Маргарита Рангелова
Нешка Робева (4)

И ето че след първата голяма победа нещо в този отбор се пропука. Конфликт след конфликт между треньорката и шампионката. Кавги, помирения, обяснения. Някой казал, пък друг му отговорил и дали наистина е вярно и невярно. Целият този женски свят се раздвижи. И уж с желанието да помагат, а все по-лошо ставаше. Жулиета усещаше каква е ролята на някои от тези усърдни помирителки, но вече беше късно да връща нещата назад. Какво ли не казва човек в яда си, пък после съжалява, ама каква полза. Тежка, неприятна обстановка в отбора. Дълго-дълго се проточва кризата, докато Мария напуска отбора. И тогава започва нова криза. Открит фронт, открита борба, която поглъща толкова енергия, толкова часове и дни за работа, толкова нощи за сън…

Мария отиде най-напред при Златка Пърлева, после при Лили Мирчева, където остана до последното си състезание. И през цялото време Жулиета се надяваше, че това бягство на нейното „златно момиче“ не може да продължи дълго. Няма да издържи. Ще се върне.

Нешка предпочиташе Мария да си е в залата. Да се върнат онези дни, в които се надпреварваха, спореха, дебнеха се на всяка крачка да не би другата да е измислила нещо по-хубаво. Предпочиташе да си е тука и да не гледа това яростно страдание на Жулиета. Защото зад гнева, зад невъздържаността се чувстваше и обичта — толкова по-силна, колкото е наранената гордост.

— И най-смешното е, че както вика и не може да я понася, сега да дойде Мария, ще скочи от радост. Та Жулиета нищо друго не обича освен своята Мария…

— Ще й се зарадва, ще е горда няколко месеца, че е победила, а после ще се сети, че е била предадена и ще стане по-страшно. Жулиета не умее да прощава.

Нешка, разбира се, очаква да кажа — как можеш да говориш такива глупости? От ясно по-ясно е, че Жулиета обича най-много тебе. Нищо не й казвам. Румяна също ми доказваше, че още като се появила „нейната Нешка“ в залата, тяхната треньорка забравила всичко останало. И то било „Неше, та Неше“. На човек чак да му призлее от захаросаност. И то можете ли да си представите — точно другарката Шишманова, дето всички я имат за страшилище. А това, че някаква Румяна се трепе на две крачки само с надеждата, за някакво „добре“, което идва толкова рядко, няма никакво значение. И на Румяна, разбира се, нищо не казвам. Тя самата не може да не знае, че за нея Жулиета е водила най-тежките битки. Но всяка иска да се поглези и да чуе, че говори глупости.

Какво да им кажа? Жулиета обича всички и повече от всичко мечтата си за нова гимнастика, за слава, за победителка. И може би затова при цялото си огромно желание победител вече да бъде някоя от нейните, когато побеждаваше Гигова, продължаваше да упорства — моя си е Мария! Все едно при коя друга ще ходи, тя си е моя. Аз я открих, аз я създадох, аз я наложих, тя ми се отплати със силна игра. Моя е! Само Жулиета може да твърди такова нещо. И какво повече да им кажеш на онези, които са останали до нея и продължават да тренират, като от време на време минават покрай буркана с компот, за да гребнат по една лъжица. И как да ги успокояваш, като са потъмнели от ревност. И как да им даваш кураж, като треньорката ходи като ранена лъвица, а състезанието наближава.

Дойде и самото състезание, разказва после Жулиета, и виждам най-лошия жребий, който мога да си представя. Нищо. Нали съм ги учила да играят и срещу жребия, и срещу земни и неземни сили. Играе Галима Шугурова задължителното с лента, заплита се яко и… 9,3. Ясно, висока база. Играе след това Нешка. Без грешка и силно. Казвам си — 9,6–9,7. Добре сме, оттук вече тръгваме към титлата. И още не съм успяла да се зарадвам, виждам на таблото 8,9. Тичам да разбера дали не е някаква грешка, казвам — не може да бъде, за какво е това 8,9? Наистина ли е за Нешка, наистина ли за лентата? Казват — ами да, тя настъпи лентата. Как така, не съм видяла настъпване, няма такова нещо. Не сте гледали внимателно. Абе, бе какво по-внимателно да гледам. Аз затова съм тук, за да не пропусна нищо. Състезанието тече, никой не иска да се занимава с подробности и с една разярена треньорка. На всичкото отгоре се струпват и български специалистки, журналисти да ми доказват, че е стъпила върху лентата. Ще стана смешна, ако протестирам. Реших, че се е случило невероятното — както съм само слух и зрение, за някаква частица от секундата съм се изключила от тази суперсистема, в която всичко в човека е нащрек. Как така да не видя! И как така да упорствам, когато други са го видели. При това българи — съдийки, треньорки, журналисти. По-късно разглеждахме внимателно съчетанието на кинолентата. Никакво застъпване. Ни намек за застъпване. Една лента, изпълнена превъзходно. После се оказва, че „очевидците“ само са чули от някого и искали да ме успокоят. Навремето като състезателка нямах търпение да изиграя задължителната програма, затова исках съвършенство от своите момичета точно в тази част от състезанието. По-стриктна от Нешка не можеше да има и щом нея я прекършиха още в първите стъпки на състезанието, какво остава за другите. Някакъв заговор, що ли. Още не ми беше ясно, но Нешка ми я обявиха за ликвидирана още в първите стъпки. И то когато игра безупречно. Трябва да ти кажа, че никога не съм била по-доволна от никого. Да се мобилизира така през цялото състезание след това нелепо 8,9! Да презре без нито една протестна дума тази гадост и да играе така силно…

Как изглежда същото състезание от другия ъгъл, оттам, откъдето го е погледнала Нешка?

Отвратителен жребий! Трябва да играя веднага след Шугурова и то на задължителното на лента. Никога не съм обичала задължителните. Добре, че вече ги премахнаха, та да не се мъчат гимнастичките, които идват. И така — играе Шугурова. Винаги много съм я харесвала, предпочитах я пред всичките си съпернички. Не зная как точно да го обясня. Човек може да си има и предпочитани съпернички. Не е все едно кого си победил. Когато този някой е уважаваният от тебе човек, победата е пет пъти по-ценна и ти си сто пъти по-горд. Не, не ми казвай, че е извън нормата това съотношение. Все едно, такова си е. Понякога си победил, а ти е чоглаво. Явили се на този турнир съвсем посредствени, едва прохождащи в нашия спорт и да победиш — все едно, не можеш да се зарадваш. Но хайде сега да не говорим за това.

И така в Хавана излиза Галима, заплита лентата и получава 9,3. Сега аз ще трябва да играя и да не сбъркам. Ще видим какво ще бъде по-нататък, но явно е, че ще се случи нещо хубаво. Играя го без грешка и с едно настроение, което само провалът на съперницата може да ти донесе. И както си очаквам оценката с някакво радостно предчувствие, виждам на таблото 8,9. Не мога, не искам да повярвам. Един дълъг мрачен коридор води до залата, скривам се най-най в дъното му и избухвам в някакъв неудържим плач с една-единствена дума — защо, защо, защо? И чувам отговор на чист български, като че от самия господ направо — защото е женски спорт, субективен спорт и никой никога няма да ти каже защо. Стягай се за следващите стартове… Погледнах откъде идва този познат глас. Славчо Тепавичаров. Кога е дошъл, не съм го усетила. Това е водачът на отбора ни, човекът, който отговаря за нашия спорт от БСФС, страшен привърженик на Мария, (по-късно щеше да й стане съпруг). Благодарна му бях, че ме намери в тази бездна от отчаяние и ми даде сили да издържа докрай. Да, казвах си, прав е Тепавичаров. Това е женски спорт, няма какво да питам защо, трябва да се стегна и да играя, и да ги убедя, че са постъпили подло с това несъществуващо — настъпи лентата.

Шампионка стана Мария. Не зная кой ще ми повярва, кой не, но бях доволна. Може би защото бях страшно ядосана, че мен ме спънаха още в първите стъпки съвсем непозволено. Бях доволна, че друга българка е объркала съдийските комбинации. Разбира се, предпочитах, като не съм аз, Красимира да е, но короната пак приличаше на Мария. Пак е българка, това е най-важното. То е някакво смесено чувство — хем те е яд, хем си горд. Не мога точно да го обясня, но то и не е най-важното. Пишеха, говореха, филми снимаха за Мария и все повтаряха — България. Кой може да не си помечтае за такова нещо, кой може да не позавиди. И през мъгла от завист все пак се появява това — да, ама победихме ние. Ние от малката страна България.

На Жулиета й е лошо. Пак нейното главоболие, което е винаги на границите на припадъка. Гледам да съм по-далечко, да не ме вижда. В този момент си казвам — тя никога няма да ми прости, че не станах шампионка. Каквото и да направя, това точно тя няма да може да ми прости.

Казвам й — Жулиета твърди, че никога не е била по-доволна от тебе. Не я слушай. Това е от прекомерна гордост. Какво друго да каже, освен че точно нейната Нешка е играла, както тя, лично тя, Жулиета, е искала. Това, че съдийките не са го оценили, си е за тяхна сметка. На Жулиета й стана лошо и видях един твой колега, който злорадстваше, подиграваше се, приканваше да се чества още по-шумно и още по-шумно победата на Мария. Не зная дали го е чула, но се постара бързо да й мине, да се изправи гордо, да мине покрай всички като победителка. И си беше. Мария още играеше съчетанията, поставени от Жулиета. Побеждаваше подготвената от нея гимнастичка. Това, че в последните месеци беше отишла при друга, още не означаваше, че самата тя се е променила. Едва по-късно, в Ротердам, вече играеше гимнастичката на Мирчева. Сега това беше още жулиетина гимнастичка.

Тогава видях за първи път как двуличието си сваля маската. Сервилни довчера хора си позволяваха да я гледат отгоре, с пренебрежение. Не беше Жулиета, която ще забрави това. На някои от тези хора после им се наложи да съжаляват, но сега тя едва издържаше. Чувствах някаква огромна вина към нея, въпреки че знаех — нямам никаква вина. Вярно, играх силно. Но по-вярно е и това, че не станах шампионка. А тя го искаше. Какво мога да направя? Нищо, освен да страдам дълбоко, неизказано дълбоко. Колко мъка се беше набрала в тези дни. Струва ми се, че за първи път разбрах какво е да страдаш заради друг. В онзи момент ми се струваше, че не съм искала тази титла за себе си, а за нея. Мисля, че бях длъжна да я зарадвам и бях направила всичко, което зависи от мене. Между Варна и Хавана бях побеждавала доста на международни турнири и Жулиета вече се надяваше… И аз…

Повярвах — казваше Жулиета, — как да не повярвам. Ти си спомняш какво пишеше нашият кореспондент от Ню Йорк. Една десета част не беше видял от тази обиколка, която направихме. То беше нещо невероятно. Такава екзалтирана публика не съм виждала. Ами те стигаха до делириум тези хора. Отначало не знаехме, че освиркването е най-голямото признание. Да, точно така, не свирене, а направо освиркване. В България много често музиката на Нешка не се чува от съпровождащите аплодисменти. Тук Нешка беше като огнена нестинарка, която играе върху жарава. Американците скачаха, викаха, свиреха. И как бързо разбра момичето, че е възторг, как го усети още в първите секунди. Докато ние се окопитим тя вече хвърчи на крилете на възторга. Страшно нещо е публиката. Тогава може би за първи път повярвах, че и Нешка може да бъде шампионка. Ако играе на първенството така, както на това турне.

Когато отборът вече тръгва за Франция, домакините настояват Мария Гигова и Нешка Робева да останат още един ден, за да участват в предаването на един от най-популярните американски артисти — Джон Карсън. Хората от нашето посолство броят колко пъти ще се спомене името на България заради двете златни момичета на Шишманова. Осемнайсет пъти. Вие знаете ли какво е това за предаването на Карсън България да се спомене осемнайсет пъти!…

Организаторите изпращат прочутата треньорка и двете невероятни момичета с особени почести, с особена благодарност. Вие знаете ли, че посяхте семето на най-красивия спорт откъдето минахте? Вие знаете ли колко сме благодарни на всички ваши момичета и особено на тези двете? Изключителни!

Как да не повярвам, че ще може, когато тя наистина можеше — питаше няколко месеца след Хавана Жулиета.

Припомняше си гостуването във Франция. Играехме в работническите квартали на Париж, в работническите квартали в други градове на Франция. Такъв успех и толкова благодарят. Как да не вярвам, когато там Нешка буквално взривяваше залите!

След Франция — покана за участие в програмата на световното изложение в Осака. Всяка вечер пристигат все повече и повече хора. В залата направо не може да се диша. И за втори път се сблъскваме с такава екзалтация, каквато ни се струваше, че само в САЩ е възможна… Как да не вярвам, че Нешка ще бъде шампионка, като слушах залите. В САЩ, във Франция, в Япония. Това момиче можеше да подлуди всяка публика, до темпераментните кубинци. И ето че една мечта, с която бях заживяла, се стопи като огън. Не мога да дойда на себе си.

И въпреки всичко и Жулиета, и Нешка си страдаха тихо, поотделно, вън от залата. Сега вече тренираха на „Жеко Димитров“. Жулиета подготвяше и Красимира Филипова и от време на време казваше — каквото и да направя, както и да я променя, на Златка си е Краси, каквото и да направи Лили, моя си е Мария, а най-моя, само моя си е Нешка. Ако съм сигурна за някоя, че не може да ме предаде, е онова момиче, пълно с амбиции. Не съм виждала някоя, която толкова иска да е първа. Само първа. И как само понася загубата, като че ли нищо не е било. Тя си знае какво й е, но по нищо не личи. Откакто се е върнала от Хавана, тренира двойно повече, а често преди това ми се е струвало, че тя надхвърля предела на човешките възможности. Сега вече не зная къде са границите на възможностите на това момиче.

Работеха. Стараеха се да не гледат назад. Градяха планове за бъдещето. Без да кажат нито дума, разбира се. Всяка сама за себе си. В залата не се говори за състезания, за класиране, а само за нови постановки, нови качества, прецизно изпълнение… Не смеят дори да се зарадват на победи в международни турнири. Знаят ги тези победи. И възторга на публиката. И как с един замах се затриват двегодишни надежди. Впрочем Нешка все по-често се улавяше, че й е ясно това състезание, преди да се е състояло, и въпреки това не можеше да се откаже. Виж, след Ротердам вече няма земна сила, която да я задържи, но сега трябва да издържи. Каквото зависи от нея, да го направи, а после вече край на всичко. И все пак, въпреки всички опити да погледне трезво на нещата, надеждата не може да не си пробие път. Ами ако… Краси тренира в същата зала, при същата треньорка, която се заканва да я промени изцяло и залага много на тази промяна. Изцяло? Не! В никакъв случай, но наистина Краси разчиташе много на новите съчетания, които Жулиета й поставяше с толкова амбиция и надежда.

В друга зала Лили извайваше нова Мария. Разбира се, и Мария не можеше да бъде нова, но Лили направи една лента, която за онова време беше връх. Лили Мирчева винаги е имала най-вярно чувство за пълен синхрон между музика и движение, търсела е оригиналното, търсела е акцентите и с това навремето даде наистина много на гимнастиката. Много и като постоянен дразнител на амбициите на Жулиета. Защото каквото и да правеше тази амбициозна треньорка, не забравяше това припарващо — а какво ли е измислила сега Лили? Успокояваше се понякога, че Лили я мързи и каквото и да измисли, няма да го доведе докрай. Не, не я мързеше Лили точно когато на Жулиета най-много й се искаше. Малко мудна, неамбициозна, малко встрани от битки и бури, Лили работеше тихо, кротко, настойчиво. С някаква неподозирана настойчивост и упоритост Мария изненадваше тази, която вярваше, че като я е създала, всичко знае. Жулиета не можеше да намери покой — човек се променя, а защо това момиче не беше такова при мене, каквото е сега при Лили. И се хвърляше с нова страст да търси новото, невижданото за Нешка и Краси…

Това е времето, в което към горчивата опитност, която са поднесли на Нешка състезанията, се прибавя и съвсем ясното обяснение на Славчо Тепавичаров — на тебе ти е отредено второто място в нашия отбор още от самото начало. Няма да станеш шампионка, но трябва да тренираш упорито, да се състезаваш силно. Ще помогнеш на Мария все едно дали се обичате, или не. За България всеки медал е важен, титлата — доказателство за сила.

Бунтува ли се Нешка след този разговор? Не! За нея това е по-честното отношение. Казаното откровено, без увъртане — трябва да помогнеш. При това казано навреме, когато вече много е видяла от машината на състезанието. Нешка вече не пита къде е справедливостта. Впечатлена е от куража на Славчо да й го каже така точно, така жестоко, без смекчаващите полутонове. Пита се кой още би могъл да бъде толкова откровен? Жулиета, разбира се. Но тя нищо не казва. Работи мрачна, упорита, амбицирана, с онази амбиция, която не напуска хората като нея дори когато виждат, че корабът потъва.

Мълчи Жулиета и знае, че е точно така — второто място на Нешка й е определено от самото начало. И не друг, тя първа определи. И не друг, тя самата разработи системата за лидера — внимателно, грижливо, настойчиво. Е, и какво сега. Да се примири, да си каже, че нещата така са се наредили, че повече не може да бъде треньорка на шампионка. Мълчи Жулиета, работи, знае какво е положението и не иска да го приеме. Когато на републиканско първенство Мария играе слабо и става шампионка, вдига скандали. Не може световната шампионка да получава като подарък републиканската титла. Трябва да воюва. Трябва да я заслужи. Та залата не вижда ли, че има друга по-добра. И не чувате ли протестите… Отговарят й кротко, като на избухлив човек, който трябва да успокоят, докато мине бурята — но, Жуле, Мария има вече авторитета на световната шампионка. Утре вестниците ще пишат, че е била победена. Ти знаеш какво е… Да, това са нейните аргументи отпреди три години. Колко вода изтече оттогава, колко неща се промениха. Е, и какво, да не би да се е променила и тази истина, която Жулиета проповядваше — че трябва да се укрепва авторитетът на лидера?

Когато Мария играеше силно и побеждаваше категорично, Жулиета още повече се ядосваше и въпреки това не можеше да скрие възхищението си. Ах, какъв боец излезе от това мяу-мяу. Казвах ли ти някога, че си е от шампионска порода…

Жените се завъртат около нея. Ах, великолепна е Мария, какво ще кажеш? Очакват, разбира се, да каже нещо, за което след това дълго да си говорят — и представяте ли си, в този момент Жулиета казва… Не са познали. Жулиета се усмихва лъчезарно — чудесна!

Бодрото настроение трябваше да продължи и в тренировъчната зала. Ей, какво сте клюмнали — веднъж Мария, веднъж Нешка, друг път Красимира ще играе по-добре. Това е естествено. Вчерашният ден беше на Мария… Хайде да видим утрешният на коя ще е. Момичетата не казват, че вече са забелязали — все едно коя как ще играе, първа ще е Мария. Този въпрос не се разисква. Това е тема табу. Ясна на всички, какво да я нищят. И все пак не може да се пресуши надеждата. Не може да изчезне. През цялата планина от доказателства, през стената на логиката се процежда надеждата — отначало плахо, после избуява като… Като какво? Като цвете или като плевел? Знае ли човек?

Жулиета знае, че трябва да се изправи и да тръгне отново към мечтата си за първото място. Иначе не може да върви.

Иначе не може да работи. Отдавна вече не й стига да е направила впечатление, да се събират колежките й от цял свят и да я хвалят за оригиналните хрумвания, за интересните решения. Оригинално, интересно — добре. А победата?

На тебе ти е отредено второто място в нашия отбор — повтаря си Нешка нощем, когато си мисли, че е сама, будна в заспалия град. Нощем, когато не може да заспи от умора, от напрежение и от една мисъл, която не може да прогони — а ако все пак не е второто?…

През деня в залата няма място, няма време да се мислят такива неща. Ритъмът на „Танц със саби“ на Хачатурян е като че ли най-подходящ за дните на Нешка през това време. По-бързо, още по-бързо до пълно капване. Това е формулата — тренировка до пълно капване. Без да се щадиш, без да си признаваш умората. Ако се отпуснеш малко, идват съмненията, спомняш си за разочарованията, разкисваш се от мечти по нещо, което може би никога няма да се случи.

Дошъл баща й да я види на тренировка, разплакал се и напуснал залата, а после настоявал цяла вечер — хайде да си те взема с мене в Русе. Не мога да те оставя тука. Та може ли такава умора! Та ти нямаш въздух да дишаш, ще си разбиеш здравето. Ама това вашето е нечовешко. Хайде да си те взема в Русе…

Не знаех, че чак така изглеждаме в тренировъчната зала — смееше се след това Нешка. Едва убедих баща ми да не си ме взима в Русе, а сам да си замине. Представях си го как не може да си намери място от страх и мъка, че дъщеря му се измъчва, а за мене това са си съвсем нормални дни. Той дори не може да си представи колко по-страшни от умората са неверието и безсънието. И колко по-страшна от тях — надеждата…

Заминаха за Белмекен и ето че месец преди световното първенство пристига Нешка с невероятната новина — Жулиета ме изгони от лагера… Не може да бъде, казвам, като виждам, че може, разбира се, и момичето стои и разярено, и съсипано.

— Дойдоха някакви шефове — не разбрах кои са, и тя ме кара да си покажа новите съчетания. Казвам й, че ме боли кракът, а тя — няма да умреш. А аз пак — няма да умра, но много ме боли кракът. Тя, разбира се, знае и вижда, че глезенът ми е станал като зелка, но като е казала нещо, не може да не стане… Попита ще слиза ли някаква кола надолу. Точно една се готвеше да потегли. Да ме изчака да си събера багажа, имам пет минути. И това е… Пристига след седмица Жулиета:

— Изгоних Нешка. Можеш ли да си представиш, дошли хората и й казвам да изиграе по веднъж новите си съчетания, а тя — боли ме кракът…

— А ти нали знаеш, че щом Нешка каже, че нещо я боли, значи, че е стигнало до нетърпимост. Сама си ми казвала, че трябва да е пред припадък, за да каже, че й е лошо.

— Да, така е, но веднъж казах да играе и тя не игра и не можех да не я изгоня. Това е. А време няма. Трябва веднага да се върне. Трябва да дойде да ми се извини и да започваме работа. Има да се наваксва…

— Как така ще ти се извинява, като си виновна.

— И какво, като съм виновна! Да не искаш аз да я търся. Само това остава. Трябва да си има ред…

Ясно ми е. Жулиета очаква от мене да кажа на Нешка — иди да й се извиниш, че няма никакво време, а другояче не може да стане. Тя знае много добре, че е виновна, но такава е нейната представа за реда. Нямам намерение да правя нищо такова. Как ще я карам Нешка да ходи да се извинява. Яд ме е и нямам никакво намерение да се намесвам, въпреки че мен също започва да ме тресе тази треска — няма време ни за фасони, ни за гордости. И все пак налагам си твърдо да не се намесвам. Е, не ми се налага за дълго. Още на следващата вечер пристига Нешка, грохнала от умора и щастлива. Отишла при Жулиета, извинила се и започнали веднага тренировките. И защо не почака да те повика и тя да ти се извини? Защото тя не може. Такъв й е характерът. Ще се разболее от яд, но няма да го направи. И освен това много добре знае как стоят нещата. И двете знаем, така че кой на кого е поискал прошка, няма никакво значение.

Ясно. Аз, изглежда, си се движа по някакви други норми и това, което се е наслоило като порядък в тази зала, невинаги ми е напълно ясно. Но това няма никакво значение. И двете работят с някакъв отдавна забравен подем, доволни, че бурята се е разминала и е останало това, което най-силно ги свързва — тренировката. Да, точно тренировката. И двете обичат повече от всичко това непрекъснато раждане на новото. Защото едно съчетание непрекъснато се променя. Понякога това са съвсем малки, недоловими промени, които могат само те двете да си отбележат, но те дават друго настроение на играта, дават друг градус после в състезателната зала.

— Ти каза ли на Нешка да дойде?

— Не съм си и помислила такова нещо.

— Браво на Нешка! Видя ли колко ми е умно момичето. Ти нищо не разбираш. Точно така трябваше да постъпи, и непременно веднага. Още няколко дни и всичко щеше да пропадне. Браво на Нешка…

— Добре де, разбрах; че е браво, а какво щеше да правиш, ако не беше дошла.

— Нищо. Щях да замина за Ротердам със състезателки, с които не си говоря.

Е, наистина й е умно момичето. Само това оставаше. И без това българският отбор, който тръгваше към Шестото световно първенство, вече си беше една разбита команда. В ансамбъла — състезателките против треньорката, тя против тях. Нетърпима обстановка. В индивидуалното, от една страна, Шишманова с Робева и Филипова, от друга, Мирчева, с Гигова. Сьдийки, треньорки, разделени на лагери. Приказки, напрежение, излишни нерви. Ненужен разход на енергия, която трябва да се вложи в състезанието с една цел — българска победа. Но сега и целта и силата се разпиляват някъде с безкрайните женски разправии. Кой прав, кой не? Никой не е прав, като се е стигне дотам.

Освен треньорка на двете момичета Жулиета е и старши треньор на националния отбор, така че е най-кисела от всички. Какво пропуснах, къде ми е грешката? Никой не чуваше тези въпроси, които тя често си задаваше на себе си, въпреки че изглеждаше като човек, който никога не си е помислял, че може да сгреши. И може би, заета да изгражда пред другите легендата за непогрешимост, още повече страдаше от тази самотност в моменти, когато трябваше да потърси отговора на такива въпроси — къде сгреших?