Маргарита Рангелова
Нешка Робева (7)

По-късно една млада треньорка — Ирина Илиева, се опитва да ми обясни настроението на колежките си и своето. Добре де, вие сте на страната на Нешка, правите всичко възможно да я защитите, да я подкрепите. Разбирам ви, но защо не разберете и нас. Какви са нашите шансове в тази професия, когато тя е решила да се движи с такива темпове. Тройката отсега е нейна. Това са последни опити да се вкара някое друго момиче, преди да е станала недосегаема. Ще мине време, ще вземе и ансамбъла. А ние? Аз имам надеждата, че имам талант за треньорска работа. За какво ще ми послужи този талант? Не мога да я изпреваря. Не съм по-силна от нея. Но има нещо и в мене. За какво ще ми е, щом е ясно, че тройката, че шесторката ще бъдат все Нешкини момичета.

Защо не се опитате да разберете и нас, казва Ирина. Опитвам се. Мисля, че ги разбирам и въпреки това не разбирам ожесточението, с което искат да спънат Нешка, да й пречат. Надяват ли се наистина, че ще успеят, че ще я накарат да се откаже, че ще се умори и предаде. И после, ако все пак успеят, дават ли си сметка, какво означава това, за техния спорт.

То е въпрос на съществуване, казва Ирина. Добре, ако я нямаше Нешка, те щяха да се борят помежду си, за да вкарат в тройката, в шестицата свои гимнастички. Това е наистина шанс да имаш реална цел, да я гониш. Но Нешка я има. Какво могат да направят. Колкото и да й пречат, тя ще върви нагоре с нейните си темпове и само тя може да върне българската слава в този спорт. Това им е абсолютно ясно. За какво са им шансовете, ако ще изпращаме на европейски и световни първенства посредствени гимнастички. Не виждат ли, че в Мадрид Нешка им показва момиче като Илиана и стига едва до шесто място, защото СССР имат Галима Шугурова и Ирина Дерюгина. Домакините са се постарали тяхната Сузана Мендисабъл да вземе също медал. Към медала са се устремили и чехословашката прима Даниела Бошанска и бившата световна шампионка Кармен Ришар, които си поделят четвърто-пето място. Къде да застане Илиана? Къде по-напред, като е такава борба вече за престиж на школи. България имаше три пъти абсолютната световна шампионка. Трудно се преглъща. Сега вече я няма и Шишманова, която придаваше все пак друга стойност на българските претенции…

Защо не им е ясно на тези жени, че им трябва само Нешка с нейна си силна тройка, без противопоставяне, за да се пробие отново към върха. Защо не им е ясно, че трябва да й помагат с всички сили, не да й пречат. Ясно им е. Но къде може да се сравнява разумът с чувствата… Бюрото на федерацията обявява регламента за определяне на тройката, която ще ни представя на световното първенство в Лондон. Осем контролни състезания ще решат състава. Справедливо на пръв поглед, няма къде да се атакува един такъв регламент. Само че треньорките от спортната гимнастика предупреждават — осем, това е прекалено много. Ние и с три се скапваме. Нашите гимнастици се изчерпват в контролните, успокояват се, че са попаднали в отбора и на световното първенство не може да ги познаеш, играят вяло, колкото да отбият номера.

Нешка не се безпокои, че нейните гимнастички ще се успокоят, като попаднат вече в отбора. Не в това е бедата. Страхува се от обстановката на тези контролни състезания, от съдийски пристрастия, които наистина могат да изведат от равновесие момичетата. Нея поне я изваждат. Всяко контролно е предшествано от болки в стомаха, някакво ненормално кръвно налягане, за което не знае ниско ли е или високо, от подкосяване на краката и завършва с криза, при която се чувства напълно изчерпана. Като се погледнат протоколите, няма никакво основание за тревога. Няма нито едно контролно състезание, на което Светла, Кристина или която и да с друга от друг отбор да е изпреварила Валя, Илиана, Анелия, Лили… Общият сбор от оценките също дава категорична преднина на нейните момичета. Тогава защо? Заради непрекъснатото толериране на състезателките, които не са от нейния отбор. Достатъчно е да не изпускат уредите, за да хвърчат оценките нагоре. Да, но те изпускат. Непрекъснато грешат. Явно не са подготвени добре. А освен това Нешка открива нещо съвършено ново за нея — не всеки издържа и на толериране. Някога е смятала, че ако знаеш, че те подкрепят, играеш по-спокойно, по-уверено. Ако се чувстваш като подгонен звяр, започваш съвсем естествено да трепериш. Само че сега нейните момичета се стягат и играят все по-уверено, все по-силно, въпреки че виждат каква е обстановката на тези контролни състезания, докато съперничките им все повече грешат. Това наблюдение идва по-късно едва когато всичко е завършило, като обобщение. Сега за всяко контролно — треперене.

Ето какво е записвала в дневника си по онова време:

19. III. 1979 г. Болна съм. С температура. Детето също. А трябва да се вдигна и да отида на това контролно. Какво ме кара да се подчиня на тази недостойна игра. Амбиция? Не. Стремеж към слава? Не. Мисля, че е отговорността пред децата. Няма да издържат без мене на тази обстановка. А моето дете?

18. IV. 1979 г. Всичко мина. Толкова нерви, толкова напрежение, толкова долни страсти се развихриха срещу мене. Казват, че човек, който се страхува, издава някаква особена миризма, която кучетата усещат и го нападат. Изглежда, и аз излъчвам нещо, което кара мързеливци, некадърници, мижитурки да ме нападат. Груба съм. Не бях такава. Това не е същността ми. Остра съм. Не умея да подслаждам истината. Силна съм. Превъзхождам ги дори с това, че мога да кажа истината, че смея да я кажа, че се боря сама срещу всички.

Изморих се, а щом вече не мога да плача, това означава, че не вярвам.

След всички контролни — 1. Валентина Ганева, 2. Илиана Раева, 3. Анелия Раленкова, 4. Лили Игнатова, 5. Светла Колчевска, 6. Тереза Карнич, 7. Кристина Гюрова… Убедителна разлика при всички комбинации, при всички машинации. Как издържат тези деца? Дано не стане с тях това, което стана с Валя. Бореше се и побеждаваше, а когато победи, грохна психически. Свърши се. Милата Валя. Ще мога ли да я вдигна отново, да я накарам да вярва? Как, като аз вече не вярвам. Това, което направиха с нея, е нечовешко. Откъде намира сили това дете, толкова нежно, толкова чисто! Защо събира толкова омраза? Може би защото само тя прилича в играта си на мене.

Ето че след като всичко свърши, в бюрото на федерацията ми казват, че наистина те са приели този регламент, но сега виждат, че не е трябвало да се правят толкова контролни. Грешка било. Но сега, щом съм си осигурила да имам две в тройката, с които да се боря за медали, защо да не отстъпя мястото на третата на гимнастичка от ЦСКА. Как така! За тях третата е просто трета. Какво значи трета? Няма ли да отиваме с възможно най-силните гимнастички, които имаме? И после аз не съм си осигурила двете места в тройката, а цялата тройка и четвъртата, резервата. Как не могат да разберат, че сега ни трябва само силна тройка, единна, монолитна, бойка, не разбита команда? Наистина ли не разбират?

Много пъти си казвах — край, това е последно. А сега? Ще се боря, ще успея, в това съм сигурна, но нещо се пречупи в мене. Не вярвам, че на света има справедливост. Не вярвам, не вярвам, не вярвам! Иска ми се да изляза и да крещя, и да вия от болка. Гледам ги тези жени срещу мене. Някои от тях биха ме убили в момента, ако им обещаят, че няма да ги съдят. Тежко ми е…

Ако можеха да надникнат в дневника й в онези дни! И без това основното обвинение срещу Нешка по онова време беше, че никого не слуша, че си прави каквото си иска, въпреки че нищо друго не си правеше освен да подготвя силния си отбор, да го прави все по-силен. И сега, на този етап, още когато не можаха да ги пречупят във всички тези контролни и поне веднъж да вклинят някоя от своите претендентки, намираха, че е опърничава, несговорчива, неотстъпчива, като не се съгласява да отстъпи сама и доброволно третото място, за да си нямат излишни разправии. Как щяла да погледне децата, как по-нататък ще им говори за справедливост! Като че не е ясно на всички — тези деца я боготворят. Каквото и да им каже, ще го приемат, но не иска. Конфликтна си е още от първия ден, в който се е появила в техния спорт…

Не могат да я убедят. Налагат й го. Вместо Анелия Раленкова — Кристина Гюрова…

Нямаше нужда да я убиват. Убиха й момичето на световното първенство в Лондон. Това, което бяха направили с Нешка в Хавана, сега се повтаряше с Валя. Само че никой не твърдеше, че е настъпила лентата. Силно игра Валя и в слабия поток, в който играеше, нейното 9,1 беше най-високата оценка. Но беше ясно, че това момиче вече няма никакви шансове да се бори за титли и медали.

Нешка не очакваше нищо добро. Знаеше, че сега, като срещнат колежките си от други страни, българските специалистки говорят колко е силна Кристина, какви нови съчетания има, колко мащабна, амплитудна гимнастичка е. Тя не може да каже, че говорят против Валя. Такова нещо никой не може да каже, защото не може да се докаже. Но самото премълчаване е вече присъда. Има си някои свои закони състезанието по художествена гимнастика. То не е само играта на гимнастичките. Вървят жените, срещат се по фоайетата на хотела, по коктейли и всяка хвали примата от своя отбор и така привлича вниманието, гледа да запомнят повече хора името на най-добрата гимнастичка… Един малко сложен ритуал. Сложен и хлъзгав.

По-късно, когато Нешка остана само със своите си гимнастички, идваха да я питат постоянно — Неше, за коя да говорим? Нешка избухваше — за никоя! Ако непременно ви трябва да говорите, казвайте, че харесвате или не харесвате и трите. Само да разбера, че някоя е споменала някое име, ще я накарам да съжалява! Жените се чудят. Ама как така! За какво се сърди. То си е прието да се говори за примата, а тя не дава да се спомене, че има прима. Трите! Кой може да приеме сериозно такова нещо — в българския отбор да няма прима. Няма — отсичаше Нешка. Довела съм три прими.

Но това после. Сега в Лондон прима беше Кристина, наложена в последния момент въпреки класирането на контролните. Нешка си позволи да каже пред журналистите, че не разбира, не приема такова решение.

Сега, когато завърши многобоят и Илиана беше четвърта, Кристина — пета, Валя — дванайсета, с нея се държаха като с прокажена. При толкова силна игра на Илиана на пет стотни зад бронзовия медал в многобоя. Това не исках, не можех да разбера. Спомнях си, че Жулиета казваше — оттук нататък и за бронзчето ще се молим, и до него трудно ще стигаме. Възможно ли е наистина това да е краят? Какво още трябва да направи българска гимнастичка, за да победи отново? Тежко ми е и не зная какво да кажа на Нешка. Мълчи и тя, докато накрая изтърсва — единственото нещо, което искам, е да отворя прозореца и да изляза от стаята през него. Прозорецът на нашата стая е на четиринайсетия етаж и единственото, което аз искам, е да я изведа навън в този дъждовен, сърдит ден. Но тъй като не иска и да чуе, гледам да съм в стаята през цялото време, докато заспи.

— Ще видиш утре какво ще стане. Нали ще се изправят една до друга най-силните, нали ще ги видят, нали ще разберат каква огромна грешка са направили. Няма по-силна гимнастичка на това първенство от Илиана. Ще видиш утре! Утре е денят на истината…

— Утре Кристина ще вземе два медала. Такава ще е истината. На мене вече ми е ясна цялата игра, това ще е краят.

Кристина наистина взе два медала — златен и сребърен, но два медала, също златен и сребърен, взе и Илиана. И то златния с такъв протест на публиката, че се случи нещо невероятно. Под грохота на 10 хиляди души, продължил 20 минути, се събра най-сетне съдийската комисия и за първи път в историята на този спорт повиши оценката на едно момиче, което стоеше в ъгъла безкрайно щастливо. Ах, как умее Илиана и да играе, и да е щастлива, и да дойде след това да донесе този златен медал на треньорката си! Разбира се, Нешка не може да приеме медала, но е забравила през какъв прозорец е искала да излиза, и колко нещастна е била, и че вчера вече е казала най-категорично — край, не мога повече, няма смисъл. Всичко се забравя в такъв момент. А това, че Илиана игра така, че направи своята малка революция в залата, струва ми се, никой от българската група никога няма да забрави. То беше наистина нещо изключително. Нешка можеше да бъде горда. Беше щастлива за Илиана, тъжна за Валя.

Кому и как може да го обясни. Във всички контролни състезания — Валентина първа. Издържа тежка битка. И срещу съдийки, и срещу момичетата от своето поколение, и срещу тези малките от нейната зала, които застигат и вече надминават. И още сили имаше Валя, докато не видя обидно ниската оценка на първия уред. Тук вече цялото напрежение изби и момичето рухна. Много му дойде.

Ето, виждаш ли, седмата в България бие твоята първа в Лондон. Да, така е в протоколите. Как да им каже, че ако беше дошла със своята силна тройка, ако не бяха настръхнали една срещу друга, ако тук, в Лондон, имаше отбор — единен, сплотен, а не враждуващи групи, и тройката, и ансамбълът ни щяха да се класират много по-добре…

Посрещането на аерогара София беше нещо, за което не искам да си спомням. Как можаха тези жени да крещят — ето я истинската шампионка! Златния медал й дадоха съдиите, не й го просеше публиката. Отрупваха с цветя Кристина, съскаха срещу Валя, предизвикваха Илиана, искаха да смачкат Нешка. Крещеше обидената посредственост, искаше да отмъсти на младата треньорка, че наистина изпреварва, наистина върви нагоре, без да се интересува колко я мразят.

Само Илиана минаваше с гордо вдигната глава, като че й устройват бурни овации. Просен, казвате, бил медалът. Много хубаво ми го изпросиха англичаните! Нямате представа колко съм щастлива! Жените онемяват от предизвикателството на Илиана, а Кристина, която стъписана допреди малко от това явно организирано посрещане, повтаряше тихичко — моля ви се, недейте така — сега се смее, забравила вече за този кошмар. Охо, бива си го малкото! Давай, Илианче! Точно така! Истината е, че Илиана винаги много е харесвала Кристина и Кристина — Илиана, независимо от това ожесточено противопоставяне, независимо от упоритата борба.

Идваше следващият етап от отмъщението. Ето как Нешка е описала републиканското от Спартакиадата…

8.VIII.1979 г. (Лондонското световно първенство се състоя необичайно рано — 5–8 юли, така че републиканското дойде след това — б.а.)

Всичко е подготвено. Първа трябва да стане „горката, онеправдана“ Светла, втора — Кристина, трета — Илиана, после Анелия, Валя. Душичките, заредени до краен предел със собствено мнение, скрили се зад анонимното съдийство, подготвяха поредната си саморазправа. Не една и две оценки предизвикваха отначало плахи освирквания, които после преминаха в искрен смях. Само че въпреки всичко Светла едва можа да изпревари Росица Младенова и зае петото място. Валя — с „най-безпристрастната“ помощ на съдийките, стана четвърта. Кристина получаваше за две и три изпускания оценки по 9,7 — 9,8. Възхити ме фактът, че отказа да участва на шампионата на бухалки, където с две големи изпускания получи 9,7 — толкова, колкото Валя и Анелия за силната си, безупречна игра. Не им искаше подаръците, но въпреки това тяхната щедрост не знае граници.

След състезанието — треньорско съвещание, чиято единствена цел беше да се отстранят от подготовката Валя и Тереза. Толкова злоба, дребнавост, посредственост трудно може да се събере на едно място. Уморих се. Става ми безразлично. Добре, че композитори, художници, писатели не са организирани в дружества. Представям си да кажат — този няма да рисува, този няма да пише, защото са много от това дружество. Ще си пише нашият…

Хиляда деветстотин седемдесет и девета е наистина много тежка година. Тъкмо мислехме, че дойде краят й и в новата — нов късмет, и ето нова беда в навечерието на 1980. Казаха й, че се насрочва заседание на Бюрото на ЦС на БСФС, на което ще я наказват. Как, за какво?

В такива случаи Нешка е свикнала да търси Иван Абаджиев, който през тези години стана нещо като наставник на отбора. И ето че Абаджиев й „разказва“ това заседание. Ще има хора, които, колкото и да си постигнала, все ще намерят за какво да те отричат. Ще има хора, които да те защитят. Този, който иска наказанието ти, никога не е бил треньор. Не е създал нищо, не му знае цената. Не е минал нито през мъките, нито през радостите, нито през съмненията и надеждите. Да, но в това бюро има хора, които знаят всичко за треньора и ще знаят ти каква си. В България никога не може да се стигне дотам, че да затрият един кадърен човек. Ще го поизмъчат, но ще му дадат възможност да работи.

Когато преди Лондон настроението в отбора беше всички да се отказват, Абаджиев отсече лаконично — дума да не става! Такова нещо и наум да не ви минава. Световно първенство е това. Женски настроения, екзалтации. Ще мине и замине. Ще преспите, ще видите, че не може да ни няма на световно първенство. Сега пак идваше мъдър съвет от човек, патил и препатил, но това не й пречеше на Нешка да осъмва с въпроси и отговори. Ако ми кажат това, аз какво ще кажа, а ако ми кажат… а ако…

1.I.1980 г. На 29 декември 1979 г. се разглежда предложението на другаря К. В. за моето отстраняваме от длъжността старши треньор на националния отбор по художествена гимнастика „за проявени безпринципни действия, за нарушаване на социалистическия спортен морал и дисциплина и допуснати сериозни грешки във възпитанието на състезателките…“ Всичко това за мен! Защо? За какви престъпления? Затова, че не бях съгласна седмата да измести третата? И това ли е нарушение на социалистическия спортен морал? Сигурно трябваше да стана и да си призная вината. Да, но освен че много искам да работя, аз искам и да се запазя като честен, безкомпромисен, принципен човек. Как ще казвам нещо, което не мисля?

Грую Юруков каза толкова хубави неща за мене като треньор и толкова качества видял, че по едни време се разплаках. И Райко Петров, и други хора, мои ръководители, които не познавам, ме защитиха!

Наказаха ме с последно предупреждение и ми дадоха една година изпитателен срок. Дали ще издържа? Дали ще оцелея? Колко фалш е нужен, за да се държи човек на повърхността. А може би не е нужен? Може би ще се мине и без фалш. Ще опитам…

Това е записала Нешка в дневника си в първия ден на годината, в която започна невероятният и победен поход, защото как иначе да се нарекат зашеметяващите с категоричността си победи…

Вносителят на предложението за освобождаването на Нешка Робева от длъжността старши треньор настоява в „Левски-Спартак“ да се разлепи заповедта за наказание и характеристика с отрицателните черти на непокорната треньорка. За назидание. Председателят на дружеството Борислав Лазаров отказва категорично да изпълни такова нареждане.

Цялата работа наистина прилича на лов на вещици, но с това приключват и острите конфликти на Нешка с външния свят. Е, има ги от време на време, колкото да не забравя и да не се самоуспокоява съвсем. Борбата за Анелия, борбата за Илиана…

* * *

Пътувам за Белмекен с група спортисти. В последния момент се качва едно момче с остригана глава. Прилича ми на стокилограмово бебе. Сяда зад мене и усещам как цялата група се оживява. Как си? Връх съм! Не думай. Вярно, бе. Да знаеш вчера какво стана. Хвърлям и гледам на тренера очите му на понички станаха. Стой, казва, не мърдай. Тича, мери. Пак мери. Няма грешка — над световния рекорд. Два сантиметра отгоре. След малко чувам тренерът нещо си пее. Когато е доволен от мене, нищо не казва, да не съм се разглезвал, само го избива на песен. Когато е сърдит — вика. Тогава не се грижи да не ми падне самочувствието…

Не мога да разбера вярват ли му, не му ли вярват, но му се радват.

Слушам ги аз и им се радвам. Рекорди поставят или за рекорди мислят. Млади, весели, пълни с надежди. Мисля си коя от гимнастичките ще каже — връх съм! Само Илиана можеше да го каже. Другите си мълчат. Мислят си го понякога, а едновременно с това — не е ли по връх Анелия, Лили, Диляна, Бианка… Всяка за някоя друга мисли и с надежда за себе си. При Нешка не можеш дори да си го помислиш сериозно и за дълго. Спомням си, питаха Диляна Георгиева, когато стана световна шампионка в Страсбург — дава ли ви тази титла някакви предимства пред Нешка Робева? Не, казваше момичето. Пред нея никакви. Утре влизам в залата като всеки редник и няма ни привилегии, ни предимства. Грешката си е грешка, планът — план, режимът — режим… И борбата за влизането в следващата тройка започва от нулата…

Връх съм! През тези години Нешка не си позволи и на себе си да го каже. Не прие никоя победа като предимство.

В Амстердам видяха това, което не искаха да видят в София. Нешка беше създала нова гимнастика. Съвършено нова. Беше отишла така далеч напред, че не можеха да не й го признаят международните съдийки. То не подлежеше на оспорване.

Тук, на контролните, на републиканските, момичетата на Нешка побеждаваха, защото не грешаха, а съперничките им изпускаха уредите. При безпогрешна игра на Кристина и Светла нямаше да могат да видят първо място. Въобще не се отчиташе, че Светла Колчевска има само едно съчетание, което може да привлече вниманието — това с лента. Всичко друго беше скалъпено елемент до елемент — скучно, безинтересно. Кристина играеше това, което майка й беше поставила. В нейните съчетания имаше и стил, и мащаб, и амплитуда, но вече бяха остарели. Кристина сама чувстваше това, сменяше си музиката, прибавяше нови елементи, но се добиваше впечатление, че скача и хвърля, скача и хвърля — две неща, които правеше разкошно. После скоковете спаднаха и останаха високите ефектни изхвърляния на уредите. Преди Жулиета гимнастичките играеха упражнения, Жулиета направи съчетания, Нешка правеше композиции. И въпросът вече не беше само в това, коя ще изпусне и коя не уреда. Трябваше да се даде преднина на новото.

Дадоха му я в Амстердам. Още преди започване на състезанието само от това, че беше видял вече на някои международни турнири българките и съперничките им, а и тук ги виждаше на тренировките, директорът на пресцентъра Андре Беекман казваше — приготвил съм само българския химн. Не виждам коя друга ще може да вземе златен медал, щом тук са Илиана Раева и Лили Игнатова. Колегите от другите страни бяха съгласни с него. Спорът беше само за това, коя от двете българки ще е шампионката.

Второ европейско първенство — 24–26 октомври 1980 година. Ще го запомним като началото на триумфа.

Илиана Раева — с четири златни и един сребърен медал (все още недостигнато постижение). Абсолютна европейска шампионка. Мис Европа. Красива, щастлива. Истинска кралица. Покорила тази зала, готова да покори всяка друга.

Лили Игнатова — европейска вицешампионка при дебюта си, с два златни и два сребърни медала. Красива, щастлива. Пълна с надежди и съвсем мъничко яд. Ако не беше онова заплитане на въжето…

Нешка Робева. Нея почти никой не я забелязва, все още не я забелязват, увлечени по двете чудесни български момичета. Една съвсем обикновена млада жена — крехка, нежна, пребледняла. Прилича повече на момиче. Кой ще я забележи. Да беше Жулиета, след такава победа ще трябва всички да дойдат да й се поклонят ниско, ниско до земята. Щеше да стане ясно по някакъв начин, че това е единственото достойно поведение в такъв случай. Щеше да стане ясно, че тази красота е създадена от нея, че авторът на тази нова гимнастика е тя.

Спомням си как се струпваха около нея в Копенхаген журналисти, фоторепортери, ръководители на делегации. Как още там, още тогава я канеха от цял свят за турнета на българския отбор.

Нешка не се набива на очи. Изживява голямата си радост тихо и сама. Е, не е да не я забелязват съвсем. Треньорките знаят какво стои зад показаното. Могат да си представят колко труд. Колко повече, отколкото в техните зали. Възхитени са, объркани са, в този етап все още възторжени, че техният спорт може да изглежда така, както го показва тази довчерашна гимнастичка. Да, те я познават. Нейната игра се помни. След всяко състезание около нея се струпваха от всички отбори. Сега някои от тези момичета вече бяха треньорки. Идваха една след друга треньорките да й кажат колко са възхитени. И като че ли се бяха наговорили, всички повтаряха едно — изпреварила си гимнастиката с пет години… Отишла си пет години напред… Не зная какво трябва да направим, за да те настигнем — това са пет години преднина…

Не зная как така всички го изчислиха точно на пет години, казваше после Нешка, но ми е ясно, че ако догодина се появя със същата програма или нещо подобно, съм загубена. От мене вече ще очакват на всяко състезание изненадата. Без нея българките няма да могат да побеждават. Трябва нещо зашеметяващо на всяко ново състезание…

Какво ти предимство! Това, че беше отишла толкова напред, я задължаваше вече да върви все по-напред, да увеличава дистанцията, ако иска да побеждава. А искаше да побеждава. Тогава още много искаше победата. После не можеше да не побеждава…

Това беше интересно състезание. Колкото и да изглежда странно, в Амстердам и треньорки, и съдийки се радваха на българския отбор. Показваше нов път, зареждаше ги с нови идеи. Нешка Робева правеше своята красива, безкръвна революция. Разликата беше толкова голяма, че дори не ставаше въпрос за борба. Такова състезание не беше имало. Никой не се чувстваше ощетен. Беше превъзходство, което не може да не се признае. По-късно победите на Робева щяха да станат толкова много, толкова обидно много, че всички щяха да се опълчат срещу нея. Сега й се радваха. И както казваха, че ги е изпреварила с пет години, не губеха надежда че тези пет години могат да се наваксат. За по-кратки срокове, разбира се.

Българската група ликуваше. Гордо крачат по Амстердам стотина жени и всяка в тези дни се чувства абсолютна. Шест пъти става цялата зала, за да чуе „Мила родино“ и стотина жени пеят: „Ти си земен рай, твойта хубост, твойта прелест…“ Нешка? Простили са й великодушно всичко. Какво „всичко“ е трудно да се каже. За какво ли не е виновна, а главно опака и никого не слуша, и върви, без да пита, накъдето си иска, но нищо. Няма сега да й търсим кусурите…

Някои са готови да я разцелуват. Тя не е. После, разбира се, не могат да й простят тези малки конфузии. Нешка казва, че се е научила да прощава и това е вярно, но не е склонна да се целува чак с жената, която довчера се е опитвала да я унищожи. Чак толкова не. В по-умерени граници. Това се приема като излишна студенина. Според нея обратното вече е проява на лош вкус. Ето такива едни различия я отдалечават от общоприетите стандарти в тази среда.

Кажи й да бъде по-мека, по-отстъпчива. Трябва да се научи и да премълчава от време на време. Така настройва всички срещу себе си. Това казва Лили Цветкова — миротворецът в тази федерация, жената, която повече от трийсет години успява да намери все златната, най-златната среда.

Казвам й не само защото Лили настоява. Казвам й — Жулиета умееше да мълчи, когато е нужно да се мълчи. Те говорят, говорят, тя се усмихва и ги обърква. Започват да се питат какво е искала да каже с тази усмивка, забравят вече какво са изтървали, какво не са искали да кажат и са казали, но тя не забравя. Защо мълчи? За да ги извади от равновесие, а понякога, за да не се усетят сълзите в гласа. А когато напада, сече остро, изкъсо и говори по-малко от опонентките си, за да се чудят какво за кога премълчава.

Казвам й — Жулиета умееше да изглежда като победителка и при поражение, а ти в най-големите си победи изглеждаш като пребита…

Казвам й… И какво от това. То с казване нищо не става. Всеки си е такъв, какъвто е и много, много малко се променя. Те са различни във всичко. Само по амбицията, по дързостта и творческата мощ си приличат.

Различни са като хора, като жени. Когато се влюбеше, Жулиета правеше всичко, за да види мъжа роб на желанията си. Искаше да го превърне в покорно гледащо я в очите същество. И успяваше. И тогава започваше да го презира, но и да го съжалява. И продължаваше да го обича със съжаление и с благодарност — ето какъв мъж беше и в какво се превърна! Заради мене! Повече от всичко обичаше тази мисъл — заради мене…

Нешка иска да се възхищава от мъжа, когото обича, търси непрекъснато поводи, с които да подхранва това възхищение, търси качествата. Понякога ги открива дори там, където ги няма, яростно защитава мъжа, когото обича, и ако изчерпа всякакви възможности за възхищение, просто престава да обича.