изравнени при строителството на Капустан. Във всяка е имало по няколко тела като тези, които виждате тук, и повечето лодки са се разпадали при опита да бъдат преместени. Проявена е обаче известна мярка на уважение, защото телата са били почетени — онези трупове, които не са се оказали невъзвратимо унищожени при разкопките, са били събрани и отново положени в оцелелите съдове. Долу — продължи тя и гласът й преряза гробното мълчание — има седем канута и над шестдесет тела. Учените от онова време са били убедени, че погребалните гробници не са баргастки. Но сме длъжни да признаем, че у Хетан и нейния народ определено могат да се забележат черти на тоблакай. Лично аз съм убедена, че тоблакай, баргастите и трелл са от един и същи род — като у баргастите има повече човешка кръв, отколкото у другите. Не разполагам с много доказателства, с които да подкрепя убеждението си, освен простото наблюдение на физически характеристики и начин на живот.
— Това са духовете на нашите Основатели — каза Хетан. — Истината крещи в мен. Истината стяга сърцето ми с железни пръсти.
— Те намират силата си — избоботи Кафал от ръба на ямата.
Карнадас кимна замислено и промълви:
— Намират я. Наистина. Радост и болка… възбуда, смекчена от скръбта по все пак изгубените. Щит-наковалня, свидетели сме на раждането на богове.
Итковиан пристъпи към Кафал и сложи ръка на рамото му.
— Как ще пренесете тези реликви от града? Панионците гледат на всеки бог освен на своя като на заклет враг. Ще се постараят да унищожат и вас, и всичко, което намерихте.
Баргастът се извърна и малките му твърди очи го пронизаха.
— Нямаме отговор, вълко. Все още не. Но не се боим. Вече не. Никога вече.
Итковиан кимна разбиращо и каза:
— Хубаво е, когато се озовеш в прегръдката на своя бог.
— Богове, вълко. Вече имаме много. Първите баргасти, дошли на тази земя. Съвсем първите.
— Предците ви са се възвисили.
— Да. Кой би посмял да предизвика гордостта ни?
„Това тепърва ще се разбере, уви.“
— Дължиш извинение — каза Стони Менакис, след като излезе от тренировъчния кръг и посегна за кърпата, за да изтрие потта от лицето си.
Грънтъл въздъхна.
— Да. Съжалявам, момиче…
— Не на мен, идиот с идиот. Няма смисъл да се извиняваш за това, което си и винаги ще си останеш! — Замълча да огледа тясното острие на рапирата си и се намръщи на щръбката до вътрешния ръб, на педя от върха, после хвърли поглед към новобранката на Сивите мечове, която стоеше в кръга и очакваше новия си съперник. — Зелена е още тая проклетница, но се учи бързо. Извинението, тъпако, го дължиш на господин Керули.
— Не ми е вече господар.
— Той ни спаси кожите, Грънтъл. Включително и твоята безценна кожа.
Грънтъл скръсти ръце и повдигна вежда.
— О, и как точно го е постигнал това? Като духна още при първата суматоха? Странно, не забелязах никакви мълнии и пламъци от Древния му бог, гадния му Господ…
— Всички бяхме изпопадали, глупако. Бяхме свършили. Но този жрец ни измъкна душите — доколкото онези К’Чаин Че’Малле можеха да подушат, бяхме мъртви. Не помниш ли да си сънувал? Сънувал! Издърпа ни в лабиринта на Древния си бог. Помня всяка подробност…
— Мисля, че бях твърде зает с умирането си — сопна се Грънтъл.
— Да, умираше, но Керули и от това те измъкна. Неблагодарна свиня. В един миг едно К’Чаин Че’Малле ме подмяташе насам-натам, а в следващия се събудих някъде… на друго място… и над мен стоеше огромен призрачен вълк. И знаех — разбрах го моментално, Грънтъл, че нищо няма да може да мине покрай този вълк. Стоеше на стража… над мен.
— Някакъв слуга на Древния бог ли?
— Не. Той няма слуги. Той си създава приятели. За тебе не знам, но след като знам, че — разбрах го, докато лежах под онзи гигантски вълк — е бог, който си намира приятели, вместо безмозъчни поклонници… по дяволите, аз съм негова, Грънтъл, телом и духом. И ще се бия за него, защото знам, че и той ще се бие за мен. Ужасни били Древните богове, ха! Ще си избера него вместо онези дърлещи се глупци с техните храмове, ковчежета с реликви и ежедневни ритуали.
Грънтъл я зяпна невярващо.
— Сигурно все още халюцинирам.
— Все едно — каза Стони и пъхна рапирата си в ножницата. — Керули и неговият Древен бог спасиха живота ти, Грънтъл, тъй че сега отиваме при него и ти ще му се извиниш, и ако си поне малко умен, ще го помолиш да останеш с него, във всичко, което ни предстои…
— Гуглата да ме вземе, как пък не. О, добре, ще кажа „извинявай“ и всичко останало, но не ща да имам нищо общо с никакви богове, Древни или не, включително и с техните жреци…
— Знаех си, че не си умен, но трябваше да ти го предложа все пак. Хайде да вървим. Къде се е дянал Бюк?
— Не знам. Той, ъъъ, ме доведе.
— Древният бог спаси и него. И Манси. Гуглата ми е свидетел, ако онези двамата некроманти даваха и пет пари дали ще останат живи, или ще умрат. Ако е умен, ще прекрати този договор.
— Е, никой от нас не е умен колкото теб, Стони.
— Не че не го знам.
Излязоха от казармения двор. Грънтъл все още усещаше ефекта от последните няколко дни, но с пълен корем с храна вместо с пиене, а и след краткото, но ефикасно внимание, което му бе отделил жрецът на Сивите мечове Карнадас, установи, че стъпва доста по-стабилно, а и болката зад очите му бе позаглъхнала. Трябваше да удължи крачка, за да не изостане от обичайната отривиста крачка на Стони. Колкото и да привличаше внимание красотата й, твърдата походка и мрачният й поглед осигуряваха чиста просека и през най-гъстата тълпа, а сега малкото наплашени граждани на Капустан, които се мяркаха пред тях, притичваха колкото може по-бързо, за да им разчистят пътя.
Заобиколиха гробището с изправените глинени ковчези-колони вляво от тях. Отпред имаше друг некропол, в стила на дару, с крипти и урни, който му беше много познат от Даруджистан. Стони зави наляво по тесния проход между ниските стени на некропола и външния край на квартала Тура’л. След петдесетина крачки излязоха на малък площад, точно пред източния край на Храмовия квартал.
На Грънтъл му писна да залита след Стони като куче след стопанката си и изръмжа:
— Слушай, аз току-що дойдох от тоя квартал. Ако Керули се е настанил някъде наблизо, защо просто не дойде да ме вземеш и да ми спестиш разходката?
— Дойдох, но ти вонеше като кръчмарски нужник. Така ли искаш да се представиш пред господин Керули? Трябваше първо да се почистиш, да се нахраниш, а нямах намерение да се занимавам с теб като с малко бебе.
Грънтъл се усмири и си замърмори под нос. „Богове, защо този свят не е пълен с кротки, мъркащи женички?“ Помисли над това още малко, след което се намръщи. „От друга страна, какъв кошмар щеше да е. Работата на един мъж е да раздухва искрата до пламъци, не да я гаси…“
— Махни я тази сънлива физиономия от лицето си — сопна се Стони. — Стигнахме.
Грънтъл примига, въздъхна и зяпна малката порутена постройка пред тях — голи напукани каменни блокове, покрити тук-там със стара спечена вар; плосък дървен покрив — старото дърво беше хлътнало на места; и врата, толкова ниска, че двамата със Стони трябваше да се наведат, за да минат.
— Това ли е? Дъх на Гуглата, що за бордей!
— Човекът е скромен — изхъмка Стони. — Древният му бог не си пада по пищните церемонии. Все едно, предвид скорошната история му излезе евтино.
— Каква история?
Стони се намръщи.
— За да се освети свещеното място на Древния бог, трябва да се пролее кръв. Цяло семейство извършило самоубийство в тази къща, преди по-малко от седмица. Керули беше…
— Зарадван?
— Е, умерена радост. Поскърби малко за преждевременната им кончина, разбира се…
— Да бе.
— След което спечели търга.
— Естествено.
— Все едно, сега е храм…
Грънтъл рязко се обърна към нея.
— Чакай малко. Не се връзвам с никаква вяра, щом вляза тук, нали?
Тя се подсмихна.
— Както кажеш.
— Сериозно говоря. Разбра ли ме? И Керули по-добре също да го разбере. И неговият гаден стар бог! Никакво коленичене, нито дори кимване към олтара, и ако това е неприемливо, оставам си вън.
— Успокой се, никой нищо не очаква от теб, Грънтъл.
Той пренебрегна насмешливото предизвикателство в погледа й.
— Е, добре. Хайде, води.
— Винаги водя. — Отиде до вратата и леко я дръпна. — Местни мерки за сигурност — не можеш да им отвориш вратите с ритник навътре, всички се отварят навън, и ги правят по-големи от вътрешната рамка. Хитро, нали? Сивите мечове очакват битка за всяка къща, когато паднат стените — на панионците ще им стане доста горещо.
— Защитата на Капустан предвижда падането на стените? Не звучи никак оптимистично. Всички сме в смъртен капан, а фокусът на Керули с бягането в сънищата няма много да ни помогне, когато тенесковрите ни изпекат труповете за вечеря, нали?
— Ти си нещастен вол, знаеш ли?
— Цената на това да виждаш нещата ясно, Стони.
Тя се наведе, влезе и махна на Грънтъл да я последва. Той се поколеба, след което пристъпи навъсен.
Влязоха в малко преддверие с голи стени, глинен под, с няколко ниши за фенери по стените и редица железни закачалки, без никакви дрехи по тях. На отсрещната стена имаше друга врата, с изпъната кожа на рамката. Въздухът миришеше на лют сапун.
Стони разкопча наметалото си, окачи го на една от куките и каза:
— Жената изпълзяла от главната стая, за да издъхне тук. Червата й се влачили по целия път. Това събудило подозрението, че самоубийството й не ще да е било доброволно. Освен ако не си е променила решението накрая.
— Може някой продавач на козе мляко да е почукал на вратата и тя да се е опитала да отмени поръчката.
Стони го изгледа за миг, сякаш размисляше, след което сви рамене.
— Изглежда малко сложно като обяснение, но кой знае? Би могло. — Обърна се и се шмугна през кожената врата.
Грънтъл въздъхна и я последва.
Главната стая минаваше по цялата ширина на къщата: на задната стена имаше няколко алкова — килери и спални килии — и сводест изход по средата, водещ към градинския двор. Няколко пътни сандъка бяха струпани в единия край. В средата имаше кръгло огнище с глинена пещ, която излъчваше зной. Въздухът беше наситен с миризмата на печащ се хляб.
Керули седеше кръстосал крака на покрития с плочки под вляво от огнището, свел глава. Голото му теме лъщеше, покрито с капчици пот.
Стони пристъпи тихо и коленичи.
— Господарю?
Жрецът вдигна глава и кръглото му лице се сбръчка в усмивка.
— Почистих плочите — промълви той. — Сега те почиват в мир. Душите им се преселиха в хубавия свят на сънищата. Чувам смеха на дечицата.
— Вашият бог е милостив — промълви Стони.
Грънтъл завъртя очи с досада и отиде при пъновете.
— Благодаря, че ми спасихте живота, Керули. Съжалявам, че се държах толкова глупаво. Запасите ви с храна, изглежда, са се опазили. Това е добре. Е, аз ще си тръгвам вече…
— Един момент, моля, капитане.
Грънтъл се обърна.
— Имам нещо за вашия приятел Бюк — каза жрецът. — Малка… помощ… за начинанията му.
— О? — Грънтъл се постара да избегне питащия поглед на Стони.
— Там, в онзи втори сандък, да, малкия, с железния обков. Да, отворете го. Виждате ли? Върху топа сива плъст.
— Глинената птичка?
— Да. Моля, предайте му да я стрие на прах, после да я размеси в охладена вода, но след като водата е вряла поне сто мига. След като я смеси, трябва да я изпие — цялата.
— Да пие кална вода?
— Глината ще облекчи болките му в стомаха. Има и други ползи, които сам ще открие, като му дойде времето.
Грънтъл се поколеба.
— Но той не е доверчив, Керули.
— Предайте му, че иначе онова, което преследва, ще му избяга. Лесно. Предайте му, че за да постигне каквото желае, трябва да приеме съюзници. И за двама ви се отнася. Споделям тревогите ви по този въпрос. Нови съюзници ще го потърсят, с времето.
— Добре — отвърна Грънтъл, сви рамене, взе малката глинена птичка и я пъхна в кесията на колана си.
— За какво си говорите? — попита кротко Стони.
При този нежен тон Грънтъл се напрегна, защото той обикновено предвещаваше взрив, но Керули само се усмихна още по-широко.
— Личен въпрос, скъпа Стони. Значи, имам указания за теб — моля, бъди търпелива. Капитан Грънтъл, между нас вече няма пропасти. Вървете си с мир.
— Добре. Благодаря — добави той дрезгаво. — Е, аз тръгвам.
— Ще поговорим по-късно, Грънтъл — каза Стони. — Нали?
„Първо ще трябва да ме намериш.“
— Разбира се.
След няколко мига вече стоеше навън и се чувстваше странно потиснат, не от друго, а от доброто, великодушно държане на стареца. Постоя малко, без да помръдне, загледан в забързалите се минувачи. „Като мравки в разровен мравуняк. А следващото му разравяне ще е смъртоносно…“
Стони изчака, докато Грънтъл излезе, и се обърна към Керули.
— Казахте, че имате указания за мен?
— Нашия приятел капитана го чака труден път.
Стони се намръщи.
— Грънтъл не тръгва по трудни пътища. Надуши ли ги, веднага свива обратно.
— Понякога човек няма избор.
— И какво се очаква да направя по въпроса?
— Неговият час наближава. Скоро. Моля те само да стоиш край него.
Тя се навъси още повече.
— Зависи от него. Има таланта да се измъква.
Керули й обърна гръб и зарови в пещта.
— Според мен — измърмори той — този талант може скоро да го провали.
Светлината на факлите и смътните слънчеви лъчи обливаха редицата лодки-еднодръвки и увитите в тях трупове. Цялата яма вече беше открита: заемаше по-голямата част от пода на залата — гранитният стълб с огромния кварцит на върха се издигаше самотен в самия център — струпаните една до друга лодки приличаха на жътва на древен ураган.
Хетан стоеше коленичила и свела глава пред първата. От доста време не беше помръднала.
Итковиан беше слязъл да разгледа реликвите отблизо и сега обикаляше предпазливо между отломките, а Кафал пристъпваше мълчаливо след него. Вниманието на Щит-наковалня бе привлечено от резбите и изваянията на носовете: макар двете групи да изглеждаха идентични, имаше някаква последователност в изобразените сцени — сцени на морски битки. Баргастите ясно се открояваха в дългите си ниски еднодръвки; сражаваха се с ясно различими противници — високи, с ъгловати лица и големи дръпнати очи, в кораби с високи бордове.
Когато се наведе да огледа едно от изображенията, Кафал промърмори зад него:
— Т’истен’ър.
Итковиан го погледна през рамо.
— Моля?
— Враговете на нашите духове основатели. Т’истен’ър, Сивокожите. Демони от най-старите приказки, които събирали глави, но запазвали жертвите си живи… главите оставали будни и нащрек, труповете работели неуморно. Демони, които обитавали сенките. Духовете основатели се сражавали с тях в Сините пустини… — Замълча, свъсил вежди, после продължи: — Сините пустини. Представа нямахме какво означава това място. Шаманите ни вярваха, че е селението, където сме родени. Но сега… били са моретата, океаните.
— Наистина рожденото място на баргастите значи.
— Да. Духовете основатели са изтласкали Т’истен’ър от Сините пустини, изтласкали са демоните в долния им свят, в Леса на сенките — земя, за която разправят, че се намира на югоизток.
— Друг континент може би.
— Може би.
— Сега ти откриваш истината, скрита зад най-древните ви легенди, Кафал. В родината ми Елингарт, далече на юг оттук, има сказания за някакъв далечен континент, в същата посока, за която спомена. Земя с гигантски борове, секвои и смърч — непрекъснат лес. Той тъне в сенки и го обитават смъртно опасни привидения.
— Като Щит-наковалня — продължи след малко Итковиан, след като отново огледа дърворезбите, — съм толкова воин, колкото и учен. Т’истен’ър… събужда у мен странно ехо. Тайст Андий, Обитателите на Мрака. И по-рядко споменаваните, при това само с шепот, от който настръхваш — техните родственици Тайст Едур. Сивокожи. Вярва се, че видът им е изчезнал — и толкова по-добре, защото това име внушава ужас. Т’истен’ър, първата глотална пауза означава минало време, нали? Тлан, а сега Т’лан — езикът ви е сроден с този на Имасс. Близки сте. Я ми кажи, разбираш ли морантски?
Кафал изпръхтя.
— Морантите говорят езика на нашите шамани — свещената реч, езика, избуял от ямата на мрака, откъдето за първи път се е появила всяка мисъл и дума. Морантите твърдят, че са роднини с баргастите — наричат ни „Пропадналия род“. Но пропадналите са те, не ние. Те, които са намерили сумрачен лес, в който да живеят. Те, които приеха магиите на Т’истен’ър. Те, които много отдавна сключиха мир с демоните, размениха си тайни с тях, преди да се оттеглят в планинските си крепости и да се скрият завинаги зад маските си на насекоми. Не ме питай никога вече за морантите, вълко. Те са пропаднали и непокаяни. Никога.
— Добре, Кафал. — Итковиан бавно се изправи. — Но миналото отказва да бъде погребано — както се вижда тук. Миналото крие тревожни истини също така, неприятни истини, както и истини, носещи радост. Започне ли веднъж усилието по разбулването им… връщане няма.
— Стигнал съм до този извод — изръмжа баргасткият воин. — Както ни предупреди баща ни: в успеха ще намерим семената на отчаянието.
— Бих искал да се запозная с Хъмбръл Тор някой ден — промърмори Итковиан.
— Баща ми може да скърши гърдите на човек в прегръдката си. Може да върти два криви меча в двете си ръце и да посече десетима воини за няколко мига. Но това, към което клановете изпитват най-голямо страхопочитание у своя боен главатар, е неговият разум. От десетте му деца Хетан най-много прилича на него по ум.
— Създава впечатление за безцеремонна откровеност.
Кафал изсумтя.
— Също като баща ни. Но те предупреждавам, Щит-наковалня, тя е снишила копието си към теб и се е прицелила. Няма да се измъкнеш. Ще легне с теб въпреки всичките ти клетви и след това ще й принадлежиш.
— Грешиш, Кафал.
Баргастът само се озъби и не отговори нищо.
„И ти притежаваш ума на баща си, Кафал — как ловко ме отклони от древните тайни на баргастите с поредната дръзка атака срещу честта ми.“
На десетина крачки зад тях Хетан се изправи и се обърна към жреците и жриците, подредени около дупката в пода.
— Можете да върнете каменните плочи. Преместването на останките на духовете основатели ще трябва да почака…
— Докога? — изсумтя Рат-Сенкотрон. — Докато панионците опустошат града? Защо не повикате баща си и не го накарате да доведе клановете на Баргаст? Накарайте го да премахне обсадата и тогава вие и вашият народ ще можете да си откарате тези кости в мир и с нашата благословия!
— Не. Водете войната си сами.
— Панионците ще ви погълнат, след като приключат с нас! — изрева Рат-Сенкотрон. — Вие сте глупци! И вие, и баща ви! И клановете ви! Всички сте глупци!
— Паника ли е това, което виждам на лицето на твоя бог? — ухили се Хетан.
Жрецът се изгърби и изръмжа:
— Сенкотрон никога не изпада в паника.
— Значи трябва да е смъртният зад фасадата — заключи Хетан с триумфална усмивка.
Рат-Сенкотрон изсъска, обърна се разгневен и сандалите му заплющяха през залата.
Хетан се изкатери от ямата.
— Приключих тук, Кафал! Връщаме се в казармата.
Брукалаян се пресегна да помогне на Итковиан да се качи и щом Щит-наковалня се изправи, го придърпа към себе си.
— Придружете ги тия двамата. Намислили са нещо с преместването на…
— Сигурно — прекъсна го Итковиан. — Но честно казано, не виждам как.
— Тогава го обмислете — заповяда Брукалаян.
— Добре.
— С всякакви възможни средства, Щит-наковалня.
Итковиан се вгледа в тъмните му очи.
— Сър, но клетвите ми…
— Аз съм Смъртният меч на Финир. Това искане да се разбере какво кроят идва не от мен, а от Бивнестия. Щит-наковалня, това настояване е породено от страх. Нашият бог е изпълнен със страх. Разбирате ли?
— Не — отсече Итковиан. — Не разбирам. Но чух заповедта ви. Така да бъде.
Брукалаян пусна ръката на Щит-наковалня и се извърна към Карнадас, който стоеше до тях пребледнял и смълчан.
— Свържи се с Бързия Бен, на всяка цена…
— Не съм сигурен дали ще мога — отвърна дестраянтът, — но ще се опитам, сър.
— Тази обсада — изръмжа Брукалаян, със замъглени от някакво видение очи — е кърваво цвете и до края на този ден то ще се разгърне пред нас. И щом стиснем стръка му, ще открием тръните му…
Един жрец приближи към тях и тримата се обърнаха. Под пъстрата тигрова маска се виждаха спокойни, малко сънени очи.
— Господа — каза мъжът. — Очаква ни битка.
— Виж ти — отвърна кисело Брукалаян. — Не знаехме.
— Нашите богове на войната ще се озоват в жестоката й гмеж. Глиганът. Тигърът. Един асцендент е в опасност и един дух е на път да се пробуди и възвиси до божественост. Не се ли чудите, господа, чия е тази война всъщност? Кой е този, който би дръзнал да кръстоса оръжие с нашите богове? Но има и нещо още по-любопитно във всичко това — чие лице се крие зад това неизбежно възнесение на Трейк? Каква всъщност би могла да се окаже цената на това да имаме двама богове на войната? Двама Господари на лятото?
— Титлата не е изключителна, сър — каза дестраянтът. — Никога не сме оспорвали правото на Трейк над нея.
— Не успяхте да скриете тревогата си от думите ми, Карнадас, но ще подмина това. Един последен въпрос обаче. Чудя се, кога най-сетне ще свалите Рат-Финир, което е в правото ви като дестраянт на Финир — титла, която никой не е притежавал по право от хиляда години… освен вас, разбира се, и между другото, защо Финир сметна за нужно да съживи най-висшия пост точно сега? — Помълча и сви рамене. — Е, добре. Все едно. Рат-Финир не е ваш съюзник, нито на вашия бог — трябва да знаете това. Той усеща заплахата, която представлявате за него, и ще направи всичко, което е по силите му, за да съкруши вас и целия ви отряд. Ако ви потрябва помощ, потърсете ме.
— Но ето, че твърдиш, че богът ти и ти самият сте наши съперници, Рат-Трейк — изръмжа Брукалаян.
Маската се разтвори в дивашка усмивка.
— В момента само изглежда така, Смъртни мечо. Засега се сбогувам с вас. Сбогом, приятели.
Тримата Сиви мечове гледаха мълчаливо Рат-жреца, докато той напускаше залата. След това Брукалаян тръсна глава.
— Хайде, тръгвай, Щит-наковалня. Дестраянт, трябва да поговорим още малко с теб…
Потресен, Итковиан се обърна и тръгна след двамата баргастки воини.
„Земята се размести под краката ни. Разтърсена. В неравновесие. Скоро ще пусне кръв. И гибелта ни дебне от всички страни. Ти, с Бивните, спаси ни от тази несигурност. Моля те. Сега не е моментът.“