Маргарита Рангелова
Нешка Робева (2)

— Знаеш ли, говорят тука хората, че в България имало няколко милионери и Нешка била една от тях… — Леля Анка задава въпроса уж между другото, но е много напрегната.

— Нека си говорят. Ти нали знаеш, че не е получила нито лев без труд. А не говорят ли случайно, че работи по четиринадесет часа на ден, че от десет години не е вземала отпуск. За десет години само три месеца, когато се роди Аглика, и после едни три дни…

— Абе знам си аз, че е така, ама защо ми е да ми казват всички глупости, които се говорят. Знаят, че съм й майка и искат да ме заболи…

Става ми смешно.

— Че защо ще те боли. Тези, които ти го казват, колко биха се радвали, ако децата им са милионери.

— Е да де, но става ли се милионер с честен труд. Не е възможно. Все трябва да си откраднал отнякъде. И после защо са му на човек толкова пари. Алчността за мене е едно от най-лошите заболявания.

— А какво ще кажеш, ако Нешка се разведе…

— Ако се налага, ще се разведе.

— Ами нали ще говорят хората?

— Нека си говорят. Никой не може да се бърка в такива неща. Никой не знае какво й е на една жена под нейния си покрив. Може ли, не може ли да се разбира с един мъж. Няма да я уважавам, ако се съобразява с хорските приказки…

— А ти защо не си се развела?

— Мойто е друго. Стефан беше болен и не беше виновен за болестта си. Трябваше да се грижа за него, не да се развеждам. Децата ми не биваше да растат като сираци. Бях готова на всичко, за да го спася. Това ми беше главната грижа. А и беше добър човек. А ти защо ме питаш? Щастлива ли е Нешка?

— Ами така. Исках да зная от какви хорски приказки се интересуваш, от какви не.

— Питах те щастлива ли е Нешка?

— Да, по особен начин.

— Защо го увърташ. Ако не е, защо не ми кажеш?

— Защото няма да е вярно. Тя наистина е щастлива по особен начин.

Леля Анка не настоява да й обяснявам какъв е този особен начин, по който може да е щастлива една жена. Какво може да му е особеното. Нещо помръква, после казва:

— Когато я видиш да е щастлива по обикновения начин, напиши ми два реда. Друго не искам. А сега лягай да спиш, че мина среднощ…

Отивам да спя крайно недоволна от себе си. Какво като е точно. Що за обяснение на една майка, която се тревожи. И защо поне не се постарах да й обясня какво все пак означава щастлива по особен начин. А и тя хубаво ми каза — напиши ми два реда. Как ми се иска веднага да мога да ги напиша. И как не мога.

Преди няколко вечери Нешка дойде вкъщи пребледняла, смълчана. Друг път говори, говори, разказва какво е било в залата, коя какво е направила, от някои доволна, от други не. Ту изненадана, ту разсърдена, ту възторжена. Никога безразлична. Сега мълчи. Изтърсва ми цял куп бележници. Виждам между тях и прочутите зелена и синя тетрадка, които ми обещава отдавна. Треньорските дневници. Всъщност през няколко страници се зарича да са само треньорски, но са си чисто човешки. Нали треньорката е и жена. Другите бележници са лекции за семинари. От тях почти става учебник по художествена гимнастика. Всъщност те са истински треньорските. Не разбирам защо е толкова тържествена и защо цялата вечер мълчи. Чак когато си тръгва, едва на вратата казва:

— Много те моля, не намразвай никого. Прочети и забрави. Не може да се живее, ако всичко се помни. Бях ги забравила, а от няколко дни ги разгръщам, препрочитам и ми става страшно. Нека да останат при тебе. Прочети ги, но още веднъж те моля: не намразвай никого. Много ти личи. Това са все пак стари работи…

Не са чак толкова стари и някои от тези стари работи се повтарят и сега с пълна сила. Но Нешка напразно се страхува, че като прочета нейните дневници, ще намразя някого. Аз също си имам свои бележници. Тройно повече. Нали това ми е работата. Тя си е отбелязвала само онези моменти, когато е стигала до дъното на отчаянието. При мене звездните мигове са повече.

Вече няколко пъти се връщам на една страничка от нейния дневник — 3 август 1985 година. „Не мога да спя. Цяла нощ се взирам в луната и тя в мене. Имам чувството, че умирам. Така сама. Така неочаквано. Така страшно. Сутринта няма вода. В залата взимам студен душ и въпреки това имам чувството, че дори в мислите си пелтеча. След това започвам да се настройвам. Зареждам се с енергия (не зная откъде), зареждам се и се презареждам. Тегля ги. Викам. Окуражавам. Накрая ставам от масата. Срещу мене е огледалото. Мъчно ми е за тази жена — изпита, жълта, със сенки под очите. Лицето напрегнато. По-добре да не се оглеждам. И все пак не си ли отива така безсмислено животът ми. Тъжно ми е…“

Няколко страници след това — 19 август: „Лили отново си тръгна. След вчерашното безобразно контролно. Докога? Докога? Крещя, викам, останах без хора. Тя си играе с мен. С нас. А ако си отиде наистина? Толкова често си тръгва, че вече не проумявам. Всеки път си мисля, че тя наистина си отива, а тя все се връща. А днес? Вече не вярвам, че това може да е сериозно и може би точно сега наистина… Не, пак се върна!!!“

26 август: „Днес се опитах да променя тренировката на Лили. Тя ми се озъби. Естествено и аз. Взе си багажа и за кой ли път си тръгна. Болеше ме главата. Сърцето ми нещо не беше в ред. Обхвана ме някаква апатия. Тича Лушка — ела да поговориш с Лили. За какво? Ела, моля ти се, тя си заминава. Да заминава. Ще се провалим. Да се провалим! Лушка избяга, а Лили чака удобен момент в коридора. Върна се. Не чувствам нищо. И яд дори. Боли ме главата и сърцето нещо прескача…“

Хиляда деветстотин осемдесет и пета година. Това е след победите в Амстердам, Мюнхен, Ставангер, Белград, Страсбург, Виена… Преди победата във Валядолид. Това е от дневника на треньорката номер едно в света. На прославената Нешка Робева, която се движи през шпалир от журналисти, фоторепортери, под зоркото око на телевизионните камери, където и да отиде по света. Това са странички от дневника на забележителната жена, която респектира не само с необикновения си творчески заряд, не само с това, че пет пъти промени представите за своя спорт, а и с изключителните си човешки качества. Година след това, когато се връщаше от Токио с новата си съкрушителна победа в турнира за Световната купа, в едно интервю с Кеворк Кеворкян на въпроса, от какво се страхува, каза ясно, категорично, убедено:

— От нищо не се страхувам.

— Не ви ли се струва, че се движите непрекъснато по ръба на пропастта?

— Би могло да се каже…

И беше искрена. Както е искрена в онези страшни страници от дневника си. Разликата е в това, че Кеворкян прави своите интервюта непосредствено след победата, а дневниците се пишат в трудните месеци преди състезанието.

Когато й казвам на леля Анка, че дъщеря й е щастлива по особен начин, имам предвид това непрекъснато движение по ръба на пропастта, това слизане в преизподнята на отчаянието и изкачване във висините на възторга.

Всяка година по два пъти — на турнирите „София“ и на в. „Студентска трибуна“, нашата публика вижда на официално състезание най-силните гимнастички в света. И идва един момент, в който препълнената зала се изправя на крака, за да приветства носителката на приза „Жулиета Шишманова“. Все една и съща — Нешка Робева. Носителка на всички призове за най-добър треньор по света. Стават хората и в продължение на пет минути горещо я аплодират. Това е израз на благодарността към победите, израз на обичта. Е, между тези хиляди, които аплодират, има тук-там и хора, които завиждат. Те не знаят, че идват моменти, когато тази жена не може да диша от умора, моменти, в които й е жал за това, което вижда в огледалото. Те ужасно завиждат на славата, на популярността. И може би затова после измислят какво ли не.

Чувала съм, че когато отива в някой магазин, казва — всички да напуснат и да се заключат вратите, защото искам да си купя някои неща на спокойствие. И всички напускат и се заключват вратите. Нешка се смее весело. Еха, каква кралица съм, а? И какво съм си купила? Истината е, че не влиза в магазини. Когато е в чужбина, понякога дава пари на някой, който е тръгнал по пазара, да й купи нещо.

Виждала съм „очевидец“, който „с очите си“ видял как Нешка лично слага на своите състезателки по четири инжекции, за да издържат на тренировките. Всеки ден.

Ама вие всеки ден ли сте в залата, не съм ви забелязала.

В някаква шарена компания сме и човекът не е предполагал, че там има някой, който познава Нешка. Той не я познава, но му се иска да привлече вниманието с нещо. Оказва се, че не е видял лично, но познавал един, който му разказвал… Идва моето съседче в Ресилово, Милко, и пита:

— Пуши ли Нешка Робева?

— Не пуши, не пие и месо не яде.

Милко чак подскача от възмущение:

— И ще говори нашата преподавателка по физкултура, че Робева пушела като комин и тя е ужасно възмутена. И за какво го прави?

Не зная, Милко, и на мене не са ми ясни тези хора. Някаква непозната порода. Но все пак доста разпространена, така че би трябвало да е позната. Момчето е възмутено от учителката. А какво да кажем, когато треньорът на наша известна лекоатлетка твърди: със сигурност знаел, че лекарят на Робева давал на момичетата по 30 ноотропила на ден, за да запомнят сложните упражнения на прочутата треньорка. И това го говори треньор, който сигурно не е неграмотен, щом е извел състезателката си толкова високо. Не може да не знае, че това е невъзможно, че твърденията му са абсурдни. Защо го прави? Ами просто завистта е по-силна от разума.

Един друг треньор настояваше разпалено, че не може да признае Нешка Робева. Да направи от един плувец световен рекордьор — да, но така в никакъв случай. Човекът беше не треньор по плуване, а по лека атлетика. И беше много далеч от рекорда. Не само световният, а и републиканският ще си остане далечна мечта за него. Не ставало въпрос въобще за него. Той просто не може да понесе популярността на Робева. Тя направо го убива. Защо не завижда на своите колеги, които действително поставят световни рекорди? Точно в леката атлетика. В българската лека атлетика! Защо не се постарае да ги настигне? Ама не става въпрос за него. Него кой го знае. Сега говорим за моето непростимо увлечение — Робева. Оставям този озлобен човек. Няма база за разговор. Той не я признава, докато не направи световен рекорд в българското плуване. И понеже това няма никога да стане, тя няма никакви шансове да спечели неговото снизхождение.

И ето че още незабравила този „спор“, буквално на следващата вечер попадам на една маса с известен режисьор. На рожден ден на мой колега сме. Режисьорът се ползва с голяма популярност. Смътно си спомням какво съм слушала за него — много талантлив и много непризнат, защото е много смел. Не си спомням фактите, от които е извлечена тази лаконична оценка, но бях радостна, че и той е тук и затова може би още по-изненадана от нападките, които се посипаха върху мене. Не зная ли каква огромна вина имам, като съм популяризирала този спорт? Неговият млад колега Дюлгеров твърди, че българският народ, неподатлив към митове и митология, си е създал мит за българските златни момичета. Не виждам своя дял от вина в това явление — феномена Робева? Може би трябваше да бъда поласкана, но стъписването ми беше толкова голямо, че дори не се досетих, че в известен смисъл чувам един изключителен комплимент за себе си в гнева на този мъж, който според представите ми трябваше да бъде над подобен гняв. И ако неговият млад колега Дюлгеров има известно оправдание, че търси закрилата на вече признатото, то каква е моята отговорност да създавам известност на един спорт, на който преди години никой не е обръщал внимание. Нов страхотен комплимент, но толкова страхотен, че не бих могла да го приема.

Всяко нещо в началото си е неизвестно и само от резултатите му зависи колко ще е популярно. Той не може, няма право да отрече невероятните успехи на този спорт, на тази жена, на нейните момичета. Нито филмите на Дюлгеров, ако това е причината за раздразнението му. Компанията решава, че съм прекалено остра. Никак не искат да бъде обиден прочутият режисьор, но понеже съм единствената дама на това тържество, не им стига куражът да ме обидят и мен. Интересно е, че тези десетина мъже не вземат страна в нашия спор. Ни така, ни така. Да не си развалят с някого отношенията. И бягат от конфликта със спасителното: „Ха, наздраве!“ Аз също не търся конфликт. Според режисьора трябва да пиша за тениса. Не зная защо. Все едно. Не мога да разбера това ожесточение на един човек, който няма нищо общо със спорта. Онзи посредствен треньор по лека атлетика все пак може да има някакво обяснение за своето ожесточение, за тази непонятна завист, но какво общо има един режисьор, посрещан едва ли не на крака.

Попадам в една снобска женска компания. Жената на един генерал пита — наистина ли Робева е на 40 години? Да, на 26 май 1986 година стана на четирийсет. И можете ли да ми обясните защо я рисуват най-прочутите художници? На нейните години аз бях като розичка. Сигурно, нали затова се е оженил генералът за вас.

Нешка не познава тази завист, нито разновидностите, нито размерите й. Всъщност и аз не ги познавам. Това са съвсем случайни сблъсъци. Кой знае още къде и колко се говори и колко им се иска на някои хора да станат интересни, като отричат всепризнатото.

Няколко дни не можеше да се съвземе от един подобен случай. Пристига рано сутринта от Пловдив и се нарежда на опашката за такси. Тъкмо й идва редът, диспечерът заявява, че първите ще станат последни, а последните първи. Вероятно е видял някой свой приятел в края на опашката и е искал да му покаже колко е властен и безцеремонен. Нешка едва успяла да каже „Как така!“, когато диспечерът се развикал: „А, това е другарката Робева. Скандал ли ви се иска да направите, другарко Робева? Вижте я, не й се иска да стане последна.“

Не зная как съм изглеждала, казваше Нешка. Едно семейство, което току-що се качваше в таксито, отвори вратата и каза — елате, ние сме в една посока. Е, трябва да ти призная, че влязох и се разплаках. Шофьорът попита накъде, те попитаха мене и разбрах, че не знаят посоката ми. Просто са искали да ме спасят от неудобното положение. Но на мене ми беше обидно не толкова от това, че онзи мърльо го направи, за да се хвали вечерта в някоя кръчма — днес я направих за две стотинки оная Робева, а от това, че никой от опашката не каза нито дума. И тези хора, които казаха, че сме в една посока, а излизаше, че сме точно на двата края на София, не посмяха да се обадят. Ти представяш ли си каква е силата на нахалството?

Представям си. И тя се беше срещала с нахалството — много по-безцеремонно, безочливо, но поне на хора, които познава. Хора, които си имат свои причини да го правят. Този пък какво иска. Никога не го е виждала и се надява никога повече да не го види. Той от какво е озлобен?

 

— Казвам си, тъй и тъй съм забъркала тестото за мекички, защо да не направя и сиренки и кашкавалки…

— А, тъй и тъй, а дъщеря ти като ме види, ще каже — абе защо не те взема на един режим при мене.

— Ами, не ти трябва! Гледахме тука един филм по телевизията с непозната треньорка. Не бях я виждала. През цялото време подвиква на дечицата — пак си напълняла, сигурно си пила боза, сигурно си яла шоколад. Все ги тегли и им вика. Пък те едни врабчета… Хем ми беше жал за децата, хем ме беше яд на тази жена. Като че друго не знаеше, ами все какво са яли, защо са яли. После целият град се източи да ме пита така ли е в залата на Нешка. И кой ме познава, и кой ме не познава. Казвам — ами сигурно правят и нещо друго освен да се мерят. Не зная, не съм била в залата.

— Не си ли искала да отидеш да видиш?

— Не. Какво ще гледам. Там хората си работят, какво да им се мотая.

Леля Анка не пита за победите на Нешкините момичета в другите страни, не пита за атмосферата на състезанията, за съдийството. Моята майка иска да знае всички подробности и да й ги повтарям. Нешкината майка отминава всичко, което й разказвам с гордо задоволство, че ето на, по цял свят побеждават момичетата на дъщеря й и всички знаят кой е подготвил тези победи. Не пита, само очите й се смеят от радост и слуша внимателно.

— Добре де, и можеш ли да ми кажеш защо да не е щастлива…

— Ама кой ти казва, че не е. Може човек да е много уморен и пак да е щастлив. Ти я виждаш в най-тежкото време преди състезанието и в най-радостното след победата. Защо виждаш само умората? Снощи, като ти казах „по особен начин“, за това ти говорех.

— Знам ли…

Това е, нея си я интересува едно. Победите са си победи. Хубава работа. И уважението на хората, и то хубаво. А щастлива ли е?

 

А казала ли ти е Нешка, че не са искали да я приемат в хореографското училище? Не сме и мислили, че могат да й откажат. Тук играеше в русенския балет и много я хвалеха. Защо да не я приемат? Казали й, че медицинската комисия намирала някакви смущения в сърцето. Здрава си беше, никога от нищо не се е оплаквала, затова веднага казала — не може да бъде! Накарали я да бяга нагоре по стълбите и тя тича ли, тича. Правят й електрокардиограма и казват — ето, иди, покажи я на който искаш лекар и той ще ти каже, че не може. Минчо все я закачаше — признай си, че по две стъпала си взимала нагоре. Добре де, признавам си. Точно така беше. Мислех си, че искат да видят колко силно мога да тичам, колко бързо ще взема стъпалата и естествено сърцето се натоварва. Взимам кардиограмата и тръгвам отчаяна. Не стига, че не ме приемат, ами и сърцето ми не е добре. Само че правя няколко крачки навън, успокоявам се и се сещам — ами те се подиграват с мене… Откъде мога да знам, че има такива хора? Донесла Нешка медицинско свидетелство от авторитетна комисия. Сърцето в отлично състояние. Няма причина да не я приемат.

И през цялото време не й простили, че е влязла само така, със своята упоритост. Места малко, кандидати много, този се обадил, друг се обадил. А на това момиче му казват, че не го искат, то не разбира.

Нешка все по-често си спомняла за русенските учители. Какви хора! Колко обич, колко уважение към детето. Колко желание да го поощрят, колко радост, когато му казват, че е талантливо. Къде са учили педагогика тези учители, има ли такава съвсем друга, различна школа. Тук дъщерята на този, синът на онзи, глезени деца. Почувствало се безкрайно чуждо и самотно това момиче, което имало само своята упоритост! И талант.

И винаги, във всяка безнадеждност ще се намери нещо да те задържи, да ти даде кураж. Приема я в своя клас Иван Тодоров, сега вече народен артист. Приема я въпреки несъгласието на комисията. Бохем, човек с широки разбирания, човек на вдъхновението, на импровизацията. Човек, който разчита на ентусиазма. Нешка е във възторг от своя преподавател и иска във всеки от дните да докаже, че заслужава неговото доверие. Отначало не може да разбере защо все повече се отдръпват от нея съучениците й. Не могат да понасят старанието й, упоритостта и повече от всичко радостта на Иван Тодоров — я вижте какво направи Нешка, я вижте как го направи…

По-късно минава в класа на Кирил Харалампиев. Съвсем друг човек, строг, педантичен, търсещ съвсем нова хореография. Едно странно съчетание — и стриктен, и неспокоен творец. И тук същото — взаимно уважение с преподавателя, който тя поставя над всичко, и отчуждение и неприязън с останалите. Някои преподаватели, които са настоявали да се спази първоначалното решение на комисията, искат да докажат, че излишно са отстъпили. Тя пък се стреми да им докаже, че излишно не я признават. В тази борба все повече се откъсва от класа си, който не може да разбере защо толкова амбиции…

Идва ред и на дипломните работи. Нешка решава, че трябва да направи либрето за нестинарски танц. Тръгва с баща си по Странджанския край, търси нестинарки, проучва историята на този танц, събира легенди… И когато вече е написала либретото, преподавателското тяло казва — не, не може. Тези танци са обредни. Как си е мислела, че такова нещо може да се приеме. Че то е направо реакционно. Двамата преподаватели, които тя уважава, казват, че либретото е много интересно. Това й стига. Старае се да забрави за „Нестинарки“ и се хвърля да навакса пропуснатото време с една постановка по Елин-Пелиновата „Ветрена мелница“.

Започват да я съветват — защо толкова сложно. Никой не иска собствено либрето, собствена постановка. Никой не иска да се измисля нещо ново. Вземете една от познатите постановки на някои от преподавателите. Все едно на кой. Той ще ви подкрепи, колегите му няма да влязат в конфликт с него. Така стават тези работи. Сега тръгвате сама срещу всички. Вече питат — коя е Нешка Робева, че да прави свои постановки? Никой досега не се е опитвал. Ами то не влиза в изискванията. Откъде накъде. Никой дипломант не е тръгвал към такава конфронтация. Нищо, упорства Нешка, надявам се, че Елин Пелин не е „обреден“ и „Ветрената мелница“ не е реакционно произведение. И ако и това ви дразни, ще я нарека „Пролетно надиграване“. Преподавателят, който я съветва с най-добри чувства, е стъписан. Никак не е лесно това момиче. Той му казва как да избегне конфликтите. Нищо не й струва на Нешка да завърши с отличие, трябва само да го послуша. Но тя никого не слуша. Дори когато човек иска да й помогне. Така само ги озлобява. Приемат новата постановка с кисело одобрение. По-късно вижда на сцената на Народната опера много от двете си постановки. Появява се и нестинарският танц и никой не се сеща да каже, че е реакционен.

Когато ми разказва това — и с гордост, и с горчивина, не забравя да напомни — моля те, не го пиши никъде. Ще излезе много самонадеяно, но си беше точно така — познах си много неща. Е, щом е точно така, защо да не го напиша? Защо да не изглеждаш самонадеяна. А мисля, че не това е точната дума. Самоуверена. Та ти си си точно самоуверена, защо трябва да изглеждаш другояче?

Прави се един конкурс след завършването, съвсем таен. Когато после пита, защо никой не е знаел, й отговарят — защото, ако всички знаеха, щеше и ти да знаеш, да се явиш и да го спечелиш. А ние искахме да изпратим тази, която изпратихме. Повече въпроси имаш ли? Не, разбира се, при такава съкрушителна откровеност. Конкурсът е за специализация в СССР. Това, за което Нешка толкова много си е мечтала. Разбира се, че щеше да се подготви така, че да го спечели. Това тя винаги е знаела: трябва да се подготви, за да не могат все пак да не я признаят независимо дали искат, или не. Сега се оказва, че и нейните преподаватели, които през цялото време не можаха да й простят дързостта, също са го знаели.

Благодаря за откровеността и за признанието, казва Нешка, и обръща гръб на хореографията. Не иска да знае какво мислят за нейното бъдеще, какви шансове им се струва, че има. Не иска нищо да знае. Иска да забрави, че някога е била в това училище. Разбира се, не забравя. И много от нещата, които е научила там, след това са й полезни. Не забравя всичко, което си е струвало да се запомни, и най-много от всичко — Иван Тодоров и Кирил Харалампиев…

— Ах, каква бомбичка ще хвърля още на следващото състезание, ах как ще подскочат и Юла, и Златка, и Лили. Не, ти не можеш да си представиш какво момиче имам в залата. Фантастично! В нашия спорт влиза нещо съвсем ново — танц и ритъм, динамика и темперамент. Ще ги побъркам. Ще видиш как няма да могат „гък“ да кажат. И най-важното — никой не я е виждал, нито я е чувал. Играла е балет в Русе, после е учила в хореографското училище. В нашата зала не са виждали подобно нещо. И можеш ли да си представиш какъв луд шанс. Пада ми като дар от небето. Нито съм я търсила, нито съм я викала, нито съм чувала нещо за нея. Пристига и пита дали ще я взема. Обяснява ми накратко биографията си, както сега аз ти я казвам, обявява, че е на двайсет години и повтаря въпроса си — ще ме вземете ли? Казвам — ще те взема. Не зная защо. Ей така! Е това се казва интуиция. Трябва да ти кажа, че толкова танцувална гимнастичка не сме имали. И такова сливане с музиката. Накарах я да импровизира по различна музика — нещо фантастично! Трябва да дойдеш веднага да я видиш…

— Чух вече, че било лудост да вземеш момиче на 20 години. Чух, че си заключвала залата. Чух, че не знае да държи уредите.

— Много си чула. Много добре, точно това исках. Ще разпаля любопитството до червено и после ще я покажа. Разбира ги Жулиета тези работи! И както не можеш да накараш ни една от специалистките да се изкатери по баира за зала „Червено знаме“, сега пъплят една след друга, за да питат — ама и на мене ли няма да отвориш, и на мене ли няма да покажеш тази прословута Нешка? Ама какво си въобразяват с това „и на мене ли“? Казвам — на всички отказвам, нямам никакви причини за изключения. Най-много се обиди Лили Мирчева. Била ми някога треньорка и не ми приличало. И на нея ли наистина? Ами че на нея най-много, разбира се! Тя не може да не го знае. И освен това на мене всичко ми прилича. И това не може да не знае…

Жулиета е на върха на еуфорията. В такива случаи не може да седне на едно място, непрекъснато снове из стаята, пита, не чака да й отговориш, сама си отговаря. И като се сети, че отдавна не ти е чула гласа, започва да се сърди — ама ти защо мълчиш. Сама ли ще си говоря? В случая наистина нямам какво да кажа. Нищо не ми е ясно. Нито тази превъзбуда у нейните колежки, нито вълната от най-различни слухове — от невероятни хвалебствия до пълно отричане. И то преди да знаят как изглежда дори. Защото не само тренировките си крие Жулиета, а и момичето. Разбира ги наистина тези неща Жулиета. Нажежава женското любопитство до червено.

Трябва да си призная, че очаквах с нетърпение тази покана и тръгнах нагоре по баира, където тренираше отборът на Жулиета при затворени врати.

Истина е всичко. Момичето — чудесно, и наистина танцувално, и наистина със страшен усет за акцентите, и с фантазия, и с отскок, и с динамика, и с темперамент, и наистина… никога не е пипвало уредите. Никакво понятие от техника. И наистина е лудост да се започва на двайсет години, но няма да е Жулиета, ако не си позволи този риск.

В един ъгъл на залата ту Богдана Тодорова, ту Стела Милушева обучават новото момиче в основна техника на уредите. Ето това Жулиета особено много не иска да се види от нейните колежки. После дори ще се хвали, че е направила такава гимнастичка, като е започнала от нулата с уредите. Но едно е да го разказваш, съвсем друго да се види. После това ще буди възторг, сега тази „нула“ изглежда така безнадеждна, че са достатъчни няколко подмятания, за да се обезкуражи и най-упоритият човек.

Помагат Богдана и Стела — страшно важни, страшно доволни, че Жулиета точно на тях е поверила обучението на Нешка. И наум не им идва колко бързо ще ги изпревари това момиче. И как наистина да си помислят такова нещо, като Богдана е около три години абсолютният лидер при девойките. Откъде може да знае, че на второто състезание точно тази Нешка ще я победи и повече няма да може да си върне републиканската титла. Само преди няколко месеца се беше върнала от Петрозаводск, където публиката така я хареса, че момичето на земята не стъпваше. Не беше забравила и сигурно никога нямаше да забрави това среднощно изпращане на петрозаводската гара, където момичета, момчета скандираха „Богдана, Богдана!“ и към прозореца, от който се подаваше русата й главица, се сипеха цветя, албуми, книги, кутии с бонбони. Купето направо не побираше даровете за Богдана.

Как можеше да си помисли, че едно момиче, което едва сега влиза в залата, ще изпревари не само нея, а и толкова други преди нея от женския отбор. Че само след година точно Нешка ще замине като титулярка в българската тройка на световното първенство в Копенхаген. Че ще изпревари самата Румяна Стефанова. Всички други, тренирали от деца с мечтата да попаднат някога в тройката.

Стела, ярка, оригинална състезателка, гледа малко презрително на това хрумване на Жулиета. От ясно по-ясно — задава се поредното фиаско на надеждите. Жулиета обича да се увлича. Втурва се да прави големите си изненади ту с Мая, ту с Румяна Петкова, ту с Грета Ганчева… Нищо не излиза от нейните любимки. Не вижда колко заряд има самата Стела. Все пак Стела е поласкана. Все пак вижда нещо в нея, щом я е натоварила едва ли не като помощник-треньор да обучава това прехвалено момиче. И много скоро през тази мътна вълна от противоречиви чувства идва и малко страх. Много бързо напредва Нешка, много е сръчна, много точно й лягат всички уреди. Основната техника усвоява за рекордно кратки срокове и започва да импровизира, да търси. Много упорита. Много амбициозна. Това са качества, които Стела няма и не може да има. Тя е ефектна и разпиляна. Не че не я забелязва Жулиета, както понякога с огорчение си мисли Стела. Харесва я, но не може да разчита на нея. А още първата седмица обяви — Нешка няма да ме подведе. Няма да се задоволи с някакво връхче.

Всички съвети да остане да подготвя само трите, на които разчита, да не се пилее с подготовката на Стела и на още две-три момичета, срещаха категоричния отказ на Жулиета. Тези три трябва да усещат конкуренцията, а Стела е застрашителна от време на време. Човек на настроение, но когато го има, повдига другите.

Все по-често се обаждаше Жулиета — ела да видиш Нешка. Отивах с голямо удоволствие. Наистина страшно интересно е да се наблюдава процесът на създаването. Всеки път виждах по нещо ново. Момичето става все по-уверено. И още в самото начало, още едва стъпило на краката си, веднага взе на прицел в тази зала, пълна с народ, не друга, а точно Мария. Най-силната. Всъщност единствената, участвала в световно първенство. Беше се класирала на шесто място, чехословашките журналисти я бяха обявили за най-елегантната гимнастичка. За онова време не беше никак малко, а и Мария умееше да му придаде друга стойност. Движеше се като кралица много преди да стане шампионска порода! Има си такива шампиони по рождение. И попаднат ли на треньор като Жулиета и дойде ли им времето, няма защо да не станат.

И защо на онова момиче, вчера дошло в залата, му се прииска да се състезава точно с примата? Не с друга, а с Мария. То пък от породата на упоритите, амбициозните, дето, като тръгнат нанякъде, не искат да знаят за никакви прегради.

Една мълчалива всекидневна, всекичасна борба. Жулиета — безкрайно доволна. И нищо друго да не постигне Нешка, само това, че непрекъснато предизвиква Мария, ми стига. Направи ли нещо едната, другата веднага трябва да го направи още по-хубаво. Похваля едната, другата ще излезе от кожата си, докато не получи и тя одобрението ми. Румяна няма нужда от никакви стимули. Тя си тренира винаги много, но тези двете отдавна не се интересуват какво прави Румяна.

Отначало — мълчалива борба в тренировъчната зала. Мълчалива, но плодоносна. Идва и първото състезание, на което се явява Нешка. Нервна, смутена, объркана. Едва тук вижда, че всичко пропуснато може да се догонва, но тази липса на състезания през годините е най-трудна за преодоляване. Девета сред девойките. Да, но всички говорят само за новото чудо на Жулиета. Е какво — много шум за нищо, казват най-отявлените й противнички. Такава гимнастичка не сме имали, казват тези, които се интересуват само от самия спорт художествена гимнастика и не ги вълнува жестоката битка на четири амбициозни жени. И бързат след две седмици към залата, любопитни да видят как ще играе това момиче, ако не греши.

Републиканско първенство. Шампионка при девойките — Нешка Робева. Мисля, че изненадана е само Богдана Тодорова. И тези, които казваха „много шум за нищо“, го очакваха. Опасяваха се и го очакваха. Може би не толкова скоро. Сигурно не толкова скоро. Много бързо се окопити плахото момиче. Тогава още никой не знаеше, че никога няма да се окопити, че винаги ще трепери от страх. Ще има звездни мигове, когато ще побеждава въпреки страха, и на големи състезания това треперене на ръцете и краката, това лудо блъскане на сърцето ще идват като кръвен данък. Нищо, тогава още и Нешка не знаеше. Беше щастлива с тази първа своя титла. Неизказано щастлива от топлия прием на публиката, която щеше да си остане до последното й състезание извор на най-голяма радост. И когато е побеждавала, и когато не е успявала, Нешка се е радвала на горещата подкрепа на залите по цял свят. Когато е имало избор на любимка на публиката, винаги е печелила. Съдийките оспорваха непрекъснато нейната гимнастика, публиката — никога. И както оспорваха, на следващото републиканско първенство вдигнаха първата единодушна десетка точно за Нешка Робева. Тогава, когато 9,7 се смяташе за много висока оценка, 9,8 — за таван.