Маргарита Рангелова
Нешка Робева (8)

Още преди тръгването за Амстердам Иван Абаджиев я предупреждава — внимавай, сега ще се върнеш с шампионки, със слава, пази се от звездната болест. За тебе самата съм спокоен, но момичетата са ти малки, лесно може да им се завърти главата. Това не е толкова безобидно заболяване. Срещал съм се с него, патил съм. Първите симптоми — нещо го боли, не знае точно какво, ама не е добре и е най-добре да не тренира…

Нешка се смее нервно. Знаеш ли какво ми казва Абаджиев — ще се върнеш с шампионки, внимавай да не им се завърти главата. Те да станат шампионки, от друго не ме е страх. Интелигентни са ми момичетата, не могат да се разболяват от никакви звездни болести. Да са ми живи и здрави… Много по-късно щеше да си спомни предупрежденията на големия треньор. И то по същите симптоми — нещо ме боли, ама не се знае точно какво е.

Веднага след завръщането от Амстердам — в тренировъчната зала. Победата си е победа, радостта — радост, но ни чака много работа, казва Нешка и усеща глухо недоволство. Каква толкова работа, хората толкова много ги харесаха, кой не дойде при Нешка да й каже, че е отишла пет години напред!

— Искам от всяка от вас да търси нови елементи. Това, което никоя досега не е правила, това, което никой още не е виждал в художествената гимнастика. Не може да не намерите — вече натрупахте много умение. То ще ви доведе до новото.

Защо ново? Нали това, с което победиха само преди две седмици, беше връх…

— Всичко, което сте показали в Амстердам, ще се повтори от други гимнастички в Мюнхен и ще загуби своята стойност на връх…

Възраженията са на Илияна и Лили. Анелия знае, че ако иска да влезе в тройката, трябва да ги изпревари. Друг избор няма. Нея вече специалистките са я отписали. Два пъти резервата! Как не! Кой ще й обърне внимание. Всъщност обръщаха й внимание. Дори премного. Не я искаха. Българските специалистки я отричаха, не признаваха правото на Нешка да работи с нея. Защо да си губи времето? И откъде толкова загриженост за времето й. След Амстердам вече не можеха да се съберат и да решат — отстранява се от подготовка, както се събраха и решиха преди година за Валентина Ганева и Тереза Карнич. Нешка вече нямаше да се остави да й се месят така грубо и безцеремонно в работата. Победата й даваше поне това предимство. Не преставаха атаките — нищо няма да излезе от Анелия, не я харесват чуждите съдийки. Не беше вярно. Чуждите я харесваха. У нас трудно вирееше Анелия. А ставаше все по-голяма. Нешка сменяше и сменяше композициите на Ани, търсеше нещо дълбоко и скрито и потискано в това мълчаливо момиче, което таеше всичко в себе си. Никой не знаеше как преживява това нехаресване на нашите съдийки. Никой не знаеше как понесе два пъти положението си на резерва. Никой не знаеше каква радост и каква надежда носи от това непрекъснато изпреварване в тренировките.

Нешка знаеше колко й помага с упоритостта си. Не само с това, че те двете непрекъснато доказваха колко погрешни са прогнозите на специалистките, а и затова, че онези малки примадони виждаха — няма място за отпускане. Малко преди световното първенство в Мюнхен на един турнир в Дания Анелия получи признание, каквото до момента не беше получавала. Залата я аплодираше така бурно, че момичето най-сетне повярва в себе си. На другия ден на първа страница във вестниците се появи снимката й както някога на „некоронованата кралица“ Мария Гигова. Сега — в огромни заглавия. „Анелия Раленкова — невероятна пластика и грация“. Две седмици след това на републиканското първенство в София имахме три шампионки. Винаги сме имали по една, през 1981 година бяха три — Раева, Игнатова, Раленкова. И това за Анелия, която явно беше изпреварила вече съотборничките си, беше голямо признание. За Нешка също. Беше удържала първата си победа в битката за това толкова настойчиво отричано момиче.

Търсете новото, невижданото, от никого досега неправеното — искаше Нешка между Амстердам и Мюнхен. Търсете новото — това си беше постоянното искане между две големи състезания. Състезателките да участват в творческия процес е задължително — казва често треньорката. Отначало това, което показват като ново, е някой елемент от някоя от големите гимнастички. Децата хитруват, защото не могат да направят нищо друго. Още много малко знаят, за да измислят. Но постепенно, постепенно, с повече настойчивост и търпение този навик се изгражда. Затова пък колко са горди, когато треньорката извика всички в залата и каже — сега вижте какво е намерила Илиана, Лили, Ани… После ги кара този признат вече от всички нов елемент да се опише в дневника на състезателката. Това е нещо като патент. В художествената гимнастика още не са въвели това патентоване от международната федерация както в спортната гимнастика, но едва ли е и възможно да се въведе. Така динамично се развива този спорт, толкова бързо се променя, толкова много нови елементи на всяко състезание… По време на световно първенство по спортна гимнастика телевизионните коментатори казват поне по двайсет пъти „салто Делчев“, „прескок Цукахара“. Ако трябва да изброяват елементите на Раева, Раленкова, Игнатова, в състезанията по художествена гимнастика трябва да чуваме непрекъснато да се говори за тях, докато играят гимнастички от цял свят, и да не може да се чуе името на момичето.

Търсете новото, от никого ненаправеното, казва Нешка, докато нейната глава е пълна с музика. Всичко в тези дни в тази жена е музика и движения. Всяка вечер, често до осъмване, слуша плочи, касети. Записи от цял свят. Класическа, забавна, фолклорна музика. Напрегната, търсеща, цялата настръхнала да не пропусне най-хубавата музика. За въжето на Анелия, за бухалките на Илиана, за обръча на Лили…

През деня гледа творческите тренировки на своите момичета и това търсене на нови елементи. И както ги гледа, вече вижда нещо, което момичетата още не могат да видят. Добре, а сега опитай в обратната посока и рязко обръщаш, и силно изхвърляш… Така, и тялото трябва непрекъснато да се движи, да се движи.

Чак до Валядолид гимнастичките от другите страни очакват уреда, след като са го изхвърлили на два метра над главата си, с две протегнати нагоре ръце, уплашени да не го изтърват. Момичетата на Нешка започнаха с това, че докато уредът лети до тавана, тялото се движи, гимнастичката играе, бухалки, обръчи, въжета се хващат от невъзможни положения. Неочаквано, ефектно, красиво. При норматив 8 свръхтрудни елемента още по онова време Анелия има 28, Илиана и Лили — по 24–25. Броят ги треньорките. Съдийките се стараят да не забелязват тази разлика, защото е наистина огромна и разликата в оценките трябва да й съответства. Но не съответства. Българките изпреварват с пет, с десет години, но в оценките това понякога се отразява в пет стотни от точката. Нищо! Както и да го мерят, все е премерено добре. Българките вече не могат да не побеждават. Тяхната треньорка им осигурява винаги толкова голяма дистанция, та да не могат да не получат онези минимални пет стотни разлика.

По-късно, след години, когато Бианка пита — а сега какво изразява музиката, по която играя, Нешка й казва какво казал Стравински, когато му задали същия въпрос за „Пролетно тайнство“: „Музиката нищо не изразява. Тя изразява себе си“. Една и съща музика може да се приеме по хиляди различни начина. Много е важно кой я слуша, кога я слуша, в какво настроение… Постановчикът също я възприема по свой начин.

В началото Нешка иска да ги научи да си изграждат свой образ, да търсят свое настроение, свое чувство за всяка музика. И тръгва да търси заедно с тях образа. Всъщност на първо време им го създава. Години, години, докато дойде моментът, в който ще иска те да й разказват „приказката“, когато са чули музиката. Дава на Илиана да чете „Алексис Зорбас“, да чете „Спартак“, защото ще поставя лента по музика от „Зорбас“, обръч по музика от „Спартак“.

— Илианче, това е бунтът, който, веднъж тръгнал, повлича, помита. Възторг и нова, още по-голяма решимост, и отчаяна дързост! Във втората част е отчаянието, мъката. Представи си, че си жената на Спартак и покрусата, която изживява една жена, загубила такъв мъж.

— Другарко, в тази мъка непременно има и бунт. Жената на Спартак не може да е само отчаяна…

Илиана страшно се увлича в такива тренировки. Откъде това дете може да разбере бунта на Спартак и отчаянието на жената? Как може да покаже толкова женска сила, толкова категоричност във всеки жест. Има нещо, което те кара да настръхнеш.

Много по-късно, когато подготвяше Лили за Страсбург, беше направила постановка по една популярна песен на Жак Брел — „Не ме напускай“. Една композиция, която изобилства с трудни, ефектни елементи. Както казват в спортната гимнастика — цялата във висша трудност. Чудесна, но и когато Лили я играе без грешка, нещо не достига. Започват съвети от всички страни. Във Франция обичат Брел. Ще се провали Лили, няма да я харесат така. Гледа Нешка какво не й достига. Ами не носи настроението на песента. Обяснява. Лили слуша внимателно, започва да играе и бърчи вежди, за да покаже, че ще страда, ако я напуснат. На Нешка й става смешно, Лили се обижда и плаче. Лили е дете, още не знае, че страданието не е само сбърчени вежди. Тя ще си остане дете и на двайсет години и едва накрая, едва в последните състезания ще играе истинска женска гимнастика и ще се види какво голямо богатство е това момиче за българския отбор.

Нешка не иска усмивка, тъга, възторг. Такова нещо не може да се иска. То трябва да дойде отвътре.

Илиана вярва, че изразява помитащата сила на бунта на Спартак и съкрушителната мъка на жената на Спартак. Публиката не знае в какво точно вярва момичето, но усеща силата и накъсва композицията с това „Браво, браво!“, което Илиана страшно обича да чува. Момичето наелектризирва залата и залата него. Така играта му става все по-мощна, все по-вълнуваща. Всичко започва още от тренировъчната зала, още при поставянето на композицията, още когато Нешка й е дала музиката и й е разказала „приказката“, оставяла я е да слуша и да живее с мечтата за новата си композиция, когато дойде ред да започне „истински“ да я играе.

Лили е дете. Лъчезарно, радостно, въпреки че често плаче. То е от яд, от инат, от непоносимостта към големите натоварвания. Плаче, но не страда. Всичко е като лятна буря. Избухне и премине. Най-талантлива от всички. Може всичко в гимнастиката. И Нешка търси върховите граници на това можене, прави силни композиции на Лили, в които се показва техническо съвършенство, търси доброто настроение, което публиката усеща. Лили не се бунтува, не е покрусена, не е отчаяна. На нея такива приказки не й се разказват. Лили непрекъснато се усъвършенства, трупа нови и нови качества въпреки яростната си съпротива, въпреки този вечен затормозяващ въпрос — не може ли по-малко? — въпреки непрекъснатото твърдение, когато се стигне до нова промяна — това няма да мога да го направя никога.

Повече от година Нешка не може да разбере какво има в това стройно като газела, гъвкаво като пантера, темпераментно момиче. Има нещо отчайващо дълбоко и изплъзващо се. Колкото повече промени прави, толкова по-дълбоко става. Нещо й убягва тъкмо когато мисли, че се е докоснала до сърцевината. И нова смяна. И нова. И все повече се показва бъдещата голяма гимнастичка. Най-голямата, която е имало в този спорт. Гимнастика, танц, пластика, ритъм и нещо, което сякаш идва от недрата на земята. Някаква дива сила. Ани търси, Ани повтори… Двайсет, трийсет пъти повтаря един елемент, а е все различен. Нешка наблюдава внимателно и от време на време казва — стоп! Ето това повтори! И отново гледа, и търси, и вижда вече бъдещата композиция.

В отбора е дошла и Диляна. Доведе я майка й — Виолета Георгиева от Пазарджик. Виолета отдавна знае, че няма какви върхове да търси. Ясно е, ако иска някое момиче от нейния град да стане истински голямо, при Нешка трябва да дойде. По-късно Виолета щеше да се гордее, че първа от всички треньорки е прозряла тази истина. Действително първа. Навремето искаше да й даде Надя Ласева. Наистина имаше нещо интересно в това момиче, можеше да стане голяма гимнастичка, но федерацията отказа категорично да разреши на Надя да тренира при Нешка. И то във времето, в което се чувстваше най-остро липсата на гимнастички.

Нешка не искаше да взима дъщерята на треньорка. Още не знаеше какви конфликти можеха да произлязат от това и не искаше да мисля. Конфликти дал господ и без Диляна. Победи настойчивостта на Виолета и това, пред което Нешка никога не може да устои — талантливо е! Има нещо в това момиче. Талантливо е! Има зрънце, което не бива да пропада, Виолета много добре знае докъде може да стигне, докъде не. Основата му е добра. И ето я Дилянчето в отбора. Дълго всички я приемат като много малка, като най-малката, като детето. Дилянчето. А е по-голяма от Лили Игнатова, но те са от толкова години вече в тази зала заедно, толкова им е минало през главите, че не мерят възрастта по календарните дати, а със зрелостта, получена в тези дни, пълни с труд, с амбиция, с отговорност. Отначало Дилянчето наистина си расте като дете до тези момичета, които се подготвят за световно първенство.

Вече е ясно. Няма контролни, които довеждат до кризи треньорката. Контролни, разбира се, има, но сега тя допълнително си раздава правосъдие. Понякога казва на първата, че не е доволна от нея. Това, че не е изпуснала уред, още нищо не означава. Не се ли вложиш изцяло, започнеш ли да показваш някакви проценти от възможностите си, не те признава. Третата трябвало да бъде първа, казва понякога Нешка, И колкото и да й е криво на първата, колкото и да се притеснява от неспоменаването втората, колкото и да потиска радостта си третата, всички знаят, че това е точното класиране. Защо Нешка вика съдийките, щом после си прави своето класиране и момичетата вярват само на него? Ами да чуе и чуждото мнение, а и момичетата да свикват със състезателната обстановка.

— Защо искаш да им чуеш мнението, като не го признаваш?

— Не е така. Винаги има по нещо, което трябва да се чуе. Не е вярно, че никого не слушам. Всичките ги слушам.

— И най-често правиш обратното на това, което те съветват специалистките…

— И това си има своята стойност. Много внимателно слушам. Вече все по-малко споря. Спорът си продължавам после, когато остана сама, и никак не ми е излишен. Понякога, когато чуе другите, на човек му хрумва нещо, за което преди не е мислил. Може би е зреело някъде у него, но се е спотайвало и трябва да бъде провокирано.

В художествената гимнастика отдавна се знае, че въже и бухалки се играят на бърза, ритмична музика; топка и обръч — на бавна, лирична; лентата — на смесена. Закон! Неписан, но строго следван. Нешка решава, че Илиана ще трябва да промени някои представи. Защо точно Илиана? Защото вече е „кралица Илиана“. Въпреки че след Амстердам други ще стават шампионки, докато играе, Илиана си остава законодателка на модата. Може да загуби някоя десета, пет стотни в битката за титлата, но нейната гимнастика се помни. Публиката я приема възторжено, устройва й специални овации, жали я, че не е на върха. Жали се и Илиана, когато състезанието е минало, но нищо не спестява, за да спечели титлата. По-силно от това невероятно силно желание да бъде първа е да играе така, че да подлуди всяка зала, в която се е появила. По-късно други щяха да поставят този въпрос — защо да играем силно, като е обикновена продукция. За Илиана нямаше обикновено и необикновено състезание. Тренировка да е, един човек да е влязъл отвън в залата, Илиана е вече мобилизирана, силна, ярка.

И така — бухалки на „Лебедово езеро“ от Чайковски. Разбира се, веднага се чуват протестите — как, този груб, безизразен, дървен уред и „Лебедово езеро“! Тази жена наистина прави, каквото си иска, но трябва да държи сметка и за това, че никой няма да приеме тези бухалки.

Нешка не се безпокои от това — в началото присъдата винаги е една — невъзможно! По-късно ще кажат — никога не съм си представяла, че може така да изглежда. Ще го кажат по-късно, когато победим. Нека сега си протестират. Много често това, че фантазията на мнозинството е стигнала дотук, а някой иска да отиде по-натам, става повод за дългогодишни забрани и спиране на развитието, но за определен период. Не може безкрайно. Колко дълго не искат да признаят, че въвеждането на оркестров съпровод носи богатство на гимнастиката. Нищо, ще го признаят. Този консерватизъм не идва непременно от старите. Няма млади и стари в това отношение. Нещата да останат, както са си. Настояват хора, които искат нещата да си вървят по отдавна установен начин, та да не се затрудняват. Без рискове, без експерименти, защото ако рискът, смелият експеримент си пробият път, ако с тях се стигне до победи, то ще ги затрудни. Те не са свикнали да търсят, а да повтарят. Оттам идва конфликтът. Няма нищо страшно. Тези бухалки не могат да не спечелят, защото ще ги направя така, че да бъде невъзможно да ги оспорват. Илиана ще ги изиграе така, че да бъдат аплодирани, не отричани. Искам да докажа, че няма бърза музика за бухалки и бавна музика за обръч. Всичко зависи от това, как ще се направи. Всичко зависи от великото чувство за мярка…

С цялата си страст към риска, към експеримента Нешка непрекъснато повтаря на момичетата, от които създава най-големите гимнастички, че никога не трябва да забравят великото чувство за мярка. Нищо излишно, нищо прекалено. Посочва като един от най-големите грехове преиграването. Нищо изкуствено, непочувствано. Публиката е много чувствителна, много прецизен барометър, не търпи фалша. Не си ли вложил всичко, което има у тебе, спестил ли си се — усеща. Неизвестно как, но всичко усеща. Слушайте публиката!…

Илиана слушаше публиката и чуваше, че нейните бухалки са великолепни. Накрая й го признаха и съдийките. И въпреки това споровете години, години не стихваха. Как така въже на танго, как така цигулка, Масне и бухалки? Всъщност каквото и да направи Нешка, в началото се чува — как така? И после — човек да не повярва! Ах, колко различни са вече бухалките. Връщането точно на този уред бе прието с голямо неудоволствие и от треньорки, и от гимнастички. Едва ли не като голяма пакост, която неизвестно как е направил Техническият комитет на художествената гимнастика.

Почти всички бяха убедени, че възможностите, които дават „двете дървета“, са крайно ограничени. Дано по-бързо сменят бухалките! Нешка накара всички да видят, че и в бухалките може да има красота. Бърза музика предпочитаха треньорките, защото виждаха много малко поле за действие, скокове, хвърляния. Нужна е динамика, за да смекчи скуката на този уред. Колко смешни изглеждат сега тези опасения! Бухалките скоро станаха български уред.

Дилянчето си живее безгрижно като дете до тези момичета, които подготвят нова изненада за Мюнхенското световно първенство, и дори не знае, че прокарва пътя на нова гимнастика — тази, която Нешка предвижда за следващия етап. Защото точно при нея зарежда с нов риск експерименти, които изглеждат зашеметяващо смели. Толкова, че понякога и тя не вярва, че ще се приемат. Защо с Диляна? Ами защото е съвсем безопасно. С Илиана, защото е утвърдена и трудно ще й откажат правото да налага новото. С Диляна, защото никой още не я знае. Ако не я приемат, не е беда. Има време да направи корекции.

Приемат и Илиана, и Диляна. Най-напред публиката, после и Темида…

Диляна имаше лудия късмет, че на първия турнир, на който се яви, повечето от съдийките през цялото време мислели, че вдигат оценки за Лили Игнатова. Чак накрая, когато казвали на Нешка, че много е променила Лили, а тя им обяснила, че това е нова гимнастичка — Диляна Георгиева, настанало объркване. Но вече било късно да кажат коя е тази Георгиева, че ще играе в една композиция и Моцарт, и рок. Второ, и още по-важно, откъде Нешка Робева измъква още една суперсила, защото е ясно, че това момиче никак не е случайно и му предстои голямо бъдеще.

Отначало треньорката вижда във Валентина Ганева едно момиче, което ще повтори гимнастичката Нешка Робева. После вижда продължението си в Тереза Карнич. Никоя не прилича толкова много на нея, както Диляна Георгиева. Никоя преди това не е достигала динамиката, темперамента, неизтощимата енергия на някогашната любимка на публиката.

Бяха объркали Диляна с Лили, а след това питаха за Анелия — а това момиче кое е? От две години вече я виждаха по турнирите, а изведнъж им се стори съвсем друга. Два месеца преди Мюнхен. И наистина беше друга. Неузнаваема. Нешка беше намерила най-сетне това момиче, което така упорито търсеше. И беше доволна от откритието си. И пълна с надежди преди това състезание.

21–24 октомври 1981 година. Една малка справка в протоколите на Десетото световно първенство ще ни даде представа за настроението на българския отбор. Абсолютна световна шампионка — Анелия Раленкова, световни вицешампионки — Илиана Раева и Лили Игнатова, 4. Ирина Девина (СССР), 5. Даля Куткайте (СССР), 6. Кармен Ришар (ФРГ), 7. Даниела Бошанска (ЧССР), 8. Ивета Хавличкова (ЧССР), 9. Ирина Дерюгина (СССР), 10. Регина Вебер (ФРГ); въже — Игнатова, Раленкова, Раева; обръч — Игнатова, Раева, Раленкова; бухалки — Раленкова, Игнатова, Девина; лента — Девина, Раева, Раленкова; ансамбли — 1. НРБ, 2. СССР, 3. ЧССР, 4, Япония, 5. ФРГ, 6. ПНР…

Сега вече Нешка Робева застава в центъра на вниманието. Движи се в шпалир от журналисти, фоторепортери, телевизионни и кинокамери. На пресконференциите вече въпросите се отправят към нея. Казва на журналистите, че тези три момичета са от една улица и на другия ден в десетина вестника изнасят тази новина в заглавие. Сензационно наистина.

Наистина ли може да направи от всяко момиче, което расте до нея, шампионка? Оттук нататък този въпрос ще я съпътства след всяко ново състезание. Как е успяла да възпита своите момичета така добре?

Някои журналисти вече са успели да говорят и с трите момичета и ги е поразило това, че всяко от тях говори с уважение и обич за другите две. Как могат да растат една до друга такива равностойни претендентки за титлата и да няма ни злоба, ни завист…

Как може? Нешка признава за всички болести — и звездни, и земни, едно лекарство — труд! Повече труд. Някога като състезателка лекуваше своя страх с работа до капване. Да нямаш време да мислиш за страха си. Сили да не ти останат да трепериш. Сега лекува така и момичетата си. Как да си завиждат, като знаят, че нищо не идва даром. Нали знаят колко труд й струва на Анелия тази една десета, с която сега ги изпревари и застана пред тях. Ами как да не застане, като й се полага. За каква завист може да става въпрос, като са подложени на един режим, на една дисциплина при строго спазване на принципа на справедливостта. На какво да си завиждат, като знаят, че за всяка треньорката е дала всичко, на което е способна, за да й осигури шампионска подготовка.

И още нещо. Всички знаят, че няма да смени жребий, няма да се намеси с нищо в състезанието, за да даде предимство на една или друга. На всяка ще даде кураж, ще стои до нея, ще й помага да преодолее предстартовата треска, ще „играе“ с всяка, ще повтаря всяко движение. Ще трепери и ще се прави на храбра, но и в мисълта си няма да даде предпочитание на никоя в момента на състезанието. Преди това може да каже — Илиана е най-готова или Анелия е най-готова. Но завърти ли се мелницата, завърти ли ги в своя водовъртеж, вече няма никакви предпочитания. Всички са нейни деца. Горките, милите, чудесните. Всички имат право на тази победа, защото всички те са се трудили много повече от всички останали. Това се вижда, това не може да не се види, то трябва да се оцени, не може да не се оцени. И когато спортните темиди се съпротивляват, и в най-критичните моменти тази вяра в някаква крайна справедливост не я напуска. Може би точно това успява да предаде на момичетата, за да ги видим през всичките тези години така бойки, така мобилизирани, така безпогрешни, така готови да доведат до отчаяние съперничките си.

Немските вестници писаха много за триумфа на българките, за категоричното превъзходство, за съкрушаващата разлика и за това, че в крайна сметка гимнастичките на Нешка Робева играят друга гимнастика. За самата Робева — че е най-богатата треньорка в света, спечелила най-много злато, неотказала се и от бронза, и от среброто. Четиринайсет от шестнайсет възможни медала за българките. Месец след това в срещата на шампионките за купата на Интервизията Анелия Раленкова спечели и златния медал на лента…

Промени ли се с нещо след тази победа най-богатата треньорка в света? Илиана и Лили очакваха една промяна, едно успокоение. Сега поне ще види, че нея никой не може да я настигне… Анелия не си правеше никакви илюзии. И беше най-близко до истината. Нешка отново казваше, че ги чака много работа. Много повече, отколкото досега. И че трябва да бъдат съвършено нови на европейското първенство в Ставангер. Сега вече никой не възразяваше, но им се струваше, че това вече е прекалено. Мислеха, че и тя, и те имат право на почивка и освен това, кой толкова ще я изпреварва. Ясно е — набрали са много преднина и в техниката на уредите, и в качеството на изпълнението. Да не говорим за композициите. Кой може да направи толкова ефектни композиции като нея! Да не би да са деца. Да не би да не виждат разликите.

Нешка страдаше от този глух бойкот, който се чувстваше във всичко, повече, отколкото когато мърмореха след Амстердам. Чувства се безсилна да ги убеди и не иска да отстъпи. Какво значи това — карам ги да търсят съвършено нови елементи, а шампионките се въртят все около това, което вече са правили. Така е по-лесно и освен това не могат да забравят колко много са им ръкопляскали точно при изпълнението на този елемент, и на другия, и на следващия. Аплодисментите още им звучат в ушите, а аз искам нещо съвършено ново, и много повече работа, и съм убедена, че друг начин няма… Тръгвам с тях за зимния лагер на Белмекен, където ще поставя новите композиции. Искам да видя как ще изглежда върхът на художествената гимнастика през 1982 година. Докато чакаме автобуса в заличката на стадион „Васил Левски“, всички минават на кантара. Всички в нормата. Само абсолютната световна шампионка — с половин килограм отгоре. Нешка излиза от равновесие. Точно защото не друг, а Анелия си е позволила такова „нахалство“. С цял половин килограм отгоре. Не 50, не 100 грама, а цял половия килограм! На мен ми е малко смешно това ожесточено повтаряне на „цял половин килограм“, но се старая да не се засмея, за да не утежня и без това тежкото положение на Анелия. Вече зная, че само със скандал няма да се размине, че ще има наказание, но не очаквам, че автобусът ще замине, а едно момиче ще остане със сака си на снега съвсем самотно, разплакано, разкайващо се. Абсолютната световна шампионка!

Някога, казва Нешка, не бяхме и чували за гладолечение. Знаехме само, че има гладни стачки и че от глад се умира. А трябваше само веднъж Жулиета да мине покрай мене и да каже — у, каква си дебела, и да остана дни наред само на вода. Не можех да понеса презрението на Жулиета. Нищо не ме интересуваше. Бях убедена, че е крачка към смъртта, но трябваше да отслабна, толкова, че дори да се изплаши за мене. Никога вече не се наложи да ми направи забележка за килограмите. Ти можеш ли да ми кажеш защо аз не можех да понеса презрението на Жулиета, а те понасят преспокойно да ги презирам, и да ги меря, и да ги наказвам. И ми пъхат някакви листчета, дето обърквали кантара със сто грама. В тяхна полза, разбира се. Да им имам ползата. И си мислят, че са ме надхитрили. И не могат да се съвземат от суперточното ми око, като им кажа, че не са 42,200, а 42,300. Не, ти можеш ли да ми кажеш наистина какво точно си е мислела шампионката, когато ми идва с тези килограми. Кога ме е виждала да проявявам специално снизхождение към шампионките, та точно тази, която с толкова мъка се задържа в отбора, при първия си успех ще мисли, че й е разрешено нещо, което на никоя не е.

През цялото време до Белмекен Нешка се ядосва и разговорът минава в задаване на въпроси, на които не чака отговор. Аз самата съм доста над нормата и по въпроса за волята да се придържаш в определени граници изобщо нямам мнение. Успявам все пак да кажа, че някога те не са били толкова слаби — и си ги спомням, и имам много снимки, и Жулиета имаше проблеми с килограмите на Богдана Тодорова, която също като сегашните момичета търпеше да я презира треньорката и криеше бисквити и шоколади под дюшека. Всяко действие търси противодействие. Може би това постоянно мерене на кантара притъпява проблема с треньорското презрение и уважение.

Съвсем излишно взех думата. Можех да си мълча и по-добре щеше да е. Някога те играели съвсем друга гимнастика. За сегашната гимнастика било много необходимо да си стоят точно в тези килограми, определени от наблюденията като оптимални за всяка. Много добре съм виждала, че и един килограм да качат, играта вече спада.

Виждам наистина, точно така е, но килограмовата война според мене отнема много повече енергия, повече сили, повече нерви, отколкото всичко друго в работата на Нешка. После, когато залата й се напълни с народ, много пъти съм й предлагала да определи една от помощничките си, или доктора, или когото реши, че може да се справи със следенето на килограмите. Някой друг да отговаря и да се занимава с този проблем и да се освободи от една наистина излишно обременяваща грижа. Никой не можа да се справи и тази война си я води сама.

Когато бяха по-малки, преди да се роди Аглика, ги взимаше вкъщи „на лагер“. Нареждаха се напреко на спалнята и им беше много весело. Нешка установяваше хранителен режим — зеленчуци, ядки. Е, това не беше чак от най-приятните неща, но обичаха този лагер на шестия етаж на „Бъкстон“ 13.

После взимаше по една за десетина дни. Тази, която има нужда да смъкне килограмите. После реши да им покаже, че може да се яде по една ябълка и кисело мляко и да се работи по четиринайсет часа — това в залата на Белмекен. Момичетата виждаха, че може, но предпочитаха пържолите и най-голямото наказание беше, когато някоя няма право да яде банани.

После мина на осеммесечно суровоядство. Ядеше коприва, салати, краставици, домати. Нищо готвено, дори и копривата — само окълцана. Орехи, бадеми, фъстъци.

После деветнайсетдневно гладуване. Пълно! И твърдеше, че се чувствала отлично и след суровоядството и гладуването не вземала вече никакви лекарства и нищо не я боли. И тях нищо не ги боли. Ядат си нормално и се чувстват добре, а пред тях се движи някакъв дух и вече никаква материя.

Момичетата са уплашени не на шега. Кажете й, че ни е ясно всичко. Ще се грижим сами за килограмите си, казва Илиана. Да престане да гладува. Ще се свърши. Няма нужда да ни мери, няма нужда да се интересува от този проблем повече. Кажете й, че е победила, убедила ни е, да престане…

Сигурна съм, че Илиана си е вярвала, когато е казвала, че всички са убедени, че килограмовата война е приключена с прочутата гладна стачка на треньорката, която вече е доказала, че може да се гладува и да се работи, в което между впрочем те и не се съмняват, но не искат да гладуват и не искат толкова много да работят. Но все едно какво искат. Тяхното събрание е решило да се грижат сами за килограмите си и да освободят треньорката от тази тегоба, която поглъща излишна енергия и винаги е повод за много нерви.

Това искрено решение да се прекрати килограмовата война и отборът сам и доброволно да следи за оптималното тегло трае от ден до пладне. Момичета. Почти деца. Яде им се и сладолед, и шоколад. И нямат воля, колкото и да ги презира треньорката. Днес една, утре друга — все има поводи за лошо настроение.

Нешка минава към друга тактика — гладувам за Илиана, гладувам за Лили… Нещо като посвещавам това стихотворение на… Не, нищо такова, разбира се. Удостоените с такова особено внимание нито са поласкани, нито са благодарни от това посвещение. Не могат да понасят, като я гледат да се топи и всички в залата знаят, че е точно за тях. Илиана, а по-късно и Лили твърдяха, че им е все едно кой гладува и кой не. Най-добре този, който гладува, да си яде, защото не е възможно такъв факт да ги заинтересува. Това е най-погрешната тактика и предизвиква единствено яд, и яд, и яд. Но както яростно отричаха всякаква заинтересованост от това, че Нешка е останала на вода и чай (без захар, разбира се), така и не можеха да не смъкнат излишните килограми. Все пак, като види старанието и резултатите, ще се трогне и ще прекрати гладуването. Така за два-три месеца се постигаше относително спокойствие в залата. Защото без отклонение не може съвсем, но не са от порядъка на „цял половин килограм…“