Маргарита Рангелова
Нешка Робева (6)

Нешкиният ансамбъл се появи после и в Австрия, където се събраха всички най-силни в гимнастиката — и неявилите се В Мадрид, и победилите там. И двата пъти получи най-висока оценка за композиция.

На националното треньорско съвещание Жулиета предложи своята концепция за децентрализирана подготовка на ансамблите, приета със задоволство. Нешка изложи своите възражения доста аргументирано, но остана съвсем самотна, безпомощна, отчаяна пред това съвсем неочаквано фиаско. Нищо не струваха възторгът на специалистките, признанието на публиката, изграденото и като ансамбъл, и като система на подготовка в продължение на две години. Нищо не струваше високата оценка, която ансамбълът получи и от международните съдийки на турнира в Австрия. Нешка оставаше без работа, но не това беше най-голямата беда. Такава треньорка вече не можеше да бъде без работа.

Можеше да отиде на другия край на света. Но Нешка не искаше да чуе колко изгодни са условията. Беше щастлива, че я поканиха в „Левски-Спартак“. Йосиф Ашер, председателят на секцията на „синьо-белите“, не можеше да пропусне такъв рядък шанс.

Каква ти чужбина! Тук една от най-добрите детски треньорки — Златка Бончева, й предлагаше да избере което иска от децата й. Колкото иска.

Илиана Раева, Лили Игнатова, Анелия Раленкова, Тереза Карнич, Росица Младенова, Камелия Игнатова, Галя Рангелова. Седем момичета. Шест от тях станаха европейски, световни шампионки. Три в индивидуалното и три в ансамбъла. Карнич сигурно ще стане една от най-добрите ни треньорки. После други, вече не от групата на Бончева, попаднали при голямата треньорка, станаха шампионки. Такъв висок процент! Още в Мюнхен журналистите питаха Нешка — вярно ли е, че всяко момиче, с което се заемете, може да стане шампионка? Не е вярно, казваше Нешка, трябва и самото момиче да го пожелае много силно. Но пък почти не е имало някоя до нея, която да не си го е пожелавала…

Това щеше да се разбере много по-късно. През 1976 година Нешка се зае с подготовката на седем деца, които едва прохождаха в гимнастиката. Бяха още в сферата на еднаквостта. Една направи нещо и всички след нея. Повече ансамбълче, отколкото индивидуални състезателки. Гледаха на Валентина Ганева като на същество от извънземна цивилизация. До тях, на две крачки от тях, се готви състезателка, която ще участва в световното първенство в Базел! Не можеха дори да си представят, че в навечерието на това първенство щеше да избухне луд спор — Светла Колчевска или Илиана Раева да замине като титулярка в Базел. И след като по-голямата част от специалистките предпочетоха Илиана Раева, Жулиета каза — ясно, заминава Колчевска! И напусна залата, за да покаже, че въпросът е окончателно решен.

Защо Нешка не настоя да се приеме думата на мнозинството? Не, не само затова, че го приемаше кротко Жулиетиното крайно решение. Бяха ги попитали, бяха казали, щом тя не иска… Не, Нешка тогава не се интересува нито от мнението на мнозинството, нито от категоричността на Жулиета. Знае, че току-що започналата своите четиринайсет години Илиана още не е готова за световно първенство. Приятно й е, че е изпреварила в едно такова разискване Колчевска, но не за победи над нея готви тя своята Илиана…

В началото тренира с Валя и с новия си детски отбор при закрити врати. Не, не за да изостри любопитството. Нешка не нажежава до червено женското любопитство, защото й е приятно да види колежките си припаднали от нетърпение. Не я интересува какво говорят, какво се носи в атмосферата наоколо. Затворила се е, защото не иска никой да й пречи, не иска да чува възгласи на недоверие, учудване. Въобще не иска нищо да я разсейва. Прекроява бързо този отбор на малките. Търси да изтъкне на всяка „цаца“ това, което най-много й подхожда. Търси характера, специфичния талант. В залата е страшно оживено и весело, бързат, надпреварват се малките. За първи път тази Валя, толкова жестоко подлагана на изолация и бойкот, вижда какво е да се работи в атмосфера на обич. Трябва ли Нешка да е щастлива в този период? Разбира се. И е щастлива. В дневника й от онова време все се среща по някое такова изречение — ще се боря! Няма да се предам! Уморена съм! Какво са виновни тези деца, че ми се паднаха на мен. Няма ли да ме намразят, че толкова много, толкова жестоко ги режат по състезанията заради мене? Илиана на девето място, Анелия на дванайсето… Не издържам… Ще се боря… Ще се откажа… Само малко да си стъпят на краката децата и Валя и ще й ги предам. Ще им помагам…

На първото състезание, на което се появяват (едно градско първенство), нито една от специалистките не й каза и една дума. Всички отиват да питат Златка, как е могла да направи такава глупост — да си даде децата на Нешка. На второто състезание (вече републиканско), само две седмици след градското, отборът на „Левски-Спартак“ вече побеждава. И се вижда новата оригинална гимнастика. И се усеща и изненадата, и възхищението, но пак никой не идва да каже нещо на Нешка. Като че тази нова гимнастика изобщо не я свързват с младата треньорка. А след това вече се вижда, че много добре я свързват и започват огорченията, които водят до тези лаконични отривисти бележки в дневника — ще се боря… ще се откажа… уморена съм…

Не издържам — пише Нешка през април 1976 година. Сега не може да си спомни какво точно не е издържала тогава. Ако знаеше какво ще й дойде до главата в следващите години…

Жулиета не знае, че по това време Нешка е открила нещо, на което сама дълго не може да повярва. Грешка в методиката. Те през цялото време са тренирали така: едно съчетание се разчленява на четвъртинки, на половинки. След това дълго-дълго се отработват четвъртинките, после половинките и най-накрая се сглобяват. И при това сглобяване идват кризите. При тях минаваха по-бързо, но при Валя тя е увеличила натоварванията, обема на работата и когато се стигне до това да се играе цяло съчетание, Валя обезумява от напрежение и нерви, греши. Нешка се ядосва и това усложнява още повече работата. Идеално изпълняваните довчера четвъртинки се пропиляват. Все едно, че нищо не са учили. Грешка до грешка. Нешка с изненада установява, че пулсът при изпълнението на целите съчетания се покачва толкова, колкото и при четвъртинките. Тогава какъв е смисълът на тази криза. Опитва при малките още след постановката да свикнат направо да играят целите съчетания. Върви чудесно. Без проблеми. Опитва да разбие и навика, трупан през годините с Валя — резултатът също е добър. И не смее на никого да каже това. Жулиета няма да може да го понесе. Тя вече е изградила своя теория, на която много държи.

И ако конфликт по отношение на различната методика не избухва, то във всичко друго — конфликт до конфликт. Нешка става все по-опасна съперница. Все по-силна.

Спомням си на един лагер в Кюстендил, където се беше събрало „цялото кралско войнство“, Кристина тръгна да ме изпраща, когато вече бях видяла достатъчно от тренировките…

— Само майка ми и Нешка са треньорки, но не искам да тренирам при никоя от тях. Тук направо си губя времето. Ни така, ни така. Ако може без тренировки, така направо на състезанието…

— Не може.

— Жалко, че не може, но предпочитам сама да се подготвям… При майка ми все пак може да се диша, при Нешка — вече не. Не съм свикнала на такъв режим, на такова темпо. Може би тези малките, дето ги е събрала, ще бъдат съвсем различни гимнастички. Ако навремето имаше някой така да ме подхване…

Вярно е, никой не беше се занимавал системно с Кристина и сега тя наистина не можеше да издържи на режима на двете, които признаваше за треньорки. Питам Кристина — защо тогава ги дразниш, защо им викаш роботчетата на Робева… Защото ме е яд. Защото много бързо напредват и никой не може да им издържи на темпото.

Писах всичко това, разбира се, много по-меко, много по-нежно. И започнаха едни протести. Как така, какво иска да каже с това — „цялото кралско войнство“! Че не струваме колкото една Нешка ли? Боже опази, такава фраза не можех да си позволя. Подразбирало се. Жулиета мълчи. Други правят пътека до редакцията.

Всъщност Жулиета няма какво да противопостави освен Кристина и страшната си воля, която може да е и добра, и зла.

Опитвам се да й напомня, че само Нешка си е нейна. И сега, когато тя вече е председателка, а нейното момиче треньорка, е добре лично тя да си даде благословията. Нещо като продължителка на твоето дело. Коронясай я, направи я старши треньор. Двете ще работите по-силно, отколкото това твое „кралско войнство“, което се е оплело и не знае кое накъде да разплете. Не ти трябва такъв страшен антураж. Не ти трябват толкова възхитени от тебе млади треньорки. Дай път на тази, която може като тебе…

— Да, вече казват — и повече от мене. Кога стана треньорка, кога стана по-голяма от Жулиета. В залата за спортна гимнастика вече друга тема май си нямат…

Вярно е, в залата за спортна гимнастика Станка Павлова прокламира шумно и дръзко, че по-голяма треньорка в българския спорт от Нешка Робева няма. Признание и уважение засвидетелстват и двамата всепризнати: Никола Николов — треньорът на Стоян Делчев, и Стефан Стаматов — треньор на Андрей Керанов.

Отивали дори да й наблюдават тренировките! Можеш ли да си представиш? Точно тези от спортната гимнастика, които винаги са гледали на нашия спорт отгоре, с пренебрежение.

Не разбирам само в какво е виновна Нешка за този интерес към нея. Жулиета пък е изненадана от друго:

— Едно не мога да разбера — как можа да предпочетеш една Нешка пред мене!

Наистина не е за разбиране. Жулиета е много повече за мене в онзи период. Нешка е едно от нейните момичета. Вярно, предпочитала съм го пред другите, и кума му станах, и го обичам, но къде може да се сравни с Жулиета. Дума да не става. Опитвам се да й обясня, че е въпрос на принцип. Че едно от нещата, които не мога да търпя в този живот, е властта на властимащите да смачкат човека. А всичко, което тя прави, ми е непонятно. Не й подхожда ни на мащабите, ни на всичко, което съм обичала у нея. Не мога да разбера как така е готова да прегази най-нейната си Нешка. Вярно, по-нейна си е Кристина, но ако сама обяви за продължителка на твоето дело Нешка, и Кристина ще е по-спокойна, и интригите ще секнат, и ще стане много по-силна.

Мълчи, все едно че нищо не е чула, и настоява на своето — не, ти ми кажи как можеш да предпочетеш някаква си Нешка пред мене. И за да ми докаже колко е „някаква си“, започва да се подиграва с монашеските дрехи и монашеския й вид, с това вечно мърморене тази да не хапне нещо, друга да не хапне друго — не обичала дебели гимнастички!…

Десет години по-късно един италиански журналист писа, че Нешка приличала на монахиня с блестящо бели дрехи и блестящо бели чорапи и била „ке бела Нешка Робева“, на което Нешка се смееше — ке жълта с белите си дрехи… Излиза, че е толкова хубава тъкмо защото му заприличала на монахиня. Знае ли човек, кое как изглежда. Всичко зависи откъде ще го гледаш.

Не зная защо тогава трябваше да се възмутя точно от монашеския вид на момичето. И що за отговор беше това, когато казвах на Жулиета кое според мене е най-доброто и за двете, и за гимнастиката, и за всички.

Тя не искаше да ме чуе. Аз вече не исках да говоря. Тя не искаше да ми признае правото да не говоря — не, ти не можеш да ме оставиш точно когато ми е най-трудно! Предизвикваше ме с единственото, на което не можех да не отговоря. Когато й е било трудно, съм била до нея. Сега е председателка, с власт, а тя особено обича властта, какво толкова й е трудно. Да прави каквото ще…

Млъквам. А аз като млъкна, то е съвсем. Нито дума повече. Не споря. Няма смисъл. Никой не мръдва ни на косъм в другата посока. Жулиета казва — нямаш право да мълчиш. Имам си всички права. Хванал ме е големият инат, който продължава няколко месеца.

Една сутрин се обажда Нешка.

— Знаеш ли къде е заминала Жулиета — за Варшава или за Созопол?

— Не зная и не искам да зная. Не ме интересува.

— Не, чакай, ако е заминала за Варшава, е станала самолетна катастрофа. Не ти ли е казвала, че отива в Созопол? Припомни си.

Нешка е объркана, настръхнала, казва „идвам“ и затваря телефона. Сега и аз усещам някаква надигаща се паника и един тъпо повтарян въпрос — защо да не е в Созопол? И едно смразяващо нежелание да звънна, да попитам някъде. Не искам никой да ми казва — в самолета за Варшава беше! Пристига Нешка и разбирам, че и тя не може повече на никого да звъни, повече никого да пита. Мълчим. Мисля си — само да е жива! Отивам веднага и така хубаво ще се скараме, и така хубаво ще се сдобрим, и така ще си кажем — стига глупости! Ама наистина какви са тези безсмислици… Всички недоразумения са някаква невъзможна безсмислица. Не може на нас да ни се е случило. Това трябва да се изясни. Какво ще прави във Варшава? В Созопол е, разбира се. Тя си е луда по Черно море. Как ще ходи в Полша, когато може да бъде няколко дни в Созопол… Много по-късно разбирам, че в същата посока са се движели и Нешкините мисли. Сега мълчим и двете и чакаме да звънне телефонът. И той започва да звъни. Непрекъснато. И става все по-страшно. Все по-ужасно…

Ако е жива, тръгвам веднага! Разбира се, след тази тревога. Иначе и наум не ми идва. Колко глупави, нищожни, излишни изглеждат всички спорове пред лицето на смъртта. И от това не ставаме по-умни. Смиряваме се за месец-два и после забравяме всичко. Като че никога не е идвал този период на мрачно, отчаяно поумняване.

Дали пък тези, които отричаха Нешка, сега след смъртта на Жулиета няма да се смирят, да разберат, че друго нямаме, че като си е отишла едната голяма, трябва да се помогне на другата, която ще продължи делото й. Не, надигаше се една вълна, още по-ожесточено, още по-настървено. Развихряше се посредствеността. Отмъщаваше си!

И колкото и странно да е, сега се чувствах по-самотна в защита на Нешкината гимнастика. Каквото и да е, колкото и да е ядосана, Жулиета не можеше да отрече суперпостижението. Може да се опита да му попречи, но появило ли се е на бял свят, не може да каже, че не е.

Сега в дневника на Нешка намирам страници, посветени на момент, който не си спомням. Подготвяла се да поставя съчетание с лента по „Танц със саби“ на Валя, а Жулиета научила и веднага започнала да поставя по същата музика съчетание на Кристина.

И дори Маргарита ме посъветва да се откажа. Нямало да ми разрешат — пише с възмущение Нешка. — Няма да се откажа! Ще го направя по-хубаво от Жулиета и тя ще го признае! Валя ще играе по „Танц със саби“…

Не си спомням. И сега, ако се повтори този момент, пак ще я посъветвам да се откаже. Но нейната увереност, че ще го направи толкова по-хубаво от Жулиета, че тя ще го признае, е много показателна. Не съм можела да си представя, че има толкова смели странички от онова време, а и не знаех, че е толкова силна вярата й в справедливостта на Жулиета в крайна сметка. По-късно трябваше да се сблъскваме с много по-опасни противници, които спокойно казваха на бялото черно и на черното — розово…

Повече от година дневникът на Нешка е прекъснат. Подновява го на годишнината от смъртта на Жулиета. Ако човек не се вглежда в датите, няма да забележи прекъсванията. Все същите проблеми, все същите борби, само че сега са на много по-ниско равнище. Посредствеността се обединява без страх, че все пак Жулиета може да протегне в някой момент ръка и да каже — я стига! На какво прилича всичко това. Що за ниски страсти са се развихрили. Трябва да има ред. Не може бездарното да удуши талантливото…

На Нешкините момичета вече противопоставят не само Кристина и Светла, но и Катя Кабаданова и Даниела Велчева. Бях ги забравила. Прочетох имената им в дневника и се опитвам да си ги спомня. Хубави момичета. И какво от това? Да, наистина съвсем съм забравила, че имаше такъв период, в който Нешка се чувстваше застрашена от всички посоки, когато едно мощно обединение на треньорки и съдийки я довеждаше на всяко състезание до кризи.

Ни дума за Първото европейско първенство в Мадрид през 1978 година. В последния момент, в навечерието на състезанието, федерацията решава, че вместо Валентина Ганева, която си беше завоювала правото да участва, ще замине Кристина Гюрова, защото повече се мобилизирала на състезание.

По-късно Валя казваше, че никога няма да си прости, че се е съгласила да дойде на това състезание. През цялото време се надявала, че Кристина ще се откаже и ще й кажат — обличай трикото, Валя, ти ще играеш. Когато започна състезанието и разбрах колко напразни са били надеждите ми, рухнах. Мисля, че никога след това вече не можах да се възстановя напълно. Никога не можах да играя както преди.

Илиана Раева — шеста, Кристина Гюрова — седма и с два бронзови медала от шампионата. Нешка — жълта-зелена от обида. Хубаво игра момичето й, силно беше, нова гимнастика показа, не беше за шесто място. Публиката бързо я отдели и я посрещаше и изпращаше с овации. Съдийките не искаха да я забележат. Дали нейните гимнастички няма да повторят съдбата на треньорката си — любимки на публиката и непризнати от Темида? Напразни страхове, но може ли да знае човек, какво ще стане в бъдещето.

Прибираме се в хотела и във фоайето ни чака едно момче от Австралия. Иска да ни каже, че не е виждало нищо по-хубаво от Илиана Раева, че това било съвсем друг спорт, който тя показвала — с много вкус и много стил. И изобщо по-хубаво момиче няма и не може да има. Може ли да го каже лично на Раева? Илиана се усмихва и момчето се обърква. Така, застанала до другите от отбора, тя е толкова хубава, колкото и всички останали. Какво е направила магията на играта!

Прибираме се в София и се срещаме с една нова форма на озлоблението. Манол Манолов, началник на гимнастиката в ЦСКА, тръгва с една своя „реч“ на треньорското съвещание, на конференцията на секцията в дружеството си, на пленума на федерацията. Ще продължава ли Нешка Робева да твърди, че нейната методика на работа е правилна и няма ли кой да потърси сметка на Маргарита Рангелова какво пише. Очаквало се Раева да блесне изведнъж като Комънечи, а не блеснала, ами шесто място. И как съм си разрешавала да пиша за примадонските номера на Кристина, като ето на, донесла два бронзови медала. Бурни аплодисменти. И тъкмо защото му харесаха аплодисментите, Манол започна да си повтаря изказването. И пак аплодисменти. Нестихващи, както се казва.

Нешка няма намерение да се отказва от методиката си, аз не се отказвам ни от дума от написаното. Според мене Илиана си блесна и публиката го разбра. Сигурно и съдийките са го разбрали. Защо не са го признали, ми е ясно, но изпълнението на топка на Илиана Раева по „Лунната соната“ беше връх и предупреждение, че идва нова гимнастика. Разбира се, какво мисля аз, си е моя работа. Щом не е отразено в протоколите, не мога да го докажа и затова слушам как Манол все повече се разпалва и благодарните жени, които биха искали да кажат нещо такова, но не им стига куражът, му ръкопляскат. Толкова. Ще трябва да се изтърпят и нападките, и бурният възторг, който предизвикват, и в бъдещето да се доказва кое е връх, кое не.

Какво друго й остава на Нешка освен да се утеши с познатата формула — ще видят те! Ще видят коя е Комънечи и коя е само шеста, и коя е прехвалената Илиана на прехвалената Нешка…