Маргарита Рангелова
Нешка Робева (5)

И ето че преди да замине за Ротердам, отива с Нешка и Краимира в Петрич. При Ванга. Кураж ли търси, вяра, ли, успокоение ли? Защо води със себе си и двете момичета? Това не можах да разбера. Дойде притихнала, замислена, объркана, възбудена — всичко наведнъж. Запиши си сега каквото ми каза, после ще видим тези записки. После видяхме — Ванга беше разказала състезанието с изненадващи подробности.

Но сега, точно преди заминаването, Жулиета и двете момичета не се интересуваха от другите подробности, към които щяха да се връщат по-късно. Повтаряха това — Нешка е най-готова, но шампионка ке стане оная, другата, дето не си я довела. И една чипоноса. По този повод Краси натискаше острото си носле и питаше — ама не съм ли все пак чипоноса? Смееше се, но не й беше смешно. На нея Ванга беше казала да се пази да не изпусне дървените „бутилки“. А от ония дето са шест Русия ке победи…

Ето че заминаха с точни прогнози. Трябва ли човек толкова да си вре носа в бъдещето? И защо му е да наднича в забраненото, ако не може да го промени. Разбирам, Жулиета не е могла да не отиде, когато се е открила такава възможност и при напрежението в което живееше в тези дни. Но защо заведе Нешка и Красимира…

 

Последното голямо състезание на трите ни големи гимнастички. Мария издържа на невероятно трудна борба. През цялото време беше на ръба на пропастта и се измъкваше само със страхотна воля за победа. И се изкачи за трети път на мястото на шампионката. Абсолютна!

Ако не бяха бухалките, Нешка и Красмира нямаха проблеми в това състезание. Седем блестящи старта и една грешка, повторена от двете момичета, пропиля всички надежди. Още в самото начало на състезанието. В това задължително съчетание, което щеше да се играе за последен път на световно първенство. Точно в задължителното, направено така, че да могат да го изиграят всички. И най-слабите гимнастички.

Мария играе внимателно, съсредоточено, знае колко опасно е точно това съчетание, което при техните волни изглежда като детска игра. Трябва да се мине през този хлъзгав Рубикон, където те дебнат съдийките, знаещи наизуст кое след кое е. После вече ти изпускат посоките и казват — харесва ми, не ми харесва. Тук си на прицел. Световната шампионка издържа този изпит.

Излиза Красимира; играе. Нервно и изпуска бухалките точно там, където въобще не се полага да бъдат изпускани. Нищо сложно, нищо рисковано, нищо, което да затрудни. Излиза Нешка и ги изпуска точно на същото място. Буквално по същия, нелеп начин. След това двете играят силно в седем старта, но никой няма да запомни това, когато състезанието е отминало. Такива са законите на спорта. Помни се първата на Световното първенство, силната игра, другите победи си остава в паметта на публиката, носят обич, признание, но в протоколите се чете началото. Първият ред.

Един колега се обръща към нашата група със задоволство, с което и по-късно съм се срещала и никога не съм можела да разбера:

— Помнете ми думата. Само Мара е състезател. Тия двете могат да се състезават в Княжево.

„Тия двете“ се състезаваха много силно и тук, в Ротердам, и публиката не знаеше границите на възторга си, но вече беше късно за всичко, за което бяха мечтали. Състезаваха се в следващите дни, а тази вечер се бяха прибрали в стаята си и никой не се сети да види живи ли са. Не зная защо им казах как колегата е викал по трибуните, че могат да се състезават в Княжево. И видях нещо, което винаги ми е било смешно, но тогава не ми беше до смях. Надигна се Краси като лейди Макбет, вирна си носа и попита мога ли да повторя какво е казал. В Княжево ли каза? И още веднъж — в Княжево ли каза? Е, сега вече не можех да не се засмея, Нешка също. Само Краси оставаше разярена. Ще видим утре…

Какво има да видим. Както и да играем, ще си остане прав и ще си повтаря да му помнят думата, защото всичко вече приключи — казваше Нешка, но беше останала една надежда — поне медал, да не се върне без медал от последното световно първенство, на което участваше.

Бях изненадана, когато (години по-късно) я питах кое е най-силното й преживяване през тези седем състезателни години и тя ми каза — онзи момент, когато комендантът на състезанието в Ротердам ни държеше ръцете с Наташа Крашенинникова в очакване на поредния съдийски спор за моята гимнастика. Трябвало да решат на кого да се даде бронзовият медал за обръча. И когато комендантът оставил Наташа и повел Нешка към почетната стълбичка, се почувствала „страшно щастлива“.

Беше ми непонятно наистина защо след толкова години точно този момент доминира над всичко, което се е случило от Копенхаген до Ротердам. Над победите, надеждите, над това, че е била световна вицешампионка, над състезанията, в които е получавала и признание, и обич. Защо този момент, в който е разбрала, че е медалистка точно в това състезание? Казвам й — после получи още един медал. Не, той вече не беше толкова важен. Приятно ми беше, че в един момент, когато имах равни шансове с Мария, предпочетоха мене, но то не беше същото.

Колко ли трябва да се е измъчила в двата дни на това състезание, за да запомни от седемте години точно този момент!

В същата тази вечер след злополучните бухалки в съседната стая Жулиета сновеше като ранена лъвица — разярена и останала вече без сили от яд, вързала главата си с всички кърпи, шалчета, които може да намери. Казвам й:

— Ако утре не играят добре Нешка и Краси, да знаеш, че аз съм виновна. Не зная защо им го казах това, което крещеше моят колега за Княжево. Краси страшно се ядоса, Нешка повече и от нея, щом каза, че е прав.

— Не се притеснявай. Те вече приключиха състезателната си дейност. В следващите два дни могат да играят, могат и да не играят. Вече няма никакво значение.

След два дни казвам:

— Играха силно.

— Е, и какво! Нали ти казах, че вече няма никакво значение.

— Да, но добре е, че играха силно, че приключиха така последното си световно първенство.

— Все ми е едно. Всичко ми е все едно. И искам да запомниш, че оттук нататък ще се радваме на всяко бронзово медалче, до което ще стигнем. Това е краят на българските победи в този спорт.

Четири години по-късно Жулиета го повтори. Припомни ми, че вече ми го е казвала. Ето ни към края и на бронзовите медали. Все по-трудно ще ни е да стигаме и до тях. Това вече наистина е краят на края…

Жулиета дълбоко вярваше в този край, защото в Ротердам беше усетила у себе си това пълно отдръпване от всичко, което я крепеше дотогава. От ентусиазма, от амбициите, от вярата в победата. Знаеше, че вече не е треньорка. Пое следващия отбор, стараеше се да запълни празнините, да даде облик и стил на тези момичета. Поставяше нови съчетания с професионална вещина, но това вече беше съвсем друга Жулиета… Оттук нататък ще се радваме на всяко бронзово медалче — казваше Жулиета след Ротердам.

Ако някога стана треньорка в моя отбор, никога на никоя няма да й е отредено второто място. Колкото момичета имам, те ще са за първото — казваше Нешка след Ротердам…

И още в самолета по обратния път Славчо Тепавичаров приседна за няколко минути до нея, за да я попита иска ли да стане треньорка на националния отбор. Да си помисли и да дойде да му каже, когато се приберат в София.

Няма какво да мисли. За искане — иска. Нищо друго не иска повече. Но няма да може да приеме, колкото и да е щастлива, че й е предложено такова изключително нещо. Виж, ако го беше предложила Жулиета… Но не. На въпроса, знае ли другарката Шишманова, идва един съвсем неочакван отговор — не, но не се тревожи…

Как така — не, но не се тревожи! Ами какво ще стане, когато Жулиета разбере, че са й предлагали такова нещо, преди тя да знае! Нешка дори не иска да си го помисли.

Идва един период на лутане. Тогавашният ректор на ВИФ Иван Стайков я кани като асистентка във ВИФ. Печели конкурса и започва работа, но я тегли към треньорската професия. Поставя отделни съчетания на Мадлен Захариева, на Зоя Грънчарова, на някои момичета от спортната гимнастика. Започват да не й харесват. То не е само да го поставиш, трябва и да го изработиш. Жулиета й предлага момичета, отречени вече като неперспективни от другите треньорки в ЦСКА. Обявява се конкурс за ансамблови съчетания и Нешка го печели точно с тези, неперспективните в ЦСКА.

И ето че отново попада при Тепавичаров. Иска ли да поеме ансамбъла на България? Да започне с това, че ще си търси момичета в цялата страна, по всички центрове. Не може да вземе, разбира се, само тези, които Жулиета подготвя за индивидуалното състезание. Фантастично предложение. Какво има да му мисли. Сега и Жулиета не може да има нищо против. Тръгва да избира момичета. И това, и това, и това… двайсет и две! Може ли поне в началото да са двайсет и две и да си избера после от тях. Може, казва Славчо, и така се започва…

 

Жулиета много се гордееше, че в един момент на тежка криза, когато решила да напусне ЦСКА и попитала Нешка — идваш ли с мене, момичето казало — да, разбира се, без да попита къде отиват, какви са условията, какви са последиците от една такава промяна. Никоя друга няма да го направи, казваше Жулиета, и за никоя друга няма да го направят!

Колкото беше горда с Нешка в онзи момент, толкова беше огорчена по-късно, когато разбра, че са й предложили да стане старши треньор на националния отбор.

— Ти разбираш ли, мене ме пенсионират, без да ме предупредят, без ни най-малък намек и се опитват да ме сменят с Нешка…

— Добре де, нали е отказала.

— Да, но не дойде да ми каже.

— Как ще ти каже такова нещо. Та ти няма да можеш да й го простиш.

— Нищо. Пак трябваше да дойде да ми каже…

Това, че по-късно Жулиета стана председателка на федерацията, не смекчи удара. Да вземат да кажат на Нешка, не на нея, че вече не я виждат като треньорка! Председателка — това е добре, но не трябваше ли тя самата да ги реши тези въпроси. Всъщност, докато беше жива Жулиета, никоя не стана старши треньорка на националния отбор. Имаше треньорки.

Нешка не прие предложението да замести Жулиета, щом не е дошло от самата нея. Прие да отиде във ВИФ. Предричаха й блестяща научна кариера, но това въобще не я интересуваше. И тогава, и по-късно, и винаги е твърдяла, че да започне някой научна работа в институт като ВИФ, без да е минал през треньорската работа, без да се е сблъскал с истинските проблеми, които възникват в залата, е несериозна работа. Преливане от пусто в празно. Преписване на вече написано. Не, не е за нея.

Затова така се зарадва на възможността да работи с ансамбъл. В началото като че ли никой не обърна достатъчно внимание на това, което става в зала „София“, където Нешка се беше затворила с двайсет и две момичета. Така специалистките пропуснаха един много съществен момент. Въвеждаше се нещо съвсем ново в работата на българския ансамбъл. Такава прецизна работа за уеднаквяване на техниката! Всяка от старите майсторки на ансамблите би го обявила за губене на време. Работеше се по план, непознат в този му вид дотогава в залата за художествена гимнастика. Планове, разбира се, имаха всички, но то въобще не можеше да се сравни с това, което въвеждаше младата треньорка. Тогава така се работеше само в залата на Иван Абаджиев. Двайсет и две момичета се състезаваха за мястото си в българската шесторка при съвършено ясни условия. Това също не беше познато — да се съберат в една зала и да доказват предимствата си. Нечувано, невиждано и крайно резултатно. Това щеше да се установи много по-късно.

В онзи период специалистките недоумяваха, че Нешка е довела момичета и от Варна. Цяла група. Какво иска да каже? Защо от Варна? Питаха и забравяха. Сериозна тревога будеше състоянието на българската тройка. Цялото внимание беше погълнато от това, как да се преодолее този огромен вакуум между ярки, силни гимнастички и тези, които идваха след тях. Сравнение не можеше да става между ротердамския отбор и тези, които сега се готвеха за Мадрид. Журналисти, които довчера се възхищаваха от Жулиета, започнаха да задават и този въпрос — защо е допуснала такъв вакуум…

Може би още дълго нямаше да забелязват какво прави Нешка, ако не беше отделила едно момиче от тези двайсет и две и не беше започнала да го подготвя за индивидуалните състезания. Валя Ганева все повече привличаше вниманието.

— Нешка е направила невероятен ансамбъл…

— Как ще направи ансамбъл, когато никога не се е интересувала от играта на шесторките. Едва ли някога е спряла да ги погледа, както си беше погълната от нейните предстартови трески…

— Нищо. Ансамбълът й е нещо, което не е правено досега. Оригинално, силно…

Тези спорове се водят все някъде около Жулиета, която се прави, че нищо не чува. И все пак преди новата 1975 година специалистките трябва да се съберат и да си кажат тежката дума. Залата е пълна с любопитни. И тези, които ще трябва да одобрят или отхвърлят композицията, защото това е вече за световното първенство в Мадрид, и тези, които нямат право на глас — всички, които имат отношение към художествената гимнастика, са тук. И всички виждат изведнъж една нова Нешка. Уверена, бойка. Творец, който знае силата си. Още при първото изиграване е ясно — такава композиция наистина не сме имали. И такова изпълнение. Може ли още веднъж — питат специалистките. Може. А още веднъж? Може.

Всички очакват какво ще каже Жулиета. И тя казва, че композицията й харесва. Има някои дребни забележки, но наистина това, което е направила Нешка, е интересно и наистина друго виждане на ансамбъла. Сега вече бентът се отприщва. Жените отрупват Нешка с похвали — чудесно, великолепно, цялата настръхнах, такова нещо не съм виждала, ще предизвика фурор… Идват една след друга, окуражават я, радват й се. Да, в този момент наистина й се радват. Тези жени и когато най-много завиждат, могат да оценят действително хубавото.

Нешка посреща щастлива, окуражена 1976 година. Пълна е с надежди. Най-сетне единодушно призната. И веднага след празниците в началото на годината прави пълна промяна. Съвършено нова композиция. В момента, в който всички я бяха одобрили единодушно, тя вече виждаше изненадата от новото след няколко месеца…

 

Нещо започва да се пропуква, но отначало не му обръщам внимание.

— И ще ме прави за смях пред целия спортен свят. Можеш ли да си представиш — да отиде при Иван Абаджиев! Трябвало да се учи от големите треньори. Искала да види как работи треньорът на щангистите! Ти чувала ли си нещо по-шантаво — къде е художествената гимнастика, къде са щангистите. Като иска да се учи, защо не е от мене? Всичко била видяла. Как не! Видяла го е като състезателка, но като треньорка… Не, ти представяш ли си какво ми е. Най-малко сто души вече ме питат какво ще научи Нешка от Абаджиев…

Разбира се, че най-малко сто души ще питат. Как няма да питат. Как ще си спестят това удоволствие да видят киселата физиономия на Жулиета. Напразно се опитвам да й припомня, че и тя е искала да види как работят Райко Петров, Димитър Митев, Грую Юруков…

— Ама не разбираш ли, че това е съвсем друго. Аз да не би да съм имала треньорка, каквато тя имаше…

Как няма да е друго! Винаги, когато тебе те боли, е друго. Когато другия го боли, можеш и да не забележиш…

Нешка също е много възмутена — искали ме на треньорска работа в Канада! Условията били изключително добри. И това го казва не друг, а Жулиета. Да не би да съм забравила как се ядосваше, като я навиваха да отиде в САЩ. Да не би да не зная как обясняваше, че големият треньор не може да бъде голям далече от родината си. Да не би да не си спомням как питаше — а кой ще ми даде това задоволство, което изпитвам, че съм накарала да притихне всяка зала, като се спомене, че ще играе българка! Е, нали ще се отказва от треньорството, защо бърза да ми предложи чудесните условия в Канада?

Слушах ги и все си мислех — летен облак. Ще духне топъл вятър, ще го издуха. До буря няма да се стигне…

И може би всичко щеше да се размине, ако Нешка си подготвяше само ансамбъла. Но Жулиета изграждаше вече нов лидер на отбора — дъщеря си Кристина, а Нешкината Валя напредваше застрашително и оспорваше първото място на Кристина. И защо го прави? Защо не си гледа отбора? Само да ме ядоса, нали? Не, не беше само да я ядоса. На Нешка просто не й достигаше работата с ансамбъла. Това вече даже на Жулиета не й беше ясно. И на никого по-късно не можеше да стане ясно. На Нешка все не й достига работата и все с още нещо се захваща…

 

На Седмото световно първенство в Мадрид не участвахме нито ние, нито другите социалистически страни. Протест срещу зверствата на Франковия режим.

Много тежко се преболедува пропуснато състезание, след като до последния момент са се трупали страхове, надежди, напрегнати дни, безсънни нощи. И ако довчера съмненията са взимали връх, сега, когато състезанието вече е отминало, няма никакво съмнение — умряха титли, медали, победи! Съвсем сигурно щяхме да ги имаме!… Сигурно и в другите отбори си повтарят това, което треньорки и състезателки разискват, когато разбират, че Кармен Ришар е новата световна шампионка. Трудно си я спомнят. Беше на „Студентска трибуна“ през май в София, едно дребно момиче. Имаше интересно съчетание с лента — едни змейки на два сантиметра от земята. Да, смътно си спомнят, изваждат протоколите. Не, в София не можа да вземе медал. А сега — абсолютна световна… Като си помисли човек…

 

През пролетта на 1976 година нашият отбор е поканен в Португалия. Всъщност пролет е там. Ние тръгваме в зима и с изненада установяваме, че пак е зима, когато след седмица се връщаме. Така ослепително беше слънцето в Лисабон, така се радвахме на градините с узрели портокали, такава приказка беше това пътуване. Късахме портокали от градините, ходехме по тесни улички в малки ресторантчета, където ни казваха, че чужденци не влизат, а само приятели, които могат да разберат атмосферата, слушахме тяхното фадо, превеждаха ни тъжните си песни и казваха колко си приличат съдбите на Португалия и на България. И те били под робство. Двеста години владение на Испания. Искали всичко да знаят за нашата страна, искали и тяхната революция да победи, и техните деца да спортуват като българските, и някъде някога така да приветстват Португалия, както сега в Лисабон, в Порто, в Айова пощурели от възторг по играта на българките. Бяхме на гости на Португалската комунистическа партия и работниците във всеки град, в който пристигнехме, бяха много горди. Взимаха непрекъснато мерки срещу провокации. Залите се пълнеха и препълваха. Публиката стигаше до самия килим. Провокации нямаше. Само в Порто се опитаха, преди да започне спектакълът, но бързо притихнаха.

Домакините настояваха програмата да започва и да завършва с ансамбъла. Обясняваха, че така е най-добре. Да се прикове вниманието и да е най-силно последното впечатление. За първи път един ансамбъл засенчваше индивидуалните изпълнения. Залите наистина пощуряваха по тази шесторка — жива, темпераментна, с толкова оригинална композиция. Не е Жулиета човекът, който няма да чуе точно какво казват залите. През целия си живот точно тази музика е слушала с най-голямо вълнение.

Пътуваме из слънчева Португалия. Домакините се чудят с какво да ни зарадват. Водят ни в Кабо ди рока. Някога са смятали, че това е краят на света. После разбрали, че е просто най-западната част на Европа. Дават ни документ, че сме били накрая на света. И без документ няма да забравим настръхналия океан, назъбените скали. Наистина като края на света. Иска ли още нещо да види героинята… Вниманието към Жулиета е голямо. Бяха разбрали, че е герой на социалистическия труд, радваха се, че има такова звание и непрекъснато така я представяха — това е героинята Жулиета… Минаваме покрай казино, в което богатите от цял свят пилеят милиони. Може ли да надникне? Може. Всичко може.

Жулиета се старае да бъде весела. Може. И това може. Но не е весела. Нещо обърква нощите. Много е хубав този ансамбъл на Нешка. И кога го смени, и кога го изработи? И как само го посрещат тези хора, които за пръв път виждат художествена гимнастика.

Знае ли Нешка какво става в душата на Жулиета? Все на другия край сяда. По-далече, да не е пред очите й. И все нещо на масата на ансамбъла се спори. Разправят се за килограмите. Започваше жестоката килограмова война. Още оттука. От първия отбор, който пое младата треньорка. Някоя не бива да обядва, друга няма да вечеря, някоя — през целия ден ни хапка…

— Не ти ли се струва, че прекалява — пита Жулиета. — Няма да й издържат нервите. Ще трябва да се откаже от подготовката на ансамбъла. Ще обявим конкурс. Ще участват всички центрове. Ще се видят идеите на повече треньорки…

— Но как? Защо? Та виждаш какъв успех има първият ансамбъл, който подготви Нешка. И никога не беше играла в ансамбъл, и никога не беше се интересувала, а се справи. Сигурно следващите композиции, следващите състави ще бъдат още по-добри. Точно сте намерили треньорка, каквато ви трябва, и ще се отказвате…

— Няма да й издържат нервите…

Интересно, и години след това, когато искат да я спънат, да я върнат, да я отстранят, все с тази грижа тръгват — няма да й издържат нервите. Това е много работа, много главоболия…

Нашата малка група се движи обградена с обич и възторг, погълната от този нов свят, където само преди две години е била потушена революцията, но не и надеждата.