Маргарита Рангелова
Нешка Робева (10)

Животът на Нешка много прилича на живота на селянина. Оран, сеитба, плевене, страх от градушки и суши, отглеждане и жътва. Както животът на селянина и нейният е разделен на сезони. Търсене на музика, на нови елементи — търсене на семената. После постановката — сеитбата. После отработването на детайлите. Борбата с плевелите и болестите по нивята ли е най-тежкото време на селянина? Борбата с рутината, нежеланието да се видят грешките ли е най-тежкото Нешкино време?

Понякога Илиана се сърди. И как пък вижда всяка дреболийка, ама и най-най-мъничката, и най-нищожната. И как пък веднъж не можа да премълчи. Играя блестящо, всички казват — божествено, а тя — кракът ти при шенето увисна. Увисна, вярно е, ама защо не вижда, че съм страхотна (както казват хората, не го казвам аз), ами „кракът ти увисна“!

Така е, вижда. И най-най-мъничката дреболия. Една от причините за успехите на българските гимнастички е и тази способност да вижда. Това е кошмарът на тренировките. Другите треньорки ще видят, че си изпуснала, че си нанизала обръча до лакътя, че лентата се е вързала. Нешка ще види всяко малко трепване, незабележимото нарушаване на рисунъка на лентата, лекото вибриране на обръча, някакво дребничко нарушение на линията при тилната везна, някаква несигурност при пируета.

Каква необятна широта при постановката на композициите и педантична прецизност при изработването на детайлите! Момичетата са във възторг от необикновената творческа фантазия, от необикновената творческа мощ. В дните, в които се запознават с бъдещите си композиции, са горди, че имат такава изключителна треньорка, развълнувани, че това точно е измислено за тях, възбудени от представата за срещата с публиката. Дойде ли ред на това — повтори, повтори, срещнат ли се с нейното нехаресване на това нейно прочуто в залата суперпрецизно око, идва времето на глухата съпротива. Божичко, какво иска тази жена, кога най-сетне ще бъде доволна! Претрепваш се да й се харесаш, дъх не ти остава и тя ти казва, че в един момент свободната ти ръка стояла като чужда. Ако иска точно да знае, в този момент ти цялата се чувстваш чужда на себе си. Разбира се, никой нищо не казва. Някои използват малката пауза, за да си поплачат, някои отиват в ъгъла и проверяват какво наистина прави свободната им ръка в този момент, за който става дума. А в това време Нешка вече вика на друго момиче — казах ли, че трябва да се чувстваш като дъга — всичко изтеглено до краен предел, направи го двайсет пъти… И Бианка тръгва да види как може да се почувства като дъга с надеждата, че като застане пред Нешка след тези двайсет пъти, ще чуе — а, ето това е, продължавай…

Това е в крайна сметка същинската част на дните им. Постановките завършват за около месец след победата. После идва времето на шлифоването, на корекциите, защото доста след като всичко е готово, все се прибавя по нещо, обогатява се, добива ново настроение.

Някога Илиана предложи една нова система, по която работят и досега, но колко много неща се промениха. Защо не опитаме да играем по две без грешка. Който ги изиграе, е свободен. Нещо като премия. Нешка реши да опита. Две без грешка. Най-често Илиана изиграва своите осем без грешка (четирите композиции по два пъти) и си отива. Тези, които остават в залата, понякога играят и по двайсет, и по трийсет пъти, за да стигнат до двете без грешка, и питат откъде го измисли това Илиана и защо ли й трябва да казва всичко, което й хрумне. После свикнаха. После видяха ползата от такава мобилизация. А Нешка вече виждаше опасностите, които крие новата система. Илиана внимава да не сгреши, но това не е Илиана. Другите се учат да внимават, за тях полезно, но трябва да се потърси противодействието, преди да се е стигнало до това да си каже, че Ани не е Ани, Лили не е Лили.

Трябваше да се промени изискването към понятието „без грешка“…

Когато в Мюнхен ги питаха за тайната на успеха, момичетата смятаха, че наистина на никого не бива да казват истинската тайна за техните две без грешка.

Когато протестираха преди Ставангер, че излишно много работят, то беше, защото двете без грешка бяха станали четири. По-късно станаха осем и още повече натежаха, но не се бунтуваха. При петнайсет без грешка избухна другият голям бунт, който в един момент на лагера във Велико Търново вече изглеждаше като тежка, непреодолима криза.

Нешка не отстъпваше. Нито от нормата, нито от високата си взискателност. Маркираш — не го зачитам! На какво приличат скоковете ти! Не усещаш ли, че през цялото време не можеш да се отлепиш от земята — не го зачитам! И кой ще ти прости такова хващане на топката? Не го зачитам! …

Залата натежава от сълзи и неизречен протест. Ако погледне човек отстрани, ще се ужаси. Така ли се ражда тази красота, това очарование? Това ли са същите леки, ефирни, изящни, нежни и бойки момичета, които ни възхищават, когато дойде времето на големите битки. Това ли е жената, на която гледат с толкова завист колежките й от цял овят, с толкова възторг милионите почитатели на красотата.

Ако погледне човек в дневника й, ще види няколко думи, които те карат да настръхнеш — уморена съм, изчерпана до краен предел. Не мога повече! За какво е всичко това! Не издържам. Своя ли живот живея?

Своя си живот живееш, момиче. Такава ти е съдбата. Нямаш друг живот. Дадена ти е дарба, която непрекъснато те тласка напред. Имаш характер, който не може да се примири с полутоновете. Искаш да доведеш всичко до съвършенство, а съвършенството се ражда с болка. Само цветето има привилегията да се посее само в полето и всички да му се радват…

Когато доверява в своята зелена и синя тетрадка — изчерпана съм! — Нешка има предвид не само мъките по това шлифоване на детайлите, които искат безброй повторения, не само съпротивата пред ужасните планове, а и това, че й предстои най-тежкото — предстартовите кризи, които започват месец-два преди състезанието.

Получат жребия и Нешка осъмва в мисли за коя с какво е добър и лош този жребий. Всяка се затваря в себе си и вижда само лошите му страни — божичко, как нямам поне мъничко късмет, как веднъж не ми се падна нещо свястно! Всяка е готова да се ожали и да забрави, че миналия път е била облагодетелствана. Така се е оказало в крайна сметка. Всъщност постоянна жертва на жребия бяха Илиана и Лили.

В другите отбори треньорите разменят, нагласяват жребия според изградената стратегия на отбора. Най-благоприятното — за примата. Нешка никога не си позволи да се намеси в съдбата. Нали винаги тръгва с три прими? Дори когато едната е дебютантка, дори когато е съвсем млада! На последното световно първенство, в което участваше Лили, се подхвърляше от много страни — можеше Нешка да направи този компромис! Бианка е съвсем малка, предстоят й много състезания и много победи, а на Лили това й е последно (тогава още никой не предполагаше, че Лили може да се върне още веднъж). Никой нямаше да й се сърди!

Как така! — недоумяваше Нешка. На Лили й е последно, а на Бианка първо голямо състезание. И Бианка трябва да тръгне със съзнанието, че съм я предала? И както никога не съм го позволявала, точно когато тя тръгва, да си променям принципите. Абе, я не ги слушай! Само се чудят какво да измислят… Никога, никога няма да посегна към жребия и да го разбърквам. Докато съм треньорка, трите ми момичета ще трябва да знаят, че еднакво държа на трите — никакви предпочитания към никоя. Много ми е мъчно, че Лили няма късмет, не зная дали някой повече от нас двете страда от това, но то не е причина да прехвърлям нейния лош късмет на друга. И това, с което съм особено горда, е, че нито Лили, нито която и да е друга ще приеме такова облагодетелстване. Това в нашия отбор ще получи такава доза презрение, която не може да се понесе.

И може би затова предстартовите кризи на Лили са по-бурни, а търпението на Нешка в тези дни надхвърля представите за търпение.

 

От 15 до 17 април 1983 година в Белград се състоя турнирът за първата световна купа. Първата носителка на купата — Лили Игнатова, беше най-хубавата победителка, която съм виждала. Едно дете, готово да подскача от радост. Така щедро в щастието си, така неподправено. Ако съм художник и искам да нарисувам радостта, бих нарисувала Лили в онези априлски белградски дни.

След първия ден нашият посланик в Югославия Стефан Стайков беше казал на хората си да намерят начин да съобщят на всички българи, които се намират в Белград, да дойдат в залата. Тръгвам с Лили да й покажа телевизионната кабина и един блок български работници шумно я приветстват, връщам се и няколко души ми преграждат пътя. Мога ли да им кажа кои точно са съдийките, заради които Илиана Раева е на четвърто място? Илиана беше останала пак на пет стотни — този път зад Анелия и Куткайте. Кои са точно съдийките, за да не стане грешка. Решили да ги бият. А сега де! Само този проблем не сме имали по състезанията. Казвам им, че не бива, че посланикът ни е казал колко враждебно са настроени в момента срещу България тук и как от много време за първи път се появяват толкова хубави неща за нас във вестниците, и то на първите страници… Казват, че са видели вестниците и малко поутихват. И все пак не мога ли да им ги посоча…

Илиана беше възнаградена богато за тези пет стотни, които не й достигнаха отново, както в Лондон, за да има медал в многобоя. Публиката я приветстваше по един особен начин, нещо, което не съм виждала в никоя друга зала. Ставаше на крака и ръкопляскаше с високо вдигнати над главата ръце. Беше последното голямо, блестящо състезание на кралица Илиана. Тогава още не знаехме това.

Всъщност истински последното беше републиканското първенство в София, но за него не искам да си спомням както за посрещането на аерогарата след Лондонското световно първенство.

„Силна съм — пише в дневника си Нешка през 1979 година, — силна съм, защото смея да им кажа истината, смея да се боря“.

Да, вярно е, но всичко се заплаща. Това, че казваш истината, че се бориш, не може да не засегне някои хора. Е, сега е дошъл техният момент да ти докажат силата си. Седнали са на съдийските си столчета и решават съдбата ти. Още преди да е започнало състезанието, знаеш какво ще стане, идваш да ми го разкажеш, за да ти поолекне, а не ти олеква. Силна си, но и те са силни. Решили са да ти дадат един жесток урок, за да не си въобразяваш прекалено много.

Не обичам атмосферата на зала „София“. Малка зала, малко хора побира, а много страсти. Публиката на тази, публиката на онази. В зала „Универсиада“ идват повече хора, за да видят състезанието, и тогава се вижда, че българската публика е и компетентна, и темпераментна.

— Решили са да направят от Даниела републиканска шампионка, за да ме заставят да я включа в състава за Страсбург. Ще съсипят Илиана…

В края на състезанието:

— Видя ли. Публиката ги освирка, смее се с глас, а те се правят, че не забелязват. Не знаех, че не само Илиана, а и Анелия е в немилост. И видя ли онова малкото как им обърка сметките. Дилянчето! Него пък съвсем го бяха пропуснали. Това, с което Даниела окончателно загуби шансовете си, е, че кастри всичко трудно, оригинално, всичко, което си струваше да се види. Казали са й, че трябва само да не сбърка и готово — републиканска шампионка. Само че някои не издържат на толериране. Нали съм ти казвала. Съсипаха ми Илиана…

— А Ани?

— Ще се справи…

Когато пиша част от това, което мисля за тези състезания (само много малка част, да се напише всичко е невъзможно, то ще звучи много грозно), тези чувствителни жени са ужасно обидени. Оплакват се наляво и надясно. Те се съсипват за благото на този спорт, а каква отплата!… И още един много страшен аргумент освен съсипването. Те са си дали младостта за този спорт. Не зная как биха си запазили младостта ако не беше грижата им за този спорт, а и не ме интересува. На мене ми е мъчно, че ми смачкват силното момиче.

Илиана щеше да остане, ако Нешка й беше казала — ти можеш да бъдеш световна шампионка в Страсбург. Толкова! Това беше достатъчно, но абсолютно невъзможно. Нешка никога на никоя не може да каже такова нещо. Както не може да смени жребия, така не може да даде надежда на някоя от своите три претендентки за короната. Това е тема табу. Всяка знае, че може да стане и може да не стане. Всяка се надява и знае, че няма никакви гаранции. Когато след Валядолид Лили пожела да се върне още веднъж да помогне на отбора, Нешка дойде у дома пребледняла, щастлива и разстроена.

— Ти не можеш да си представиш с каква новина идвам. Лили се връща!

Знаех вече какво е Лили за нея след толкова години и колко е трогната и благодарна. Разбирах и тревогата й.

— Знаеш ли какво си мисля. Лили не може да не се надява на първото място. Никога няма да го признае, но не е престанала да се надява. Лили страшно ми трябва, но предпочитам да си отиде, отколкото да преживее още веднъж този ужас…

— Каза ли й го?

— Не, разбира се, нищо не мога да й кажа. Освен всичко друго и аз не мога да престана да се надявам. Не мога да ти кажа какво точно чувствам. И съм много радостна, и ми е тъжно, и не зная как ще издържим тази година с нея — знаеш какво е, но никак не мога да се откажа да имам Лили отново в отбора. Не можех да си го пожелая дори.

И при двете завръщания на Лили в отбора някои искаха да се протоколира, че са против. Добре де, протоколира се.

Защо са против? И за Валядолид, и за Флоренция Лили беше страшно необходима на този отбор. Защото не искат да имаме отбор? Или защото се надяват, че Нешка ще се провали и ще могат да извадят протокола и да посочат историческата си роля в развитието на художествената гимнастика — аз предупредих! Много е важно…

 

Но след победата в Белград предстоеше световно първенство в Страсбург. Оставаха пет месеца, а Нешка искаше да се насрочи конкурс за ансамбловите съчетания. Тук вече нямаше кой да я подкрепи. Всички се опълчиха срещу нея. И аз.

Не, не защото се класираха на второ място в Белград — и първи да бяхме, пак щях да поискам този конкурс. Истината е, че отдавна вече не ми харесва българският ансамбъл. Въртим се все около едно и също, другите ни изпреварват. Крепим се още на стар авторитет, но дълго няма да е. Ще ни спада ансамбълът. Имам вече виждане за друг род композиция, искам да си защитя идеите. И какво повтарят всички, че искам да изместя и Златка, че на мене нищо ми не стига. Освен всичко друго искам българският отбор да бъде единен, да нямам противопоставяне на ансамбъл и индивидуални изпълнителки. И в крайна сметка никой не е казал, че ще спечеля конкурса. Златка има опитни състезателки, аз имам момиченца, които не са играли в ансамбъл.

Смятах, че не й трябва такава беля. Ако тези деца нещо сбъркат, ако станат втори, всички ще си спомнят победите и само победите на Златка и никой няма да й прости, все едно какво е направила с индивидуалните състезателки. А освен това, що за лудост е да иска конкурс. Забрави ли, че вече имаше такъв конкурс.

Каза преди години, че иска конкурс за ансамбъл и се яви срещу композицията на треньорки и състезателки от три дружества. Трябваше да изиграят по три пъти. След третия път — ансамбълът на Нешка явно по-добър. Я още веднъж, я още веднъж. Така до осмия път, като се надяваха, че момичетата й ще се объркат и сгрешат, но грешаха другите. Накрая след някакво заседание, в което беше, разбира се, една срещу всички, решиха, че ще приемат другия ансамбъл, защото не харесват музиката на Нешкиния. Музиката беше от Гершуин, на сборния отбор — от Красимир Тасков, пианиста на отбора. После Нешка видя в този ансамбъл много от елементите на своя, но и не мислеше да протестира. Казваше с ирония и тъга — все пак конкурсът не беше излишен…

Не, нищо не е забравила. Има идея и не може да се откаже от нея. Ще видиш какъв ансамбъл! Златка Пърлева не се съгласи на конкурс, оттегли се и остави Нешка да си прави и ансамбъла. И тръгна към тази композиция „Пролетно надпреварване“ с толкова радост, като че дълго е била без работа и сега не може да си навакса безделието. Това, след като беше подготвяла по две композиции на всеки уред на своите гимнастички. Това, след като не можеше да се види пролука в тези нейни пренаситени с работа и напрежение дни. Деспа Кателиева, Райна Афионлиева и Стела Милушева й помагат за отработването на детайлите, а тя чака с нетърпение страсбургските дни, очаква изненадата у своите колежки. Кой може да си представи, че е работила по две програми и ще се яви със съвършено нови композиции, а на всичко отгоре и с такъв ансамбъл. Е, разбира се, това радостно очакване на състезанието си е съпроводено и с „време не ми достига“, и с вечния въпрос — ами ако се провалим?

 

Този път Нешка ще се провали! — това е в атмосферата на тази амбициозна, нервна, напрегната, възбудена женска общност преди всяко състезание. Този път ще се провали! По всичко личи. Не може да не се провали! Това е казано и неказано. Точно, ясно и с недомлъвки. С надежда и страх. Ако може Нешка да се провали, а момичетата да побеждават! Да, но не може, затова знае ли човек какво иска. Все едно, докато се уточни какво искат, те знаят едно — този път вече тя ще се провали. После са забравили, после се радват, после са горди. Преди състезанието сноват нервно нагоре-надолу по чуждия град.

— Ще се провалим — казва в тези дни и Нешка. — Съдийките вече не могат да понасят българските победи. Омръзнахме на всички. Е, сега ще се обединят. Базата се вдигна ненормално много. Никой не държи сметка за разлика в трудност, в риск, в изпълнение. Масово се вдигат десетки. Все едно какво играеш.

— Разликата ти пак е толкова голяма, че не могат да не се съобразят.

— Да, твоята приятелка много добре ти обясни с какво се съобразяват.

Моята приятелка е една съдийка от Югославия. Много си я обичам наистина, всички много я уважават и е една от най-стабилните съдийки през всички тези години, но след Ставангер ми говореше колко й е мъчно за Даниела Бошанска. Знаеш ли, вашите са съвършенство, но на мене ми е на сърцето Даниела. Колко е смела, боже колко е смела тази Бошанска! Ти виждаш — непрекъснато е на границата на провала.

Обяснявам й на моята приятелка, че не я разбирам. Да вземем всяко съчетание на Бошанска и да го сравним с композициите на нашите момичета. С Лили например. Тогава тя беше пета. Нека видим какво прави Даниела и какво Лили. В композициите на Лили има два пъти повече трудност и риск, отколкото при Бошанска (три пъти по отношение на други именити претендентки и в това отношение Бранка е права, като говори, че е смела чехословашката прима). Защо се добива такова впечатление? Лили играе блестящо, хваща всички изхвърляния в движение, в игра под уреда, след пируети, тилни везни, серия скокове, хваща ги точно, без усилия, като че падат, привлечени от магнит, въпреки че момичето се движи по целия терен непрекъснато, променя посоката, насища времето и пространството с три пъти повече движение. Бошанска изхвърля уредите толкова високо, колкото и Лили (два пъти по-малко обаче), но уредът не иска да падне в ръцете й, а хвърчи малко извън терена, Бошанска тича и го улавя на самата черта. После точно, после пак тича и публиката я аплодира, защото не иска да греши. Защото в крайна сметка освен българките това е единственото момиче, което си разрешава риска. И аз я харесвам повече от другите, но не повече от нашите. Не, повярвайте ми, не защото са си наши, макар че не е без значение. И въпреки това мисля, че ако Даниела има предимства, ще ги призная. И не мога да се примиря с това, че така, както тича до критичната граница, ако успее във всички случаи да хване уредите, това ще й се зачете като предимство пред прецизната техника на нашите гимнастички, пред двойно по-наситената им програма и пред факта, че те в крайна сметка имат композиции, завършено гимнастическо произведение, което другите гимнастички и досега нямат, въпреки че във всички страни упорито го търсят.

Нешка е ужасена, че една от най-уважаваните съдийки не може или не иска да види това. Когато спорим с Бранка, тя ми казва — трябва да признаеш, че и другите са работили много. Признавам, но ти трябва да признаеш, че не са ни настигнали, че още са далече от гимнастиката на Нешка. Признавам, казва Бранка, но трябва да знаеш, че всеки напредък на всяка гимнастичка от друга страна вече е една надежда за всички, затова съдийките ще я поощряват.

Такааа! Това е положението! Има право на всичките си страхове Нешка. Има право и на тази неизкоренима надежда. Страхува се нощем, надява се през деня, когато води последните тренировки на своите момичета. Не може, няма да е справедливо, ако не победят. Защото нали вижда и тренировките на другите…

Нешка отдавна знае, че сама си е подготвила този капан, от който нито иска, нито може да излезе. Нейните композиции са изработени до такова съвършенство, че всяка най-мъничка грешчица вече кънти. Един вик на съжаление „Ооо!“, ако нещо наруши изящната линия. И едно отдъхване, че обръчът не е полетял навън, когато друга го гони. Да, но публиката, която съжалява за трепването и се радва, че не се е стигнало до провал, прави много ярко своите разграничения. Тя отделя съвършеното от неподготвената смелост съвсем категорично.

Публиката няма да допусне да се провалиш. Публиката ще те подкрепи, ще ги застави да те отделят. Е, може с по пет стотни, но ще ти дадат преднина. Казвам й го преди всяко състезание. Дори не усещам, че го повтарям непрекъснато всяка вечер преди голямата битка. Сега, когато се връщам назад, виждам, че това е било винаги най-голямата ми надежда, това и вярата, че момичетата на Нешка ще играят блестящо, но за тях в тази вечер не говорим. Да не викаме дявола. Я да си спят спокойно. Спят ли си наистина? Те си знаят…

От 10 до 13 ноември 1983 година в Страсбург се състоя Единайсетото световно първенство по художествена гимнастика. Пълен триумф! Нешка Робева е заминала за Страсбург с девет момичета, от които седем дебютантки, и се връща с девет световни шампионки. Абсолютна — Диляна Георгиева; вицешампионки — Раленкова и Игнатова заедно с Белоглазова; Диляна — шампионка на бухалки и лента; Лили — на топка и бухалки; Анелия — на обръч. Онези цаци от ансамбъла, четиринайсетгодишните — блестящи, възторжени, вдъхновени — наистина показаха една невиждана композиция. Отново кръжат треньорки и съдийки около Нешка. Блестящо! Фантастично! Невероятно!

След първия ден водеха Белоглазова и Куткайте и в нашия лагер се вдигна мътна вълна — Нешка да не си! Казвали й, съветвали я, но дебела глава, увира ли. За какво й била толкова трудност, за какво толкова риск. На, хората си играят простичко, като детска игра. Простичко, приятно, без грешки и ето какво става. Всъщност какво стана? Анелия си изпусна лентата. Другите играха блестящо. Ани също, без това изпускане. Всъщност не беше дори изпускане. Едно нечисто улавяне. Наказаха всички. Съдийките наистина отдавна очакват някъде да се пропука в българския отбор и колкото и да ме е яд, ги разбирам. Тях пък от години ги е яд на това огромно превъзходство. Сега им е дошъл моментът.

И на нашите треньорки им дойде моментът. Нешка Робева! Голяма работа! Ето, като върви, накъдето си иска, и никого не слуша! Трудност, и риск, и виртуозност! Много важно! Хората си карат според правилника: осем — осем, не двайсет и осем. Осем, ама точно изиграни трудни елемента. Точно трудни. Точно по правилника. Не свърхтрудни, дето само като ги гледаш, сърцето ти слиза в петите. Ами да, какво е това — нашите гимнастични като играят, дъх не можеш да си поемеш от напрежение.

Вървят, и говорят, и ръкомахат. И тази музика! Кой не й каза, че музиката на ансамбъла не е хубава. Никой не я харесва… Абе никого не слуша, това е! Ето сега какво стана…

Вървим към автобусите, които ни превозват от хотела до залата и обратно. Нешка я няма в този поток. Няма я и в автобуса. Сигурно е взела такси. Добре, че я няма. Дано не е чула. И да беше чула, нямаше да им обяснява, че и лекичко, и лесничко, и чистичко да играят нашите гимнастички ще ги пометат и Бошанска, и Хайди Краузе, и коя ли не от ГДР, от Испания, от КНДР. Не, няма нищо да обяснява. Дано не е чула…

В хотела е, в стаята, жълта-зелена. Всичко е чула. Чака да заключим вратата. Не иска никого да вижда. Не иска нищо повече да слуша.

— Виждаш ли какво ще стане с мене, когато загубим. Представях си го почти така, само не знаех, че дори няма да изчакат да свърши състезанието, че още след първия ден ще започнат. Виждаш ли, вчерашните победи нямат никаква стойност. И колко злоба! И никаква милост! Знаеш ли, в първите години, когато ми пречеха за всяко нещо и животът ми беше повече от забрани, често сънувах един сън — някоя ме дърпа за косите. Сега се усетих точно така — не на сън, а наяве, като че ме дърпаха за косите…

След победата един френски журналист писа, че Раленкова прилича на древногръцка жрица, Георгиева и Игнатова — щастливи, засмени, а българската треньорка е с лице на пребито куче. Не можех да го понасям този френски журналист. Как ще пише такива неща! Как може! Емил Манджаров ми донесе снимките от Страсбург и аз видях — действително лицето й беше като на пребито куче.

След победата, когато трябваше да се награждава ансамбълът, я търсиха навсякъде из залата. Цялата наша група беше мобилизирана да я намери. Никой не можеше да се сети да влезе в съблекалнята, където се беше свила на една пейка и заспала.

След победата френските журналисти писаха: „Когато българките се коронясваха…“, „Когато българките запалиха огньовете…“, „Български триумф…“, „Страсбург е в краката на Анелия Раленкова…“, „Блестящата Георгиева…“, „Фантастичната Игнатова…“, „Уредите в ръцете на българската шесторка оживяваха, те като че бяха продължение на движещите се тела…“, „Невероятните българки…“, „Прекрасни бяха балканджийките на Нешка Робева…“

След победата Нешка разбра, че по време на състезанието вече са я детронирали. Председателката на федерацията наредила на Райна Афионлиева тя да извежда Раленкова. Райна не можеше да приеме такова нещо. И правилно. Това оставаше.

След победата разгневените жени отново й простиха всичко.

След победата един български публицист писа: „Ние всички ви се радваме. Защо не се усмихнете, другарко Робева? …“

След победата Нешка Робева стана герой на социалистическия труд и беше наистина много щастлива.