Маргарита Рангелова
Нешка Робева (11)

Не можеш да събереш толкова много жени в една зала и да няма ревност, злоба, завист, интриги. Не е възможно, прекалено хубаво е, за да е възможно! И как нищо от това няма право да се появи на повърхността, когато Нешка е в залата — казва Георги Дюлгеров, режисьорът, който направи два прекрасни документални, а сега прави и игрален филм точно в тази зала, така че много нещо вижда, като дублира работния ден на Нешка. Какъв респект носи тази жена!

Бях против нахлуването на толкова много жени в залата. Бях против да идват и тези, които са й тровили дните довчера. Не им вярвах. Тя казваше — така трябва. Така е най-добре.

Това, че съм против, няма никакво значение. Тя наистина не слуша никого. Дойде, разкаже какво е било през деня, за да й олекне, но наистина си прави точно това, което си е наумила. В някои от случаите бях права, в повечето — тя, затова наистина си струваше да напълни залата. И да отговори на един въпрос, който с право вълнува младите треньорки, а и не само младите. Какви са шансовете им, щом я има Нешка Робева и щом е толкова силна, че в света няма кой да я изпревари вече толкова години. Щом е поела и индивидуалното, и ансамбловото. Възможностите са да й помагат, да гледат едновременно с това ежедневно, ежечасно как се правят световни шампионки и която може, да се научи. Няма тайни. Всичко става пред всички.

Вместо конфронтация — сътрудничество. Такъв е първият резултат от идеята на Нешка да събере около себе си един щаб от кадърни треньорки.

Отначало Светла Колчевска обяви, че ще тренира своя отбор отделно. Иска да бъде конкурентка на Нешка. Много добре, съгласяваше се старши треньорката. Не съм против конкуренцията. Нека в друга зала се раждат други идеи, това е полезно. Ако е нужна моята помощ — имаш я, ако не — няма да се меся в нищо. Сама ще си регулираш взаимоотношенията в зависимост от това, как ти като треньорка ще се чувстваш по-добре.

Мина време и Светла пожела да дойде с отбора си в залата на Нешка. Искаше близначките Камелия и Адриана Дунавски да тренират с големите гимнастички, искаше помощ в композициите. Вече бяха стигнали до друга степен на развитие, когато им трябваше Нешка. Искаше да й помогне и за останалите момичета. Нешка прие това като съвсем в реда на нещата. Нали е старши треньорка, не може да откаже помощ на никоя треньорка, на никоя гимнастичка, която има шансове да влезе в тройката, в шестицата. А и как да откажеш на такива момичета. Та то е удоволствие да се работи с тях.

Няколко месеца, казва Димитричка Маслева, не можех да разбера защо Нешка се спря на мене, когато Деспа Кателиева трябваше да напусне ансамбъла. Много се измъчвах, че гледам и не виждам подробностите, които тя вижда от другия край на залата, докато тренира момичетата от индивидуалното. Не мога да спя от притеснение. Какво да й кажа? Повярвала ми, извика ме от Варна, дойдох, мисля, че никоя няма да откаже на такава покана, а сега все по-объркана се чувствам. Казвам й, а тя ми отговаря, че няма време за такива грешки, щом ме е извикала, сигурно е имало нещо в мене, което я е накарало да го направи. Да гледам и да се уча да виждам и детайлите. Научих се и това, което никога няма да мога да разбера, е как наистина тя толкова много вижда. Как, като е така погълната от момичето, което играе пред нея, знае във всяка секунда какво става в цялата зала, където тренира толкова много народ. Как може да прави такива композиции и така да ги обогатява, и така да ги отстоява. Не, това не се учи. Можем да си стоим колкото години искаме в залата и сигурно много ще научим. Непрекъснато се прибавя по някое ново знание, ново умение, но да станеш Нешка Робева, не се научава.

Малкото звено, средното звено, големите… Създадена е организация, при която талант няма да пропадне.

Вече не е така самотна. Вече не е една срещу всички. Вече е обградена от помощнички, от жени, които са заинтересовани работата да върви. Това, разбира се, не пречи на другите да завиждат. Напротив.

Нешка умее да държи на хората, с които работи. Понякога изисква непосилното — пълно себеотрицание, много повече работа, отколкото във всяка друга зала, прецизност. Изисква, но знае да бъде благодарна.

Някога много се караха с Людмил Коцев. Не можеше да понася предимството на съветските гимнастички в постановката на краката, в скоковете. Трябваше да изпреварим основните си съпернички и в този пункт, за да се успокои. Когато се ядосваше, съм я питала — защо не вземеш друг хореограф? Не дава и да се мисли за такова нещо. Той си обича работата. Не е достатъчно настойчив. Ще свикне. При нас изискванията са наистина прекалено големи. Трябва да свикне.

Някога много се разправяха с Николай Костов. Ники трябваше да е виртуоз, да създава настроение на гимнастичката и в тренировката, и в състезанието, да подсилва ефекта на композицията, не да го затрива, да не забравя акцентите. Да полага. В началото не беше виртуоз, стараеше се да помага, но все си оставаше далече от изискванията. Защо не опита й друг корепетитор? Дума да не става? Къде друг. Тя без Ники направо не може. Кой друг ще се съгласи на такова ненормално работно време. И не е вярно, че Ники не е голям корепетитор. Това, че имаме разногласия в отделни случаи, още не означава, че ще намерим по-добър.

Сега Ники е един от най-добрите. Артист! Това е едно допълнително удоволствие от играта на нашите гимнастички. Не само подборът на музиката, а и изпълнението…

Колко нерви от това, че доктор Николов дава тайно храна на момичетата, когато тя се задъхва от безизходицата на килограмовата война.

Как не може да разбере този човек каква вреда на здравето им нанася с това пълнеене и слабеене. Защо вместо сътрудник имам враг. Не, само да му дойде времето да се пенсионира, не искам нито ден да го виждам повече. Ядосва се, а дойде времето да се пенсионира и вместо да побърза да се раздели с него — доктор Николов, бихте ли останали! Това пък за какво? Децата са свикнали с него. И аз.

Не мога да си представя какво бих направила без Краси, без Лушка, казва често Нешка. Как ще издържа в залата без тези две жени, готови да останат на денонощна вахта, когато се наложи.

Вече не може без никого от своите помощници Нешка. А говореха, че е конфликтна, че е невъзможен характер. И беше истина, докато се чувстваше сама срещу всички, докато не изгради този център, който имаше за задача да предпази българския отбор от опасността да се разкрие бездна в подготовката на две поколения. Вече бяхме изпитали паниката от луфта след трите големи. Да се води подготовка над световно равнище от най-ранна възраст, да не се попилее ни едно талантливо дете, което има шансове да стане някога световна шампионка, защото с тази мечта расте почти всяко българско момиченце. Такива бяха мотивите на Нешка, когато тръгна да организира българския център за олимпийска подготовка…

Подготовката на големите се водеше при страшно трудни условия. Колко пъти Нешка си беше казвала — край, не издържам повече. Сега не можеше да каже — край! Идваха първите олимпийски игри, в които щяха да участват и състезателките по художествена гимнастика. Колко отдавнашна мечта. Човек да не повярва, че вече може да се измерва с дни. В залата има едно табло, на което се отбелязват точно колко дни остават до игрите — 100, 99, 98… 50, 49, 48… Стоп. Няма да участваме. Отново както на онова световно първенство в Мадрид, което мина без най-силните в този спорт, друга ще е първата олимпийска шампионка. Отново, както за Кармен Ришар, всички се питат — коя беше Лори Функ? А, онова мургаво момиче от Канада. Имаше много интересен финал в съчетанието с топката. Толкова…

Треньори и спортисти от всички спортове изживяха това неучастие наистина тежко. У Нешка болката като че беше притъпена. Много по-късно щеше да се сети за размерите на бедата. През тази година беше преживяла много по-голям ужас, затова вестта, че няма да отиде на първите си олимпийски игри в Лос Анжелис, не можа да я разтърси така, както бяха разтърсени други.

Едно разкъсване на мускулни влакна, една инжекция преди Страсбург. Това се беше случило с Анелия Раленкова. Нищо особено, а ето че след състезанието у доктор Николов се появи опасението, че инжекцията е била в някакъв нерв, че всичко това може да завърши зле. Тръгнаха с Анелия да търсят светила на медицината във Франция, в ГДР. Никоя нищо не можеше да каже. Тревогата нарастваше. Излекуваха после Ани в ИСУЛ, но преди това трябваше да се мине през преизподнята на всички страхове.

Никога не съм виждала Нешка в такова състояние. Нищо не ми трябва, ако ми осакатее момичето. Нищо не ме интересува, да са ми здрави децата. Нищо не искам, само да ми оздравее момичето. Казваше го с онази фанатична настойчивост, с онази фанатична обреченост, с която вярващите дават страшен обет пред боговете. Всъщност вярващите винаги се пазарят, когато молят боговете. Нешка като че обещаваше на земни и неземни сили всичко срещу една добра вест — ще й е здраво момичето. Нищо лошо не може да му се случи.

Анелия е слушала да й се кара треньорката, че е настинала, че не знае да се пази, че не загрява както трябва и точно това води до травми. Не е чула никога за страховете й, когато положението наистина изглеждаше тежко. Това всъщност никоя никога не може да чуе. Строга, взискателна, забързана в своите дни, затичана в това непрекъснато изпреварване, те не могат да си я представят как изглежда с тази буца в гърдите, с мъката и страха за здравето им.

А и откъде могат да разберат. Докато вечер Нешка си обещава, че никога нищо няма да иска — само да й е здраво момичето, през деня, когато момичетата я виждат, тя гаси мъката си с единственото средство, което познава като лек за всичко — работата. Точно когато не се знае какво ще стане с Ани, Диляна отново си е замърсила лещите и твърди, че не може да тренира, защото се страхува за очите си. И Нешка се страхува за очите й, но е убедена, че тя може да си пази повече лещите и освен това никак не може да се съгласи, че тези лещи усещат точно кризисните моменти и тогава проявяват ужасния си характер. Лили обратно. Когато в залата става особено горещо, е доброто дете на Нешка. Забравя, че не може да понася плана, забравя, че е тежко, че с нещо не е съгласна. Тренира. Както се отрича от всичко земно в тези дни, Нешка не може да не е щастлива, че Пилето работи и освен това времето, което са освободили Анелия и Илиана, е погълнато от Бианка. Това момиче, което още с появата му специалистките от цял свят определиха като талант номер едно в художествената гимнастика, изгонено някога (не толкова отдавна) от една зала като безперспективно. Нешка знае колко е талантливо, но знае и това, че специалистките още нищо не са видели. Още е в първата фаза от Нешкината преработка. Ще трябва да мине през три-четири смени на композиции, за да се види по-ясно в какво точно му е талантът, през още три-четири, за да стане истинска претендентка за титлата, и през две-три титли след това, за да е голямата гимнастичка Бианка Панова.

Говорим си с Нешка за Бианка и сме доволни, че никой не може да види колкото тя вижда. Това, което Нешка изброява, са дребни несъвършенства, които сега не се забелязват, но когато всичко се шлифова до блясък, наистина добиваш усещането за друг мащаб на гимнастичката и гимнастиката. Това непрекъснато усъвършенстване на качествата, което дава все повече възможности на гимнастичката, което често не се забелязва от специалистките, но непременно се отделя в една зала, пълна с хора, дори когато тези хора за пръв път виждат художествена гимнастика. Странно нещо е наистина публиката. По-точна оценка трудно ще се получи. И така, Нешка работи и вижда как бързо напредва това момиче. И понякога не се сеща, че самата тя вече много е израснала и не само Бианка, а и Величка Бонева, и другите малки момичета се променят с други темпове.

Не, не е вярно, че не забелязват специалистките. В този случай не можеха да не забележат. В София се състоя турнир на най-силните гимнастички в света — неучаствали в игрите и участнички и медалистки, които се загубиха пред категоричната победа на българките. Първа — Диляна Георгиева, втора — Анелия Раленкова. А всички говореха за едно друго българско момиче, неучаствало в класирането — Бианка Панова…

Най-напред Нешка изпревари в бухалките. Увлече се да докаже, че нещо толкова отричано, посрещано с толкова неудоволствие може да бъде интересно. Илиана правеше за пръв път такъв диагонал, наситен с изхвърляния. Лили ги разделяше и събираше, чукаше ги предизвикателно. Диляна се ослушваше в музиката на бухалките, после ги „скриваше“ от публиката с виртуозната си динамика. Анелия им даваше някаква непозната мощ… Бухалките станаха доминиращо български уред. После се увлече по обръчите, защото беше видяла, че на един турнир в Прага чехословашката треньорка Мария Чижкова я беше изпреварила.

Когато възстановиха обръча след едно дълго прекъсване, Нешка беше болна от бронхопневмония. Беше нахвърляла, още не беше обмислила композициите си, но достатъчно беше да види през март, че Чижкова я е изпреварила и да се втурне с цялата си енергия да търси ново, ново, ново! И през май вече всички специалистки да установят, че не са можели да си представят, че обръчът може да изглежда и така, че е намерила толкова нови посоки и форми на движението му, че може да бъде така многообразен и богат.

През цялото време, откакто е треньорка, я привличат възможностите на топката. Непрекъснато усъвършенства, непрекъснато извайва, взима по три медала, където и да се яви с нейните три композиции. Радва се на възторга на публиката. При топките точно залата притихва, като че не диша, за да избухне след това във френетични аплодисменти.

Чехословашкият журналист Мирко Фишер не можеше да дойде на себе си от изненада, че разликата е така голяма. Ти разбираш ли какъв шок изживях. Аз си харесвам много Марта Бобо. Не казвам Бошанска, не казвам Хавличкова — отбележи си това, защото съм не по-малко чех, отколкото ти си българка. Допада ми простичката като детска игра гимнастика на Бобо, а сега гледам и виждам огромната разлика. Марта Бобо пипа топката като баскетболистка, Анелия Раленкова я докосва нежно, после я изхвърля нагоре, нагоре, като че с дъха си, никакво усилие, после не разбирам как я е хванала и я търкаля по тялото си, като че е част от нея… Не, това е невъзможно. Добре, че играят още веднъж на шампионата, за да се уверя, че съм видял това, което първия път ми се е видяло невъзможно…

Лида Новакова, журналистка от Полша, е поразена от лекотата, с която играе Лили Игнатова. Признай, че тя прави най-трудните неща в художествената гимнастика. Откакто наблюдавам този спорт, точно Лили е тази, която се натоварва с най-голямата трудност, но извежда така докрай нещата, играе с такава очарователна безгрижност и грация, като че това, което прави, нищо не е. Едното удоволствие само…

Ливия Меделонски, треньорка на националния отбор на ФРГ, е възхитена от силата на Диляна Георгиева, говори за дванайсетте композиции на Робева и все се връща към топката на Георгиева.

По-късно, когато върнаха в програмата въжето и бяха минали само няколко месеца от възстановяването му, на Турнира на „звездите“ беше дошла арбитърката на този уред — американската съдийка Андреа Шмид, и беше изненадана от богатството, което е внесла тази изключителна треньорка Робева. Как е възможно! Нейните композиции показват съвсем нова траектория на този, общо взето, скучен уред. Бях любопитна да видя какво е направила за такъв кратък срок, очаквах изненади — от нея човек винаги може да очаква изненади, но това, което видях, надхвърля всичките ми очаквания.

Разбира се, след още няколко месеца въжето щеше да изглежда още по-наситено с оригинални елементи, композициите — завършени.

Както топката, така и лентата е в центъра на вниманието на Нешка от първите й треньорски дни: топката — поради особеното предпочитание, лентата поради особената амбиция. На този уред арбитър е Валентина Батаен, жена, която все не харесва българските ленти. Нешка иска да накара Батаен да каже някой ден — действително това е връх в нашия спорт! Такъв връх сега беше композицията по „Болеро“ на Равел, която подготвяше за Виена.

Вече няма „български уред“. Всички са български, въпреки че с медалите за лентата винаги си имаме проблеми. Точно лентата спазва изящната, класическа линия с много, много движение, наситена обаче с висша трудност, наситена с рисунък и широта. Амплитудата тук трябва да впечатли, да покори. Тя не може да бъде отречена от никой арбитър. Всички уреди вече са български. Върхът на гимнастиката е български.

Ала Свирски, треньорка от САЩ, дошла да види това европейско първенство, казва, че не се изненадва от композициите на Нешка Робева, не се изненадва от виртуозността на нейните гимнастички. Това, което не може да разбере, е как всяко момиче, което подготвя знаменитата треньорка, идва на всяко състезание с шампионското си самочувствие и не забелязва, че съдийките буквално са настръхнали и се чудят за какво да се хванат. Защото, съгласете се, това, което прави Робева, вече надхвърля всяко търпение… Мога ли да й кажа как постига това съчетание между съвършенството и волята за победа, вярата в победата?

Не мога да й кажа.

Ала Свирски не можеше да знае каква паника беше настъпила в българската група три дни преди състезанието. Нямаше човек, който да не съветва Нешка да пусне Бианка вместо Лили. Не, не с желание да я провалят. Този път с грижа. Та Лили непрекъснато греши, а Бианка е разкошна. Само че в един момент, когато решава да стресне Лили и казва — Бианче, вземи лентата, искам да видя още веднъж, на Бианка й руква кръв от носа. И като казва, че лентата й е по-къса, Лили носи с готовност своята. Ето ти на тебе стряскане! Лили продължава да греши, паниката в нашата група нараства, а Нешка решава да играе точно Лили.

По-късно, когато чете какво съм написала за тези колебания и за това решение, Нешка казва — ако искаш да кажеш цялата истина, трябва да кажеш, че бях умряла от страх. Беше, вярно е. Тя и без това все си е умряла от страх, въпреки че никак не обича да наричам това състояние, в което изпада, с толкова обидна дума.

Преди състезанието буквално си трепери месец-два и си повтаря — страх ме е, Марги, страх ме е! Когато всичко е минало, щастлива от победата, като че забравя и казва — ами то не е точно страх. Не зная как да ти го обясня, но не е точно…

Аз и не искам да ми го обяснява. Какво има толкова да се говори. Затова сега съм малко изненадана. Как така изведнъж толкова ясно произнесена присъда на това състояние.

Зная, че умираше от страх. Не можеше да спи. Не можеше дори да говори. Искаше да се съсредоточи, да си внуши, че точно така трябва, да внуши на Лили, че не може да сгреши. Не е възможно. Лили е толкова силна. Какво, като се е смутила преди състезанието! Тя пък кога ли е била спокойна. Не бива да се драматизират нещата. Трябваше да спаси Лили! Не може да я доведе дотук като титулярка и в последните дни да я смени. Знае, че е разумно да я смени. Титулярката изплашена, резервата сигурна — какво по-ясно, но има друго, което не може да обяснява на никого. Направи ли го, губи Лили! А губи и нещо друго съществено — шампионската увереност на българската тройка.

Малка грешчица да беше направила Лили, щеше да се надигне онази мътна вълна и да помете Нешка, още повече че сега наистина я бяха съветвали. Не си измислят — всички съветваха.

Лили игра блестящо. Как да й обясня на Ала Свирски как се изгражда, поддържа, пази шампионското самочувствие на българките?

Има неща, които не могат да се повторят. Не можеш да се научиш да бъдеш Нешка Робева! Не можеш да посъветваш някого да поеме такъв огромен риск, когато умира от страх, само защото си вярва, че нейните момичета толкова много й вярват, че не могат да се провалят.

Виенската публика, общо взето по-сдържана, по-умерена, избухва при лентата на Раленкова по „Болеро“ от Равел. Не, наистина това е върхът на състезанието, колкото и да са възхитени всички от композициите с топки, с бухалки, с обръч на Робева. Колкото и да са възхитени и от другите две ленти. „Болерото“ наелектризирва залата както нищо друго в тези дни. Само една жена не харесва тази композиция. Не, няма грешки. Валентина Батаен просто не може да приеме, че на такава точно лента ще се вдигне десетка. Аргументи? Никакви. Намаляват оценката на Анелия при пълно освиркване. Увеличават оценката на Галина Белоглазова. И при това положение Ани е вече шампионка. Това обявяват светлинните табла и протоколите, които получаваме преди почивката. Никоя от следващия поток, където играе Лили, не може да я застигне. И с десетки не!

Нешка се старае да изолира Лили, та да не разбере. Лили се старае Нешка да не забележи, че вече знае. И улисана в тези грижи, не може и да си представи, че такова нещо е възможно. Комисията се събира, отново увеличава оценката на Галина Белоглазова. Този път се намесва и президентът на Международната федерация по гимнастика Юрий Титов. Две шампионки.

Анелия Раленкова взема на другия ден още три златни и един бронзов — на лентата, като че решена да покаже, че е абсолютна европейска шампионка, все едно колко пъти ще се събират комисиите. Блестящи са и Диляна Георгиева, и Лили Игнатова. Нешка се държи, както обикновено се държи на всяко състезание — бойка, мобилизирана като катапулта, от който трябва да се изстреля зарядът, като гранитна скала, която ще приеме пристъпите на бурята и ще ги оттласне, за да запази децата си, за да им даде сила и воля. После, когато всичко е приключило, ще си спомни колко не може да прости на съдийките. Онова нейно избухване в момента след третото заседание е потушено в нея самата, докато извежда и посреща гимнастичките си. Трябват сили и за малките, и за големите. Ансамбълът отново печели всеобщо признание.

После, когато се вижда колко голяма е победата, ще я чуят да пее: „Ако умрам, ил загинам, нема да ме жалите…“

Никой не забелязва колко фалшиво пее Нешка. В този момент, в тази препълнена с народ стая мнозина я чуват за пръв път да пее.

Беше победила всичко. Недоверието, страха, грубата сила. Беше изтощена до краен предел, но щастлива. Цялата българска група — единна, бойка, радостна. Не, в този момент Нешка не се чувстваше сама сред своите и това я караше да се отпусне, да пее. Не можеше в такъв момент да заспи в съблекалнята, както в Страсбург…

2 септември 1985 година. Уморените коне ги убиват. Какво правят с уморените треньори? Сигурно ги изхвърлят. Но след като се провалят. Не преди това…

Това ли е дъното на отчаянието? Не; нормална предстартова треска. Наближава световното първенство във Валядолид…