Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, or The Home of the Wanderers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2009)
Корекция
ClubRipBoss (2009)

Издание:

Майн Рид. Есперанса

Издателство Абагар-МК/90

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Второ осъвременено издание

ISBN 954–8004–08–9

История

  1. — Добавяне

Глава III

През нощта доктор Луис се събуди от някакъв странен шум, в който, като се вслуша внимателно, разпозна човешки гласове и конско цвилене. Той изтича до огнището, за да изгаси огъня, но, за щастие, той сам беше угаснал. След това докторът разбуди всички, предупреждавайки ги за опасността, а сам погледна през пукнатината на скалата. Погледът му се спря на цял отряд възрастни индианци с дълги коси. Събрани около лодката, те обсъждаха нещо помежду си, при което често се чуваха думите los cristianos[2], както южноамериканските диваци наричат белите.

Очевидно те си въобразяваха, че тук са излезли цяла тълпа испанци и вземаха решение да съберат цялото племе и да ги нападнат. Във всеки случай, видя се как те скочиха от конете си, привързаха ги за едно дърво, а сами седнаха в лодката и отплаваха по течението.

Нашите приятели изчакаха да се скрие лодката и излязоха от пещерата. Необходимо беше незабавно да решат какво да правят. Общото мнение беше без да губят време да натоварят всичкия багаж на индианските коне и да избягат в гората, докато не са се върнали диваците — които явно бяха само съгледвачи — с отряда на едноплеменниците си.

Натовариха набързо всичкия багаж на три коня и взеха платното с мачтата, донесени в пещерата за поправка, на четвъртия кон качиха съпрузите Мъртън, на петия — Чарлз с Мери, шестия взеха Том и Матилда, а Луис, Джек и Нана тръгнаха пеша.

Конете бяха силни и, както се виждаше, добре обучени. Всеки имаше кожена юзда и седло с козината навън. За седлото бяха привързани по едно дълго до 40 крачки ласо, изплетено от няколко ремъчета, и по няколко бола, най-обичайното оръжие на диваците и гаучосите в Южна Америка. Бола, това са две-три каменни топки с големина на кокоши яйца, обвити в сурова кожа и привързани към края на плетени ремъци, дълги четири-пет фута. Когато, след като го завърти над главата си, ловецът хвърли с все сила това просто оръжие, от тежестта на топките ремъците се омотават около краката на избраната жертва и тя пада подкосена. Чарлз и докторът умееха да си служат изкусно с болата и обещаха да научат и момчетата да ги хвърлят. Освен това, под дървото, където бяха завързани индианските коне, намериха оставени от индианците три бамбукови копия с добре изострени железни върхове.

Едва зазоряваше, когато нашите приятели свършиха с товаренето и без да вдигат шум, тръгнаха на път. След като вървяха известно време по брега, те свърнаха вляво и навлязоха в гъста гора. Луис и Джек правеха просека с брадви в ръце. Изминали с мъка около девет мили, трябваше да спрат за почивка на една поляна, защото слънцето печеше толкова силно, че беше невъзможно да продължат.

Разтовариха конете, простряха одеялата и като закусиха, всички налягаха с удоволствие да починат.

Почивката им трая два часа, но те станаха весели и ободрени, готови да продължат трудното придвижване. Пътуването беше вече много по-тежко, защото гората стана непроходима. Най-после, след пет часа изморителен път, им се изпречи бърза, но малка речица, до брега на която беше решено да преспят.

Нощта мина спокойно. На разсъмване всички станаха, наляха си прясна вода за из път и отново тръгнаха. Въздухът ставаше по-сух и по-чист, отколкото в напуснатите от тях влажни низини, тъй че дори слабата мисис Мъртън се посъживи от тази промяна. Току-що пробудилата се от сън природа ечеше на разни гласове; от всички страни се чуваше пеенето на непознати още птици и крясъците на тъмнозелените папагали. Последните толкова им омръзнаха, че Джек не се стърпя и с удара на своята бола повали две от тези кречетала. От тях направиха много вкусно печено.

Доктор Луис разгледа птиците с тяхната дълга остра опашка и каза:

— Това е папагалът Psitacus Jaquilina. През лятото те живеят в Андите, а зиме на цели ята слизат в Чили и там са известни като страшни опустошители на полята. Щастие е, че се появяват чак след края на жътвата, иначе биха опустошили цялата страна!

Освен папагали, нашите приятели имаха късмета да хапнат и огромна — колкото кокоше яйце — дъхава сладка ягода, в която пак Луис разпозна Fragaria Chilensis, чилийска ягода, забележителна с приятния си аромат.

Затова пък през следващите дни ловът не вървеше. На всичко отгоре излезе силен студен вятър, заваля и дъжд, който гасеше едва накладения огън. Една нощ не можаха да запалят огън и всички легнаха да спят, след като подъвкаха малко сухари. Излишно е да се каже, че нощта, прекарана при такива условия, с празен стомах и без огън, не премина за нашите приятели особено приятно. Никой не спа и всички станаха угрижени и премръзнали.

Неочаквано, без да продума, докторът посочи цяло стадо животни, които спокойно пасяха по покрития с трева склон на планината. Луис, Чарлз и Джек мълчаливо приготвиха болата си и започнаха да се прокрадват без шум към стадото. Успяха да го доближат на разстояние, от което можеха да хвърлят топките и ги пуснаха в действие. Цялото стадо хукна в безредно бягство и скоро се изгуби, като едно от животните отнесе със себе си болата на Джек, топките на която се бяха увили около шията му. Затова пък друго, повалено от сполучливото мятане на Луис, се търкаляше по земята. Към него се затичаха нашите ловци. Но преди още да го наближат, един грамаден кондор, който се виеше в небесата, стремително се спусна върху падналото животно и започна да кълве очите му. Едва отпъдиха разбойника с копия и тържествено домъкнаха плячката до лагера.

— Това е лама, както се вижда — продума Мъртън, разглеждайки животното.

— Не е лама, а е от рода на ламите — поправи го докторът. — Това по-точно е гуанако, различаващо се по дължината и строежа на шията, тънката опашка и превъзходно приспособените за катерене из планините крака.

Месото на гуанакото се оказа твърде вкусно и стана на прекрасни пържоли, които се харесаха дори на придирчивия Чарлз. Прибраха и кожата, покрита с тънка, дълга и мека козина.

Гуанакото стигна за няколко дни, но накрая и то все пак свърши. Отново се заточиха дни, през които трябваше да се залъгват със сухари и понякога с яйца. Според приблизителната сметка на нашите приятели, бяха изминали повече от сто мили ту в катерене по стръмни, каменисти склонове, ту спускайки се в долини. Местността представляваше доста тъжна гледка и само гората заглаждаше общото тягостно впечатление. Едно само беше хубаво — чистият планински въздух, действащ благотворно на слабото здраве на мисис Мъртън, която благодарение на него сега се чувстваше много по-силна и по-бодра.

Бележки

[2] Християните (исп.) — Бел.ред.