Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Биография
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 4 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
knigoman (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Маргарита

Издание:

Маргарита Рангелова. Нешка Робева

Издателство „Медицина и физкултура“, София, 1988

История

  1. — Добавяне

Валя казваше как всяка вечер се заканвала да й каже — не съм от желязо, вие сте, но аз не съм. Съвсем обикновено момиче съм си. И никога не й го казала. Като ги гледам, мисля си, че Анелия е тази, която се заканва преди да заспи. И тя нищо не казва. Затова пък Илиана и Лили казват, та казват и за другите две.

Разказвам й на Нешка как Валя е ходила по перваза на нейния шести етаж на „Бъкстон“, когато я заключила в хола, за да не отиде в кухнята, докато треньорката била на някакво заседание. По това време тя също гладувала и не се сетила да отвори хладилника и да види, че вътре няма нищо и е излишно да заключва. А Валя, като видяла, че хладилникът е празен и толкова усилия са били напразни, едва не паднала от перваза по обратния път.

Нешка така пребледня, така онемя срещу мене, че ми стана чак страшно. После каза нещо съвсем неочаквано:

— Винаги съм мислела, че животът е пълен със случайности. Ако Валя беше се откачила от онзи перваз, щях да се самоубия. Нямаше да мога да живея с такава вина. Ако го знаех преди три години, никога нямаше да си позволя да заключвам повече някоя, а колко пъти съм заключвала Илиана. Ако се беше сетила самата Илиана, щеше да ме накаже с една такава разходка, за която начаса да узная, а не след три години съвсем случайно. Илиана не може да търпи толкова ефектно нещо да не се разбере веднага от всички. Валя никога не ми е казвала. Казала го е на тебе. Не е искала да я сваря в нарушение на заповедта да си седи в хола. Илианчето щеше да си седне до празния хладилник и да ми каже — представяте ли си, другарко, толкова да рискувам и за нищо… Виждаш ли колко „ако“. Отначало търсех разликите в тези момичета, за да намеря разликите в постановките на композициите. Много по-късно открих, че са и много различни характери и всяка изисква различен подход по всеки проблем…

И в борбата за килограми в оптималните граници Нешка се бореше с различни средства. Казваше — гладувам за Илиана, за Лили, но казваше и — наказвам ансамбъла за тези два килограма, които Диляна си е позволила да трупне, точно когато не трябва (всъщност то и няма време, в което да трябва, но това е месец и половина преди европейско първенство). Целият ансамбъл, защото едно от момичетата й е отнесло тайно вечеря на Диляна, когато не е трябвало. Ансамбълът мълчи. Ни дума, ни гримаса. Тръгват към изпълнението на наказанието, като че ли е нещо напълно в реда на нещата. Диляна плаче — другарко, моля ви се, много е несправедливо, ще направя всичко, което кажете, много е несправедливо, аз я накарах… Разбира се, че ти си я накарала. Повече няма да си го позволиш. Освен това ансамбълът не смята, че е толкова несправедливо, че съм наказала всички, защото снощи една на тебе е донесла вечеря, вчера друга на Лили. Изобщо всяка си има този грях — ваш предимно, разбира се, но и техен. Като съм казала, че някоя няма да вечеря, няма и толкова. Няма да умрете от една пропусната вечеря. А от тебе се иска не да направиш всичко, а да си стоиш в килограмите…

Отклоних се по килограмовата война, като разказах някои от по-драстичните случаи. Но тя е много по-тежка, защото е всекидневна, упорита, жестока и има само едно оправдание — на европейски и световни първенства българките са най-хубавите момичета. Лишават се от много лакомства повече насила, отколкото доброволно, страдат от този най-полезен хранителен режим, който осигурява необходимите калории, премахва възможността за натрупване на мазнини, дава красиви фигури, без да уврежда здравето, но те лишава от удоволствието да посегнеш към това, което най-много ти се яде. А по правило ти се яде точно това, което не трябва, и понякога се изкушаваш и получаваш наказание, което не можеш да понасяш, а треньорката се безпокои, че не се вълнуваш от презрението й. Вълнуваш се от всичко и ако можеше от вълнение да се отслабва, всичко щеше да е наред…

Отклоних се по килограмовата война, защото тя ангажира съществена част от времето и силите на Нешка, но преди Ставангер тя трябваше да се срещне и с друг забравен в нейната зала проблем — бойкота. Беше патила от него, когато работеше с ансамбъла. Поводът — наказание за превишени килограми. Преживя го много тежко, въпреки че цялата история беше продължила само четири дни и тя, и момичетата от ансамбъла съжаляваха, знаеха вините си, опитваха се да не се връщат към този случай. Четири дни момичетата тренираха при Деспа Кателиева, Нешка — на другия край на залата с Валя Ганева. После бяха щастливи да я видят, че застава отново до тях и готови да изпълнят всичко, което Нешка Робева поиска.

Сега бойкотът беше глух и свиреп. Ежедневен и ежечасен. Не можеха да приемат, че е нужна повече работа, след като така блестящо са победили в Амстердам и Мюнхен. Бяха чули, че има такова заболяване — работомания. Тяхната треньорка явно е болна от тази опасна може би колкото мързела болест. Няма спиране, няма насита на работа. Та нали сама е казвала, че името й дошло от баба й, Робката. Викали и на всички в рода Робчета, защото, като не можела да се спре, баба й Мария Робката и на другите мира не давала… Е да, ама те не искат да са робчета. И Робката трябва да го разбере и да се спре. Плановете й са направо отвратителни. Невъзможни. Неизпълними.

Когато тръгнеш с такава нагласа към дните, естествено е работата ти да не върви. Нешка не може да понесе мисълта, че в по-голяма част от тренировките се влачат, не играят. Лили плаче всяка сутрин, като си гледа плана, като че вижда нещо съвсем неочаквано и ужасно. Другите не плачат. Поемат го с презрително безразличие и после я карат нея да стига до плач. Е, дотам не се стига, поне пред тях. Само това оставаше.

Разнебитена, изчерпана, уморена до припадък. Не може да спи. Казва — само чакам да съмне. И какво, като съмне? Нищо, по-леко ми е на светло. На лагера във Варна съм отишла за три дни да я видя и съм съвсем сериозно изплашена от това, което виждам.

Разказвам й как са се опитвали да накарат Илиана да отиде да се оплаче на председателя на ЦС на БСФС. Нешка малко се съживява, събужда се, излиза от апатията. Настройва се за няколко минути бойко. Той защо не си гледа работата! Обществени деятели! Вместо да помагат, ще ми разстройват момичетата точно пред отговорно състезание. И ако си мисли, че ще му се размине, лъже се…

После угасва и това припламване. Да правят каквото щат! Те не ме интересуват. И като си помисля колко съм се тормозела от това, че искат да ме спънат, да ми пречат. От наказанията. Нищо не е това, когато отборът ти хвърчи от възторг, готов да направи всичко за тебе. Истинската мъка е, когато вътре в твойта къща всичко се разпада. Не можеш да си представиш каква силна, каква непрекъсната носталгия изпитвам по ония дни, когато бяха деца. Ако мога да се върна в онова време. Какво не бих дала, за да се върна! Нека ме мразят онези жени, нека ме наказват, нека си съдийстват, както си искат. Само да мога да видя същата обич в очите на децата. Да ме обичат и да ми вярват. Друго не ми трябва. Ти знаеш ли — те не вярват, че е нужно действително да работят повече и че действително трябва да търсят нещо съвсем ново. Самовлюбени шампионки! Не могат да разберат, че така ще ги отвеят, че нищо няма да се види от тях. И им напомням за деветото място на Дерюгина в Мюнхен, и слушат, и все едно нищо. Защо не се опиташ да си поговориш с тях…

— Ще се опитам!

Не искам да й кажа, че вече съм говорила и наистина не вярват, че толкова трябва да се работи, че съм им казвала, че и на мене ми се вижда много, но практиката показва, че тя знае точно колко, защото те побеждават, когато я слушат. И пак стигаме до същото — да, но това е прекалено много.

След години щяха да стигнат до двойната на тази норма, сега им се струваше непоносимо, защото наистина не вярваха, че е необходимо.

Илиана твърди, че я боли реброто. Докторът я преглежда и казва, че нищо й няма. Нешка приема това като симулация и я гони от лагера. Момичето се настанява в съседния хотел, очаква да го повикат обратно и после се връща в София. Рентгеновата снимка показва пукнато ребро. Нешка се зарича никога повече да не обвинява никоя в симулация. Щом твърди, че я боли, ще трябва да приеме, че я боли и толкова. И удържа на това обещание, въпреки че понякога симулациите бяха очебийни. Нищо, казваше Нешка, по-добре да приема да ме излъжат, отколкото да преживея отново нощ като тази, когато разбрах за пукнатото ребро на Илиана.

Илиана заминава за София и след няколко дни точно Диляна, която има най-леката програма, напуска лагера. Родителите й са отседнали някъде до „Спортпалас“ и Диляна се прехвърля при тях с обяснението, че не може да понася тренировките. Всъщност бягството на Диляна трае от четвъртък до вторник — време, достатъчно за Нешка да си повтори поне триста пъти — колко бях права, като не исках дъщеря на треньорка да ми влиза в отбора. И още — сега семейството ме чака с готов списък от искания. Ще отида, ще им се помоля за Диляна, а те ще ми кажат — да, но… Дъщерята е вече капитал.

Това точно Нешка няма да приеме никога. Бунтува се, негодува. И какво?

Разбира се, няма никакво намерение да се пазари с когото и да било и е убедена, че дори да дойде самата Диляна, дори да се моли да се върне, няма да я приеме, няма да се съгласи. Диляна идва в залата във вторник, в седем сутринта, казва — извинявайте, другарско, и отива да тренира, като че нищо не се е случило. Нешка си я поема в тренировките с другите момичета, като че ли нищо не е било. Преглътнала е горчилката, обидата, забравила е категоричните си решения и — хайде, Дилянче…

Опитвам се да разбера защо. Та нали сама казваше, че няма земна сила, която да я накара да се заеме отново с тренировките на Диляна. Който веднъж те е предал, ще те предаде сто пъти. Да си я подготвя майка й, защото на нея й е много ясно, че точно сега ми е най-трудно и се настанява до „Спортпалас“, за да си нанесе удара, когато най ще заболи… Да си я тренира, да правят каквото си искат, да си й намери по-меки, по-леки, по-нежни тренировки… Нали сама казваше всичко това? Казвах! Яд ме беше и казвах всичко, каквото си мисля, всичко, което ми е накипяло. Едно е да го кажеш, друго — да го направиш. Как ще оставя Диляна! Такъв талант! Нямам право…

В Ставангер, на Третото европейско първенство — 27–31 октомври 1982 година, се състоя истинска битка между българския и съветския отбор. Видя се още на предварителните тренировки, че борбата ще е остра, оспорвана. Известният в миналото гимнастик Виктор Клименко се беше прехвърлил от спортната в художествената гимнастика. Старши треньор на националния отбор. Не, не беше само респектът от името. Клименко се беше постарал наистина да стегне редиците. Бяха поработили здраво. И нашите момичета разбраха още на тренировките това, което Нешка повтаряше цяла година — няма да минат през състезанието като парад на красотата. Ще трябва да воюват за всеки медал.

Воюваха и усещаха къде какво са пропуснали.

Ще дам и това класиране, за да стане картината по-ясна: Раленкова и Куткайте — абсолютни шампионки с 39,400, 3. Раева — 39,350, 4. Девина, 5. Игнатова, 6. Бошанска, 7. Белоглазова, 8. Мойжишова…; въже — Раленкова, Раева, Девина; обръч — Раленкова, Куткайте, Раева и Девина; бухалки — Куткайте, Раленкова, Раева и Девина; лента — Игнатова и Куткайте, Раева; ансамбли — 1. СССР, 2. НРБ, 3. ЧССР…

Настроението в нашия отбор е доста под нулата. Победа, разбира се, не може да се каже, че не е победа. Единайсет медала за НРБ, 8 за СССР. Не, въпросът не е само за медалите. Битката беше страшна. Никой вече не казваше — българките са отишли с пет години напред. Говореха за новото, което е донесъл Виктор Клименко в съветския отбор. Треньорки и съдийки се радваха, че отново има борба между две големи сили. Това дава надежда и на другите. Щом Клименко можа ла се доближи до българките, не е невъзможно да се опитат претендентки и от други страни, нали? Всички намират, че състезанието е било интересно. Обсъждат композициите на Робева. Много интересни, наситени с трудност, оригиналност, много стил, много сила, но българките вече не са така божествени и недостижими. Приземиха се малко в тази борба…

В нашия отбор никой нищо не казва. Анелия — и доволна, и недоволна от тази поделена титла. Илиана място не може да си намери за тези пет стотни, които я изпращат чак на трето място. Ако жребият… После се отказва да мисли за жребия. Имаше ли възможност през тази година така да изпревари другите, та да не става въпрос за пет стотни и жребий и за никакви колебания и спорове? Имаше. Не го направи.

След Мюнхен казваше — аз си изядох титлата. Сега нищо не казваше, но излизаше от кожата си от яд.

Лили стискаше златния медал от лентата и си повтаряше — можеше и по-лошо да бъде. Този път се измъкнах, а за следващото състезание — ясно…

Нешка мълчеше и се надяваше, че нейните момичета са разбрали за какво точно става дума, когато настоява — повече работа и търсене на новото. Не е работоманията на Робката. Те вече нямат право на отпускане. Аз — по-малко от тях. Ако това са разбрали, ще съм благодарна на Ставангер.

Разбраха го. Това не означаваше, че след години нямаше да се появи същият проблем. Но поне до Страсбург урокът от Ставангер беше в сила.

 

Дава ли предимство победата? Категоричната, безапелационната. Дава повече задължения. Чувство за отговорност, което те притиска все повече. Трудно се издържа. Една след друга гимнастичките си отиват. С признание, с почести, със слава се оттеглят Нешкините шампионки, а нейните дни все повече се сгъстяват. Преди европейското първенство във Флоренция при великотърновската криза казваше — не мога повече! Така съм уморена, така изчерпана, че мине ли Флоренция поемам малките и ги готвя за олимпиадата. Ще пропусна световното първенство. Ще оставя големите да ги подготвят другите треньорки. Казва го настръхнала, като очаква, че ще й напомня, че никой няма да я остави да пропусне каквото и да е световно първенство, а особено това във Варна, за да ме попита тя не е ли човек и защо да не може, и защо да няма право на отдих, и то какъв ли отдих — нали ще подготвя малките за олимпиадата. Нищо не казвам.

— Защо мълчиш? Мислиш, че нямам право, нали?

— Не, защо. Имаш право, но няма да го направиш. При посрещането от Валядолид й казвах — сега, ако си умна, ще се оттеглиш, а тя се смееше — сега, ако дойдат твоите колеги за интервю, ще им кажа на какво ме учиш! После питаше — казваш ми го, защото знаеш, че не съм умна, нали?

В първите години, изтощена от безплодни борби, разправии и опити да я спрат, пише в своя дневник: „Малко да ми укрепне Валя, ще й оставя децата, ще й помагам, ще се оттегля.“ И след няколко дни: „… Ще се боря, ще победя, много мога! Няма да си оставя децата. Ще ги изведа нагоре! Няма никой да ме спре! Няма да се дам…“

Щом тогава не се отказа… Щом после при онова наказание не се отказа… Щом в онова отчаяние преди Ставангер не се предаде…

Откъде намира сили? От съзнанието, че може? От желанието да слушат зали в различни краища на света българския химн? От отговорността пред победите? А може би да минеш през преизподнята на кризата и да оцелееш, и да победиш си има също своята сладост. Не зная, когато я виждам в тези страшни състояния да чака да съмне, ми се иска да имам силата да я накарам да се откаже, да излезе от залата, да отиде на море, на планина, някъде, където се диша свободно, да не мисли за гимнастика, да поживее поне месец без кошмара на тези нейни страшни, невъзможни планове. Без съпротивата, която изглежда, че е изцяло отвътре, но все по-често идват сигнали, че се подготвя отвън. Да не мисли за нищо, да се съвземе, пък после ще видим…

Разбира се, невъзможно е. Където и да отиде — и на море, и на планина, все за залата ще си мисли.

Питам в едно интервю Иван Абаджиев кое място за него е родината, когато е далеч от България, и той казва: „Три са местата — Нови Пазар, физкултурният техникум в Пловдив и тази зала. Детството ми, младостта и целият ми съзнателен живот…“ „Тази зала“ е една неуютна, тясна зала, пълна с грохот, но това му е животът на човека, това му е родината.

Нешка не я питам такива неща. Официални интервюта с нея не правя. Няма какво да я питам — и на нея тази зала, пълна с музика и движение, пълна с напрежение, нерви, с това вечно недоволство, накъсано от звездни мигове на откриване на новото, й е и животът, и родината, и миналото, и настоящето, и бъдещето. И всички опити да я прогонят от нея се разбиват в тази нечовешка устойчивост. Инат, и амбиция, и обич, и вярата, че това ми е мястото, това ми е работата, това ми е дългът.

Щастлива ли е? — пита майка й. Понякога много. Понякога нещастна. Също много. Но това е единственият начин на съществуване, възможен за нея. Засега. Какво ще стане в бъдещето, никой не знае. И тя не знае.

Един колега ме преследва цяла седмица с въпроса, какво ще прави Нешка Робева след десет години? Казвам му — не зная, и той мисли, че не искам да му помогна. Снимат нов филм за нея от студио „Екран“, трябва да направят интервю с него и един от въпросите е какво ще прави Нешка след десет години, и аз не искам да му кажа. Казвам му, че и самата Нешка не знае, а той настоява — тя нека да не си знае, а ти кажи какво ти мислиш. Нищо не мисля. И не искам да мисля! След кризата преди Ставангер, след онова състезание, в което Нешка се надяваше момичетата й да помъдреят и те наистина помъдряха, тя реши, че трябва да подготвя две програми едновременно — едната за турнира за Световната купа и другата за световното първенство в Страсбург. Сега момичетата не казваха — много е, не питаха как ще издържим, а тренираха с увлечение, с ожесточение и Нешка беше неизказано щастлива. Изглежда, има си все пак нещо вярно в подозрението, че е болна от онази болест — работоманията. Умира си да работи и да вижда около себе си хора, които работят с удоволствие. Повече не й трябва. Е, разбира се, и да са здрави всички. И Аглика по-специално, защото е спокойна само когато са здрави близките й. Е, и мъжът, когото обича, да е пълен с добродетели. Ако нещо малко не достига до съвършенството, Нешка е готова да го обяви за дребни, мили слабости. И все пак нека прощава мъжът, когото обича — всичко извън залата е на втори план. И той включително. Има ли в залата момичета, които работят с увлечение и не плачат, че планът е непосилен, това е такова щастие, което не може да се сравни с никое друго.

Тогава музиката се намира с лекота, като откровение. Като непрекъснато откровение, защото се търси много музика. Сега е моментът, не бива да се изпуска. И тя идва една след друга без никакво затормозяване. Тогава и Ники решава, че и това може, и онова може да се аранжира чудесно. Постановките на композициите вървят в някакво необикновено темпо. Идеите идват една след друга, застигат се и се изпреварват, трябва само да побърза да им намери точното място, да не се попилеят. Нешка се смее, шегува се с всички в залата, готова да окуражава, да поощри. Звездни мигове, пълни с творчество, с надежда.

Е да, ама може ли да бъде наистина безкраен празникът? Няма такова нещо. Нешка трябва да преживее болката от още едно оттегляне. Никой не знае какво изпитва при тази мисъл само — това момиче няма да играе повече! Преболедува оттеглянето на Валя и Тереза. Беше обидена, че й го наложиха и трябваше да се признае за победена. Повече наистина нищо не мога да направя за тях. Ако мога, ще се боря…

Сега това момиче, което нямаше повече да играе, беше Илиана Раева. Не, за нея може много още да направи. В Илиана има още много заряд. Нешка вижда композиции за нея поне за още три големи състезания. Илиана твърди, че не може да издържи на тежките натоварвания.

Всъщност не може да издържи на мисълта, че ще дойде още едно състезание и отново друга ще е първа. Тази мисъл направо я изважда от равновесие. Не може да понася само като си го представи.

Нешка се успокоява с надеждата, че Илиана може да стане добра треньорка. В незнайното време на своето оттегляне тя вижда едно от нейните момичета, което ще я замести, едно, което няма да се задоволява с малкото, ще търси категоричните, ярките победи и ще има силите да ги отстоява. А тя ще помага. Коя ще е тази бъдеща голяма треньорка? Не може да се каже. Бъдещето ще покаже, но на нея й се иска да е някоя от тези големи гимнастички. Не е вярно, че шампионките не могат да бъдат големи треньорки. Галениците на съдбата, тези, които са получавали повече даром, не могат. Нейните не са галеници. Борили са се, отрудени, изстрадани са им победите. Някоя непременно трябва да я наследи. Нека всяка опита.

След четири месеца Илиана се връща и Нешка е така щастлива, че в първия момент не обръща внимание на възраженията и протестите, с които се посреща това завръщане. И защо наистина ще протестират? На турнира за Световната купа с друга гимнастичка вместо Илиана ние не можем да отидем. Значи две вместо три. Такъв е регламентът. Няма логика в този протест. Нямало да се справи. Дванайсет килограма трябвало да смъква, да наваксва пропуснатото в четири месеца… Ами ако не успее? Нешка просто няма да я пусне на състезанието, ще я подготвя за световното първенство. Е, точно това не искат от федерацията. Вече са решили, че в Страсбург трябва да замине Даниела Грънчарова. След дълги колебания дават и Даниела да я подготвя Нешка. Подготвя я. Прави всичко възможно за това момиче, което я трогва с трудолюбието и упоритостта си. От всяко момиче ли може да направи шампионка Робева? Почти от всяко. Но ако не й пречат. Тук се пречи с нетърпение, с бързане, с противопоставяне. Нешка изчакваше всяко от своите момичета да узрее за победата, налагаше го по международни турнири, извайваше го внимателно, грижливо. Илиана наваксва за два месеца пропуснатото в четири. Страшно трудно. Даниела не може за година да навакса пропуснатото в годините.

Обвиняват Нешка — нали сега тя готви Даниела, защо да не стане шампионка? Защо не й направи композиции като на Лили, като на Анелия? Ами те, композициите, се правят според гимнастичката. Тя и на Анелия не прави композиции като на Лили и на Лили — като на Анелия. Едната може едно, другата друго. Не искат да видят колко далече е Даниела от двете момичета. Не искат да видят, че е далече и от Диляна. Мислят, че връщането на Илиана им пречи…

Не може да им обясни всичко това. Ще тръгнат едни приказки — тя не обича Даниела, не й вярва, няма нищо да направи. Няма да е вярно. Иска много нещо точно за Даниела да направи. Иска да им докаже възможностите си точно тук. Амбицирана е. Иска да докаже и предимствата на трудолюбието и упоритостта. Трябва да й дадат време. Трябва да проявят търпение, защото шампионките не никнат като гъби. Това поне трябва да са разбрали…

Не иска нищо да обяснява. Научила се е да мълчи. Работи и мълчи. Илиана е отново в дома й — на „лагер“. Двете гладуват. Работят. Лили Игнатова е неузнаваема. Пета в Ставангер. Не може да го понесе и избива в луди тренировки. Анелия става все по-зряла гимнастичка. Диляна — ненаситна на игра. Не обича само черната работа по отработването на детайлите. Нешка е в някаква творческа жажда и творческа мощ. По това време прави 54 постановки на композиции, които бележат нов връх в художествената гимнастика. Ново, ново, ново! Подкрепена от един силен екип, вдъхновен, амбициран, търсещ.

Музикалният съпровод на композициите на българките винаги е привличал вниманието. И с пълния синхрон на музика и движение, и със силата си, и с това, като че ли е създаден точно за това момиче, точно за този уред, точно за тази композиция. То не е само защото Нешка дълго търси. Умее да намира. Дарба! Искрица божия някаква. Специалистите спорят каква музика. Класическа или естрадна? Може би фолклор? Не искат да приемат оркестровото изпълнение.

Нешка воюва за оркестъра отдавна, още като състезателка. Какво богатство — тихата мечтателност на цигулката, извънземната дълбочина на арфата, покъртителният драматизъм на кларнета, скритата страст на китарата, дивите ритми на барабаните… Как може да се лишаваме от всичко това. Защо?… Записала си го е в треньорския дневник. Мечтата за оркестров съпровод не я напуска, но тъй като е забранено, търси силата на единия инструмент. Най-напред на най-богатия — на пианото, после и на другите. Нека хората чуят как в техния спорт може да звучи цигулката, китарата, обоят, хармониката, тъпанът, кларнетът. Колко различно настроение носят!

Това по-късно. Сега за Белград и Страсбург е все още само пианото. Търси музика, която ще разтърси двете зали, ще очарова, ще покори публиката в двата града. Търси вечното, което вълнува във всички времена, във всички географски ширини, и онова, което за всеки народ си е само негово, обичано, свято. Търси това, което вълнува в днешния ден, и гледа да не е така преходно, че да е остаряло до дните на състезанието. Това, което ще е най-почувствано от момичето, което ще се подеме от трибуните.

В началото, когато се появих с една композиция по музика на Бетховен, арбитърката на лента Валентина Батаен събра цяла конференция, за да ми се забрани такова „кощунство“, а сега Бетховен звучи в нашата зала на всяко състезание, казва Нешка. Страхуват се в техническия комитет от оркестровия съпровод, защото ето какво станало в спортната гимнастика — приели го и сега диско, та диско. Нека да има и диско! Това са млади хора — тези на килима и другите в залата. Харесва им диското, но треньорките по художествена гимнастика ще проявят достатъчно вкус, та да не поставят и дванайсетте си композиции по дискомузика. В спортната гимнастика имат по едно съчетание на земя и може да се получи такава неприятна изненада на някое състезание. При нас няма такава опасност. А и преобладаващото мнозинство от треньорките в нашия спорт действително имат висока музикална култура.

На едно сравнително високо равнище на музикалния съпровод композициите на Нешка Робева винаги са се отличавали с особена сила. Ще минат години, а тези, които обичат художествената гимнастика, ще си спомнят композициите на Илиана Раева по „Лунната соната“ с топка, по „Зорбас“ с лента, по „Спартак“ с обръч, по „Лебедово езеро“ с бухалки; на Анелия по „Ах, този джаз“ с бухалки, по „Лятно време“ с топка, по „Болеро“ с лента; на Диляна по „Токата и фуга“ с топка, по „Танц със саби“ с обръч, по Моцарт и Елвис Пресли с бухалки; на Лили по „Кармен“ с бухалки, по „Бръмбарът“ и музиката от „Кабаре“ с лента.

Ще минат години, а хората ще си спомнят композициите, ще звучи музиката с тях, ще си спомнят победите на тези момичета и това, че те са се откроявали ярко във всяко състезание.

Нешка ще си ги спомня някога. Сега няма време за спомени. Иска да забрави вчерашното, да се отърси от него, да не й се намесва в днешната работа. Ново, ново, ново? Да не си спомня старото, за да бъдат нови, зашеметяващи, изненадващи на следващото състезание. Само към някоя музика ще се върне от време на време, за да направи своята сензация. Да се види колко различно може да изглежда това „Лебедово езеро“ с бухалките на Илиана и после с обръча на Лили. За да се види как може да изглежда „Болерото“ на Равел след лентата на Анелия сега в… Не, още не е решила коя от малките ще има честта да играе на тази изключителна музика, но тя отново се върти на грамофона…