Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
vens (2009)
Корекция
ClubRipBoss (2009)

Издание:

Майн Рид. Есперанса

Издателство Абагар-МК/90

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Второ осъвременено издание

ISBN 954–8004–08–9


Глава XV

След обилната вечеря, за която Нана не се поскъпи за гостите, всички насядаха по-удобно около огъня и Дълас започна да разказва:

— Алмагро, разбира се, ви е казал за нашето трагично пътуване. Претърпените страдания, както и загубата на значителна част от нашите машини и инструменти дотолкова охладиха усърдието ни, че Хенри веднага замина за Англия, като обеща да се върне след година, а аз побързах да разпродам останалото ни имущество и машини и, естествено, имах големи загуби. Какво трябваше да правя? За ново начинание не ми стигаха вече средствата; да се върна в Англия с празни ръце също не ми се искаше. Тогава, по съвета на жена ми, решихме да се върнем при вас с няколко работника и да се посветим на земеделието. По това време при мене се явиха двама от моите рудокопачи, с предложение да отработят даденото им в предплата. Те и двамата, както знаех, бяха навикнали на земеделска работа и аз им предложих да ми станат съдружници. И Джем, и Джо изявиха съгласие, а заедно с тях и жените им: на първия — чилийка, а на втория — англичанка.

Докато водехме тези преговори и се готвехме за пътуване, се завърна Хенри от Англия. Тогава намерихме двама благонадеждни водачи, натоварихме двайсет мулета с всичкото си имущество и тръгнахме да минем отново Кордилерите. Водачите благополучно ни бяха превели през снежните върхове и ние вече виждахме обширните като океан пампаси, когато в един тесен проход внезапно срещу ни изскочиха шайка диваци. Не бяха повече от дузина и ако беше на открито място, ние с нашето оръжие лесно щяхме да се разправим с тях. Но в клисурата, където не можеха да вървят в редица повече от трима, човек трудно можеше да нападне. Въпреки това, ние твърдо решихме да си пробием път и, стреляйки в конете на разбойниците, препуснахме напред. Челото на кервана успя благополучно да излезе на пътя, но задната му част, в това число и десетте мулета, на които беше натоварено най-ценното ни имущество, попадна в ръцете на неприятеля, а двамата водачи изгубиха живота си.

Останали почти без нищо, а най-главното — лишени от водачи, ние заскитахме напосоки и скоро съвсем се заблудихме в лабиринта от планини и скали. Най-сетне, след като се изкачихме на един връх, видяхме клисура с течаща през нея рекичка. Стори ми се, че ако успеем да отидем до рекичката и вървим по течението й, тя в края на краищата все ще ни изведе някъде… И тъй, с голяма мъка слязохме в долината, разхладихме се на брега с вода и тръгнахме по течението. Неочаквано обаче рекичката се изгуби под една висока скала! Какво да правим? Да се изкачим горе с натоварените мулета беше немислимо, единствено трябваше да намерим някакъв излаз от долината и ние започнахме да я обикаляме. Но отвсякъде ни обграждаха непристъпни скали. Така скитахме из долината две денонощия, без да намерим изход. Накрая бяхме се спрели да починем пред една тъмна вдлъбнатина, когато едно от пасящите наблизо мулета неочаквано потъна пред очите ни. Не исках да го изгубя, затова помолих Джо да слезе и да избави животното… Останалото вече знаете.

Нашите приятели поблагодариха за разказа и на свой ред описаха на гостите събитията, разиграли се в Есперанса след тяхното отпътуване.

На другата сутрин махнаха камъка, закриващ входа на пещерата, изведоха гостите в малката долина, където се качиха на конете и отидоха в колонията. При преминаването на току-що придошлата река взеха решение да направят временен мост за улесняване на съобщенията.

Мисис Дълас искрено се просълзи, когато стъпи в развалините на толкова скъпата в спомените й къща, и започна да моли мъжа си по-скоро да се заловят за работа.

Нашите приятели сами горяха от желание по-скоро да се преселят от пещерата под покрив, ето защо незабавно изработиха план за предстоящите работи и разпределиха силите си. Преди всичко направиха моста от три прехвърлени през реката стълба със заковани напряко върху тях цепеници, а по-късно, за безопасност, към примитивния парапет прибавиха и ограда. След това се заеха с кирпичената стена. Един от рудокопачите, Джем, се оказа отличен каменоделец, а Джо — майстор столар и строител. Когато издигнаха стената на четири фута височина, спряха строежа й за известно време и се заеха с къщите. До входа в оградата бяха разположени и снабдени с необходимата покъщнина три малки къщички — една за Джем Андерсън и жена му Исабел, чилийката, другата — за Джо и жена му Мери, а третата — за Алмагро и Джон. С След това изчистиха от обгорелите останки къщата, където преди бяха живели съпрузите Дълас и тъй като външните стени се оказаха неповредени, ремонтът не отне много време. Направиха дъсчен под, поставиха стъклени прозорци и железни печки, които Дълас бяха докарали от Чили. Вътрешността на къщата, под грижите на мисис Дълас, бе украсена с килимчета, завеси и разни дреболии, оцелели от грабежа.

Накрая пристъпиха към построяването и на голямата къща, също с измазани стени. Цялото помещение се разделяше на няколко стаи, най-голямата от които служеше за салон и трапезария, друга — за кухня, където изградиха голяма зидана печка, а останалите, по-малки — за спални. И в тази къща поставиха дъсчен под и стъклени прозорци.

Когато свършиха с къщите, се заеха с „корала“, после вкараха там конете, мулетата, ламите и кравите и накрая се нанесоха и самите те.

През това време незабелязано настъпи сезонът на коситбата. С помощта на докараните коси прибирането на сеното този път стана по-бързо и скоро в оградата се издигнаха две големи копи сено. После трябваше да се прибере фасулът, след него ленът, а по-късно и пшеницата, овесът, царевицата и картофите. Всичко обещаваше богата реколта и нашите приятели отрано се радваха.

В същото време Джо и Джем построиха, по същия план както и другите, трета, дървена къща, с колонада пред фасадата — замисълът беше колоните да се обвият в пълзящи растения и с донесените рози, ако се хванеха.

В тези усилия дните минаваха неусетно.

Веднъж ги посети новият им приятел Педро с жена си Сара и децата им — Алберто и новороденият им син. Касика придружаваха още двама индиански младежи и две момичета.

— Ето, отче — каза Сара, показвайки малкия си син на мистър Мъртън, — доведох ви нов син на Христовата църква. Приемете го в нейното лоно. Тези младежи също желаят да станат християни.

Излезе, че добрият пример на касика не беше останал без подражание и тези индиански младежи с техните избраници бяха решили да дойдат при белите хора и от устата на техния учител да чуят великите истини на Христовото учение.

Мъжете индианци настаниха в новопостроената къща, а жените предадоха в ръцете на Исабел, която донякъде беше запозната с индианските нрави. Дивачките бяха изумени от реда, трудолюбието и спретнатостта, които царяха в кухнята на белите: те с охота ядяха пърженото и варено месо и хляба и показваха желание по този начин да се научат да приготвят храната и у дома си.

— Аз още твърде малко съм успял да направя за просветляването на народа си — сподели Педро пред мистър Мъртън, — но мнозина вече ме слушат, когато им казвам, че не трябва да убиват хора, освен при защита на имота и живота си. Те ми вярват, особено младежите, но старците се смеят на това Христово учение. Нужно е белият учител сам да ги посвети! Ела с мене и вземи върху себе си това задължение.

Почтеният свещеник незабавно щеше да даде своето съгласие, но мистър Керизърс, който също беше приел духовнически сан, го убеди да отстъпи тази апостолска мисия на него, като по-млад, съвършено сам и с нищо необвързан човек. Мистър Мъртън трябваше да отстъпи, а и Педро, узнавайки, че Керизърс също е Божи служител, с радост прие предложението му да отиде при неговия народ вместо болнавия и вече стар мистър Мъртън.

Индианските гости прекараха в Есперанса няколко дни, през което време младежите и техните момичета не само се запознаха с катехизиса, но и видяха как човек може да живее с наслаждението от мирния труд. Накрая бяха кръстени заедно с малкия син на Сара, на когото бе дадено името Кристобал, в чест на Колумб[19], откривателя на Америка.

Скоро Педро, Сара и мъничкият Кристобал си тръгнаха, придружени от мистър Керизърс, оставяйки по-големия си син Алберто на грижите на своите приятели, за да положат началото на възпитанието на младия касик. Момчето се чувстваше превъзходно и скоро се сприятели с малката Сесил. Младите индианци останаха до жътвата. Когато привършиха с прибирането на житото и картофите, отпразнуваха и двете сватби и младите двойки, весели и доволни се завърнаха у дома си с получените подаръци и добри вести за здравето на сина на касика.

В деня, в който си заминаха индианците, колонистите се заеха да оберат прасковите, като смятаха по-голямата част от тях да изсушат или сварят с мед. Предполагаха на другия ден да приключат с беритбата на плода, чието количество надмина очакванията им. За тази цел на другия ден всички станаха по-рано от обикновено, но изненадата им беше много голяма, когато видяха изгрева, затулен от гъсти, черни облаци. Беше мрачно и задушно. Всички чувстваха някаква слабост и със свити сърца си спомниха за миналогодишната гръмотевична буря, която унищожи толкова ценно имущество.

А облаците все повече и повече се сгъстяваха. В далечината се чуваше глухият тътен на гръмотевиците. Огнени зигзаги браздяха небето.

В един момент Луис, след като отърси от себе си с усилие на волята мъчителното чувство на слабост, предложи да вземат незабавно някакви поне мерки за спасяване на имуществото от неизбежната буря. Двете големи кожени покривки, които Дъласови бяха използвали по пътя вместо шатри, наметнаха на копите сено и ги затиснаха по краищата с тежки камъни. Добитъка вкараха в оборите и му сложиха достатъчно храна. След това, като хванаха и Уелс, цялата колония се събра в голямата зала на главната къща…

В това време от планината започнаха вече да връхлитат горещите пориви на вятъра, който се засилваше все повече и повече. Последва ги бясна хала, която изпочупи всички дръвчета, отрони грамадни скални късове и затрупа с тях цветущата градина. После за няколко минути настана будеща безпокойство, угнетяваща тишина, последвана от внезапен грохот като от артилерия.

Това беше страшният ураган „памперо“, който се отскубва от планинските клисури и с ужасяваща мощ прекосява равнините, унищожавайки всичко по пътя си, докато стигне Атлантическия океан.

Треперещите членове на колонията с ужас се притискаха един о друг, бледи и изплашени.

— Господи! — извика ужасена Мария. — Земята се тресе под нас, стените се клатят! Как мислиш, татко — обърна се тя към мистър Мъртън, — дали не е това свършекът на света, за който говореше в твоите проповеди?

— Може би, дъще — благоговейно отвърна пасторът. — Неизповедимият промисъл е скрил от нас деня и часа на Страшния съд Божи. Но вие не се страхувайте, а с вяра се вгледайте във всемилостивия Бог. Той, с неизказаната си милост, ще ни спаси и помилва и в смъртния час, и в деня на последния съд!

В тази минута отекна страшен удар, който сякаш разкъса планините. Всички почувстваха трус като от земетресение и в къщата изведнъж настъпи тъмнина. Бяха живи заровени.

Гробното мълчание продължи няколко минути, после се чуха писъците на децата и тихите хълцания на жените, но никой не говореше.

Пръв се опомни доктор Луис. Той веднага извади от джоба си запалка и поиска от Нана свещ.

— Какви свещи са ти притрябвали, докторе! — възрази тя с благоговеен ужас. — Нима в гроба са нужни свещи? По-добре всички да коленичим и да се обърнем към Бога — то се видя, че Страшният съд е близо и че скоро ще се чуе тръбата на Архангела, която разбужда всички мъртви! Нека се молим!

— Слушай, гълъбче — забеляза меко Луис, — може часът на Страшния съд наистина да е близо. Но все пак Бог не ни е заповядал да легнем и да умираме, без да си мръднем пръста за нашето спасение. Засега Той не ни е лишил нито от сили, нито от разум. Затова нека се възползваме от неговите дарове, докато не е станало късно! Донеси свещ — трябва да видим колко голяма е опасността и всички ли сме невредими. Тук царува такава тъмнина, че и искрица не се вижда!

Твърдоглавата Нана пак нещо замърмори, но все пак се покори и на светлината на запалката намери връзка свещи.

Като запали свещ и с помощта на Алмагро отвори прозорците откъм фасадата, Луис се убеди, че до самата стена на къщата се е притиснала огромна каменна маса, преграждаща достъпа на светлината и въздуха. Прозорците от другите страни и тези на кухнята, които гледаха на запад, бяха засипани с дребни камъни и пръст и през тях също не проникваше светлина. За отваряне на вратите не можеше и да се мисли.

Оставаше да се покорят на съдбата и спокойно да чакат, още повече, че все още се чуваше ревът на урагана, макар и земята вече да не се тресеше.

Няколко часа всички търпеливо мълчаха, страхувайки се да помръднат, и само в душата си молеха Бога да не се откърти от близките скали някоя грамада, която да смачка слабия покрив и да ги убие. Лека-полека ужасяващият рев на урагана започна да преминава в слаби стонове и след това бурята утихна. Живи заровените обитатели на Есперанса пак прегледаха прозорците и се помъчиха да отворят поне този на кухнята, но и при най-малкия опит през него се изсипваше пръст и те се отказаха.

Виждаше се, че гредите на тавана бяха подали силно и че покривът е затрупан, ако не с камъни, то с пръст — можеше само да се чудят, как не е пропаднал съвсем под налегналата го тежест.

Луис и мистър Дълас, по начало по-енергични и запазили повече от другите присъствие на духа, се стараеха да ободрят другарите си по затвор и да им дадат, макар и слаба, надежда за избавление.

Преди всичко обаче трябваше да потърсят греди, за да подпрат покрива. Но не се намериха за целта никакви дървета и стана нужда да използват за тази работа сандъците с бельото, които натрупаха до самия таван.

При един по-старателен преглед, доктор Луис установи, че на едно място към предната стена гредите не са чак толкова вдадени, от което заключи, че скалата, която се е навела към тази част на къщата, е много по-високо от нея — именно това обстоятелство е спасило предната част на покрива.

С това засега прегледът приключи.

След няколко часа бурята стихна напълно и наоколо, като в същински гроб, се възцари абсолютна тишина.

Неуниващият Луис предложи всички най-напред да подкрепят силите си с ядене и спане, а след това вече да помислят как да излязат от затвора. Затворените в гроба, макар и с не особена охота, последваха неговото предложение.

След няколко часа трескав, прекъсван сън цялата колония се събра в голямата зала. Не беше възможно да се различат денят и нощта, но по часовника се виждаше, че е пладне — значи бяха седели под земята едно денонощие.

Направиха сметка с какви припаси разполагаха. Имаше яйца, масло, брашно, чай, консервирано месо за цяла седмица, много свещи и каца с вода, която Нана беше приготвила за миене — а водата в сегашното им положение беше по-важна от храната.

Колкото до горивото, то не беше кой знае колко, но нямаше особена нужда от дърва, тъй като и без това беше горещо и задушно. Последното обстоятелство силно смущаваше Луис — в къщата се бяха събрали двайсет души.

Какво щеше да стане след два дни, ако не осигуряха достъп на пресен въздух? Заплашваше ги страшната опасност да се задушат от собственото си дишане!

За да провери мрачната перспектива и да се увери дали не са запушени комините, Луис каза да накладат в кухнята огън. Запалиха дървата, но димът полази от печката в стаята. Тогава запалиха друга печка в предната част на къщата. Тук нещата тръгнаха по-добре: димът, макар и да пълзеше из стаята, но част от него все пак излизаше през комина. Значи, макар и малък, в комина беше останал проход, през който въздухът преминаваше!

Докато Луис наблюдаваше дима, Том, който беше дочул леко шушнене в печката, попита Нана дали не са сурови дървата. Тя отговори, че дървата били съвършено сухи.

— В такъв случай — заключи наблюдателният младеж, — в комина сигурно е влязла вода. Я да направим опит!

С тези думи той подложи под комина една чаша. След няколко секунди в чашата падна една капка, после втора, трета… и бавно, но непрестанно, в чашата започна да се събира вода.

— Ура, господа, ние сме спасени! — извика Том. — Тези капки са същински маслинени клончета за нашия ковчег[20].

Затворниците се ободриха и това им даде сили да се движат, да ядат, да пият, да работят.

— Том, остави там чашата си — посъветва го мисис Дълас. — Тази вода все ще послужи, пък било то и за миене, тъй като водата в кацата трябва да се пести. Къде са прасковите, които брахме вчера или завчера? Вече не мога да разбера дали е ден или нощ? Май ще трябва и ние като Робинзон Крузо да бележим дните с резки! Та къде са, питам, прасковите?

Действително в уплахата си бяха забравили за прасковите и не ги забелязваха в тъмнината, а от тях бяха набрали няколко големи кошници. Благодарение на тях, денят мина по-весело…

Сутринта Джек вдигна рано Луис от сън и насаме му съобщи за един проект, който му беше дошъл на ума.

— Ще се изкача в комина — предложи той. — Аз го градих донякъде и сега си спомням, че ние нарочно оставихме вътре да стърчат тухли като стъпала, в случай, че стане нужда да се изкачим да го чистим. Помогнете ми само, докторе, да намеря роговото фенерче, което неотдавна направи Том.

Луис отначало сякаш се поколеба, но после, като прецени, че Джек е лек и пъргав, му разреши, още повече, че в „операцията“ на младежа беше засега единствената им надежда.

Те намериха фенера, дойдоха тихичко в залата и погледнаха в чашата, която сега беше вече пълна догоре с вода. Със задоволство забелязаха също, че в чашата, заедно с водата, бяха паднали няколко камъчета и бучки пръст. Това означаваше, че проходът в комина донякъде се беше разширил.

Луис предупреди Джек да не се мъчи да чисти комина от пръста и камъните, понеже това можеше да изложи на опасност целия покрив, а само да погледне какво е станало горе…

Пъргавият младеж окачи фенера на шията си и се покатери в комина.

На нашия коминочистач не му струваше нищо да се изкачи, но той не успя да излезе горе — горният край на комина беше похлупен с камък. Камъкът обаче, както установи младежът, беше плосък и можеше да се опита да го отмести; той и сега оставяше малка междинка, през която се виждаше небето и откъдето капеше ръмящият в това време студен дъжд.

Решиха да почакат докато престане дъждът и на другата сутрин се помъчиха да поотместят камъка, покриващ комина. Удаде им се да го поместят само на няколко дюйма, така че дори и най-слабият човек не можеше да се провре през образувалия се проход. Но затова пък, с повдигането на камъка те освободиха една част от покрива до комина и тогава на Мария, която придружаваше Джек при втората му експедиция в комина, й хрумна блестящата мисъл да прорежат кожите, с които беше покрит покрива върху царевичния пласт, за да пуснат пресния въздух.

Така и направиха. Силната пъргава девойка без мъка изряза голям къс кожа, разчисти царевичината и в къщата веднага стана светло и не толкова душно.

Находчивите младежи бяха обсипани с похвали. Когато непосредствената опасност да загинат под земята от недостиг на въздух отмина, всички въздъхнаха облекчено и се развеселиха.

Междувременно вече бяха изминали четири дни след бурята. Най-после, на петия ден, дъждът престана съвсем и можеха да започнат работа за освобождаване от нежелания затвор.

Мария и Джек отново се качиха в комина и сполучиха да отмахнат камъка дотолкова, че момичето можа вече да се промъкне през образувалия се проход. Когато излезе навън, то тръгна към страната откъм градината — сега съвършено засипана — и по купа от пръст и камъни слезе долу. Оказа се, че пред къщата се беше търколила не една скала, както предполагаха, а две отделни маси, които бяха затиснали прозорците. Вратата също беше затисната с буца земя, но толкова слабо — не повече от един фут дебелина — че когато Мария извика, че могат смело да отварят, в стаята се изсипа сравнително малко пръст. Тогава грабнаха лопатите, изчистиха къщата от пръста и прокопаха широк проход, през който всички побързаха да излязат на чист въздух.

Владенията на Есперанса представляваха картина на пълно опустошение — буквално нямаше местенце, незасегнато от урагана. Овощните дръвчета бяха изпокършени или изскубнати с корена, покривите на къщите и килерите — сринати, оградата — разрушена. Обаче стените на църквата, къщата и оборите стояха. Животните също бяха оцелели, с изключение на едно теленце, което покривът беше притиснал. Останалият добитък само беше измършавял от глад, понеже оставената храна беше стигнала най-много за два дни. Копите бяха наклонени, но цели, благодарение на взетите мерки, и пред клетите животни незабавно бяха натрупани сено и царевичина. Оцелели бяха и житните запаси, насипани в хамбара. И накрая, нещо, което беше твърде важно, благодарение на предпазния капак, кладенецът не беше задръстен и сега, когато махнаха капака, разполагаха с прясна вода.

Затова пък, каква печална картина представляваше вътрешността на къщата на Дъласови, която така кокетно беше наредена от неуморимата мисис Дълас! Последната дори проплака, когато видя, че всичките й завеси, стенни килимчета и възглавници са похабени или унищожени; мебелите бяха изпоцапани, изпотрошени, прозорците — изкъртени. Добре, че беше оцеляла малката стаичка, която мистър Дълас наричаше свой кабинет: в нея бяха биноклите, писмените принадлежности, разните научни апарати и др.

Като прегледаха внимателно всички повреди, причинени от „памперо“, нашите приятели се заеха енергично да ги поправят. Преди всичко с помощта на дървени лостове, отместиха падналите скали от прозорците. После поправиха трите малки къщички и хамбара, а под покрива на голямата къща наслагаха здрави подпори. Приведоха в изправност и къщата на Дъласови, в която съпрузите отново се нанесоха.

В това време се завърна от пътуването си мистър Керизърс, придружен от Педро, Сара и двама млади индианци, пожелали да приемат християнството. Той беше доволен от пътуването си — сполучил беше да спечели уважението на индианците и да ги убеди да подобрят донякъде бита си. От него те се бяха научили да варят и пекат месото, да сеят царевица, за което семена им беше дал пак той, и да усъвършенстват жилищата си. Касикът, от своя страна, също потвърди, че в нравите на неговия народ започнало да се забелязва подобрение.

Касикът и жена му бяха във възторг от успехите на сина си, който вече се беше научил да чете и пише на английски и испански и се чувстваше много добре. Затова решиха да го оставят още известно време в Есперанса, за да може Алберто да усвои Закон Божи.

Гостите, макар и да очакваха да видят немалко следи от бурята, бяха потресени от опустошението, което ураганът беше причинил в Есперанса, и помогнаха за привеждане в ред на градината и нивите.

Камъните и пръста, които изкараха зад оградата, употребиха за направата на вал, с какъвто възнамеряваха да заградят с течение на времето целия участък. После решиха да оставят първата къща за нещо като тайно прибежище, още повече, че пещерата, която служеше за скривалище, се беше срутила от бурята, и да построят нова къща с лице на юг и единия й край, опрян до развалините.

Нямаше защо да се страхуват повече от ново затрупване, защото от старателния оглед се оказа, че всичко, което е било възможно да се откърти, се беше откъртило и над къщата вече се извисяваше здрава планина от камък.

Новата сграда започнаха и завършиха за кратко време. Задната стая на къщата, чрез плътна, обкована с желязо врата със здраво резе, беше свързана с подземието — някогашната къща. Тази врата изкусно прикриха със зверски кожи. Вътрешността на старата къща не промениха с нищо, само разшириха дупката на покрива и поставиха там стълба. От покрива вече не беше трудно да се слезе по насипа в гората. Самата дупка покриха с плосък камък, а по целия насип засадиха пълзящи растения, които растат бързо, така че никой външен човек не можеше да се досети, че под тази зелена стръмнина се крие обширно жилище.

Тук пренесоха всичките запаси, включително и барута, и съпрузите Мъртън сега вече спяха спокойно, убедени, че в случай на опасност имат надеждно скривалище.

Бързо натрупаха провизии за зимата, а преди първия сняг дойде Пол с една млада индианка, която също желаеше да стане християнка. Ара — така се казваше тя — по рождение принадлежеше към северните племена, които поради честите си срещи с белите са общо взето по-цивилизовани от южните си събратя и се отнасят към тях с презрение, като към нисша раса. Ара била седемгодишна, когато попаднала в плен у племето, чийто касик беше Пол, но отлично помнеше произхода си и гордо се делеше от подслонилото я племе. Южните индианци, казваше тя смело в лицето на касика, приличат на кръвожадната пума — те ходят на лов за хора, пият кръвта им и се къпят в нея, а благородните северни индианци търсят злато, с което купуват добитък и скъпи накити на жените и дъщерите си. Те ядат печено месо в сребърни блюда и пият със златни чаши огнена вода. Живеят в прилични къщи, както подобава на хора, а не в бордеи, годни само за зверове като южните индианци.

Горда с произхода си, Ара се обличаше много по-изящно от индианските жени на пампасите — облеклото й беше по-хубаво, а шията и ръцете й красяха златни гривни и нанизи от изумруди и топази.

Отначало гордата девойка се отнасяла към Пол с презрение, както към цялото му племе, но когато той, просветен от Христовото учение, започнал да разговаря с нея и споделил мечтите си да подобри с помощта на белите приятели бита и нравите на своето племе, високомерието на Ара се стопило и било заменено от не по-малко силна любов. Горещите проповеди на Керизърс още повече допринесли за настъпилия у нея поврат и тя изказала готовност да приеме Христовото учение. Девойката беше с буден ум и бързо беше почувствала цялата привлекателност на християнството.

След последната среща с приятелите си Пол беше ходил в Буенос Айрес с няколко война — закарали там за продан животински кожи и ги заменили за железни изделия, съдове и др. Всичко това беше намерило своето място при преустрояването на индианското село.

След няколко дни, които минаха в запознаване на Ара с основните начала на християнската религия и в работа по домакинството, отпразнуваха весело сватбата и нашите приятели, отново забравили всички нещастия, благодариха на Бога за великите му милости.

Преди отпътуването си от Есперанса Пол съобщи на приятелите си плана, който отдавна беше обмислил.

— Моят народ не е голям — каза той — и постепенно отвиква от проливането на кръв. Като гледа мирния живот на белите, доволството и мирът, които царят помежду им, той си казва: „А защо и ние да не ядем хляб и масло от кравите? Пампасите са широки — ще си изберем подходящо място и ще живеем в съгласие с християните“. Аз с радост чух тези думи, но се страхувам, че белите ще си помислят: „Индианецът е коварен и кръвожаден — нека живее далеч от нас“. Така че кажи ми, татко, какво да кажа на народа си?

— Благословен да е Господ Бог, който ми даде да насадя лозето Му в тази пустиня! — тържествено произнесе мистър Мъртън. — Преселете се близо до нас: така иска Бог!

Другите членове на колонията потвърдиха това решение на своя водач и незабавно започнаха да обсъждат избора на мястото за бъдещото индианско село. По предложение на Луис се спряха на един хубав участък, забелязан от доктора още по времето, когато ходиха с Чарлз да освобождават Джек. От Есперанса той беше отдалечен на един час път на кон, на брега на голямата река, където растеше великолепна трева. Всички бяха във възторг от този избор, а и на самия Пол мястото много се хареса.

През пролетта той, без да се бави, се появи тук с цялото си племе и разпъна временни шатри. Решиха да построят двадесет къщи, според броя на семействата в племето, около всяка къща да заградят градина, а отзад — нива за сеене на жито. Къщата на касика беше по-просторна от другите, срещу нея възнамеряваха да построят църквата, а насред селото беше оставен площад, ограден с няколко големи дървета и предназначен за разходки, борби и др. Освен това беше решено да се загради цялото село с ров и вал от пръст.

Всички тези работи бяха извършени от самите индианци под ръководството и с помощта на Джо и Джон. Отначало непривикналите червенокожи не издържаха повече от един-два часа на ден и силно се изморяваха, но постепенно започнаха да свикват и накрая сами заобичаха труда. През това време Матилда учеше жените на домакинство, Мария ръководеше обучението на по-големите девойчета, а Мери се занимаваше с малките дечица.

Скоро селото доби привлекателен вид. С общо съгласие му дадоха името Амистад — приятелство, на испански. Не след дълго новите колонисти пристъпиха към земеделските работи.

През това време в Есперанса се случи важно събитие — по-големият син на семейство Мъртън, добрият и изпълнителен Том, напускаше колонията, за да отиде в Англия да се учи. Младежът отдавна хранеше надежда да постъпи в богословския факултет на някой университет, а после да стане свещеник и, когато се върне в Есперанса, да помага на баща си в самоотвержените му мисионерски дела.

На бащата и майката им беше тежко да се разделят с големия си син, но нямаше какво да се прави и те го благословиха. От своя страна, мистър Керизърс се зае да придружи младежа до Англия и дори да му помогне да постъпи в някой университет. Въпросът за издръжката на Том не затрудняваше никого, понеже в банката в Англия лежеше малкият капитал на мисис Мъртън с лихвите и приходите от имота на мъжа й.

Макар ясна и безоблачна, пълна с тъга бе сутринта, в която Том се раздели с плачещото семейство. С него пътуваха мистър Керизърс, Алмагро, Пол и още шестима индианци — всички на отлични коне и с добро оръжие — те изпратиха пътниците до Буенос Айрес.

След няколко седмици изпращачите се завърнаха с добри известия за отпътувалите, които успели вече да се качат на един английски кораб. Освен писмо от Том, те донесоха и подаръци от мистър Керизърс — чай, захар, книги, плат за рокли и др.

Измина още една зима в усърдна работа и усилия за просвещаване на диваците, а през лятото се завърна от Англия мистър Керизърс. Посрещнат с шумни приветствия, той съобщи, че Том благополучно се настанил в университета, здрав бил и доволен от положението си и се надявал да се завърне скоро при своите, за да дели отново с тях труд и радости. После следваше разказът за пътуването до Уинстън, за тамошните енорияши, които със сълзи от радост слушали за живота на добрия им пастор. За спомен мистър Керизърс донесе от тях всякакви подаръци: и вълнени чорапи, и гърненца със сладко, и котенца (станали вече две хубави котки) за Нана, и овчарски кучета. Освен това, по поръчка на Чарлз, бяха докарани много неща за домакинството, а от себе си мистър Керизърс беше накупил за обучаване на индианските деца учебници, тетрадки, писмени принадлежности и др. Сега той посвети цялото си време на обучението на неуките диваци и на всекидневните богослужения в Амистадската църква, която до неговото пристигане беше напълно завършена.

Малкият касик Алберто, под ръководството на своите приятели, получи отлично образование. Пъргавото и умно момченце даваше големи надежди и доктор Луис възнамеряваше да му предаде с течение на времето медицинските си познания. От това авторитетът на касика сред неговите поданици щеше още повече да се издигне.

В деня на петата годишнина от основаването на Есперанса в новата къща се събра голямо общество. Освен нашите колонисти тук бяха Пол и Ана (бившата Ара), а също и Педро и Сара с малкия си син Кристобал. Педро, възхитен от видяното в благоденстващата колония Амистад, каза по този повод на мистър Мъртън:

— Сърцето ми ме тегли към вас. Нима ти не си наш общ баща? Нима тези младежи не са братя на Педро и Сара? Но индианците, които скитат из пампасите, се гордеят със своята независимост и презират християнския закон на смирение и покорност. Старците от моето племе са външно кротки и смирени, а в душата си приличат на ягуар, прилепил се до земята, за да се хвърли върху своята жертва. Нима аз трябва да поднеса факела на разрушението към стрехата, която даде подслон на детето ми? Нима веселите песни на моите сестри, които се издигат към небето, подобно на песента на горските птици, ще се превърнат в жални писъци и стонове? Не, отче мой! Аз съм против това! Нека моят народ си остане там, на юг, докато смъртта не грабне старците, а младите не се научат от белите си приятели да обичат Бога на мира!

Мистър Мъртън, който в душата си изпитваше страх пред многобройното и войнствено племе на Педро, бе до сълзи покъртен от думите на разсъдливия и предан касик. А мистър Керизърс, от своя страна, обеща да навестява често южните села и изказа увереност, че след няколко години, заедно с християнството, мирът трайно ще се възцари сред този народ.

Обядът беше сложен на полянката пред къщата и щастливите родители с радост гледаха доволните лица на своите деца. Наистина едното от тях липсваше, но им беше достатъчна мисълта, че то беше добре и че е поело по верен път.

— Простете ми, приятели — започна мистър Мъртън след десерта. — Аз може да съм стар егоист, но не мога спокойно да мисля за възможността да се разделя с когото и да било от вас. От друга страна, не може да се настоява млади, жадуващи за действие хора да се помирят завинаги с живота в тази пустиня. Покоят, тази наслада на старостта, за младостта изглежда бреме. Кажи ти, Луис, мой стари, изпитан приятелю и съветнико, имам ли аз дори право да моля всички ви да останете тук, далече от радостите на света, прогреса и културния живот?

Доктор Луис вдигна очи към засмените лица на седящите на трапезата и, след като прочете в тях общите мисли и желания, отговори:

— Ние не сме ваши пленници, безценни ми приятелю, а ваши обичащи ви деца и поданици. Ние можем по собствено желание да напуснем Есперанса, но защо да го правим, когато и тук ни е добре?! Впрочем може би скъпата ми, обичаща да философства Матилда, в действителност има желание да изпита прелестите на цивилизования живот и да се засели в някой град?

— Как можеш да говориш така! — обади се с укор девойката. — Тук е моята родина за цял живот.

— В такъв случай, драги ни татко — продължи докторът, — надявам се, ще ме приемеш в числото на своите деца, като ми дадеш за жена твоята мила, безценна дъщеря Матилда. По този начин ще осигуриш на Есперанса двама коренни нейни граждани.

— Вие се шегувате, приятелю! — извика смаян бащата. — Децата ми са още твърде малки — има още време, докато станат за брак.

— Моля те, татко — възрази Джек сред избухналия весел смях, — та Матилда е на двайсет години! И всички ние сме на възраст, в която вече мислим за собствено семейство. Мария е съгласна да ме вземе за мъж, а Мери отдавна вече е дала съгласието си на Чарлз.

— Такава ли била работата? — продума объркан мистър Мъртън. — Това съвсем не го очаквах! Значи ние с жена ми ще останем съвсем сами?

— Няма такова нещо — възрази Джек. — Ние всички ще се заселим тук, около вас, както е било в патриархалните времена. И ти ще си родоначалникът на Мъртъновото коляно!

Въпреки тези уверения, съпрузите Мъртън не можаха отведнъж да се помирят с неочакваната за тях крачка на децата им от юношеството в зрелия живот като самостоятелни членове на обществото. Учудваше ги и решителността на Чарлз да се засели окончателно в това глухо място, далеч от светския блясък. И наистина, кой би могъл преди пет години дори да помисли, че този строен, разглезен от богатство младеж ще предпочете някога тихия селски живот пред всичките удоволствия на светския?

Но факт е, че се случи именно така и Есперанса запази всичките си първи граждани, тъй като скоро трябваше да се завърне и Том. С това завършваме истинския си разказ. Читателите, смятаме, сами ще си направят от него извод, че твърдостта в изпитанията и упоритостта в труда са единственият път към душевно и материално доброденствие.

Бележки

[19] Имената на великия мореплавател, утвърдени вече у нас от традицията като Христофор Колумб, всъщност на испански са Кристобал Колон (Cristobal Colon). — Бел.ред.

[20] Според библейската легенда, Бог наредил на праведника Ной да построи голям ковчег (кораб), в който, заедно със семейството си и двойки от всякакви животни, да се спаси от всемирния потоп, изпратен като наказание за греховете на хората. Когато водите, залели цялата земя, започнали да спадат, Ной изпратил гарван, а после и гълъб, за да разбере, дали някъде не се е появила суша. На втория път гълъбът се върнал с маслинено листо в човката си — знак за близкото избавление. — Бел.ред.

Край
Читателите на „Есперанса“ са прочели и: