Маргарита Рангелова
Нешка Робева (3)

Когато Нешка се появи за първи път на състезание, публиката беше така погълната, че не усети бурята и гърма, който падна и разцепи едно дърво точно до залата. После, когато излязоха и видяха дървото, онези, които са били най-близо до прозореца, си спомняха, че са чули нещо, някакъв грохот, но не са му обърнали внимание.

По този повод разказвах на Жулиета един анекдот, който разказват на студентите юристи. Съдели някого за убийство и той нямал друго алиби освен твърдението си, че е бил в съседната стая и не е чул нищо, защото чел много увлекателен роман. Съдиите не искали да му повярват, публиката — също. Тогава неговият адвокат така увлякъл залата със своето красноречие, че никой не чул дванайсетте удара на Биг-Бена, които иначе кънтели много отчетливо. Адвокатът попитал — някой чу ли, току-що е минал дванайсетият час. Никой не чул. Помолил да се провери дали не се е повредил прочутият Биг-Бен. Не, не се е повредил. Е, господа, виждате ли, щом заради речта на един обикновен адвокат никой в цялата зала не е чул, защо не повярвате, че моят довереник се е увлякъл толкова много от този голям романист и не е чул какво става в съседната стая… Така способният адвокат спасил… „убиеца“.

— А каква приказка им разказах сега на всички в тази зала с това момиче! Какво ще кажеш!…

Какво има да казвам. Момичето й беше чудесно. По-динамична, по-темпераментна, по-бърза състезателка наистина нямахме дотогава, нямахме я дълго-дълго след това, докато не се появи Диляна Георгиева…

И ето че идва ред да се решава съставът за Копенхаген. И започва най-тежката битка, която помни Жулиета, най-дългото заседание, на което съм присъствала аз. Колежките на Жулиета намират, че като я погледнеш от тази страна Мария — грозна, от другата — още по-грозна. Съчетанията й не увличат, скучни са и има много спорни моменти. Красимира — да, може да замине, има чиста линия в изпълнението. (Краси не е състезателка на Жулиета, така че се промъква без спорове твърдо в тройката.) А за Нешка сигурно не прави съвсем сериозно предложението си. Не може един разумен човек да иска това от тях — да решат да изпратят това момиче, току-що дошло в залата и с толкова неприемлива гимнастика. Тук публиката може да си го аплодира, колкото си иска, да вика „Браво!“, да става на крака, да го отрупва с цветя. Кой може да спре една публика да прави каквото си иска? Но да не забравяме: това е световно първенство и съдийките не обичат някой да се шегува с основните изисквания на гимнастиката. Жулиета може да обича риска, да си прави експерименти, но все пак сега става въпрос за представянето на българския отбор…

Жулиета изтъкваше достойнствата на своите гимнастички настойчиво, убедително. За Мария беше ясно, че няма кой да я измести от тройката, защото по-добра наистина нямаше, въпреки че на някои им се вижда грозна, като я погледнат „оттук“ и „оттам“, но за Нешка споровете се проточиха така дълго, че накрая не толкова убедени, колкото уморени, изтощени треньорките отстъпиха пред Жулиета. Тогава все още всяка можеше да си позволи да й каже, каквото си иска. По-късно щяха да говорят по съвсем друг начин, но преди Копенхаген се развихряше цялата омраза, цялата ирония, цялата мощ за борба. Жулиета спечели тази толкова тежка битка, без никой да разбере какво й е струвала. Накрая вече изглеждаше весела, великодушна, като че простила на своите опонентки. И трябваше само да завием зад първия ъгъл на БСФС, за да й стане лошо и да не може дълго време и крачка да направи, подпряла се на един ъгъл, прежълтяла, пребледняла. До нея Снежана Михайлова — объркана, разстроена. Чак когато Жулиета каза — аз ще си ви го върна!, разбрахме, че всичко си е наред…

В Копенхаген Мария изглеждаше блестящо, откъдето и да я погледнеш. Публиката горещо аплодираше българското момиче, което трябваше да стане абсолютна шампионка, а стана само шампионка на обръч. Красимира Филипова играеше чисто, прецизно. Съдийките, които особено много държат на това, би трябвало да поощрят Краси, но тогава България беше все още тера инкогнита, въпреки че е една от първите създателки на този спорт. Игра Нешка Робева и съдийките наистина подскочиха. Публиката усети новото, различното и го приветства бурно. Българският ансамбъл — също наказан като Мария, вместо на първо — на трето място. На другия ден вестниците, списанията, радиото протестираха: „Скандал в КБ хален“, „Некоронованата кралица“ (за Мария) с огромни снимки на първите страници, „Българската вихрушка Нешка Робева едва не промени досегашните ни представи за художествената гимнастика“. „Българската вихрушка“ стискаше първия си медал от първото си световно първенство щастлива, радостна. И заради медала, и заради публиката. И главно затова, че Жулиета е доволна от нея. Толкова се беше изплашила преди това! От сто места й разказваха какво се е случило на заседанието, как не са искали да я включат в тройката, как са предричали краха на Жулиета. Като си помисли само какво би се случило с нейната треньорка, ако тя се провали, не може ни да спи, ни да яде. Сега вече всичко е приключило, Жулиета й е казала „браво“ й това я прави щастлива. Е, разбира се, приятно е да разбереш, че си чак такава вихрушка, че да променяш представите за един спорт, въпреки че съдийките ужасно не искат точно това — някой да им променя представите. Нали са писали правилници, нали са на голямото състезание за да се слуша думата им и никой да не измисля нови, съвсем различни от познатото неща. Малко по малко да се променя — да, естествено е. Те поощряват такъв напредък, но чак да се прави революция! Казачок с въже. Луда работа.

Българската група се вълнува, бушува, плаче, проклина — нали са се събрали все жени. Обсъждат най-мъничките подробности, връщат се по сто пъти към всяка секунда от това състезание. Време много. Дълъг е пътят с влак от Копенхаген до София, има за какво да се говори и спори. Само че никой не спори. Абсолютно единни сме. Това на нищо не прилича! Това е безобразие! Това е толкова несправедливо! Това е направо безочие — да ни се вземат две титли! И защо все на нас ни се случва? И защо другите умеят да се възползват от какво ли не, а нас все ще ни наказват? Хана Мичехова игра въжето, оплете го и после отиде с едно пиронче при мадам Виланше. И й увеличиха оценката, и стана световна шампионка точно на въжето. А на нас!

Вълнуват се жените, припомнят си всяка секунда, реват, тръшкат се от яд и проклинат.

Само Жулиета е доволна. Както беше умряла от главоболие по време на състезанието, така сега е весела, щастлива. Как не разбират, че това, което се случи, е много повече от титли и медали. Ще стане Мария шампионка, и то неведнъж. И Нешка проби. Дадоха й медал, въпреки че много й се мръщиха съдийките, но затова пък как я прие публиката! По-възторжено, отколкото дори в България. Наистина на публиката никой нищо не може да й каже. Прави каквото си иска и не се радва на гимнастичките според класирането, а според играта. И ансамбълът. Не чуха ли каква буря беше при награждаването? И браво на журналистите — как точно отделиха и дадоха оценка на всичко.

Класирането! Можеш да се разплачеш наистина, като го видиш. Точно за него си плачеше българската група от Копенхаген до София. Седма — Красимира Филипова, девета — Мария Гигова, тринайста — Нешка Робева, трети — ансамбъл НРБ… Жулиета убеди своите момичета, че трябва да са доволни от всичко, че от тях на този етап тя е искала точно това — да покажат нова гимнастика, да я покажат силно, да се хвърлят и да играят, без да мислят за грешки. Сега са дошли в „КБ хален“ да направят впечатление, да се запомнят. Ощетени? Също не е лошо. Публиката много съчувства на ощетените. Важното е, че всички видяха, че са силни, интересни. Другото е подробности. Предстои Четвъртото световно първенство във Варна, на което ще победят, и то пред своя публика. Толкова беше убедена и убедителна, толкова беше уверена, че тази увереност се предаваше на момичетата и те се връщаха наистина със съзнанието, че са победителки, че са си свършили добре работата, че класирането на този етап няма никакво значение.

И започнаха такава подготовка, каквато тази зала не беше виждала. По онова време спортните лекари правеха едни изследвания, които привлякоха вниманието към художествената гимнастика на специалисти, които не искаха да я признаят, аеробният капацитет на гимнастичките е по-висок от аеробния капацитет на футболистите?

И ето че Жулиета се сблъска с непозната стихия. „Българската вихрушка“, усетила дъха на горещата зала, е неуморима, неизтощима, неудържима.

Виждаш ли как лудият експеримент се превръща в лудия шанс на треньорката, повтаряше Шишманова с огромно задоволство. Не, ти ми кажи как по друг начин мога да ги накарам да тренират толкова много, ако не е това ненаситно за работа и творческо търсене момиче. Та то наелектризира цялата зала. Как да е спокойна Мария, която има всички основания да се успокои. Та нали точно аз непрекъснато й повтарям, че първата най-голяма победа е завоювала сега. Казвам го, защото съм убедена, че трябва да й поддържам самочувствието. Но никакви приказки не могат да се сравнят с този порив на Нешка, готова да я застигне, да я изпревари и ей така, изпреварвайки я, да я погледне през рамо.

За онзи период Красимира Филипова, която е най-близко до Нешка, казва: „Видях, че тя не може да понесе нищо друго освен първото място. Тя не може да понесе дори когато седнем да играем карти някой да е пред нея. Е, разбира се, всеки състезател иска да е пръв, но при Нешка това беше съвсем друго. Беше мечта и болка.“

С мечта и болка трябваше да премине целият състезателен път на Нешка. Печелеше международни турнири между две световни първенства, идваха такива моменти, когато съдийките под въздействието на грохота на залата не можеха да й откажат първото място. Но в Скопие, във Варшава, в Белград на балканиадата, в Корбей Есон, не във Варна, не в Хавана, не в Ротердам. Не там където най-много искаше. Не и в София. Все едно дали заслужава.

Тогава всички приемаха една да се лансира, другите две да й помагат. Е, въпреки цялата ни дързост да не забравяме все пак, че сме от България. Кой ще ти пусне към върха повече от една гимнастичка. Мария вече си беше завоювала правото да бъде шампионка още в Копенхаген, въпреки че не й го признаха. После щеше да го потвърди три пъти — във Варна, в Хавана и в Ротердам. Трудно ще се намери гимнастичка, която да го повтори. Но тогава, още в зората на победите й, грижата за ореола на бъдещата рекордьорка беше поела Жулиета, а това вече значеше много. Трябваше да се научи да носи така короната, та никоя друга да не помисли, че би могла да посегне към нея. Конкуренция в залата — да, от това по-добро няма, но дойде ли ред на състезанието, то е друго нещо. Само в началото, още докато не беше взела връх, нашите съдийки си позволиха да дават преднина на Красимира Филипова от време на време и то за много кратко. После вече се знаеше — трябва да се укрепва авторитетът на Мария. Още по-късно, когато Мария напусна Жулиета и отиде при Златка Пърлева, после при Лили Мирчева, Шишманова променяше своята теория за лидера, но беше късно. Онези, които в началото й се съпротивляваха, твърдяха, че е била права преди, не сега. Лидер трябва да има и той трябва да се знае ясно, определено, без никакви съмнения. Да има самочувствие, да се поддържа това самочувствие на най-високо равнище. И да не забравяме — повтаряха това, което някога Жулиета твърдеше — заинтересованите страни четат внимателно какво става в страните със силен спорт. Съдийки, треньорки, състезателки трябва да знаят, че Мария върви от победа към победа. Е, може някога да сгреши. Човек е, не е машина. Ще се премълчи грешката, ще се поощри хубавото. Имаме готова, утвърдена шампионка, нея на световните първенства вече я чакат като номер едно. Това е…

Разбира се, никой не обяснява на състезателките една такава стратегия. Те си се борят за това първо място и много по-късно ще забележат, че то е трайно заето. Много по-късно, едва преди последното й участие в световно първенство, щяха да кажат на Нешка: „На тебе още в самото начало ти е определено второто място в българския отбор. Шампионка няма да станеш, но ще подкрепяш Мария все едно дали се обичате, или не. За България всеки медал е много нещо. Шампионската титла — вече признание за сила.“

След Копенхаген, разбира се, и наум не може да й дойде такова нещо — на тебе ти е определено второто място. Бърза, наваксва пропуснатото през онези шест-седем години, когато нейните съотборнички са тренирали, състезавали са се, губили са и са печелили, минали са през цялата тази многостепенна подготовка на разряди и на търсене на признание и на своето място в класирането, когато са се размествали и намествали пластовете, за да се види коя ще е шампионката. Тези момичета, с които тренираше Нешка, тези от другите отбори, с които се срещаме на състезанията, бяха приели естествено водачеството на Мария. Бяха го признавали многократно като деца, в трети, във втори, в първи разряд. При кандидат-майсторките и майсторките. То беше дълга, упорита борба, докато вземе връх над всички. И сега идва едно момиче, на което не са познати тези закони, и се бунтува, и иска така изведнъж да застане начело. И се сблъсква толкова често с някаква непреодолима стена.

На една двустранна среща в Белград, когато Нешка беше изтеглила най-хубавия жребий да завърши състезанието и не се чувстваше добре, си размени номера с Виолета Еленска. Така, пред целия онемял от изненада отбор. Победи Виолета. Така силно не я бяхме виждали да играе. Жулиета не можеше да се съвземе от яд.

— Не, ти можеш ли да ми кажеш защо не се смени с Мария. Нали й е ясно, че Мария трябва да е първа. Как така Виолета! Защо Виолета?

— Защо не попиташ нея?

— Питам я, мълчи.

— И аз я питах. Не мълчи. Казва, че ви е много погрешна тактиката да изтиквате един лидер и да смачквате другите. Всяка трябва да има шанс. Ето как играла Виолета, когато видяла, че има възможност да победи. И още нещо искала — да се види колко голяма е ролята на жребия и как, когато дирижирате жребия, дирижирате и класирането.

— Така ли! И какво още ще ми каже да променя в тактиката и стратегията?

— Мисля, че все пак е права. Видя ли как игра Виолета. Колко воля да докаже…

— И какво като е права! Сега вестниците ще пишат, че Мария е победена от петата в българския отбор. Да беше поне Нешка…

Да, тогава вече си бяха подредени: Мария, Нешка, Красимира, Румяна, Виолета, Вера… И така си вървяха. Е, може да се получи в едно или друго състезание леко разместване между втората и третата, четвъртата и петата, но толкова. Примата си е прима.

Нищо повече не попита Жулиета тогава, но дълго се сърдеше. Дълго след това повтаряше:

— Не, ти можеш ли да ми обясниш как така ще ми прави такава демонстрация. Пред целия отбор! Протест против системата. Така ли?

— Защо не искаш да забравиш този случай?

— Ами тя го направи нарочно така. Точно така, че да не го забравя. Може за себе си да е права, но не бих искала да се повтори. Какъвто ред съм установила, такъв ще се спазва.

Не зная какво й е казала тогава, но повече никоя никога не си размени стартовия номер…

На тебе ти е отредено второто място в нашия отбор още от самото начало. Добре, че не го е знаела в началото. Щеше да обърне гръб както в хореографията и да тръгне да търси абсолютната справедливост.

Всъщност дойде такъв момент, в който Нешка обяви, че напуска ВИФ, изтеглила си е документите, вече е приета в Юридическия факултет, иска да става следовател. Всички опити да я разубедим срещаха едно съвсем познато Нешкино упорство. Решила съм! Това, което успях да измъкна като оскъдна информация извън това „решила съм“, беше „съобщението“, че търси абсолютната справедливост. Че иска да служи на правда, гарантирана от закон. Беше малко неясно, малко абстрактно, но и съвършено ясно какво е предизвикало този бунт. Не беше Жулиета човекът, който щеше да й обещава нещо, което не може да й осигури — справедливост в един толкова субективен спорт като художествената гимнастика, където съдийките, като изчерпят или още преди да са изчерпали аргументите, казват: „Това не ми харесва“ или „Това много ми харесва“.

Колко трябваше да й говоря, че абсолютна справедливост няма никъде и че като обичаш нещо, трябва да направиш всичко, което е по силите ти, за да го приближиш до идеала си, не да бягаш от него и да търсиш някакви ефимерни абсолюти. Нешка никога не е обичала отвлечените понятия. Мога ли да й кажа как ще се промени обстановката в този спорт? Говоря, разбира се, общи неща. Ще се сменят поколенията, ще дойдат те, младите специалистки, изпитали на гърба си несправедливостта, ще се борят… Е, и? Нищо. Не зная как да отговоря, на това „Е, и?“

Трябваше Жулиета да каже само няколко думи, за да се свърши с мечтата за следователска кариера: „Ако ти до двайсет минути не си изтеглила документите и не дойдеш тука, където те чакаме с Маргарита, нито ще ме видиш, нито ще ме чуеш!“ Толкова. Никакви аргументи. Жулиета вярваше в себе си. Вярваше, че никое от нейните момичета не може да я замени за нищо. Всъщност единственото момиче, на което можеше да разчита във всичко докрай, беше точно най-амбициозната, Нешка.

Трябваше да продължи тренировките с някаква нерадостна горчилка от съзнанието, че нещата в този спорт са подредени въпреки привидната борба по състезанията.

Трябваше да продължи с надеждата, че все пак всичко подлежи на корекция. Трябваше да продължи, защото това вече беше влязло в кръвта й. Трябваше да продължи, защото беше вече част от това неповторимо нещо — гимнастиката на Жулиета.

Години по-късно първата нейна състезателка щеше да си признае: „Вечери наред се заканвах — утре ще й кажа. Вие може би сте желязна, но аз не съм. Аз съм си едно съвсем обикновено момиче. Нямам желязна воля, нямам желязна издръжливост, нямам и желязна амбиция. Заспивах с тази надежда, че утре ще бъда толкова смела, че ще й кажа всичко точно както си го мислех, и се събуждах с надеждата, че Нешка ще ми открие още някоя тайна на нейната неповторима гимнастика. И с убеждението, че не мога да кажа нищо, което ще я огорчи. Та тя беше тръгнала да прави революция в този спорт и необичайната привилегия, че съм й първата състезателка, с която иска да наложи своята съвършено нова програма, правеше снощните ми «закани» смешни и неизпълними. Започнах да тренирам с целия ентусиазъм, който можеше да се измери в мене до новото избухване — утре ще й кажа, че не съм желязна… Убедена съм, че Нешка не е разбрала никога за това мое люшкане между пълното признание, че е сбъркала с мене, че не съм силната личност, която с цената на лишения, безсъния, гладуване, един изключителен режим ще стана модел на нейните представи за гимнастика, и за желанието някога да ми каже — браво, това исках да покажа. Браво, Валя, това търсех през годините…“

Но това беше години по-късно. Сега Жулиета се пържеше на един огън, чиято горещина Нешка щеше да усети много по-късно.

Тичат момичетата на Жулиета по горещия пясък в Созопол. Потъват до глезени. Гледат ги другите спортисти. Защо го правят! Заздравявали си краката! А, нека, те пък се пекат и плуват. И по-приятно и също полезно. Бягат момичетата на Жулиета в снежната буря на Белмекен. Гледат ги лекоатлетите на ГДР. Защо бягат в бурята? Каляват си волята! Така ли? Много интересно. Излизат момчетата и бързо се прибират, а онази бременна жена, треньорката на българките, е взела на буксир най-русичкото момиче, шампионката. Чакат ги с нетърпение да видят какво ще стане. Сигурно ще припаднат. Не, не припадат. Уморени са, но нещо се шегуват, смеят се. Тренират в тесни, в студени, понякога в недостатъчно осветени зали. Защо, когато световното първенство ще бъде във Варна? Домакини сме, защо Жулиета не използва предимствата на домакинството? Да привикнат със залата в Двореца на спорта. Не, трябва да свикват с всички условия, има достатъчно време да привикнат към варненската зала. С хубавото лесно се свиква. Нека минат през всички възможни трудности. Нека знаят, че всичко могат, че са издръжливи. Внушавам им през цялото време, че в сравнение с това, което сега понасят, състезанието ще е като една почивка.

Дойде и Четвъртото световно първенство във Варна, очаквано с толкова тревога и надежда. Така упорито търсеното предимство трябваше да зашемети съперничките. И ето че в навечерието на състезанието тогавашната председателка на българската федерация по художествена гимнастика буквално двайсет дни преди „битката“ си спомня, че на едно от заседанията на международната федерация се приело в съчетанията на въже като задължителен елемент да има изхвърляне. Всъщност тогавашната председателка на международната техническа комисия Берт Виланше беше видяла това изхвърляне най-напред у нас. Правеше го Виолета Еленска на едно републиканско първенство и мадам Виланше беше във възторг. Няколко пъти подчерта, че това е много интересно, а Жулиета се ядоса, че Лили Мирчева, а не тя, се е сетила за това движение на въжето и, разбира се, и наум не й идваше, че може да вземе един чужд елемент за своите композиции. Тя трябваше да изненадва, не да повтаря. Така беше и с едно подритване на обръча, което правеше Виолета. И то стана като че забранен елемент, въпреки че голямата треньорка не можеше да си прости, че едно толкова оригинално хрумване не е нейно. Само че сега беше длъжна да повтори елемента на Мирчева, и то в композициите на трите си момичета. И то спешно. В най-напрегнатото време. Двайсет дни преди световното първенство.

Беше ядосана на Чакърова, на Виланше — и най-много на себе си — трябваше да го предвидя! Нищо. Заключи тренировъчната зала точно в разгара на най-големия интерес към тренировките на българския отбор. Не искаше никой да вижда, че нейните момичета повтарят най-много едно движение — изхвърляне на въже със завързани очи. Представям си каква буря би се надигнала срещу нея, ако някой можеше да надникне в тези дни в залата. Сега само едно изтощително любопитство. Защо с вързани очи? За да не ги притеснява новият елемент. За да забравят, че са го прибавили в последния момент в съчетанията си. За да знаят, че щом могат да го хващат със завързани очи, съвсем сигурно ще го хванат и като гледат, разбира се. Няма нищо страшно. Под такъв девиз минаваха тренировките им през тези две години, докато се готвеха да превземат световния връх в своя спорт.

През тези две години Жулиета експериментира, търси освен нова гимнастика и екстремни ситуации, които ще докажат на нейните момичета, че всичко могат. Беше чула за японска система в тренировките — след като дневната програма е приключила, обявява още една тренировка. Когато вече дъх не могат да си поемат — още веднъж. Отначало мислеха, че се шегува. После се убедиха, че могат. И дори към края са по-бодри, по-съсредоточени. Правеше го рядко, но пак с таз цел — да знаят, че са силни, че имат резерви. И бягането по пясъка, и бягането в белмекенската виелица, и „японската тренировка“ — всички тези допълнителни и непосилни на пръв поглед натоварвания най-добре понасяше Нешка. Ако можех да имам само толкова упорити и издръжливи гимнастички, никога няма да се откажа от треньорската работа, казваше понякога Жулиета, когато умората я налягаше и говореше за оттегляне. Никакви проблеми с това момиче. И никога не е казало, че нещо го боли. Другите, като нещо им натежи, все се разболяват. Често ги хващам, че симулират, като не знаят какво точно ги боли. Нешка понякога ме плаши, като виждам, че прави и това, което на мене ми е изглеждало невъзможно. Трябва да ти призная, че когато ми казваха, че не може да се наваксват толкова много години за толкова кратки срокове, и аз не съм си правила илюзии, че ще достигне във всичко най-големите. А ето че ги настигна и в много отношения надмина. Освен това има нещо в повече, което те, и да имаха нейната упоритост, няма да могат да постигнат. Темперамент и динамика — това й е дадено от природата. Усет към танца — никой няма да го има в такава степен и още десет години да го създава. То си е искрица божия. Или я носиш, или я нямаш. Това си е.

Най-готова за световното първенство е Нешка. Така излиза през третата година от подготовката й…

В нощта преди състезанието, когато „Спортпалас“ вече е притихнал в сън, а Жулиета място не може да си намери от радостна и тревожна възбуда, че ще покаже нова, невиждана гимнастика, изведнъж каза — най-готова е Нешка, но шампионка ще стане Мария! На нея й прилича короната… Ама какво значи прилича й короната! Която я спечели, на нея ще прилича. Нешка спадна точно в последните дни преди състезанието. Мария се организира, мобилизира, става все по-хубава с всеки нов ден…

То е естествено, когато едната спадне, другата да се надигне. Борбата между двете е влязла в такава фаза, че всичко е опънато като струна и се чува и най-тихото звънтене, недоловимо за другите. Тогава още не знаех, че Нешка е чула един разговор между Жулиета и Чакърова. Подреждали жребия и треньорката все въртяла нещата така, както ще е най-удобно за Мария.

Значи не е вярно, че и трите готви за шампионска титла, както непрекъснато твърди. Значи всичко се върти около Мария, а те ще трябва да й помогнат, да са един добър фон за примата. Ще видим! Заканвала се Нешка, но както се заканвала, така и от време на време клюмвала. Какво има да видим — всичко е ясно. От ясно по-ясно…

Не знаех, че е чула този разговор. И Жулиета не знаеше. Просто забелязваше разликата в настроението на двете силни гимнастички и съвсем правилно преценяваше, че на Мария й прилича короната, а аз се бунтувах на това предрешаване преди състезанието. През деня журналистите я питаха коя ще е шампионката. А Жулиета се смееше весело, като че вече е победила — една от трите българки, защото на трите съм дала шампионска подготовка и сега-засега няма друга треньорка с три толкова силни. А при силна тройка шансовете за една са много по-големи. Тогава не ме ядосваше с това, че предрешава състезанието. Една от трите българки, казано с толкова увереност, ми звучеше като най-хубавата музика в този ден. Сега ме беше яд. Беше казано име. Струваше ми се като предателство към другите две, а Жулиета ме убеждаваше, че не е предателство, а задължение на треньора да отчита точно ситуацията.

Шампионка стана Мария. Вицешампионка — Нешка. Залата — препълнена, възторжена. Децата във Варна скандираха: „Дайте й короната!… Нешка няма грешка!“ Дадоха й короната на Мария, а Нешка и досега я приветстват навсякъде в страната с това варненско „Нешка няма грешка“. И досега обяснява — ами, много са ми грешките, — но никой не й вярва…

Щастлива ли беше вицешампионката, любимката на публиката, като игра действително много силно и остана на второ място? Никога не пожела да говори за това състезание. Чествахме победата и помня победителката. Къде беше Нешка? Защо не можаха да я намерят? Търсиха ли я? Всички бяхме толкова радостни. Кой да помисли какво й е на втората. Сега Нешка винаги е при втората, при третата след победата. Шампионката е при всички, треньорката при тези, които са били на косъм от победата. Може би защото знае как се чувстват във вечерта на тържеството…