Среднощната тъма ме спохожда често в заника на живота ми, щом погледна назад към онова, което съм преживял. Смъртта на толкова много обични на сърцето ми души е заличила всякое чувство за слава в мислите ми. Това, че съм избегнал нелепата им съдба, е погребало всякой триумф.

Зная, че си ме виждал, приятелю, сбръчканото ми лице и смълчания ми взор, студения налеп, забавящ крачките ми, докато вървя към сетните си години, загърнат в мрак като всички старци, изтерзан от спомени…

„Пътят пред вас“

Джорум от Капустан

7.

И всички, които ще излезете в полята,

щом заотекват с барабанен тътен

копитата на Летния глиган

и щом надигне се Гората от желязо

за неизбежния си и обречен сблъсък — всички,

да, всички сте като деца, като деца отново.

„Откровението на Финир“

Дестраянт Деллем (р. ?)

Надигнал се над морето, тъмно като подправено вино, вятърът застена в устрема си през мъртвата крайбрежна зона, над и покрай Източния страж на ниския, осеян с тухли хълм — от амбразурите на укреплението смътно струеше светлината на факлите, — извиси пискливия си глас, връхлетя срещу грубите градски крепостни стени и замята солени пръски по обруления от бури камък. И щом се надигна, дъхът на нощта стигна до бойниците и зафуча през зъбците, а сетне — и долу, по кривите, лъкатушещи улици на Капустан, по които не се мяркаше жива душа.

Карнадас стоеше сам на ъгловата кула, издигаща се над древните казарми — наметалото му от глиганска кожа плющеше под яростните пориви, — и се взираше свирепо на петстотин крачки на север.

Мрачният, наподобяващ стръмна скала дворец на принц Джеларкан не приличаше на никоя друга сграда в Капустан. Без прозорци, сивокаменният градеж се извисяваше в хаотична грамада от плоскости, ъгли, издатини и на пръв поглед — съвсем безсмислени площадки. Издигаше се много над обграждащата го от двете страни крепостна стена и в ума си наемникът виждаше как огромни канари се надигат от мъртвата зона долу, удрят по хълбоците му и цялата сграда рухва в развалини.

„Недостойно е за теб. Къде е онова вдъхващо утеха знание за помитащия всичко цикъл на необятната история, отливите и приливите на войни и на мир? Мирът е време на очакване на война. Време на подготовка или време за упорито невежество, сляпо, мигащо и бъбрещо зад дебелите стени.“

В двореца Смъртния меч Брукалаян беше нагазил в тресавището на поредното съвещание с принца и няколко представители на Съвета на маската. Командирът на Сивите мечове понасяше тези заплетени маратони с някакво едва ли не свръхчовешко търпение. „Аз не бих понесъл този танц на паяци, не и нощ след нощ, не седмици наред. Все пак учудващо е колко много може да се постигне, въпреки че тези гневни спорове се точат ли точат. Колко много предложения на Смъртния меч — и на самия принц Джеларкан — вече се приложиха, докато пренията се нижат безкрайно и тези маскирани кучи синове бълват с цялото си невежество предългите си списъци с възражения. Твърде късно е, глупци — вече сме направили каквото е по силите ни… за да спасим проклетия ви град.“

В ума му се появи ярко изрисуваната кожена маска на единствения жрец в Съвета, когото той и отрядът му трябваше да могат да смятат за свой съюзник. Рат-Финир говореше от името на Глигана на лятото — богът покровител на Сивите мечове. „Но политическата амбиция те е погълнала, както и всички твои съперници в Съвета. Вярно, коленичиш пред проклетите Бивни на лятото… и все пак дали това не е само лъжа?“

Единствен воят на вятъра дойде като отговор на мълчаливия въпрос на Карнадас. Мълнии озариха облаците, кипнали над далечния залив. Рат-Финир, ветеран в храмовата политика, беше жрец от Ранга на скиптъра, а това бе най-високият връх, който един смъртен можеше да покори зад свещените стени на Финир. „Но Глиганът на лятото не е цивилизован бог. Всички тези рангове, ордени и отрупани с костени дрънкулки жречески одежди… светска помпозност, дребнави игри на арогантност в преследване на светска власт. Не, не бива да поставям под съмнение вярата на Рат-Финир — той служи на нашия бог по своя си начин.“

Глиганът на лятото беше гласът на войната. Мрачен и зловещ, древен като самата човешка раса. Песента на битката — писъците на издъхващите и сеещото мъст разногласие, хъхреща музика на железни оръжия, на щитове, отекващи под удари, на съскащи стрели от лъкове и арбалети… „И да ни прости на всички дано, този глас се надига до рев. Не е време за криене зад храмовите стени. Не му е времето за глупава политика. Ние служим на Финир, газим напоената с кръв, димяща от кръв земя с оголени в безмилостна закана оръжия. Ние сме грохот и ек, гърлата, ревящи от гняв, от болка и ужас…“

Рат-Финир не беше единственият жрец в този град, домогнал се до Ранга на скиптъра. Разликата беше в следното: макар Рат-Финир да имаше тази амбиция — да коленичи пред наметалото от глиганска кожа и покорно да приеме древната титла дестраянт, свободна от толкова време — Карнадас вече я беше придобил.

Карнадас можеше да постави Рат-Финир на мястото му само като разкрие своето положение в смъртната йерархия. „На мястото му? Бих го лишил от власт кучия му син само с едно махване на ръката.“ Но Брукалаян му бе забранил да направи това тъй сладко разкритие. Не можеше да бъде склонен Смъртният меч. Не е подходящ моментът, беше му казал. Жътвата ще е нищожна от това. „Търпение, Карнадас, ще му дойде времето…“

Не беше лесно да го приеме…

— Добра ли е тази нощ, дестраянт?

— Ах, Итковиан, не можах да те видя в тъмното. Глиганската буря е това. Е, откога стоиш тук, Щит-наковалня?

„От колко време си държал под око своя Върховен жрец, студен и затворен? Мрачни Итковиан, дали ще разкриеш някога истинския си нрав?“

Не можеше да разгадае изражението му в тъмното.

— Само от няколко мига, дестраянт.

— Сънят ли те отбягва?

— Не и когато го търся.

Карнадас кимна бавно, загледан в плетената ризница на Щит-наковалня, в сивата промазана пелерина, в тежките ръкавици, черни и лъскави от дъжда.

— Не забелязах, че утрото вече е близо. Да не би да очакваш, че ще те няма дълго?

Итковиан сви рамене.

— Не, ако наистина са прехвърлили голяма сила. Все едно, разрешиха ми да изведа само две крила. Ако се натъкнем обаче само на разузнавателни отряди, първият удар срещу Домина ще бъде нанесен.

— Най-сетне — отвърна дестраянтът и изкриви лице при поредния вой на вятъра през бойниците.

Замълчаха.

Накрая Карнадас се окашля и попита:

— Е, и какво, ако мога да попитам, те доведе тук, Щит-наковалня?

— Смъртният меч се върна от съвещание. Желае да говори с теб.

— И си седи търпеливо, докато ние си бъбрим тук?

— Предполагам, дестраянт.

Двамата Сиви мечове заслизаха по хлъзгавите стъпала между вадите, стичащи се покрай каменните стени от двете страни. Стълбището стана по-широко чак на третата извивка. До пристигането на отряда им тази казарма беше стояла съвсем необитаема почти цяло столетие. Мразът, просмукващ се през дебелите стени на старото укрепление, надмогваше всякакви опити да бъде прогонен. Това беше една от най-внушителните постройки в Капустан и по време на строеж предшестваше цитаделата на Дару — носеща сега името „Хомота“ и приютила Съвета на маската — както и всички останали сгради, с изключение на двореца на принц Джеларкан. „А този дворец не е вдигнат от човешки ръце, със сигурност. За това съм готов да се закълна в четинестата гърбица на Финир.“

Щом слязоха на приземния етаж, Итковиан бутна скърцащата врата, водеща към централната Кръгла зала. Сам в огромното, оскъдно обзаведено помещение стоеше Смъртният меч Брукалаян, вкочанен пред масивната камина и почти призрачен въпреки внушителния си ръст и телосложение. Беше с гръб към двамата новодошли. Дългата му вълниста коса падаше свободно по гърба му чак до стегнатия с широк колан кръст.

— Рат-Трейк е убеден — забоботи командирът, без да се обръща, — че в равнините западно от града са се появили нежелани натрапници. Демонски създания.

Карнадас разкопча наметалото си и го отърси от дъжда.

— Рат-Трейк, казвате. Признавам, че не разбирам тази внезапна претенция на Тигъра за пълна божественост. Това, че култът на един Пръв герой е успял с рамене и лакти да се добере до съвета на храмовете…

Брукалаян се обърна бавно и меките му кафяви му очи се приковаха в дестраянта.

— Недостойно съперничество. Сезонът на лятото е място за повече от един воински глас. Или ще предизвикаш сега и свирепите духове на баргастите, а също и на ривите?

— Първите герои не са богове — изръмжа Карнадас и затърка премръзналото си, изтръпнало от вятъра лице. — Те дори не са племенни духове, сър. Някой друг от жреците потвърди ли твърдението на Рат-Трейк?

— Не.

— Точно така си мис…

— Разбира се — продължи Брукалаян, — те не са убедени и че Панион Домин възнамерява да подложи Капустан на обсада.

Карнадас затвори уста. „Разбрах те, Смъртни мечо.“

Погледът на Брукалаян пробяга към Итковиан.

— Крилата ви разгърнати ли са, Щит-наковалня?

— Да, сър.

— Не смятате ли, че би било много глупаво — продължи Смъртният меч — да не се съобразите с такива предупреждения по време на патрула ви?

— С всичко се съобразявам, сър. Ще сме бдителни.

— Както винаги, Щит-наковалня. Можете да поемете крилата си веднага. Двете бивни да ви пазят дано.

Итковиан се поклони и излезе.

— А сега, драги ми жрецо — заговори Брукалаян, — сигурен ли си за тази твоя… покана?

Карнадас поклати глава.

— Не. Нищо не мога да разбера за личността на подателя, дори дали е искрен към нас, или враждебен.

— И все пак поканата очаква отговор.

— Да, Смъртни мечо.

— Да го дадем тогава. Веднага.

Очите на Карнадас леко се разшириха.

— Сър, тогава може би ще е добре да повикаме грива, в случай че сме поканили враг?

— Дестраянт, забравяш. Аз съм оръжието на самия Финир.

„Да, но дали то ще е достатъчно?“

— Както кажете. — Карнадас пристъпи към един празен участък на залата, нави подгизналите ръкави на ризата си и направи лек жест с лявата си ръка. Пред него се оформи малко пулсиращо кълбо от светлина. — То е на нашия език — заяви той, след като огледа внимателно кълбото. — Езикът на Бляна на Финир, съчетал знание за отряда ни и неговия безсмъртен благодетел. Послание се крие в това знание.

— Което тепърва трябва да потвърдиш.

Обруленото лице на дестраянта за миг се намръщи.

— Стеснил съм списъка от възможности, Смъртни мечо. Такова знание предполага наглост от страна на подателя, освен ако не намеква за братство.

— Пусни поканата.

— Както заповядате. — Той отново махна с ръка. Кълбото стана по-ярко, засия, после светлината му избледня и то стана прозрачно. Карнадас отстъпи назад, за да отвори място, едва надвивайки безпокойството си от силата на връзката. — Сър, вътре в това нещо има души. Не две или три — цяла дузина са, може би и повече — но са свързани в една. Такова нещо не бях виждал.

В кълбото бавно се оформи фигура на човек, седнал кръстато — тъмнокож мършав мъж, облечен в лека кожена броня. На лицето му бе изписана лека изненада. Зад него двамата Сиви мечове успяха да зърнат вътрешните стени на малка шатра. Пред мъжа гореше мангал и придаваше злокобен блясък на тъмните му очи.

— Говори му — заповяда Брукалаян.

— На кой език, сър? На родния ни илайн?

Мъжът пред тях килна глава, чул тихия им разговор.

— Този диалект е странен — заговори той на дару. — Но източникът явно е дару. Разбирате ли ме?

Карнадас кимна.

— Да. Почти като на капънски.

Мъжът се изправи.

— Капънски? Значи съм стигнал тогава! Вие сте в Капустан? Великолепно. Е, вие ли сте градските управители?

Дестраянтът се намръщи.

— Не ни познавате? Връзката ви предполагаше известно познание на нашия Сън на…

— А, да. Е, точно този сплит на лабиринтите ми има свойството да отразява онези, които се спънат в него — макар че само между жреците, разбира се, това беше основното му предназначение. Разбирам, че сте храмовият съвет на Капустан, нали? Как се казваше — Съветът на маската?

— Не — избоботи Брукалаян. — Не сме.

— Продължете, моля. Вече наистина съм заинтригуван.

— Радвам се да го чуя, сър — отвърна Смъртният меч и пристъпи напред. — На поканата ви се отзова дестраянт Карнадас — който стои до мен — по моя молба. Аз командвам Сивите мечове…

— Наемници!? Дъх на Гуглата! Ако исках да се свързвам с някаква сган скъпоплатени касапи…

— Сър. — Гласът на Брукалаян беше тих, но твърд. — Ние сме армия на Глигана на лятото. Заклети воини на Финир. Всеки от нас сам е избрал пътя си. Обучавал се е в свещените писания, благословен е от ръката на дестраянта в името на Оня с бивните. Да, ние сме отряд… касапи. Но също така сме храм. Нашите послушници наброяват над седем хиляди — и броят им расте с всеки ден.

— Добре, добре. Разбрах. Чакайте… казвате, че броят ви расте? Нима градът ви е дал позволение да приемате нови последователи?

Брукалаян се усмихна.

— Капустан е едва наполовина въоръжен, сър. Още се пазят следи от племенния му произход, доста особени при това. Военното изкуство е забранено за жени. Глиганът на лятото обаче не признава подобни двусмислени изключения…

— И разчитате на това? — изсмя се мъжът.

— Новите ни послушници засега са едва хиляда и двеста. Тъй като много втори и трети дъщери са изхвърлени на улиците, никой от управителите тук все още не е забелязал намаляването на броя им. Е, мисля, че ви се представихме достатъчно подробно. А вие кой сте, сър?

— Колко невъзпитано от моя страна. Аз съм Адефон Бен Делат. За да опростим нещата, наричайте ме просто Бързия Бен…

— От Даруджистан ли сте? — попита Карнадас.

— Гуглата да ме вземе, не съм, не съм, разбира се. Аз съм с… ъъ… Каладън Бруд.

— Чухме това име, когато дойдохме на север — каза Брукалаян. — Пълководец, водещ армия срещу една нашественическа империя.

— Е, нашественическата империя… се отказа от интересите си. Все едно, искаме да предадем съобщение на управителите на Капустан…

— Де да беше толкова просто — промърмори Карнадас.

Смъртният меч кимна и каза:

— В такъв случай ще трябва да изберете. Силите на Съвета на маската и на градския принц Джеларкан са изравнени. Има многобройни фракции в самия съвет и разногласията са сериозни. Сивите мечове се подчиняват на принца. Задачата ни е проста — да направим твърде скъпо за Панион Домин превземането на Капустан. Експанзията на Пророка ще спре пред портите на този град и няма да продължи повече. Така че можете да предадете съобщението си на мен и следователно — на принца. Или да подновите опитите си да се свържете със Съвета на маската.

— Подозирахме, че ще се окаже сложно — въздъхна Бързия Бен. — За вашия отряд не знаем почти нищо. Или по-точно — не знаехме. След този контакт вече не съм чак такъв невежа — очите му се плъзнаха към Карнадас, — дестраянт. На словото на Финир това ще рече архижрец, нали? Но само на военната сцена — храма на святата земя на бойното поле. Представителят на Финир в Съвета на маската признава ли вашето превъзходство, превъзходство като на тигъра над котката?

Карнадас се навъси.

— Той не знае истинската ми титла. Има си причини за това. Впечатлен съм от познанията ви за жречеството на Финир. Не, повече от впечатлен. Направо съм слисан.

Мъжът пред тях като че ли трепна.

— Е, добре. Благодаря. — Обърна се и огледа Брукалаян. — Вие сте Смъртният меч на бога. — После замълча, сякаш едва сега осъзнал пълното значение на титлата, и очите му бавно се разшириха. — Е, добре. Мисля, че пълководецът ще одобри решението ми да предам съобщението му на вас. Всъщност изобщо не се съмнявам. Добре. — Вдиша дълбоко и започна: — Каладън Бруд води армия за спасение на Капустан. Обсадата — сигурен съм, че го разбирате добре — е не само неизбежна, тя предстои много скоро. Предизвикателството за нас е да стигнем навреме…

— Сър — прекъсна го намръщен Брукалаян, — каква е числеността на армията на Каладън Бруд? Разберете, ние ще сме изправени срещу може би шейсет хиляди панионци — ветерани до един. Разбира ли той въртопа, в който толкова щедро желае да влезе заради нас?

— Е, броят ни не е чак толкова. Но — Бързия Бен се ухили — носим няколко изненади. Е, дестраянт, засега ще трябва да прекъснем. Трябва да включа в това пълководеца и офицерите му. Може ли да предложа да подновим този разговор след една камбана време?

— Може би ще е най-добре да го отложим за среднощ — каза Брукалаян. — Времето ми през деня е запълнено — и публично. Както и на принц Джеларкан.

Бързия Бен кимна.

— Тогава две камбани преди съмване. — Той се огледа. — А, ще ми трябва и по-голяма шатра…

Миг по-късно образът се стопи. Сферата отново се сви, после бавно изчезна — след като Карнадас махна с ръка. Дестраянтът се обърна към Брукалаян.

— Това беше неочаквано.

Смъртният меч изсумтя:

— Не бива да вдъхваме големи очаквания на принца. Армията на този пълководец навярно ще може да поизтормози обсаждащите сили, но едва ли би могла да постигне нещо повече. Джеларкан трябва да гледа на нещата реалистично. В случай, че му го съобщим.

„Тази война няма да бъде спечелена. Да. Никакви фалшиви надежди.“

— Какво ти е мнението за този, Бързия Бен? — попита Брукалаян.

— Много загадъчна личност. Бивш жрец на Финир вероятно. Познанията му бяха твърде точни.

— Много души, събрани в една, така ли чух?

Карнадас потръпна.

— Вероятно съм сгрешил. Може би ритуалът е изисквал помощта на други магове и съм доловил това.

Брукалаян изгледа жреца навъсено и дълго, но не каза нищо. Обърна се към тлеещата камина.

— Изглеждаш уморен. Поспи.

Карнадас бавно се поклони.

След като заклинанието заглъхна, Бързия Бен въздъхна и извърна очи надясно.

— Е?

Седнал до стената на шатрата, Уискиджак се наведе, напълни чашите им с гредфалански ейл и каза:

— Ще се бият. Поне за известно време. Командирът ми се стори корав, но е възможно да е само за показ — би трябвало да е достатъчно отракан и да знае цената на външния вид. Как го нарече ти?

— Смъртен меч. Едва ли — някога, преди много време, тази титла наистина е означавала нещо. Много преди Драконовата колода да признае мястото на Рицарите във Великите домове, култът на Финир е имал свой. Титлите са се придобивали и всички са се отнасяли към тях съвсем сериозно. Дестраянт… Дъх на Гуглата, в култа не е имало дестраянт от хиляда години. Тези титли са само за показност, Уискиджак…

— Нима? — прекъсна го командирът. — Тогава защо я пази в тайна от жреца на Финир в Съвета на маската?

— А? Ами… О, много просто. Жрецът би го уличил в лъжа, разбира се. Ето ти лесен отговор на въпроса.

— Лесен отговор, казваш. А лесните отговори винаги ли са верните отговори, Бързак?

Магьосникът се направи, че не е чул въпроса, и пресуши чашата си.

— Все едно, аз бих заложил на Сивите мечове като на най-добрите от цялата сган там, но това все още не говори много.

— Успя ли да ги заблудиш със „случайния“ контакт?

— Мисля, че да. Бях оформил заклинанието така, че да отрази характера на този техен отряд — дали са алчни и хищни, или доблестни, или каквото е там. Признавам обаче, че не очаквах да намеря благочестива вяра. Все пак заклинанието трябваше да е гъвкаво — и такова си беше.

Уискиджак се надигна от мястото си и примижа от болката в болния крак.

— Е, май ще трябва да потърся Бруд и Дужек.

— В челото на колоната, предполагам — рече Бързия Бен.

— Много си досетлив тая нощ — отбеляза на излизане командирът.

След миг, когато сарказмът на Уискиджак най-сетне се просмука в мислите на Бързия Бен, той се намръщи.

От другата страна на улицата, срещу казармената порта и зад една стара бронзова ограда, имаше древно гробище, принадлежало някога на едно от племената, основали Капустан. Изпечените на слънце и гравирани на спирали колони от глина — във всяка имаше изправен труп — се издигаха като стволове на гъста гора в средата на гробището, заобиколени от по-често срещаните урни, според обичая на дару. Историята на града представляваше чудата смесица от приказки и легенди и една от задачите на Итковиан в наемническия отряд бе да надникне в нейните дълбини. Щит-наковалня на Сивите мечове беше пост, изискващ както стремеж към научно познание, така и воински умения. Макар мнозина да твърдяха, че двете дисциплини са твърде отдалечени една от друга, истината беше тъкмо обратната.

От историите, философиите и религиите произтичаше разбирането за човешката мотивация, а мотивацията бе в основата на тактиката и стратегията. Точно както хората се движат по шаблон, същото е с мислите им. Един Щит-наковалня трябваше да може да предвижда, да предусеща — и това се отнасяше до възможните действия както на противници, така и на съюзници.

Преди идването на пришълците от запад племената, основали Капустан, бяха имали само едно поколение след периода си на номадство. „И са оставяли мъртъвците си изправени. Свободни да скитат из своя невидим свят на духа.“ Тази неспокойна подвижност все още се съхраняваше в умовете на старото население на Капън и тъй като общностите на дару се държаха настрана, не се беше разводнила въпреки вече десетките поколения, живеещи тук уседнало.

Все пак голяма част от ранната история на Капустан си оставаше загадка и Итковиан неволно се замисли над малкото, което можеше да се сглоби за онези далечни времена, докато водеше двете крила по широката, настлана с каменни плочи улица към площада на Джеларкан, а по-нататък — към Главната порта в южния край на града.

Дъждът затихваше, стоманеносивото зарево си пробиваше път между тежките облаци на изток, вятърът заглъхваше на колебливи пориви.

Кварталите, образуващи града, се наричаха „станове“ и всеки „стан“ представляваше отделно, самостоятелно поселище, обикновено с кръгли очертания, със свое открито пространство в центъра. Широките неравни пространства между всеки стан оформяха улиците на Капустан. Този шаблон се променяше само в района около старата Цитадела на дару — наричана сега „Хомота“ и обитавана от Съвета на маската. Районът се наричаше „Храмовият квартал“ и единствено тук се беше наложил стилът на градоустройство на заселниците дару, с мрежестата планировка на улиците.

Становете, подозираше Итковиан, трябваше да са били някога точно това. Племенни лагери, силно обвързани с родствени връзки. Разположено на бреговете на река Катлин, между племена, боящи се от морето, мястото се бе превърнало в център на търговия, насърчаващ уседналия бит. Резултатът бе един от най-странните градове, които Итковиан бе виждал. Широки открити площади и улици, ограничени от криви стени; тук-там издигащи се гробни глинени стълбове; водни ями, обкръжени с пясъчни трапове; и самите граждани на Капустан, дару и капънци, първите — верни на наследените разнообразни стилове на облекло и украса, а вторите, обвързани родствено, облечени в ярките цветове на своите древни фамилии, несекващ човешки поток по улиците, който рязко контрастираше с простата и безцветна архитектура. „Прелестта на Капустан е в неговите хора, не в сградите му…“ Дори храмовете на дару се бяха покорили на местния скромен архитектурен стил. Резултатът беше едно непрестанно движение, господстващо над неизменната и простовата околна среда. Племената на капънците възхваляваха себе си — пищни цветове в един безцветен свят.

Единствените неизвестни в схемата на Итковиан си оставаха старото укрепление, обитавано сега от Сивите мечове, както и дворецът на Джеларкан. Старата цитадела беше издигната преди появата както на капънците, така и на дару, от ръцете на неизвестни строители и беше построена в сянката на двореца.

Крепостта на Джеларкан беше здание, различно от всичко, което Итковиан бе виждал. Доминираше над всичко останало и суровата й архитектура изглеждаше някак чужда и странно негостоприемна. Царският род на Капустан несъмнено я беше избрал за резиденция по-скоро заради величието, което внушаваше, отколкото поради някакви съображения, свързани с отбранителните й възможности. Каменните й стени бяха опасно тънки, а липсата на прозорци и плоски покриви правеше обитателите й слепи за всичко, което става навън. Още по-лошото бе, че разполагаше само с един вход — главния, с широка рампа, водеща към вътрешния двор. Предишните принцове бяха вдигнали стражеви постройки от двете страни на входа и пасаж покрай стените на двора. Опитите за по-сериозни пристройки обикновено се бяха проваляли — каменните фасади на двореца по някаква причина не поемаха хоросан, а се смяташе, че стените не са достатъчно здрави, за да понесат допълнителна тежест. С две думи — интересна сграда.

След като мина през многолюдната Главна порта — грубо черно желязо, обшито с тъмна кожа и ивици метал с наситени цветове — отрядът зави надясно, продължи още малко по Южния кервански път, след което остави и него, и трополящите по коловозите търговски фургони, и пое право на запад, покрай редките ферми с техните ниски каменни стени, нарушаващи равната околност, и излезе в пустата степ.

Гъстите облаци взеха да се разчистват и някъде по пладне — на четиринайсет левги от Капустан — небето над главите им стана ясно и синьо. Обядът на трийсетимата войници бе кратък и мълчалив. Все още не бяха прекосили нечия диря, което в разгара на керванджийския сезон изглеждаше необичайно.

След като Сивите мечове се нахраниха и се строиха, Щит-наковалня се обърна към тях за пръв път, откакто бяха напуснала казармата.

— Формация „Хищна птица“, в лек галоп. Преден ездач Сидлис, дванайсет дължини в челото. Търсим следи.

Един от войниците, млада жена — послушничка и единствената новобранка в отряда, попита:

— Какви точно следи търсим, сър?

Въпросът беше неуместен, но Итковиан отвърна:

— Всякакви, войник. Криле, по конете.

Войниците се метнаха на седлата в съвършен синхрон, с изключение на новобранката, на която й струваше малко усилие, докато се намести и стисне юздите.

На този ранен етап на обучението не се обясняваше много — новобранецът щеше или бързо да последва примера на опитните бойци, или нямаше да се задържи дълго в отряда. Беше се научила да язди достатъчно, за да не падне от коня при лек галоп, и носеше оръжието и снаряжението си, за да свикне с тежестта. Обучението в боравенето с тях щеше да дойде по-късно. Ако крилата се натъкнеха на засада, двама ветерани щяха през цялото време да я пазят.

Засега по-скоро конят на момичето командваше положението, отколкото обратното, и препускаше уверено в стегнатата формация „Хищна птица“. Изпаднеха ли в беда, щеше да знае също така как да я измъкне от опасността.

Достатъчно беше това, че бе избрана да придружи патрула. Едно от правилата на наемническия отряд гласеше: „Тренирай боеца в реални условия“.

С Итковиан в челото на „хищната птица“ ескадронът продължаваше напред в бавен галоп. Левга, после още една. Зноят започна да става потискащ.

Внезапното забавяне на северното крило притегли останалите в кръг, все едно че невидими въжета бяха овързали в едно всички животни. Беше намерена следа. Итковиан погледна напред и видя, че преден ездач Сидлис забавя коня си, а след това го обръща, доказателство, че тя, както и животното, са усетили смяната на посоката отзад. Той забави коня и спря при дясното крило.

— Докладвай.

— Новобранецът откри пръв следата, сър — отвърна командирът на крилото. — Връх на спирала. Фигурата по-нататък предполага северозападна посока. Нещо изправено, на два крака, сър. Голямо. Трипръсто и с дълги нокти.

— Само една диря?

— Да, сър.

— Откога е?

— Минало е оттук тази сутрин, сър.

Още един поглед към Сидлис и тя подкара обратно към групата.

— Сменете предния ездач, Накалиан. Хващаме тази следа.

— Сър. — Мъжът се поколеба за миг. — Щит-наковалня, разстоянието между стъпките е… голямо. Съществото се е движило бързо.

Итковиан го погледна в очите.

— Колко бързо? В тръс? В галоп?

— Трудно е да се каже със сигурност. Според мен бърз тръс, сър.

„Е, май си го намерихме демонското създание.“

— Стрелците — на върховете. Всички останали, без Торун, Фаракалаян и новобранеца — насочи пиките. Споменатите — приготви въжетата.

С Накалиан в челото, двете крила поеха отново напред, ездачите в краищата бяха сложили стрели на тетивите на късите извити лъкове. Торун и Фаракалаян яздеха от двете страни на Щит-наковалня с ласото и въжетата.

Слънцето бавно пълзеше по небето. Накалиан следваше дирята без особено усилие — следите се бяха изпънали в права линия на северозапад. Итковиан успя сам да види отпечатъците по спечената земя. Животното наистина трябваше да е огромно, за да остави толкова дълбоки стъпки. И при явната скорост, с която се движеше, Щит-наковалня подозираше, че изобщо няма да могат да го догонят.

„Освен, разбира се — добави наум той, щом видя как Накалиан изведнъж дръпна юздите на билото на малкото възвишение отпред, — ако звярът не реши да спре и да ни изчака.“

Отрядът забави ход и очите на всички се приковаха във войника в челото. Накалиан беше съсредоточил вниманието си върху нещо, което само той можеше да види. Беше стиснал пиката си, но не се готвеше за атака. Конят под него пристъпваше нервно на място и щом Итковиан и останалите се приближиха, Щит-наковалня се увери, че е изплашен.

Излязоха на билото.

Пред тях се простираше низина, тревата беше отъпкана на широк откос — наскоро оттук беше преминало стадо диви бедерини — следата прекосяваше равнината диагонално. В самия център на падината, на около двеста крачки, стоеше огромно същество със сива кожа, двукрако, с дълга опашка; от зейналата му муцуна се показваха два реда остри зъби. В краищата на дългите му ръце бляскаха два меча с широки остриета. Съществото стоеше неподвижно, с наведени почти успоредно на земята глава, торс и опашка, и ги гледаше.

Итковиан дръпна юздите и присви очи.

— Според мен, докато преброим до пет, и ще стигне до нас, Щит-наковалня — каза Накалиан до него.

— Но не помръдва.

— При тази скорост му е все едно, сър.

„Освен ако не реши обратното. И тогава ще ни налети. Да видим на какво е способна тази твар.“

— Ние ще наложим темпа. Пиконосци: удряте го ниско и оставяте пиките в него. Объркайте крачките му, ако може. Стрелци, мерете се в очите и шията. И в гърлото, ако ви се отвори възможност. След като пуснете стрелите — подминавате го кой както може и вадите мечовете. Торун и Фаракалаян — Итковиан извади дългия си меч, — вие с мен. Така. На петдесет — в галоп. Ако звярът реагира — веднага.

Крилата поеха напред по ниския склон, със снишени пики.

Съществото продължаваше да ги гледа, без да помръдва. Когато разстоянието помежду им намаля до сто крачки, бавно надигна мечовете си и сниши глава така, че конниците видяха ръбестите му рамене зад нещото, което приличаше на шлем.

На седемдесет крачки чудовището се извърна към тях, разперило двата меча като ветрило, и замаха с опашка.

Стрелците на върховете на крилата се изправиха на стремената, изпънаха късите си здрави лъкове, задържаха ги за миг и пуснаха.

Стрелите изсвистяха към главата на звяра. Назъбените остриета се забиха в очните кухини. Безразлично към забилите се дълбоко в черепа му стрели, чудовището пристъпи напред.

Петдесет крачки. Лъковете звъннаха отново. Стрелите щръкнаха от двете страни на шията. Стрелците свърнаха встрани. Конете на пиконосците изпънаха вратове и атаката започна.

„Уж заслепено, но не е сляпо. Не виждам кръв. Финир, що за демон е това? Да дам команда за оттегляне…“

Съществото се понесе напред с невероятна скорост. Изведнъж се озова между Сивите мечове. Пиките го пронизаха от всички страни, после засвяткаха огромните мечове. Писъци. Потоци кръв. Итковиан видя как задницата на един от конете се срина пред него, видя как десният крак на конника, още в стремето, отхвърча. Гледаше неразбиращо как конската задница се изви настрани и заподритва — предната половина на коня вече я нямаше. Отсечен гръбнак, извити щръкнали ребра, изсипаха се черва, швирна кръв.

Конят му скочи високо, за да не се блъсне в половината труп.

Огромните челюсти на съществото с набучените в тях стрели зейнаха срещу Щит-наковалня и червен порой плисна в лицето му. Той се наведе наляво, като едва избегна дългите кървави нокти, и в движение замахна отдолу с дългия меч. Острието изтрещя в металната броня.

Нещо закачи коня отзад и животното изцвили от болка. Стъпи на предните си крака, изцвили отново и залитна напред, после задницата му рухна зад Итковиан. Разбрал, че нещо с това отчаяно залитане ужасно не е наред, той извади късия нож, наведе се напред и с един замах преряза вратната жила на коня. Изхлузи крака си от стремената и рязко се наклони наляво, като в същото време изви главата на животното надясно.

Рухнаха на земята и той се претърколи настрани.

Надигна се, приведен за скок, хвърли поглед към коня и видя как подритва безпомощно. Двата задни крака свършваха малко над глезените. И двете копита бяха отсечени. След миг животното издъхна и се смири.

Чудовището — около него се търкаляха тела на коне и войници — бавно се обръщаше към него. Кръв и жълта каша бе зацапала дългите му сбръчкани ръце. По ноктите бяха полепнали кичури кафява женска коса, сплъстена от кръв.

И тогава Итковиан видя ласата. Висяха хлабави, едното около врата на създанието, другото — високо около десния крак.

Демонът пристъпи бавно към Щит-наковалня и земята изтътна. Итковиан надигна дългия меч.

Щом чудовището надигна грамадното си трипръсто стъпало за нова крачка, двете въжета изведнъж се изпънаха, това около врата — наляво, другото — надясно. Съществото бе изхвърлено нагоре от резките, съвършено разчетени дръпвания. Кракът се отпра от бедрото със сух, късащ тъпанчетата звук, в същия миг главата се откъсна от врата със същото болезнено пращене.

Торсът и главата се затъркаляха по земята с разтърсващ костите грохот.

И всичко замря. Звярът бе мъртъв.

Разтреперан, Итковиан бавно се надигна.

Торун беше взел със себе си трима от войниците. Фаракалаян — също. Въжетата, вързани за роговете на седлата, със силата на четиримата войници от всяка страна бяха постигнали онова, което оръжията не можеха.

Двамата стрелци спряха пред Щит-наковалня. Единият му подаде ръка.

— Бързо, сър.

Итковиан стисна китката му и се метна зад него. И видя какво идва към тях.

Още четири демона, на четиристотин крачки — и се приближаваха със скоростта на канари, затъркаляли се по планински склон.

— Не можем да им избягаме.

— Да, сър.

— Тогава се пръскайте — извика Итковиан.

Ездачът срита коня в галоп.

— Да, сър. Ние с вас сме най-бавните — Торун и Фаракалаян ще ги пресрещнат… за да спечелим време…

Конят под тях внезапно свърна встрани. Итковиан се оказа неподготвен и се прекатури от седлото. Стовари се на коравата камениста земя и въздухът изригна от дробовете му, претърколи се зашеметен и се спря в два крака, твърди като желязо.

Примига задъхан и зяпна срещу някакво тромаво, облечено в гнили кожи тяло на мъртвец. Тъмнокафявото сбръчкано лице под рогатия шлем се наведе и двете тъмни очни кухини го изгледаха.

„Богове, какъв ден!“

— Войниците ви идат — изхриптя привидението на речта на Илайн. — Тази битка… приключи за вас.

Стрелецът сипеше ругатни и продължаваше да се мъчи да укроти подплашения си кон. Когато се обърна, изсъска от изненада.

Щит-наковалня изгледа намръщен немрящото създание.

— Тъй ли?

— Срещу немрящи — изхриптя трупът — се вдига подобаващо воинство.

До ушите му стигнаха шумове на далечна битка — без крясъци, само грохот на оръжия, неспирен и усилващ се. Итковиан простена и се превъртя на хълбок. Главата го болеше, гадеше му се. Стисна зъби и се надигна да седне.

— Десет оцелели — каза съществото над него. — Добре се справихте… като за смъртни.

Итковиан се загледа към низината. Цяла армия от трупове, също като този до него, бе обкръжила демоните — само два от тях все още се държаха на крака. Битката, която се вихреше около тези две същества, представляваше ужасна гледка. Късове на немрящи воини хвърчаха във всички посоки, но те не спираха да настъпват, грамадните кремъчни мечове свистяха и кълцаха демоните. След десетина мига боят секна.

Щит-наковалня прецени, че са унищожени поне шейсетима облечени в кожа воини. Другите продължаваха да кълцат падналите чудовища, замахваха с мечовете все по-ниско и късовете ставаха все по-малки. По планинските склонове се завихри прах — още и още немрящи воини, вдигнали каменните си оръжия. Армия, замряла под слънцето.

— Не знаехме, че К’Чаин Че’Малле са се върнали на тази земя — рече облеченият в кожа труп.

Оцелелите бойци на Итковиан се приближиха, вцепенени и смълчани от гледката на обкръжилите ги отвсякъде привидения.

— Кои сте вие? — глухо попита Итковиан.

— Аз съм Хвърлячът на кости Пран Чоул, от Крон Т’лан Имасс. Призовани бяхме за сбор. И както изглежда — за бран. Смъртни, мисля, че имате нужда от нас.

Щит-наковалня огледа десетимата си оцелели бойци. Новобранката беше сред тях, но не и двамата й телохранители. „Двайсет. Войници и коне. Двайсет… ги няма.“ Погледът му обходи лицата им едно по едно и той кимна.

— Да, Пран Чоул. Имаме.

Лицето на младата жена беше пребледняло като пергамент. Тя седеше на земята и гледаше със замъглени очи, оплискана с кръвта на единия или на двамата войници, дали живота си, за да я защитят.

Итковиан стоеше до нея смълчан. Подозираше, че жестокостта на битката е съкрушила младата капънска новобранка. Службата в реални условия трябваше да закали, не да съкруши. Недооценяването на врага бе превърнало бъдещето на младата жена в свят от пепелища. Внезапната гибел на двамата щеше да я терзае цял живот. А той нямаше какво да направи или да каже, за да облекчи болката й.

— Щит-наковалня.

Той я погледна отгоре, удивен, че сама проговаря, и изненадан от твърдия й тон.

— Новобранец?

Тя се оглеждаше, присвила очи, взираше се в легионите немрящи воини, изправени в нестройни редици навсякъде около тях.

— Те са хиляди.

„Призрачни фигури, вдигнали се и застанали над жилавата трева, ред след ред. Сякаш самата земя ги е изхвърлила от плътта си.“

— Да. Поне десет хиляди, според мен. Т’лан Имасс. До нас са стигали приказки за тези воини — „Приказки, на които ми беше трудно да повярвам“, — но това е първата ни среща. И доста навременна при това.

— Сега връщаме ли се в Капустан?

Итковиан поклати глава.

— Не всички. И не веднага. Из тази равнина има още от тези К’Чаин Че’Малле. Пран Чоул — невъоръженият, изглежда, е нещо като висш жрец или шаман — предложи обща акция и аз я одобрих. Ще поведа осем души на запад.

— Стръв.

Той я изгледа.

— Точно така. Т’лан Имасс се придвижват невидими и ще ни обкръжават непрекъснато. Ако останат видими в това преследване, К’Чаин Че’Малле вероятно ще ги избягват, поне докато не се съберат достатъчно много, за да могат да се опълчат на цялата армия. По-добре да се избиват по двама — по трима. Новобранец, назначавам ви един придружител със задачата незабавно да се върнете в Капустан. На всяка цена трябва да се докладва на Смъртния меч. Невидимо ще ви придружи избрано отделение на Т’лан Имасс. Емисари. Увериха ме, че оттук до града няма други К’Чаин Че’Малле.

Тя се надигна бавно.

— Сър, един вестоносец ще свърши същата работа. Връщате ме в Капустан, за да ме пощадите… от какво? От гледката как тези Т’лан Имасс посичат на късове К’Чаин Че’Малле? Щит-наковалня, във вашето решение няма нито милост, нито състрадание.

— Изглежда — отвърна Итковиан, загледан в безчетната армия около тях, — че не сме ви загубили, в края на краищата. Глиганът на лятото мрази сляпото подчинение. Ще останете с нас.

— Благодаря ви, Щит-наковалня.

— Новобранец, вярвам, че не се заблуждавате, че гледката с избиването на К’Чаин Че’Малле ще усмири плача в сърцето ви. Войниците имат броня за плътта и костите, но трябва сами да изковат броня за душите си. Брънка по брънка.

Тя огледа петната кръв по униформата си.

— Вече започнах.

Итковиан дълго помълча.

— Капънците са глупави хора — да не дават свобода на жените си. Истината за това е пред мен.

Момичето сви рамене.

— Не съм единствена.

— Погрижете се за коня си, войник. И предайте на Сидлис да дойде при мен.

— Слушам, сър.

Младата жена отиде при оцелелите войници от двете крила, които оправяха сбруите на конете, каза няколко думи на Сидлис и тя кимна и се приближи.

В същото време Пран Чоул пристъпи напред.

— Итковиан, избрахме своите. Пратениците на Крон са събрани и очакват вестоносеца ви.

— Разбрано.

— Към Капустан ли, сър? — попита Сидлис.

— С невидим ескорт. Докладвайте пряко на Смъртния меч и на дестраянта. Насаме. Пратениците на Т’лан Имасс ще говорят със Сивите мечове и с никой друг, поне засега.

— Слушам, сър.

— Смъртни — обърна се с глух глас към тях Пран Чоул, — Крон ми заповяда да ви съобщя някои подробности. Тези К’Чаин Че’Малле са някогашните Ловци на К’елл. Избрани чеда на една матриарха, родени за битки. Но те са немрящи и онова, което ги държи под своята власт, крие добре самоличността си — някъде на юг е според нас. Ловците на К’елл са излезли от гробници, разположени в Мястото на разлома, наречено Морн. Не знаем дали картите на този район знаят мястото с тези древни имена…

— Морн. — Итковиан кимна. — Южно от равнината Ламатат, на западното крайбрежие и точно на север от острова, обитаван от сегюле. Нашият отряд е от Елингарт, който граничи с равнината Ламатат на изток. Макар да се знае, че никой не е навестявал Морн, името е било преписвано от най-старите карти и така се е съхранило. По общи схващания там не съществува нищо. Съвсем нищо.

Гадателят на кости сви рамене.

— Предполагам, че гробните могили са се изравнили от времето. Много време е изтекло, откакто за последен път посетихме Разлома. Напълно е възможно Ловците на К’елл да са под командата на своята матриарха, защото според нас тя най-сетне е успяла да се измъкне на свобода от своя затвор. В такъв случай това е вашият враг.

Намръщен, Щит-наковалня поклати глава.

— Заплахата от юг идва от една империя, наречена Панион Домин, управлявана от Пророка — смъртен човек. Донесенията за тези К’Чаин Че’Малле са отскорошни, докато експанзията на Панион Домин продължава вече от няколко години. — Вдиша, за да продължи, но се смълча, разбрал, че над десет хиляди сбръчкани немрящи лица са се извърнали към него. Устата му изведнъж стана суха като пергамент, сърцето му заблъска в гърдите.

— Итковиан — изхриптя Пран Чоул. — Панион. Тази дума има ли някакво специално значение за местните?

Щит-наковалня не намери сили да отвори уста и само поклати глава.

— Панион — промълви Гадателят на кости. — Джагътска дума. Джагътско име.

Следобедът отмина, а Ток-младши седеше край огъня, вторачил здравото си око в грамадната заспала до него вълчица. Муцуната на Баалджаг — „Как я беше нарекъл Туул? Ай“ — беше по-дълга и по-тясна от муцуните на горските вълци, които бе виждал в Леса на Черното псе, на стотици левги на север. А в раменете звярът беше с две, че и с три педи по-широк от онези страховити северни вълчища. Полегато чело, малки уши и кучешки зъби, големи като на лъв или прерийна мечка. Въпреки масивните мускули стегнатото тяло на звяра предполагаше висока скорост и издръжливост. Баалджаг изглеждаше способна както за бърза атака, така и за дълга гонитба.

Вълчицата отвори едното си око и го погледна.

— Уж трябваше да те няма — промърмори Ток. — Видът ви е изчезнал от земята преди сто хиляди години. Какво търсиш тук?

Аят беше единственият спътник на съгледвача в момента. Лейди Енви беше решила да се отбие през лабиринта си до Калоуз, на сто и петдесет левги оттук, за да си допълнела провизиите. „Какви провизии? Благовония за банята й?“ Обяснението не го беше убедило, но дори подозрителният му нрав не можеше да му подскаже какви са истинските причини. Беше взела със себе си псето, Гарат, както и Мок. „Рискът едва ли ще е голям, предполагам. След като остави Сену и Турули. Туул в края на краищата ги надви и двамата. Все пак какво се е оказало толкова важно, че да наруши правилото си слугите да са най-малко трима?“

Някъде преди половин камбана време Туул бе изчезнал сред прашен вихър на поредния си лов. Двамата останали сегюле не бяха никак сговорчиви — явно нямаха охота да завържат разговор с някакъв си малазанец без ранг. Стояха настрана. „Залеза ли гледат? Отдъхват ли си така? Вдървили са се, сякаш са глътнали бастун.“

Замисли се какво ли става далече на север. Дужек бе решил да тръгне в поход срещу Панион Домин. Нова война, срещу непознат противник. Воинството на Едноръкия беше семейството на Ток. Онова, което можеше да мине за „семейство“ за дете, родено в армията. Единственият му познат свят, в края на краищата. Що за война им предстоеше? Бързи, помитащи огромни пространства щурмове, или бавно пълзене през отбранявани лесове и каменисти планински склонове, и дълги обсади? Едва потискаше нетърпението си, онзи прилив, който се надигаше в него ден след ден в тази безбродна равнина, надигаше се и заплашваше да разбие преградите, които той бе вдигнал в ума си.

„Проклет да си, Хеърлок, че ме отпрати толкова далече. Добре, значи онзи лабиринт е бил пълен хаос — както и онази дървена кукла, която ме вкара в него. Но защо ме изхвърли при Морн? И къде се дянаха всички онези месеци?“ Беше престанал да вярва в случайността и рухването на тази вяра го бе оставило на песъчлива почва. „При Морн и разкъсания му лабиринт… при Морн, където в черната пръст лежи ренегат Т’лан Имасс и чака — не мен, както каза, а точно лейди Енви. И не кой да е ренегат Т’лан Имасс. А точно този, който вече бях срещнал. Единственият, когото бях срещал. А и самата лейди Енви, с проклетите й слуги сегюле и нейните четирикраки спътници… ох, не отивай там, Ток…“

„Все едно. Вече пътуваме заедно. На север, където всички искаме да идем. Какъв късмет. Какво щастливо съвпадение.“

Не му харесваше никак мисълта, че го използват, че е манипулиран. Беше видял какво бе струвало това на приятеля му капитан Паран. „Паран е по-корав от мен — разбрах го от самото начало. Пое ударите, примигна и продължи напред. Има някаква скрита броня, нещо вътре, което го пази от лудостта.“

„Но не и аз, уви. Не, щом загрубеят нещата, свивам се на кълбо и хленча.“

Погледна към двамата сегюле. Като че ли изпитваха неохота да си говорят и помежду си, също както с всеки друг. „Силни, мълчаливи типове. Мразя ги. Преди не ги мразех. Сега — да.“

„И какво сега? Сам и заникъде, само с един изчезнал вълк за компания.“ Погледът му отново се върна на Баалджаг.

— А твоето семейство къде е, зверченце? — промълви той тихо и се взря в меките кафяви очи на ая.

Отговорът избухна изведнъж сред вихър от цветове, точно зад очната дупка на изваденото му око. Ближните, нападащи три миришещи на мускус бивола, ловци и жертви, затънали дълбоко в кал, завинаги заклещени в тинестата яма, обречени да умрат там. Виждаше се от ниско, малко извън ямата, и образът кръжеше, кръжеше, кръжеше. Скръбно скимтене изпълни ума на Ток. Отчаяна, безответна обич. Паника, изпълнила хладния въздух.

Смутът на едно кутре.

Бяга. Гази през тинести локви и пясъчни брегове, през загиващо море.

Глад.

А сетне… пред малката вълчица се е изправила самотна фигура, загърната в грубо тъкана черна вълна. Ръката й — увита в кожени ремъци чак до пръстите — се пресяга. Топлина. Доброта. Състрадание. Само едно леко докосване по челото на малкото същество. Докосване, осъзна Ток, на Древен бог. И глас: „Вече си последната. Съвсем последната, а ще потрябваш. След време“.

„Затова, обещавам ти: ще ти доведа… изгубен дух. Изтръгнат от плътта му. Като за теб, разбира се. Затова ще го търся дълго. Търпение, мъничето ми… а междувременно, давам ти този дар…“

Вълчето склопи очи, потъна в сън… и вече не беше само. Тичаше през необятни тундри и ближните му бяха спътници. Цяла вечност обични сънища, наситени с радост, дар, вгорчен само от часовете на будността, будност с години, векове и хилядолетия… сама.

„Баалджаг, непобедимата в сънния свят на ай, майката — властница на безчет чеда в земя, където времето не съществува. Обилие от плячка и никога глад. Изправени фигури далече зад хоризонта, никога близо. Родственици, прекосяващи пътя им понякога. Обичният пристан на необятния лес, белите бендал, ай’тог с тяхната жълта козина далече на юг… имена, чийто смисъл се е затаил в безсмъртния ум на Баалджаг… вечният шепот на тръгналите с Т’лан Имасс, там, тогава, във времето на Призива. Цяла още една раса безсмъртни…“

Будни, самотните очи на Баалджаг бяха видели от света повече, отколкото човек можеше да си въобрази. Най-сетне отнякъде бе дошла и другата душа, сляла се беше с нейната и с времето се бяха превърнали в едно. С още един пласт самота и болка. Звярът вече търсеше… нещо. Нещо което да… утоли.

„Какво искаш от мен, вълчице? Не, не от мен — не го искаш от мен, нали? Искаш го от спътника ми, немрящия воин, Онос Т’уулан. Него си чакала ти, докато си била с лейди Енви. А Гарат? Да, още една загадка… за друг път.“

Връзката се прекъсна, Ток примигна и главата му се люшна назад. Баалджаг спеше до него. Зашеметен и разтреперан, той се загледа в сумрака.

Туул стоеше на десетина крачки от него, с два заека, преметнати през рамо.

„О, Беру да не дава дано. Видя ли? Колко е мек отвътре. Твърде мек за този свят, затрупан с истории, с техните безкрайни трагедии.“

— Какво? — изхриптя с пресъхнало гърло Ток. — Какво иска от теб тази вълчица, Т’лан Имасс?

Воинът килна глава.

— Край на самотата си, смъртни.

— А ти… отвърна ли й?

Туул пусна убитите зайци на земята. Когато проговори, скръбта в гласа му стъписа младия съгледвач.

— Нищо не мога да направя за нея.

Нямаше го студения и безжизнен тон и за първи път Ток долови онова, което се таеше зад мъртвешката външност.

— Никога досега не си говорил с такава болка, Туул. Не допусках, че…

— Не си чул добре — отвърна Т’лан Имасс отново студено и безчувствено. — Сложи ли перата на стрелите си, Ток-младши?

— Да. Точно както ми каза. Готови са, дванайсетте най-грозни стрели, които съм имал удоволствието да притежавам. Благодаря ти, Туул. Може да прозвучи нагло, но съм горд, че ги имам.

Туул сви рамене.

— Ще ти послужат добре.

— Дано да си прав. — Надигна се с пъшкане. — Е, аз ще се заема с храната.

— Това е работа за Сену.

Ток го изгледа намръщено.

— И ти ли сега? Те са сегюле, Туул, не са слуги. Докато я няма лейди Енви, ще се отнасям с тях като с добри спътници и компанията им ще ми прави чест. — Хвърли поглед към двамата зяпнали го воини. — Нищо, че не искат да говорят с мен.

Взе двата заека от Т’лан Имасс, наведе се до огъня и започна да дере първия.

— Кажи ми, Туул, като ходиш там, на лов… някакви следи от други пътници? Съвсем сами ли сме в тази равнина?

— Следи от търговци или от други човеци не съм виждал, Ток-младши. Стада бедерини, антилопи, вълци, койоти, лисици, зайци и понякога — прерийна мечка. Хищни птици и лешояди. Разни змии, гущери…

— Цяла менажерия — измърмори Ток. — Защо тогава като оглеждам хоризонтите не виждам нищо, Туул? Нищо. Нито зверове, нито птици.

— Равнината е огромна — отвърна Туул. — Освен това все още съм обкръжен от утайката на лабиринта Телланн — макар че това засега гасне. Някой е извлякъл от жизнената ми сила, почти до изнемога. Но за това не питай. Все пак силите ми на Телланн отчайват смъртните зверове. Гледат да ме избягват, когато може. Следи ни обаче една глутница ай’тог — вълците с жълтата козина. Но засега се боят. Любопитството може обаче да надделее с времето.

Погледът на Ток се върна на Баалджаг.

— Древни спомени.

— Спомени от лед. — Кухите очи на Т’лан Имасс се бяха приковали в малазанеца. — От тези и от предишните ти думи разбирам, че е станало нещо — свързване на души — между тебе и ая. Как?

— За свързване на души нищо не знам — отвърна Ток, загледан в спящата вълчица. — Получих… видения. Споделихме си спомени, мисля. Как ли? Не знам. В тях имаше чувства, Туул, толкова чувства, че могат да те отчаят. — И продължи да дере заека.

— Всеки дар наранява.

— Сигурно. Започвам да подозирам колко вярна е онази легенда — изгуби си едно око, за да получиш дарбата на истинското зрение.

— Как изгуби окото си, Ток-младши?

— Изсвистя едно парче от Лунния къс — беше гибелен дъжд, ужасна битка.

— Камък.

Ток кимна.

— Камък.

Спря и вдигна очи.

— Обелиск — каза Туул. — В древната Колода на крепостите се наричаше Менхир. Докоснат си от камък, смъртни — Чен’ре ейрал лич’файъл — тук, на челото. Давам ти ново име. Ейрал Файъл.

— Не помня да съм те молил за ново име, Туул.

— Имената не се искат, смъртни. Имената се печелят.

— Хм. Също като Подпалвачите на мостове.

— Древна традиция, Ейрал Файъл.

„Дъх на Гуглата!“

— Добре! Само че не разбирам с какво толкова съм го спечелил…

— Хвърлиха те в Лабиринт на Хаоса, смъртни. Ти оцеля — само по себе си това е невероятно събитие — и преодоля бавни въртопи към Разлома. След това порталът на Морн трябваше да те погълне, но вместо това те изхвърли. Камък е отнел едно от очите ти. А аят тук избра точно теб, за да ти сподели душата си. Баалджаг е видяла в теб рядка ценност, Ейрал Файъл…

— Не искам никакви нови имена! Дъх на Гуглата! — Беше се изпотил под очуканата прашна ризница. Търсеше отчаяно начин да се измъкне от темата, да отклони разговора от себе си. — Добре де, а твоето име какво е? От какво идва?

— „Онос“ означава мъж без клан. Тоест „счупен“. „Уул“ е „пукнатини“, а „лан“ е „кремък“, и в съчетание се получава „Т’уулан“ — „трошлив кремък“.

Ток го зяпна.

— Трошлив? Кремък?!

— Преносно е.

— Да де, ясно.

— От една жила се изчукват различни остриета, всяко — за различна работа. Ако в ядрото на жилата има пукнатини или бучки кристал, оформянето на остриетата е непредвидимо. Всеки удар до ядрото откъртва безполезни късове: тук се откърти крайче, там — по-голямо парче. Безполезни. Така беше със семейството, в което бях роден. Лошо откъртени, лошо разцепени — до един.

— Туул, не виждам никакъв недостатък у тебе.

— В чистия кремък кристалите са свързани. Всички са с лице в една и съща посока. Има единство и цел. Ръката, която оформя такъв кремък, може да удря уверено. Бях от клана Тарад. Надеждата на Тарад в мен беше излъгана. Кланът Тарад вече не съществува. Когато дойде Сборът, Логрос бе избран да властва над клановете от Първата империя. Очакваше, че сестра ми, Гадателка на кости, ще стане една от слугите му. Тя се опълчи на ритуала и така мощта на Логрос Т’лан Имасс отслабна. Първата империя падна. Двамата ми братя, Т’бер Тендара и Хан’ит Иат, поведоха ловци на север и не се върнаха. Те също се провалиха. Аз бях избран за Първи меч, но и аз изоставих Логрос Т’лан Имасс. Скитам се сам, Ейрал Файъл, с което извършвам най-голямото престъпление за моя народ.

— Чакай малко — възропта Ток. — Нали каза, че си тръгнал за Втория сбор… ти се връщаш при народа си…

Немрящият воин замълча. Погледът му бавно се извърна на север.

Баалджаг се надигна, пристъпи кротко и застана до Туул. Смълчана и неподвижна, загледана в същата посока.

Внезапен студ прониза душата на Ток-младши. „Дъх на Гуглата, накъде сме тръгнали?“ Обърна се за миг към Сену и Турули. Двамата сегюле като че ли го гледаха.

— Огладняхте май. Виждам, едва се сдържате. Ако искате, мога да…

Ярост.

Студена и гибелна.

Нечовешка.

Изведнъж Ток се озова другаде, виждаше през очите на някакъв звяр — но не на ая, този път — не. И образите не бяха отколешни, а сегашни; зад тях се сипеше водопад от спомени. Само след миг всичките му сетива бяха погълнати, самоличността му бе пометена от пороя на мислите на другото същество.

„Толкова отдавна беше. Когато животът намери форма… с думи, с разум.“

„И вече е късно.“

Мускулите потръпваха, кръв капеше през сплъстената му козина. Много кръв. Просмукваше се в земята под плътта му, цапаше тревите, докато съществото пълзеше нагоре по склона на хълма.

„Пълзя. Назад към дома. За да се озова вече при самия край. И спомените са се събудили…“

Последните дни — вече толкова отдавна — бяха минали в хаос. Ритуалът се беше разнищил — неочакван, непредсказуем. Лудост беше обзела соултейкън. Лудост бе разкъсала най-могъщия от неговия род, раздробила го беше и кипналата яростна сила, жадна за кръв, беше родила д’айвърс. Империята се разпадаше на късове.

Но това бе отдавна, толкова отдавна.

„Аз съм Трийч — едно от многото имена. Трейк, Тигъра на лятото, Ноктите на войната. Безмълвния ловец. Бях там в самия край, един от малкото оцелели, след като Т’лан Имасс бяха свършили с нас. Жестоко, милостиво клане. Нямаха избор — вече го разбирам, — макар че тогава никой от нас не бе готов да прости. Не и тогава. Твърде пресни бяха раните.“

„Богове, раздрахме на късове цял лабиринт на онзи далечен континент. Превърнахме земите на изток в разтопен камък, който изстина и се получи нещо, което спира магията. Т’лан Имасс пожертваха хиляди, за да изрежат рака, в който се бяхме превърнали. Беше краят, краят на онзи обет, краят на бляскавата слава. Краят на Първата империя. Кощунство, да посегнем на име, което по право принадлежеше на Т’лан Имасс…“

„Бягахме. Шепата оцелели. Риландарас, стари приятелю… отпадахме, след всеки сблъсък, отново и отново, на друг континент. Той бе стигнал най-далече — намерил бе начин да овладее даровете — соултейкън и д’айвърс. Белия чакал. Ай’тог. Анкор. И другият ми спътник, Мессремб — той къде отиде? Душа, извратена от лудостта, а толкова вярна, винаги вярна…“

„Възвисяването. Главоломното пристигане. Първите герои. Тъмни, свирепи.“

„Помня безбрежния простор на тревите под онова смрачено небе. Вълк, единственото му око — като петно кръв на лунната светлина, на някакъв далечен хребет. Този толкова странен спомен, остър като нокти, как се върна при мен сега. Защо?“

„Газех по тази земя хиляди години, затъвах дълбоко в тялото на звяра, глъхнеха спомените човешки, гаснеха, топяха се. И все пак… този образ на вълка, който пробуди всичко в мен…“

„Аз съм Трийч. Спомените се връщат като неудържим порой, и изстива тялото. Изстива.“

Беше следил дни наред загадъчните зверове, теглен от неудържимо любопитство. Непозната миризма, вихър от смърт и стара кръв. Неподатлив на страха, беше мислил само как ще ги унищожи, нали от толкова време никой не му беше устоял. Белия чакал бе потънал в мъглите преди векове, мъртъв беше, или ако не — все едно че бе мъртъв. Трийч го беше смъкнал от една скална издатина и го бе запокитил в бездънната, невъобразима пропаст. Оттогава нямаше врагове, достойни за него. Дързостта на Тигъра бе станала легендарна — не беше трудно да добие толкова самоувереност.

Четиримата ловци К’Чаин Че’Малле го бяха обкръжили изотзад и го чакаха.

„Скочих. Късах плът, кършех кости. Свалих единия, забих нокти в безжизнения му врат. Още миг, още само един миг, и щяха да са трима. За малко…“

Трийч лежеше и издъхваше от десетте смъртни рани. Всъщност трябваше вече да е мъртъв, но се беше вкопчил в живота със сляпа зверска решимост, подклаждана от гнева. Четиримата К’Чаин Че’Малле го бяха оставили без никаква милост — знаеха, че няма повече да стане.

Проснат в тревата, Тигърът на лятото гледаше с помръкващи очи как бавно се отдалечават четирите същества. Обзе го задоволство, като видя как ръката на едното се отпра от тънката ивица кожа от рамото и как падна на земята. То я остави там с пълно безразличие.

А после, когато безсмъртните ловци се изкачиха на билото, очите му светнаха. Някакво силно и дълго черно туловище скочи от тревите и се хвърли към убийците му. Силата се изля от него като черна вода. Първият К’Чаин Че’Малле рухна на земята във внезапния сблъсък.

Скриха се отвъд билото, извън полезрението на Трийч, ала през оглушителния тътен на гаснещия си живот той все пак чу, че битката продължава. И се повлече нагоре, педя по педя.

След няколко мига всички звуци от другата страна на хълма вече бяха заглъхнали, но Трийч продължаваше нагоре, кръвта се стичаше на хлъзгава диря след него, кехлибарените му очи се бяха приковали в билото, волята за живот се бе смалила до нещо зверско и отчаяно, до нещо, което отказваше да признае края.

„Това съм го виждал. Антилопи. Бедерини. Упоритото опълчване на смъртта, безсмислената съпротива, усилието да се спасиш, нищо, че от разпраното ти гърло в устата ми вече блика кръв. Крайниците ритат с илюзията, че бягат, а аз вече се храня. Виждал съм го това. И сега го разбирам.“

„Тигърът е унизен от спомени за плячка.“

Беше забравил повода, поради който се мъчеше да стигне до билото, знаеше само, че трябва да го стигне, в това последно изкачване, да види какво има отвъд.

„Какво има отвъд. Да. Слънце, ниско на хоризонта. Безкраен простор. Последна гледка към дивата пустош, преди да се промуша през проклетите порти на Гуглата.“

Тя се появи пред него — здрава, мускулеста и с гладка кожа. Жена. Дребна, но силна, с кожа от пантера през раменете. Дългата й коса не беше сресана, ала блестеше на светлината на гаснещия ден. Очи като бадеми, с цвета на кехлибар — като неговите. Лице с очертанията на сърце, изваяно от слънце и вятър.

„Дива кралице, защо разби сърцето ми тази твоя поява?“

Тя се приближи, клекна, вдигна огромната му муцуна и я постави в скута си. С малките си длани изтри засъхналата кръв и гурелите около очите му.

— Унищожени са — заговори му на древната реч, речта на Първата империя. — Не беше толкова трудно. Ти им беше оставил малко, Безмълвни ловецо. Всъщност просто се разпаднаха от най-лекото ми докосване.

„Лъжкиня.“

Тя се усмихна.

— И преди съм пресичала дирите ти, Трийч, но се приближавах — помня гнева ви, когато унищожихме вашата империя. Толкова отдавна.

„Отдавна е охладнял, Имасс. Направихте само онова, което трябваше. Закърпихте раните…“

— Имасс не могат да си припишат това. Други се заеха със задачата да поправят разбития лабиринт. Ние само избивахме расата ви — онези от вас, които можехме да издирим. Само това умеем.

„Да убивате.“

— Да. Да убиваме.

„Не мога да се върна в човешкия си облик. Не мога да го намеря в себе си.“

— Беше толкова отдавна, Трийч.

„Вече умирам.“

— Да. Да изцерявам не умея.

Той се усмихна в ума си. „Не можеш. Можеш само да убиваш.“

— Само да убивам.

„Сложи тогава край на страданието ми. Моля те.“

— Ето, че сега говори човекът в теб. Звярът никога не би поискал това. Къде се дяна непокорството ти, Трийч? Къде е коварството ти?

„Присмиваш ли ми се?“

— Не. Аз съм тук. Като теб. Кажи ми кой тогава е този, другият в теб?

„Друг?“

— Кой освободи спомените ти от плен, Трийч? Кой те върна в самия теб? Ти беше звяр толкова векове, с ум на звяр. Стигне ли се дотам, връщане няма. И въпреки това…

„Да. Аз съм тук.“

— Когато животът ти изтлее в този свят, Трийч, подозирам, че ще се озовеш не пред портите на Гуглата, а… другаде. Нищо сигурно не мога да ти предложа. Но долавям раздвижването. Древен бог се е намесил отново, може би най-древният от всички. Правят се потайни ходове. Избират се смъртни, и ги преобразяват. Защо? Какво цели този Древен бог? Не знам. Но съм сигурна, че е в отговор на някаква тежка — и огромна — заплаха. Сигурна съм, че ще мине много време, докато започналата игра се изиграе докрай.

„Нова война ли?“

— Нима не си Тигърът на лятото? Война, в която, както е преценил този Древен бог, ти ще си нужен.

Умът на Трийч се изпълни с горчива насмешка. „Никога и никому не съм бил нужен, Имасс.“

— Нещата са се променили. За всички ни, както изглежда.

„Е, значи ще се срещнем отново? Бих искал. Бих искал да те видя отново, като среднощна пантера.“

Жената се засмя, тихо и гърлено.

— Значи звярът се пробуди отново. Сбогом, Трийч.

Беше видяла в този последен миг онова, което той усети едва сега. Мракът го обгърна, светът се стесни. Гледката… от две очи… в едно.

Едно. Надничаше от високата трева; нощта падаше. Видя как се огледа предпазливо огромният тигър соултейкън над трупа на убития ранаг. Видя как блеснаха очите му със студения си, непокорен пламък. Отдавна… така отдавна…

А после — нищо.

Нечия облечена в ръкавица ръка го зашлеви през лицето. Замаян, Ток-младши вдигна глава и зяпна нашарената маска на Сену.

— Ъ…

— Странно време за сън — каза съвсем тихо Сену и се отдръпна.

Въздухът се беше изпълнил със сладкия аромат на печено месо. Ток простена, надигна се бавно и седна. Прониза го ехото на неизразима тъга, на смътни съжаления и на дълго издишване на последния дъх. „Богове, стига видения. Моля ви.“ Тръсна глава да проясни ума си и се огледа. Туул и Баалджаг продължаваха да стоят неподвижно като преди, загледани на север, безмълвни и — както усети той — сковани и напрегнати. И Ток си помисли, че знае защо.

— Не е далече — промълви той. — Идва бързо.

„С нощта. Зареяна след бягащото слънце. Гибелна и величествена; древни, толкова древни очи.“

Туул се извърна.

— Какво видя, Ейрал Файъл? Докъде стигна?

Малазанецът се изправи уморено.

— Беру да не дава дано, колко съм огладнял. Толкова съм гладен, че цяла антилопа мога да изям сурова. — Замълча и си пое дъх. — Какво видях ли? Видях смъртта на Трийч, Т’лан Имасс. Трейк, както го наричате тук, Тигъра на лятото. Къде ли? На север оттук. Недалече. И не ме питай защо.

Туул дълго помълча, после кимна леко.

— Чен’ре ейрал лич’файъл. Менхирът, ядрото на паметта. — И отново рязко се обърна. Баалджаг се беше изправила, козината й беше настръхнала.

Пантерата, за която Ток бе разбрал, че идва, най-сетне се появи. Беше огромна, очите й бяха почти на равнището на неговите, синкавочерната й кожа беше гладка и лъскава. От нея като дъх се сипеше люта миризма. Съществото започна да се преобразява, колебливо като в мъгла, сви се в себе си и потъна в тъмното. И после пред тях вече стоеше дребна жена, приковала поглед в Туул.

— Здравей, братко.

Т’лан Имасс бавно кимна.

— Здравей, сестро.

— Не си се състарил много.

Баалджаг се дръпна боязливо назад.

— Ти си.

Усмивката придаде прелест на строгото й лице.

— Колко си мил, Онос. Виждам, че си имаш смъртна ай за спътник.

— Смъртна колкото теб, Килава Онасс.

— Нима? И боязлива към расата ни, разбира се. Все пак възхитително зверче. — Тя протегна ръка и Баалджаг пристъпи колебливо.

— Имасс — промълви тя. — Да, но от плът и кръв. Като теб. Помниш ли?

Огромната вълчица наведе муцуна, заситни към Килава и се отърка в нея. Жената притисна лицето си в шията й, вдиша дълбоко и въздъхна.

— Не очаквах такъв дар.

— Много повече от дар — каза Ток-младши.

Душата му се сви, когато го погледна. Суровата чувственост на очите й бе така чиста и естествена, че той мигом разбра, че е колкото за него, толкова и за всички и всичко, към което ги извърне. „Имасс, каквито са били някога, преди Ритуала. Каквито са щели да си останат, ако са отказали дара на силата, като нея.“ След миг, очите й се присвиха.

Ток кимна.

— Видях те — каза тя. — Гледаше през очите на Трийч.

— И двете ли?

Тя се усмихна.

— Не. Само едното. Онова, което вече го нямаш, смъртни. Бих искала да знам какво е замислил Древният бог… за нас.

Ток поклати глава.

— Не знам. Уви, не помня дори дали съм се срещал в него. И шепот не е останал в ухото ми.

— Братко Онос, кой е този смъртен?

— Нарекох го Ейрал Файъл, сестро.

— И си му дал каменни оръжия.

— Да. Неволно.

— Като те знам, сигурно…

— Не служа на никой бог — изръмжа Туул.

Очите й светнаха.

— А да не би аз да служа? Тези стъпки не са нашите, Онос! Кой би посмял да си играе с нас? Имасс Гадателката на кости и Първия меч на Т’лан Имасс — да ни подбутват насам-натам. Рискува да си спечели гнева ни…

— Стига — въздъхна Туул. — Ние сме различни, сестро. Никога не сме вървели в крак. Тръгнал съм за Втория сбор.

Тя му се озъби грозно.

— Мислиш ли, че не чух призивите?

— От кого? Знаеш ли, Килава?

— Не, и не ме интересува. Няма да се явя.

Туул килна глава.

— Тогава защо си тук?

— Моя работа.

„Иска… да компенсира.“ Мисълта изпълни ума му и Ток мигом разбра, че го съзнава не той, а Древен бог. Който вече му заговори направо, гласът се заизсипва като пясък в мислите на малазанеца. „Иска да поправи едно старо зло, да изцери една стара рана. Пътищата ви отново ще се кръстосат. Ала последствията няма да са важни. Тревожи ме последната среща, а тя най-вероятно ще е след много години. Ах, какво жалко нетърпение съзирам. Смъртни, деца на Пророка на Панион страдат. Трябва да намериш начин да ги освободиш. Трудно е — рискът е невъобразим, — но трябва да те пратя в прегръдката на Пророка. Не мисля, че ще ми простиш.“

Ток с усилие накара въпроса да изплува в ума му.

„Да ги освободя. Защо?“

„Странен въпрос, смъртни. Говоря за състрадание. Висока е отплатата за такива усилия. Един сънуващ човек ми показа това, и ти скоро ще го разбереш сам. Висока отплата…“

— Състрадание — промълви Ток, жегнат от внезапното замлъкване на Древния бог. Примигна и видя, че Туул и Килава са го зяпнали. Лицето на жената беше пребледняло.

— Сестра ми не знае нищо за състраданието — каза Първият меч.

Ток изгледа немрящия воин, мъчеше се да си спомни какво беше казал преди… посещението. Не можа.

— Братко Онос, би трябвало вече да си го разбрал — промълви Килава. — Всичко се променя. — Отново погледна Ток и се усмихна, но този път усмивката беше тъжна. — Тръгвам си…

— Килава. — Туул пристъпи напред и костите тихо изхрущяха в сухата кожа. — Ритуалът, който те откъсна от твоя род, прекъсването на кръвните връзки… Това Второ събиране може би…

Чертите на лицето й се смекчиха.

— Мили братко, Призовникът не се интересува от мен. Древният ми грях няма да бъде опростен. Освен това подозирам, че онова, което те очаква на Втория сбор, не е както си го представяш. Но… благодаря ти, Онос Т’уулан, за добротата.

— Казах… с теб… не вървим в крак — прошепна безсмъртният воин, изтръгваше с мъка всяка дума. — Бях разгневен, сестро… Но този гняв е стар. Килава…

— Стар гняв, да. Но все едно, ти беше прав. С теб никога не сме вървели в крак. Миналото винаги върви по дирите ни. Навярно някой ден ще закърпим раните, които сме си нанесли един на друг, братко. Тази среща ми даде… надежда. — Погали Баалджаг по главата и се обърна.

И пред очите на Ток покровът на мрака я загърна.

Отново изхрущяха кости по суха кожа и той се извърна. И видя, че Туул е паднал на колене, отпуснал глава. Не можеше да има сълзи в един труп, но…

Ток се поколеба и пристъпи към него.

— В думите ти имаше неистина, Туул.

Изсъскаха мечове, малазанецът се обърна рязко и видя, че Сену и Турули пристъпват към него. Туул вдигна ръка.

— Спрете! Приберете оръжията си, сегюле. Неуязвим съм за обиди. Дори да са изречени от някой, когото съм приел за свой приятел.

— Не е обида — отвърна Ток спокойно и се обърна отново към Т’лан Имасс. — Беше наблюдение. Как го нарече? Прекъсване на кръвните връзки. — Отпусна ръка на рамото на Туул. — За мен е ясно, че прекъсване няма, каквото и да значи това. Това може би трябва да те окуражи, Онос Т’уулан.

Главата се вдигна, сухите очни кухини се показаха под костения шлем.

„Богове, гледам и нищо не виждам. Той гледа и вижда… какво?“ Мъчеше се да измисли какво да направи, какво да каже. Мигът се проточи. Ток-младши сви рамене и протегна ръка.

За негово изумление Туул я пое.

И малазанецът го вдигна, въпреки че изпъшка от усилието. „Гуглата да ме вземе дано, това е най-тежката торба с кокали, която съм… все едно.“

Сену наруши мълчанието.

— Каменен меч и Каменна стрела, хайде. Храната ни чака.

„Е, как, в името на Гуглата, си го заслужих всичко това? Онос Т’уулан. И уважението на един сегюле, ни повече, ни по-малко… В тази нощ на чудеса последното вече е върхът.“

— Истински съм познавал само двама смъртни — каза Туул. — И двамата се подценяваха, първата — фатално. Тази нощ, приятелю Ейрал Файъл, ще се постарая да ти разкажа за края на адюнкта Лорн.

— Разказът ще е поучителен, несъмнено — подхвърли кисело Ток.

— И още как.

— А аз се канех да поиграя на ашици със Сену и Турули.

— Идвай да ядеш, Каменна стрела — сряза го Сену.

„Ох, ох. Май попрекалих с фамилиарностите.“

Кръв беше запълнила канавките. Отскорошна. Слънцето и липсата на дъжд бяха съхранили гъстия поток от зацапана с прах чернилка, толкова дълбока, че скриваше камъните по дъното и реката от смърт се точеше бавно към солените води на залива.

Никой в Калоуз не беше пощаден. Беше се натъкнала на струпаните клади на слизане по пътя и прецени, че са избити поне трийсет хиляди души.

Гарат затича напред и се шмугна под свода на портата. Тя продължи след него по-бавно.

Градът доскоро беше красив. Медни куполи, минарета, романтично лъкатушещи улици с изящни балкони, надвиснали над тях, отрупани с цветя. Нямаше ги вече ръцете, които да поливат тази зеленина, и многоцветните градини бяха посивели и посърнали. Сухи листа пращяха под нозете на лейди Енви по главния булевард.

Град-тържище, рай за търговците. Мачтите на безброй кораби се виждаха в залива, всички неподвижни; съдовете бяха пробити и лежаха затънали в пристанищната кал.

Не повече от десет дни бяха изтекли след клането. Ноздрите й долавяха дъха на Гуглата, въздишка пред нечаканата плячка, смътна вълна на безпокойство от това, което значеше тя. „Тревожен си, скъпи Гугла. Да, това вещае зло.“

Гарат я водеше безпогрешно, както винаги. Древна, почти забравена задънена уличка, с разкъртена и напукана каменна настилка, покрита с гнила и неразчиствана от десетки години смет. В малка схлупена къща, чиито темели бяха с много по-остри ръбове от камъните, вдигнати над тях. Вътре — само една стая със застлан с червени черги под от дебели дъски. Разхвърляна бедняшка покъщнина, бронзов тиган върху тухленото огнище. Фургонче-играчка, килнато на една страна.

Псето закръжи из стаята.

Лейди Енви влезе и срита рогозките встрани. Капак нямаше. Обитателите изобщо не бяха имали представа какво се крие под дома им. Разтвори лабиринта си, прокара длан над подовите дъски, видя как се разсипаха на прах и се оформи кръгла дупка. От мрака лъхна влажен и солен дъх.

Гарат пристъпи до ръба, скочи и изчезна в тъмното. След малко някъде далече долу се чу дращене на нокти.

Лейди Енви въздъхна и го последва.

Стълби нямаше, но пропадането й беше забавено от лабиринта. Огледа се и подуши. Храмът се състоеше само от тази стая, мизерен и запустял; някога беше имал дървен таван, ала гредите бяха изчезнали отдавна. Нямаше издигнат олтар, но тя знаеше, че точно за този асцендент подът от дялан камък изпълнява тази свята функция. „Още тогава, в дните на кръв…“

— Не мога да си представя какво е събудило за теб това място — заговори тя, загледана в Гарат, който се беше изтегнал на пода и вече дремеше. — Всичката тази кръв, която се просмуква и капе, капе върху олтара ти. Признавам, предпочитам обиталището ти в Даруджистан. Много по-величествено, достойно допълнение за височайшата ми особа. Но това… — Носът й се сбърчи.

Гарат, затворил очи, трепна.

„Добре си дошла, лейди Енви.“

— Призивът ти бе някак странно объркан, К’рул. Това работа на Майката и нейните немрящи ловци ли беше? Ако е така, не е било нужно да ме викаш. Известно ми е колко са безупречни.

„Може да е сакат и окован, лейди Енви, но ходовете точно на този бог никога не са очевидни. Играта му показва майсторска ловкост. Нищо не е такова, каквото иска да повярваме, че е, и използва неволните си слуги с такава жестокост, с каквато се отнася към враговете си. В края на краищата, помисли за Пророка на Панион. Не, колкото до Калоуз, смъртта дойде от морето. Изпратена от лабиринт флота. Студенооки, нечовешки убийци. Все търсят и търсят, порят океаните на света.“

— Търсят какво, ако смея да попитам?

„Достоен противник, ни повече, ни по-малко.“

— А имат ли си име тези ужасни презморски убийци?

„По един враг наведнъж, лейди Енви. Трябва да се научиш на търпение.“

Тя скръсти ръце.

— Ти ме потърси, К’рул, а можеш да си сигурен — никога не съм си въобразявала, че няма повече да се срещнем. Древните богове се махнаха и прав им път, мен ако питат — а това включва и баща ми, Драконъс. Да не би да сме били приятели двамата с теб преди двеста хиляди години? Не мисля, макар да признавам — спомените са смътни. Врагове не сме били, със сигурност. Но приятели? Съюзници? Със сигурност — не. И все пак си дошъл тук. Доведох твоите неволни слуги, както ме помоли. Имаш ли си представа колко енергия трябваше да похабя, за да ги държа под контрол?

„Ах, да. А Третият къде е?“

— Лежи в несвяст на половин левга от града. За него беше съдбоносно да бъде измъкнат по-далече от онзи Т’лан Имасс — боговете са ми свидетели, не съм го мъкнала със себе си за компания. Но ти не ме разбра, К’рул. Сегюле няма да търпят властта ти. Чудя се, кой кого се опитва да надхитри с тези ужасни воини. Мок ще предизвика Туул. Помни ми думите. Тази мисъл ме възбужда донякъде — да видя такъв сблъсък! Все пак унищожението на единия или другия едва ли ще подлежи на замислите ти. Знаеш ли, Първият меч за малко щеше да бъде надвит от Турули. Мок ще го накълца на трески…

Тихият смях на К’рул изпълни главата й. „Дано поне да не е преди Мок и братята му да си пробият път до тронната зала на Пророка на Панион. Освен това Онос Т’уулан е много по-потаен, отколкото можеш да си представиш, лейди Енви. Нека да се бият, ако Мок реши така. Подозирам обаче, че Третият като нищо би могъл да те изненада със своята… сдържаност.“

— Сдържаност ли? Кажи ми, К’рул, допускаше ли, че Първият на Сегюле ще изпрати някой с толкова висок ранг като Третия да предвожда наказателната му армия?

„Признавам, че не. За тази задача, да се разцепят силите на Пророка на две, очаквах може би двеста-триста посветени в Единадесети ранг. Достатъчно, за да създадат на Пророка известни неудобства и той да изтегли една-две армии от пътя на настъпващите малазанци. Но след като Вторият липсва и при растящата сила на Мок, Първият несъмнено си е имал основания.“

— Един последен въпрос, тогава. Защо все пак ти правя тези услуги?

„Сприхава, както винаги. Е, добре. Ти предпочете да обърнеш гръб, когато най-сетне нуждата се появи. Разочароващо беше, въпреки че достатъчно други се включиха, за да се справим с Оковаването — макар и на цена, която твоето участие щеше да смали. Но макар и окован, Сакатият бог няма да се укроти. Той съществува в своята безкрайна, терзаеща болка, разбит, прекършен външно и вътрешно, но е превърнал всичко това в сила. То подклажда гнева му, жаждата му за мъст…“

— Глупците, които го смъкнаха долу, отдавна са мъртви, К’рул. Мъстта е само повод. Сакатият бог е тласкан от амбиция. Страстта за власт е в ядрото на изгнилото му, съсухрено сърце.

„Може би да, а може би — не. Времето ще покаже, както казват смъртните. Все едно, ти отхвърли призива при Оковаването, лейди Енви. Втори път няма да търпя безразличието ти.“

— Ти? Да не би да си ми господар, К’рул? Откога…

Умът й се изпълни с порой от образи и тя се олюля. Безпределна тъмнина. После — хаос, дива, несъсредоточена сила, вселена, лишена от разум, от контрол, от смисъл. Същности и създания, разхвърчали се в слепия въртоп. Изгубени и ужасени от раждането на светлина. Внезапно изостряне — болка като през разтварящи се шепи, зноят, изригнал зад тях — свирепото налагане на ред, сърцето, от което кръвта потича на равномерни потоци. Две камери на това сърце — Куралд Галайн, лабиринтът на Майката Тъмнина — Старвалд Демелайн, лабиринтът на… Драконите. И кръвта — силата — която се процежда вече, излива се в плавно течение през вени и артерии, разклонява се през цялото битие, и мисълта, която тогава я споходи, смрази тялото й. „Тези вени и артерии… Те са лабиринтите.“

— Кой сътвори това? Кой?

„Скъпа лейди — отвърна К’рул, — ти получи отговора си и проклет да съм, ако насърча наглостта ти. Ти си магьосница. Кълна се в Дивата грива на Светлината, силата ти се храни от самата кръв на вечната ми душа и тъкмо затова ще ми бъдеш покорна!“

Лейди Енви се олюля още една крачка, мигом освободена от виденията, объркана и с разтуптяно сърце. Вдиша дълбоко.

— Кой знае… истината, К’рул? — „Че когато крачим през лабиринтите, вървим през самата ти плът. Че когато извличаме сила от лабиринтите, пием от самата ти кръв?“ — Кой я знае?

Долови небрежно свиване на рамене в отговора му.

„Аномандър Рейк, Драконъс, Озрик, шепа други. А сега — и ти. Прости ми, лейди Енви, не искам да бъда тиран. Присъствието ми в лабиринтите винаги е било пасивно — свободна си сама да избираш, като всяко друго същество, заплувало в безсмъртната ми кръв. Имам само едно оправдание. Този Сакат бог, този странник от неведомо селение… Лейди Енви, уплашен съм.“

Думите му се утаиха в ума й и я смразиха.

След малко К’рул продължи: „В своята глупост загубихме съюзници. Дасем Ълтър, прекършен от това, че Гуглата отне дъщеря му в Часа на Оковаването — беше опустошителен удар. Дасем Ълтър, прероденият Пръв меч…“

— Смяташ ли — промълви тя, — че Гуглата щеше да я вземе заради Оковаването, ако се бях отзовала на призива? — „Аз ли съм виновната за загубата на Дасем Ълтър?“

„Единствен Гуглата би могъл да отговори на този въпрос, лейди Енви. А и той бездруго най-вероятно ще излъже. Дасем, неговият поборник — Десемврий — бе започнал да съперничи на силата му. Безсмислено е да ни тревожат такива въпроси, освен очевидния урок, че бездействието е гибелен избор. Прецени: след падането на Дасем една смъртна империя вече се тътри на ръба на хаоса. След падането на Дасем тронът на Сянка беше зает от друг. След падането на Дасем… добре, падането не спира. Станалото — станало.“

— Какво искаш от мен, К’рул?

„Нужно беше. Да ти покажа колко огромна е заплахата. Този Панион Домин е само едно малко късче от цялото, но ти трябва да отведеш избраните от мен до самото му сърце.“

— И щом стигнем там? Мога ли да надвия силата, струпана там?

„Може би, но този път може да се окаже неразумен, лейди Енви. Ще се доверя на преценката ти и на преценката на другите, все едно дали несъзнателна, или не. Всъщност можеш да решиш да пресечеш този възел в сърцето на Домина. Или да намериш начин да го развържеш, да освободиш всичко, което е било стегнато в него от триста хиляди години.“

— Добре. Ще го изиграем, както дойде. Прелест! Мога ли да си тръгвам вече? Така жадувам да се върна при другите, най-вече при Ток-младши. Миличък е, нали?

„Грижи се много за него, лейди. Раните и страданието са това, което Сакатият бог търси в своите слуги. Ще се постарая да опазя душата на Ток от хватката на Окования, но моля те, пази го и ти. Освен това… у този човек има нещо… необуздано. Ала ще трябва да изчакаме то да се пробуди, преди да го разберем. А, още нещо…“

— Да?

„Твоята група наближава територията на Домина. Като се върнеш при тях, не се опитвай да посягаш на лабиринта си, за да ускориш пътуването.“

— Защо?

„В Панион Домин моята кръв е отровена, лейди. Отрова, която ти можеш да надвиеш, но Ток-младши — не.“

Гарат се събуди, надигна се и се протегна лениво. К’рул си бе отишъл.

— Ами сега? — прошепна лейди Енви, цялата плувнала в пот. — Отровена. Кълна се в Бездната… имам нужда от баня. Хайде, Гарат, давай да приберем Третия. Какво ще кажеш, дали да не го събудя с целувчица?

Кучето я изгледа.

— Два белега на маската му и отпечатък от дамско червило! Четвъртият ли ще бъде тогава, или Петият? Как ги броят устните според теб? Една горна, една долна, или и двете наедно? Хайде да проверим.

Прах и вихър черна магия се вдигаше отвъд хълмовете право напред.

— Щит-наковалня — рече Фаракалаян, — нашите съюзници да не би да са щракнали вече капан?

Итковиан се намръщи.

— Не знам. Но несъмнено ще разберем истината, когато решат да се появят и да ни уведомят.

— Е, това пред нас си е битка все пак. Грозна при това, ако се съди по магията.

— Няма да оспорвам наблюдението ви — отвърна Щит-наковалня. — Ездачи, престрой се в обърнат полумесец, оръжия в ръцете. Бавен тръс, до първа видимост.

Пострадалото крило се престрои и подкара напред.

Итковиан прецени, че вече са близо до търговския път. Ако някой от тези К’Чаин Че’Малле беше нападнал керван, краят беше предвидим. Само един-двама магове да го придружаваха, щяха да дадат хубав бой, а ако се съдеше по вонята на сяра, лъхаща към тях, последното изглеждаше най-вероятно.

Когато наближиха първото възвишение, от земята на билото изникна боен ред на Т’лан Имасс, с гръб към Итковиан и конниците му. Щит-наковалня преброи дузина. Останалите сигурно се бяха намесили в битката — все още извън полезрението му. Разпозна Хвърляча на кости Пран Чоул и свърна коня си към немрящия шаман.

Излязоха на билото. Магическата канонада беше секнала, всички звуци на битката вече заглъхваха.

Долу се точеше търговският път. Керванът включваше два впряга, единият — много по-голям от другия. И двете возила бяха унищожени, преобърнати и разнебитени. Разцепено дърво, плюшена тапицерия и дрехи лежаха пръснати по земята. На един нисък хълм вдясно от пътя лежаха три тела, земята около тях беше опърлена. Не помръдваха. Около фургоните имаше други осем души. Само двама се бяха съвзели — мъже в черни ризници, които бавно се изправяха.

За тези подробности сетивата на Щит-наковалня отделиха не повече от миг. Между разчленените трупове на пет К’Чаин Че’Малле обикаляха стотици огромни мършави вълци — с кухи очи като на Т’лан Имасс.

Итковиан огледа мълчаливите страховити същества и попита Пран Чоул:

— Тези… ваши ли са?

Гадателят на кости сви рамене.

— Бяха се отделили от нас. За известно време. Т’лан Ай често пъти ни придружават, но не са обвързани с нас… освен чрез самия Ритуал. — Помълча, после продължи: — Мислехме, че сме ги изгубили. Но и те, изглежда, са чули призива. Три хиляди години, откакто очите ни за последен път са виждали Т’лан Ай.

Итковиан го погледна.

— Дали не долових нотка на задоволство в гласа ви, Пран Чоул?

— Да. И тъга.

— Че защо тъга? Както изглежда, тези Т’лан Ай не са дали нито една жертва срещу К’Чаин Че’Малле. Петстотин… срещу петима. Бързо са ги оправили.

Гадателят на кости кимна.

— Расата им е опитна в битки с едри зверове. Тъгата ми е породена от една грешна проява на милост, смъртни. На Първото сбиране криворазбраната обич към ай — малкото останали от тях — ни поведе по жесток път. Решихме да ги включим в Ритуала. Егоистичната ни нужда се оказа проклятие за тях. Всичко, което правеше ай от плът и кръв горди, доблестни същества им бе отнето. Сега и те, като нас, са празни коруби, изтерзани от мъртви спомени.

— Макар и немрящи, в тях има величие — призна Итковиан. — Също като у вас.

— Величие у Т’лан Ай, да. Но у Т’лан Имасс? Не, смъртни. Не.

— Оставаме на различно мнение, Пран Чоул. — Итковиан се обърна към войниците. — Проверете телата.

Щит-наковалня подкара надолу към двамата мъже в ризниците, застанали вече до по-голямото от двете возила. Бяха целите в рани и от тях се стичаше кръв и се сбираше на гъсти локви в краката им. Нещо във вида им събуди тревогата му, но той я надмогна.

Щом дръпна юздите пред тях, единият — брадат — се извърна към него.

— Добре сте дошъл, воине — проговори той с акцент, странен за слуха на Итковиан. — Необичайни събития ни сполетяха току-що.

Въпреки вътрешната дисциплина тревогата му се усили. Все пак успя да отговори със спокоен тон:

— Безспорно, сър. Смаян съм, предвид вниманието, което Ловците на К’елл очевидно са ви обърнали, че все още стоите на крака.

— Издръжливи индивиди сме ние двамата, наистина. — Невъзмутимият му поглед обходи терена зад Щит-наковалня. — Уви, ресурсите на спътниците ни се оказаха недостатъчни.

Фаракалаян, след като поговори с войниците, струпани около телата, подкара към Итковиан.

— Щит-наковалня. От тримата баргасти на хълма единият е мъртъв. Другите двама са ранени, но ще оцелеят след подходящо лечение. От останалите само един вече не диша. Твърде много са раните, за да го спасим. Още двама други може да умрат, сър. Никой от оцелелите не се е върнал още в съзнание. Всъщност като че ли са потънали в необичайно дълбок сън.

Итковиан изгледа брадатия.

— Знаете ли нещо за този неестествен сън, сър?

— Боя се, че не. — Обърна се към Фаракалаян. — Сред оцелелите включвате ли един висок, слаб, леко посъстарен мъж и един по-нисък, доста по-стар?

— Да. Първият обаче кръжи при портите.

— Не бихме искали да го загубим, стига да е възможно.

— Войниците на Сивите мечове са опитни в лечителското изкуство, сър — каза Итковиан. — Ще се постараят и ще вложат всичко, което им е по силите. Повече не би могло да се иска от тях.

— Разбира се. Просто съм… притеснен.

— Ясно. — Щит-наковалня се обърна към Фаракалаян. — Извлечете от силата на дестраянта, ако се наложи.

— Слушам, сър.

И тръгна обратно.

— Войнико — каза брадатият, — името ми е Бочълайн, а спътникът ми е Корбал Броуч. Длъжен съм да попитам, тези ваши немрящи слуги — четирикраките и другите…

— Не са слуги, Бочълайн. Съюзници са. „Другите“ са Т’лан Имасс. А вълците са Т’лан Ай.

— Т’лан Имасс — прошепна с тънък, писклив гласец Корбал Броуч и очите му изведнъж блеснаха, вперени във фигурите на билото. — Немрящите, възникнали от най-великия некромантски ритуал! Искам да си поговоря с тях! — Обърна се рязко към Бочълайн. — Може ли? Моля те!

— Твоя работа — отвърна с безразличие Бочълайн.

— Един момент — каза Итковиан. — Двамата сте понесли тежки рани, трябва да се погрижим за тях.

— Не се налага, Щит-наковалня, но все пак благодаря за загрижеността. Ние се изцеряваме… бързо. Моля, съсредоточете се върху спътниците ни. Я, колко странно — товарните ни животни и конете са непипнати — виждате ли? Какъв късмет наистина, след като приключа с ремонта на каляската ни.

Итковиан погледна разпилените отломки, привлекли вниманието на Бочълайн.

„Ремонт?“

— Сър, връщаме се в Капустан веднага. Не можем да отделяме никакво време за… ремонти на вашата каляска.

— Няма да се бавя, уверявам ви.

Крясък откъм билото накара Щит-наковалня рязко да се обърне. Видя как Корбал Броуч залитна, изпердашен с опакото на ръката от Хвърляча на кости Пран Чоул. Броуч падна и се изтъркаля по склона чак до подножието.

Бочълайн въздъхна.

— Липса на възпитание, уви — рече той, загледан в спътника си, който бавно се изправяше. — Цената на самотното, не — изолираното детство. Дано само Т’лан Имасс да не са се обидили много. Кажете ми, Щит-наковалня, тези немрящи воини злопаметни ли са?

Итковиан се подсмихна наум. „Можеш да питаш следващия джагът, който срещнем.“

— Не мога да знам, сър.

От отломките на по-малкия впряг направиха три широки шейни. Т’лан Имасс сплетоха кожени хамути за немрящите ай, избрани да ги теглят. Конете от кервана бяха предадени на грижите на Фаракалаян и новобранката.

Итковиан се загледа в Корбал Броуч, повел воловете към поправената „каляска“. Към самото возило избягваше да погледне; кожата му настръхваше от подробностите около поправянето му. Бочълайн беше решил да използва за преустройството му най-различни кокали от разчленените К’Чаин Че’Малле. Споени магически в рамките на колата, костите оформиха шантаво подобие на скелет, който Бочълайн след това покри с парчета одрана сива пъпчива кожа. Ефектът беше ужасяващ.

„Не повече от самите собственици на впряга, подозирам…“

Пран Чоул се появи до него.

— Привършихме с подготовката.

Итковиан кимна и каза:

— Гадателю на кости, какво мислиш за тези двама чародеи?

— Клъцнатият е луд, но по-голямата заплаха е другият. Не са добра компания, Щит-наковалня.

— Клъцнатият? Аха. Евнух. Да, разбира се. Некроманти ли са?

— Да. Клъцнатият борави с хаоса от окрайнините на царството на Гуглата. Интересите на другия са още по-тайнствени — призовник е, с внушителна мощ.

— Въпреки това не можем да ги изоставим.

— Ваша работа. — Хвърлячът на кости се поколеба, после продължи: — Щит-наковалня, ранените смъртни сънуват, до един.

— Сънуват ли?

— Мирисът ми е познат — каза Т’лан Имасс. — Те са… защитени. Очаквам с нетърпение събуждането им, особено на жреца. Войниците ви показаха изключително умение в лекуването.

— Нашият дестраянт е Висш Денъл — можем да извличаме от силата му, когато се наложи, макар да предполагам, че в момента е в мрачно настроение. Изтощен е и знае, че е имало лечение, но нищо друго. Карнадас не обича неизвестността. Както и Смъртният меч Брукалаян. — Стисна юздите и се изправи в седлото. — Евнухът си е свършил работата. Можем да тръгнем. Ще яздим през нощта и ще стигнем портите на Капустан призори.

— А присъствието на Т’лан Имасс и Т’лан Ай? — попита Пран Чоул.

— Скрито, ако обичате. Освен аите, които теглят шейните. Те ще превозят товара си до града и ще се приберат в двора на казармата.

— Имате ли причини за това, Щит-наковалня?

Итковиан кимна.

Потеглиха. Слънцето вече се беше смъкнало ниско зад тях.

Свил ръце в скута си, дестраянтът гледаше принц Джеларкан с дълбока симпатия. Не, каква ти симпатия, предвид явното му изтощение беше много повече. Главата на Карнадас пулсираше. Лабиринтът му Денъл беше кух, обвит в сива пепел. Ако трябваше да сложи ръцете си на масата, всички щяха да видят колко треперят.

Смъртният меч крачеше напред-назад зад него.

Итковиан беше излязъл на обход в равнината на запад с две крила и нещо се беше случило. Тревогата отекваше във всяка нервна стъпка зад гърба на дестраянта.

Принцът на Капустан беше стиснал очи, пръстите му разтриваха слепоочията под студено кованото медно кръгче на короната му. Беше двайсет и две годишен, но бръчките му бяха като на четиридесетгодишен. Бръснатото му теме беше покрито с бенките на царственото му потомство, като капки кръв, засъхнали и потъмнели. След дълга въздишка принцът проговори:

— Съветът на маската няма да бъде склонен, Смъртни мечо. Настояват техните джидрати да заемат външните укрепления.

— Укрепленията ще бъдат изолирани, след като обсадата започне, принце — изръмжа Брукалаян.

— Знам. И двамата го знаем. Изолирани, съборени, всеки войник вътре ще бъде заклан… след което изнасилен. Жреците си въобразяват, че са свръхстратези във военното дело. Религиозна война, в края на краищата. Елитните воини на храмовете трябва да нанесат първите удари.

— Не се съмнявам, че ще ги нанесат. И толкова.

— И толкова. Може би, ако осигурим коридори, атаки, за да осигурим изтеглянето…

— Което ще ни струва още повече жертви, принце. А и най-вероятно ще е провал. В такова самоубийство войниците ми няма да участват. И ви моля, не се опитвайте да наложите волята си над мен за това. Договорът ни е да държим града. По наша оценка най-добрият начин да го постигнем е с отбрана на стените. Външните редути винаги са спънка — ще послужат по-добре на враговете, отколкото на нас — като опорни пунктове за щурмовете. Джидратите ще трябва да ги държат в мъртвата зона. Поставят ли се там обсадни машини, ще бъдем подложени на непрекъснат обстрел.

— Съветът на маската не очаква, че укрепленията ще паднат, Смъртни мечо. Според тях вие сте се вкопчили в убеждението си и изразените ви опасения са неуместни.

Последва тишина, ако не се смяташе нехарактерното крачене на Брукалаян. Принцът най-сетне отвори очи и загледа умислено котешките стъпки на Смъртния меч. После се намръщи, въздъхна и стана.

— Лост ми трябва, Смъртни мечо. Намерете ми го, и то колкото може по-бързо. — Обърна се рязко и закрачи към вратите на залата, където го чакаха двамата му телохранители.

След като масивните крила се затвориха зад принца, Брукалаян се обърна към Карнадас.

— Продължават ли да извличат от силата ви?

Дестраянтът поклати глава.

— От известно време — не. Скоро след неочакваната визита на принца престанаха. Все едно, взеха всичко, което имах. Ще ми трябват няколко дни, докато се възстановя.

Брукалаян издиша бавно.

— Е, рискът от стълкновение беше известен. От това трябва да заключим, че Панионецът е изпратил сили през реката. Въпросът е колко?

— Достатъчно, за да премажат две крила, изглежда.

— В такъв случай Итковиан трябваше да избегне боя.

Карнадас изгледа Смъртния меч.

— Не сте справедлив, сър. Щит-наковалня разбира от предпазливост. Ако е било възможно, щял е да го направи.

— Да — изръмжа Брукалаян. — Знам.

Откъм казармените порти се чуха гласове и по каменните плочи изчаткаха конски копита. Напрежение изпълни стаята, но никой от двамата не проговори.

Вратите се разтвориха широко, те се обърнаха и видяха на прага Сидлис, пратеничката на Итковиан.

— Смъртни мечо, дестраянте. Нося ви съобщение от Щит-наковалня.

— Влезли сте в битка — промълви Брукалаян.

— Да, сър. Един момент, сър. — Сидлис притвори вратата и се обърна отново към командира и жреца. — В равнината са се появили демонски слуги на Пророка на Панион. Натъкнахме се на един и влязохме в схватка. Приложената тактика трябваше да е достатъчна, щетите, които нанесохме, бяха жестоки и действията ни бяха безпогрешни. Чудовището обаче се оказа немрящо — оживял труп, и това го разбрахме твърде късно, нямаше време за оттегляне. Беше буквално неуязвимо за раните, които му нанасяхме. Все пак успяхме да унищожим демона, макар и на висока цена.

— Конник Сидлис — заговори Карнадас, — битката, която описвате, трябва да е станала преди доста време, иначе нямаше да сте тук… Но нуждата да се извлича от лечебната ми сила престана едва преди малко.

Сидлис се намръщи.

— Оцелелите в тази схватка можаха да се справят и без силата ви, сър. С ваше позволение ще продължа разказа си, което може би ще внесе повече… яснота.

Брукалаян вдигна вежда на мъглявия отговор и изръмжа:

— Продължете.

— След унищожението на този демон пристигнаха още четири.

Дестраянтът потръпна. „Как изобщо сте останали живи тогава?“

— В този момент, за наш късмет — продължи Сидлис, — се появиха неочаквани съюзници и немрящите демони бързо бяха унищожени до крак. Естеството на този съюз, разбира се, се нуждае от формализиране. За момента общите усилия са продиктувани от наличието на общ враг — те, както съм убедена, продължават и в настоящия момент, като Щит-наковалня и отрядът яздят с благосклонните ни приятели с намерението да изловят колкото може повече от тези свирепи демони.

— Изглежда, са ги намерили, ако се съди по изтощението на дестраянта — каза Смъртният меч.

Сидлис кимна.

— Това ли е всичко? — попита Карнадас.

— Сър. Придружават ме емисарите на въпросните потенциални съюзници. Щит-наковалня прецени, че би било най-целесъобразно, ако преговорите, които може да последват, се проведат единствено между Сивите мечове и нашите гости; и че всяко решение досежно уведомлението на принца или Съвета на маската трябва да се съобрази с вашето мнение — и на двама ви.

Брукалаян изпръхтя в съгласие.

— Емисарите в двора ли чакат?

Отговорът на въпроса му изригна на прашни вихри вляво от вестоносеца. Изскочили от каменния под, в слягащия се прах се очертаха три съсухрени, облечени в кожи фигури. Гнила дрипава козина, а под нея — лъскава тъмнокафява кожа, масивни рамене и мускулести ръце.

Дестраянтът залитна назад и падна в стола си, облещил очи.

Без да трепне, Брукалаян изгледа трите привидения с присвити очи.

— Наричат се Крон Т’лан Имасс — поясни невъзмутимо Сидлис. — Според Щит-наковалня воините им наброяват около четиринадесет хиляди.

— Т’лан Имасс — прошепна смаяно Карнадас. — Какво пресмущаващо… съвпадение.

— С ваше позволение — продължи Сидлис, — да представя гостите ни. Това са Хвърлячи на кости — шамани. Този най-вляво, чиито рамене са покрити с кожа на бяла мечка, е Бек Окан. Непосредствено до него, с кожата на бял вълк, е Бендал Хоум. Хвърлячът на кости до мен, в кожата на прерийна мечка, е Окрал Лом. Уточнявам, че естеството на въпросните кожи е пряко свързано с техните… соултейкън форми. Поне така ме информираха.

Бендал Хоум пристъпи напред.

— Нося ви поздрави от Крон, от Крон Т’лан Имасс, смъртни — заговори той с тих, плавен шепот. — Прочие, имам пресни новини от нашите кланове, съпровождащи вашия Щит-наковалня и неговите войници. Натъкнали са се на още К’Чаин Че’Малле, нападнали някакъв керван. Въпросните ловци са ликвидирани. Вашите войници са се погрижили за оцелелите от кервана. Сега всички се връщат към Капустан. Нови сблъсъци не се очакват и пристигането им ще съвпадне с утрото.

Разтреперан, Карнадас се намести в стола си. Гърлото му беше пресъхнало и той заговори с усилие.

— К’Чаин Че’Малле? Оживели?

— Благодаря, Сидлис — каза Брукалаян. — Свободна сте. — Обърна се към Бендал Хоум. — Ако правилно ви разбирам, този Крон търси съюз срещу Панион Домин и тези… К’Чаин Че’Малле?

Гадателят на кости килна глава и дългата му бяла коса провисна под шлема от вълчи череп.

— Тази война не е основната ни задача. Дойдохме на тази земя, откликвайки на призив. Присъствието на К’Чаин Че’Малле беше неочаквано и… неприемливо. Освен това сме любопитни за самоличността на въпросния Панион… подозрението ни е, че не е смъртен човек, както сте убедени вие. Крон прецени, че намесата ни във вашия конфликт засега е наложителна. Едно предупреждение обаче: онази, която ни призова, идва насам. С нейното пристигане ще се извърши Вторият сбор на Т’лан Имасс. От този момент благоразположението ни ще зависи изцяло от нея. Нещо повече, напълно е възможно да се окажем… по-безполезни за вас… след като се извърши наборът.

Брукалаян бавно се извърна към Карнадас.

— Сър? Имате ли някакви въпроси към почитаемия Бендал Хоум?

— Толкова много, че не знам откъде да започна, Смъртни мечо. Гадателю на кости, какво точно представлява този ваш „сбор“ или „набор“, за който споменахте?

— Това си е проблем на Т’лан Имасс, смъртни.

— Разбирам. Е, това затваря вратата за всякакви по-нататъшни питания и множеството съпровождащи ги въпроси. Относно Пророка на Панион — той наистина е смъртен човек. Виждал съм го лично, плътта му не излъчва никакъв мирис на илюзия. Най-обикновен старец, нищо повече.

— А кой стои в сянката му? — изхриптя шаманът, наречен Бек Окан.

Дестраянтът примигна.

— Никой, доколкото мога да преценя.

Тримата Т’лан Имасс не отвърнаха нищо, но Карнадас подозираше, че си говорят безмълвно и може би с далечните си родственици също така.

— Смъртни мечо — прошепна жрецът, — ще уведомим ли принца за това? А Съвета на маската?

— Наистина трябва да го обсъдим добре, преди да вземем решение — отвърна Брукалаян. — Най-малкото, редно е първо да изчакаме да се върне Щит-наковалня. Нещо повече, открит стои въпросът с още някои връзки тази нощ, не мислите ли?

„Финир да те благослови, бях забравил.“

— Прав сте. — „Бързия Бен… кълна се в счупеното копито на Финир, от всеки килер започнаха да ни изскачат съюзници…“

Бендал Хоум заговори:

— Смъртни мечо Брукалаян, вашият воин Итковиан е решил публичното им пристигане в града — с ранените от кервана — да включва шест Т’лан Ай, които сега придружават родствениците ни.

— Т’лан Ай ли? — попита удивен Карнадас. — За първи път чувам това име.

— Вълци от ледения век, много отдавна. Немрящи, като нас.

Брукалаян се усмихна.

След малко Карнадас също се усмихна.

— Принцът ви поиска… лост, нали, Смъртни мечо?

— И ще го получи, сър.

— И още как.

— Ако имате още нужда от нас тази вечер — обърна се Бендал Хоум към Брукалаян, — просто ни призовете.

— Благодаря, господа.

Тримата Т’лан Имасс се разпаднаха сред облаци прах.

— Доколкото схващам — промълви дестраянтът, — не се налага да се грижим за настаняването на гостите ни.

— Очевидно не. Моля да се поразходим, сър. Толкова много неща имаме да обсъдим, а времето ни е толкова малко.

Карнадас стана.

— Няма да се спи тази нощ.

— Да, уви.

Две камбани преди съмване Брукалаян стоеше сам в скромната си стая. Умората бе натежала на раменете му като подгизнало от дъжд наметало, но нямаше да се огъне под нея. Щит-наковалня и неговият отряд щяха да се върнат скоро и Смъртният меч бе решен да ги дочака — един командир не можеше да постъпи другояче.

Мъждукащият фенер се бореше със сумрака в стаята и мяташе злокобни сенки. В каменното огнище в средата бяха останали мъртви въглени и пепел. Въздухът бе станал хапливо студен и само това държеше Брукалаян все още буден.

Чародейната среща с Бързия Бен и Каладън Бруд се бе оказала, под външните учтивости, напрегната — както за Смъртния меч, така и за Карнадас стана ясно, че далечните им съюзници са въздържани. Колебливост замъгляваше крайните им намерения и предпазливостта им, макар и разбираема при дадените обстоятелства, остави двамата Сиви мечове в неловко положение. Спасяването на Капустан, изглежда, не беше основната им цел. Щеше да се направи опит, но Смъртният меч започваше да подозира, че той ще се изрази най-вече в обходни маневри и дребни сражения — при това със закъснение в най-добрия случай, вместо в пряк сблъсък. Това предизвика подозрението на Брукалаян, че прехвалената армия на Каладън Бруд, изтощена от няколкото години война с Малазанската империя, или е загубила воля за борба, или е толкова разбита, че бойната й ефективност буквално е изгубена.

Все пак можеше да измисли няколко начина да направи полезни тези приближаващи се съюзници. Често разбирането на заплахата се оказваше достатъчно… „Ако успеем да нанесем достатъчно сериозен удар на септарха, за да изгуби самообладание при неизбежната поява на войската на Бруд.“ А в случай, че отбраната рухнеше, все пак беше възможно да се осигури път за изтеглянето на Сивите мечове. Въпросът в такъв случай щеше да е от кой момент Смъртният меч щеше да може с чест да заключи, че условията на договора вече не са в сила? Смъртта на принц Джеларкан? Рухването на защитната стена? Загубата на част от града?

Изведнъж усети как въздухът зад него се раздра, с много тих шепот като от разкъсана тъкан. Лъхна го дъхът на безжизнен вятър и Смъртният меч бавно се обърна.

В рамките на зацапания в сиво портал на лабиринт се бе очертала висока, мършава, облечена в тъмна броня фигура. Лице с бяла сбръчкана кожа над острите скули, дълбоко хлътнали в кухините очи под изпъкналото чело, а над долната устна лъщяха бивни. Устата на фигурата се изкриви в насмешлива усмивка.

— Смъртни мечо на Финир — заговори посетителят на езика на Илайн с нисък и тих глас, — нося ти поздрави от Гуглата, Господаря на Смърт.

Брукалаян изсумтя и си замълча.

— Воине — продължи след малко привидението, — реакцията ти на моята поява изглежда почти… лаконична. Наистина ли си толкова спокоен, колкото искаш да ме накараш да повярвам?

— Аз съм Смъртният меч на Финир — отвърна Брукалаян.

— Мда — провлече джагът. — Знам. Аз, от друга страна, съм Вестител на Гуглата, известен нявга като Гетол. Историята, стояща зад сегашното ми… слугуване, е повече от достойна за епическа поема. Или три. Не си ли любопитен?

— Не.

Лицето помръкна в леко преувеличено униние, после очите блеснаха.

— Каква липса на въображение, Смъртни мечо. Е, добре, чуй тогава без разтушаващия преамбюл словата на моя господар. Макар никой да не може да отрече вечния глад на Гуглата, както и нетърпението, с което очаква предстоящата обсада, известни усложнения в по-голямата схема карат моя господар да се осмели да се обърне с покана към смъртните войници на Финир…

— В такъв случай редно е да се обърнеш лично към Оня с бивните — избоботи Брукалаян.

— Ах, уви, оказа се, че това вече е невъзможно, Смъртни мечо. Вниманието на Финир е насочено другаде. Всъщност, за негово голямо неудоволствие, вашият бог е притеглен до самия край на владението си. — Нечовешките очи на Вестителя се присвиха. — Финир е в огромна беда. Загубата на силата на вашия патрон е неизбежна. Гуглата реши, че е дошъл моментът за състрадателни жестове, за израз на искреното братство, съществуващо между вашия господар и моя.

— Какво предлага Гуглата?

— Градът е обречен, Смъртни мечо. Но не е нужно вашата страховита армия да се включва в неизбежния сблъсък при портите на Гуглата. Такава саможертва би била безсмислена и загубата би била огромна. Панион Домин не е нищо повече от един-единствен, твърде незначителен елемент от много по-мащабна война — война, в която ще се включат всички богове — съюзени до един — срещу враг, който цели ни повече, ни по-малко да анихилира всички свои съперници. Тъй. Гуглата ви предлага своя лабиринт, средство за изтегляне на вас и вашите войници. Трябва да изберете бързо, защото пътят на лабиринта дотук не може да се съхрани с идването на силите на Панион.

— Предложението ви означава да нарушим договора си.

Вестителят се изсмя с презрение.

— Както страстно уверявах Гуглата, вие смъртните сте жалка пасмина. Договор? Драсканици по пергамент? Офертата на моя господар не подлежи на договаряне.

— И щом приемем лабиринта на Гуглата — кротко отвърна Брукалаян, — обликът на нашия патрон се променя, нали? Недостъпността на Финир… го е превърнала в пасив. И Гуглата реагира тутакси, бърза да отмъкне смъртните слуги на Финир, за предпочитане непокътнати, та да могат сетне да служат нему и на никой друг.

— Глупав човек — озъби се Гетол. — Финир ще е първата жертва във войната със Сакатия бог. Глиганът ще падне — и никой не може да го спаси. Патронажът на Гуглата не се предлага току-така на никого. Да те удостоят с такава чест…

— Чест? — прекъсна го Брукалаян с глас като желязо, стържещо по камък, и с очи, блеснали със странна светлина. — Позволи ми, от името на Финир — с шепот продължи той, — да коментирам въпроса за честта. — Широкият му меч изсвистя като мълния от ножницата и литна към лицето на Вестителя. Изпука кост и плисна тъмна кръв.

Гетол залитна назад и вдигна костеливите си ръце към посеченото си лице.

Брукалаян сниши оръжието си, очите му бяха пламнали от дълбок гняв.

— Пристъпиш ли отново, Вестоносецо, ще продължа коментара си.

— Не одобрявам — изхриптя с разкъсани устни Гетол — твоя… тон. На мен се пада да отвърна както подобава, ала не от името на Гуглата. Този път — не. Не, този отговор ще бъде мой и само мой. — В облечените му в стомана ръце изникнаха дълги мечове, остриетата лъснаха с цвета на разтопено злато. Очите на Вестителя святкаха с цвета на оръжията. Той пристъпи напред.

След което се спря, а мечовете се вдигнаха за отбрана.

Тих глас промълви зад Брукалаян:

— Поздравяваме те, джаг.

Смъртният меч се обърна. И видя тримата Т’лан Имасс, и тримата — странно нереални, сякаш на няколко мига преди да придобият нов облик и очертания. На мигове, осъзна Брукалаян, преди да се въплътят в своите зверове — соултейкън. Въздухът се изпълни с дъх на спаружено и лютива воня.

— Тази битка не е ваша работа — изсъска Гетол.

— Битката с този смъртен ли? — попита иронично Бек Окан. — Така е. Но ти все пак си джаг.

— Аз съм Вестител на Гуглата — смеете ли да предизвикате слуга на Господаря на смъртта?

Съсухрените устни на Т’лан Имасс се дръпнаха и оголиха два реда гнили зъби.

— Кое ще ни разколебае, джаг? Я питай господаря си той смее ли да ни предизвика?

Гетол изсумтя възмутено. В същия миг нещо го дръпна назад, лабиринтът го погълна и се затръшна. Въздухът се позавихри след внезапното изчезване на портала, но скоро се успокои.

— Очевидно не — отсече Бек Окан.

Брукалаян въздъхна, прибра меча си в ножницата и се обърна към тримата Хвърлячи на кости.

— Появата ви ме разочарова, господа.

— Това го разбираме, Смъртни мечо. Бяхте достоен противник, несъмнено. Но нашето издирване точно на този джагът наложи… прекъсването. Талантът му да се измъква е неоспорим, дотам, че да почне да служи на бог. Твоето презрение към Гуглата те прави наш ценен съратник.

— Макар и само за да усили шанса ви да се сбиете с този джагът — с гримаса отвърна Брукалаян.

— Безспорно.

— Значи се разбрахме.

— Да. Така изглежда поне.

Той изгледа недоволно трите същества, след което им обърна гръб.

— Според мен можем да приемем, че тази нощ Вестителят няма да се върне при нас. Простете ми за грубостта, господа, но желая отново да се усамотя.

Тримата Т’лан Имасс се поклониха учтиво и изчезнаха.

Брукалаян пристъпи до огнището, отново извади меча и бавно разбърка изстиналите въглени. Пламъчета заподскачаха отново и жарта се съживи. Капките и струите джагътска кръв по острието засъскаха и изгоряха.

Смъртният меч дълго се взира в огнището, ала въпреки разбулената сила на святото оръжие не видя нищо, освен пепелища.

Задъхано, пълзящо усилие, навън от непрогледния мрак. Разцъфващи взривове болка, като огнена стена зад очите му, тръпнещ екот на рани, раздиращи плътта — собствената му плът.

От устата му се изтръгна глух стон, стресна го и го върна в съзнание — лежеше свит върху някакви разпънати кожи. Преди това бе имало някакво движение, люшкане и друсане, и жулене, но това бе свършило. Отвори очи и видя, че лежи на сянка. Вляво от него се издигаше каменна стена, на една ръка разстояние. Миришеше на коне и на прах, а още по-близо — на кръв и пот.

Лъчите на утринното слънце къпеха каменния двор вдясно, очертаваха движещите се из него смътни фигури. Войници, коне, невъзможно огромни мършави вълци.

По камъните изстъргаха ботуши и сянката над него стана по-дълбока. Грънтъл примига и погледна нагоре.

Лицето на Стони беше изпито, оцапано със засъхнала кръв, косата й висеше на кичури и чорлава. Тя опря ръка на гърдите му.

— Стигнахме в Капустан — изхриптя гласът й.

Той успя да кимне.

— Грънтъл…

Болка изпълни очите му и студът го вкочани.

— Грънтъл… Харло е мъртъв. Те… оставиха го, затрупаха го с камъни. Оставиха го. А Неток… Неток, онова мило момче… с тези ококорени очи, толкова невинно. Дадох му мъжеството му, Грънтъл, поне това успях да направя. Мъртъв… изгубихме ги и двамата. — И си тръгна.

Появи се друго лице, непознато — на млада жена с шлем. Гледаше го мило.

— Вече сте в безопасност, сър — проговори тя с капънски акцент. — Бяхте изцерен със сила. Скърбя за загубите ви. Всички скърбим… Сивите мечове. Бъдете уверен, отмъстихме на демоните…

Грънтъл престана да слуша, очите му се извърнаха настрани и се взряха в синьото небе точно над него. „Видях те, Харло. Кучи сине. Хвърли се на пътя на онова същество, между двама ни. Видях, проклет да си.“

Тяло под камъни. Лице, покрито с мрак. Лице, което никога повече няма да се усмихне.

Нов глас.

— Капитане.

Грънтъл извърна глава. Думите с мъка се изтръгнаха от гърлото му.

— Свърши се, Керули. Доведохме те. Проклет да си до портата на Гуглата, махни се от очите ми.

Жрецът сведе глава, отдръпна се в мъглата на яростта му. Отдръпна се и вече го нямаше.

Към следващата част или към съдържанието

Стивън Ериксън Спомени от лед (12)

Метаданни

Данни

Спомени от лед

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора книгаОгнище

7.

Стивън Ериксън
Спомени от лед (12)

Втора книга
Огнище