Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, or The Home of the Wanderers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2009)
Корекция
ClubRipBoss (2009)

Издание:

Майн Рид. Есперанса

Издателство Абагар-МК/90

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Второ осъвременено издание

ISBN 954–8004–08–9

История

  1. — Добавяне

Глава XIII

Поуспокоени донякъде след молитвата, бежанците запалиха в пещерата голям огън, тъй като нямаше защо да се страхуват, че индианците ще видят светлината зад скалите. После, точно когато всички се приготвяха да си легнат да спят, неочаквано до входа се чуха гласове и в пещерата един след друг влязоха защитниците на Есперанса, натоварени с пушки, завивки, кошници и торби.

След размяната на поздрави доктор Луис започна да разказва:

— Както и предполагах, индианците ни най-малко не послушаха съветите на Пол. Напротив, взеха го в плен и цялата шайка се спусна с викове към жилището. Сред бъркотията до ушите ни стигна печалният вик на Пол: „Спасявайте се, приятели, аз не мога да ви помогна!“ Ние дадохме залп срещу настъпващия неприятел, после отстъпихме в полуразрушеното жилище, отместихме камъка, скриващ входа и полека изскочихме в гората, намествайки преди това камъка след себе си. Смятахме да останем да нощуваме в пещерата, но понеже знаехме колко ще се безпокоите и с надежда, че заети с грабежа, разбойниците няма да се сетят за нас, решихме да дойдем тук.

Забравих да добавя, че преди да излезем, пуснахме на свобода двете крави и мулетата, а също така и кокошките, уверени, че те няма да се отдалечат от жилището. Колкото до Уелс, от страх да не би с лая си да ни издаде, още преди това го поверихме на Пол.

— А сега е вече време за спане — прозя се Том. — Аз съм много изморен.

Тези думи напомниха на нашите приятели, че действително е време за почивка — беше три часът през нощта. Всички се разотидоха по разните отделения на пещерата и скоро, измъчени от умора, заспаха.

На сутринта Алмагро се изкачи на върха и разгледа околността. По тишината, която царуваше в лагера на диваците, разбра, че войните още не са се завърнали и вероятно препускат из степта и горите в търсене на безследно изчезналите врагове. Ето защо беше опасно да излизат от пещерата и решиха да прекарат този ден затворени, привеждайки в порядък скромното си домакинство.

На другата сутрин в лагера на диваците отново настана оживление. Жените събираха кожите и товареха конете, а войниците тържествуващо размахваха копията си. Един дрънкаше със задигнатата камбана.

Събирането на индианците не трая дълго. Скоро цялата орда напусна мястото на бивака, оставяйки купища жар, кости и остатъци от месо, към които вече се спускаха гладните кондори.

Нашите приятели, след като се увериха, че враговете наистина са напуснали местността, излязоха на чист въздух и започнаха да обсъждат положението си. А то не беше весело — предстоеше им да прекарат зимата в пещерата. Затова пък бяха съумяли да опазят хранителните си припаси, така че поне глад не ги заплашваше.

Освен това, макар цялата Есперанса да беше разрушена, оказа се, че пшеничният посев и ленът не бяха напълно унищожени. От постройките беше оцелял само параклисът, благодарение, както после се разбра, на застъпничеството на Пол, който бе заплашил рушителите с отмъщението на християнския Бог, ако посегнат на Неговото жилище. От животните, кокошките се явиха сами, а кравите и мулетата намериха да пасат спокойно недалеч. Последните побързаха да закарат в долината пред новата пещера.

Измина цял месец, през който нашите приятели успяха напълно да се примирят с пещерния си живот — осветявана и отоплявана от непрекъснатия голям огън, за който не жалеха гориво, пещерата се оказа съвсем не мрачна и неприветлива. Напротив, скоро се настаниха в нея напълно удобно. Животът течеше тук също така, както и вкъщи: женската половина на колонията се занимаваше с домакинска работа или тъкане на лен и козина, а мъжете правеха мебели за бъдещата постройка. Освен това, те постоянно ходеха на старото пепелище — разчистиха градината, подновиха плета, засяха нови участъци на нивите…

Една вечер край входа на пещерата се разнесе познат вой и лай. Когато повдигнаха камъка, който преграждаше достъпа, вътре се вмъкна Уелс и като луд започна да тича наоколо, да се хвърля към всички и да се умилква, скимтейки от радост. Веднага след него, за учудване на приятелите ни, се показа покръстеният Пол. Индианецът отначало мълчеше, с видимо отвращение гледаше високите сводове на пещерата — тъй противни на волния син на пампасите, после заговори с горчивина:

— И тъй, Пол пропъди приятелите си в това мрачно жилище! Защо християните бяха толкова добри към него! По-добре щеше да е да го бяха оставили да умре — тогава те и досега биха си живели спокойно в своите жилища! А Пол им донесе само скръб и разорение! Дали те след всичко това отново ще му протегнат ръка и ще го нарекат свой приятел?

Колонистите, разбира се, побързаха да успокоят горкия младеж, като му заявиха, че ни най-малко не го обвиняват за станалото и потвърдиха приятелските си чувства към него.

Пол през това време беше израснал много.

Дълбоко трогнат от приема на приятелите си, той разказа за събитията в неговото село след разрушаването на Есперанса.

— Аз ги заплаших с гнева на християнския Бог, но майка ми, храбра по дух жена, отвърна: „Похода срещу християните исках аз! Нека и наказанието Божие се струпа на моята глава!“ И какво последва? На връщане тя се качи на благородния Памперо. Когато конят почувства на гърба си друг човек, той стисна юздата със зъби и като бесен хукна из степта. Аз с ужас смушках своя след него, макар майка ми да беше отлична ездачка. И ето че внезапно Памперо се препъна, падна и с цялата си тежест притисна майка ми. Когато отидох при нея, тя беше вече в безсъзнание, едната й ръка и единият й крак бяха счупени. Аз я свестих, завързах счупените й крайници и й предложих да препусна с коня за лекаря на белите, който ме лекува мене, но тя ме спря: „Ръката на смъртта легна върху ми — каза тя — и аз я чувствам, а твоя приятел нашите войни биха го убили. Но нима и майката на благородните касици трябва да умре позорно за това, че не иска да се покори на християнския Бог? Кажи, Бисонти!“

Тогава си спомних вашите наставления и започнах да й говоря за християнския Бог и за оня рай, който очакваше вярващите в Него. Но могъщият й ум дълго се бори с надвиващите го съмнения. Колкото повече обаче отслабваше тялото й, толкова повече духът й се изпълваше с просветление. Най-сетне нейната гордост бе сломена, тя се призна за недостойна пред Бога и със смирение Му поиска прошка. Преди смъртта си повика старците на племето и им каза, че е много щастлива, задето е познала истинския Бог. Но те само се изсмяха в отговор, вземайки думите й за бълнуване. Тогава тя поиска, под заплахата с ужасни небесни наказания, да й обещаят, че никога няма да нападат белите хора. Цялото племе се закле, че ако не бъде предизвикано от вас, никога няма да ви нападне.

Когато настъпи последния й час, жените плачеха и ми казваха: „Касик, когато дойде смъртта за нас, доведи християнския Бог, за да умрем и ние така тихо като нея!“

Много дни прекарах в скръб по умрялата, накрая казах: „Братя! Аз ще отида и ще ви доведа Божия служител! Нека той ви произнесе едно хубаво слово. Изслушайте го с почит и го пуснете с мир!“ Моето предложение им се хареса и аз възседнах Памперо, когото ми беше тежко да гледам като, макар и неволен, виновник за смъртта на майка ми, и тръгнах да ви търся. Кучето ме доведе до тези скали и ми посочи входа. А сега, драги ми отче, нека да отидем заедно в селото. Покажи на моя народ пътя към спасението!

Мисис Мъртън пребледня при мисълта, че мъжът й ще отиде при диваците, но я успокоиха, че след обръщането на майката на Пол в истинската вяра, това пътуване не е толкова опасно.

Предложиха обаче Пол да поостане ден-два, да посети Есперанса и да се запознае с плановете на колонистите за в бъдеще.

Изминаха два дни. Тази неделя те за пръв път решиха да отидат в Есперанса и всички заедно да присъстват на богослужението. На излизане от църквата ги озадачи и уплаши разнеслият се конски тропот. Но се оказа, че препускаха само два коня: на единия от тях, белия, яздеше хубав, строен касик, а на другия, едно не твърде голямо конче — някаква млада жена.

Джек веднага позна новодошлите и с викове „Сара! Сара!“ се спусна да ги посрещне.

В същото време Сара, това действително беше тя, скочи от коня и изтича при баща си, шепнеща през сълзи: „Ми падре! Ми падре!“[17]. А той я галеше, забравил всичките си скърби и само повтаряше: „Ниня де ми алма, естреля мия!“[18].

До мъжа на Сара приближи Пол и двамата поведоха разговор. Те вече се познаваха — техните племена бяха в съюз и езикът им беше общ.

Семейство Мъртън стояха настрана, за да не пречат на срещата между бащата и дъщерята. Луис беше смутен от пристигането на неочакваните гости и не знаеше дали трябва да им съобщи тайната за тяхното скривалище. Той сподели опасенията си с Пол.

— Поискай от него честна дума да не я издава — посъветва го индианецът — и Кангопол, макар да не е християнин, никога няма да наруши даденото обещание!

Помолиха Алмагро да преговаря и касикът с пълна готовност заяви, че за нищо на света няма да издаде тайното скривалище на бащата на Сара и на неговите приятели дори на собствения си народ.

Успокоени от неговите думи, колонистите го поканиха тогава на гости и цялата дружина тръгна за пещерата — индианците на коне, а останалите пеша. Кангопол гледаше с изумление непристъпната на пръв поглед стена и още повече се смая, когато след края на пътечката видя под краката си зелената долина, където пасяха конете, кравите и ламите. А възторгът на Сара беше неописуем, когато влязоха в пещерата и тя видя колко удобно е наредено вътре. Веднага запалиха огън и започнаха да готвят обяда.

Кангопол през цялото време се държеше надменно, изразът на лицето му се смекчаваше само, когато погледнеше жена си и сина си. Въпреки навиците на дивашкия живот, честите пътувания до градовете бяха развили ума му; кървавите разбойнически набези отдавна вече не му се нравеха и той само по длъжност взимаше участие в тях. От беседите със своя гост мистър Мъртън видя, че в ръцете му се дава богат материал за проповядване на словото Божие.

На сутринта мистър Мъртън трябваше да тръгне заедно с Пол на първата си мисионерска експедиция. Решено беше с тях да отиде и Кангопол. А Сара с детето остана в пещерата, за да свикне поне малко с цивилизования живот. Преди всичко я убедиха да облече европейска рокля, после постепенно започнаха да я въвеждат в домакинството, показваха й как се доят кравите, как се хранят кокошките, как се пекат сладки, как се готви супа, учеха я да шие и тъче.

Не изминаха и три дни и Сара вече напълно се запозна с навиците на новите си приятелки.

Да напусне Кангопол отказа решително, но се надяваше, че той скоро ще приеме християнството заедно със сина си. За всеки случай намериха и подходящи имена: за Кангопол — Педро, а за сина му — Алберто.

За предстоящото тържество — решено беше да устроят голямо угощение — наредиха на ловците да убият повече зайци и яребици. От Есперанса донесоха пшенично брашно и мед. Нана незабавно започна приготовленията.

Време обаче имаше още твърде много, затова почти всяка вечер се отдаваха на забавления. Джек свиреше с цигулката си, другите танцуваха. Понякога разговаряха. Описваха на Сара градския живот, а тя от своя страна — дивия, напълно свободен живот на индианците. При един такъв разговор Джек, между другото, научи, че скоро след неговото бягство старецът Саусимиан умрял тихо и спокойно като истински християнин.

Изминаха три дни. Времето се развали. Небето се покри с мрачни облаци, заваля дъжд. Внезапно вечерта пред входа се чу радостното скимтене на Уелс (когото мистър Мъртън беше взел със себе си).

— Татко, татко! — завикаха момчетата и щяха да се спуснат да отместят входния камък. Но предпазливият Луис ги спря — мистър Мъртън го очакваха след не по-рано от седмица, а такова едно скорошно завръщане се стори на доктора подозрително.

Опряха стълбата до отвора, разположен на пет фута височина в скалата, Луис погледна от него долу и видя при входа шестима дивака с копия. Един от тях се опита да хване кучето, но то, като предусети, че има работа с неприятел, го захапа за гърлото. Тогава другарите му го извлякоха за краката от преддверието и изпъдиха кучето. Уелс се засили и изведнъж скочи на горния отвор — хвърлените подире му три-четири копия, за щастие, не го улучиха. В това време трима индианци пак тръгнаха към пукнатината, за да отстранят камъка, четвъртият остана при конете, а петият се наведе над ранения, опитвайки се да спре течащата от разкъсаното му гърло кръв.

Точно тогава от тъмната гора излезе грамадна пума. След един гигантски скок чудовището в миг изви врата на нещастника и вече се готвеше да побегне с плячката си, когато Луис, който случайно погледна в този момент от горната пукнатина, с точен изстрел го повали на място. Чул неговия гърмеж, Алмагро, който стоеше при долния проход, сметна това за знак и също натисна спусъка. Двамата останали живи диваци побързаха да отскочат назад, влачейки убития си другар и тогава видяха пумата. Изплашени, те се качиха на конете си и без да гледат накъде отиват, ги подкараха нагоре по гористия склон.

— Нещастници, те са загубени! — извика Луис. — В тъмното няма да могат да слязат от планината без да знаят пътя!

Но индианците не се видяха повече.

— Сега трябва да огледаме бойното поле — каза Чарлз и всички мъже, със свещи в ръце, излязоха от пещерата.

Оказа се, че жертвата на пумата и дивакът, улучен от куршума на Алмагро, бяха вече мъртви, а ухапаният от Уелс още хъркаше, но се виждаше, че и неговите часове бяха преброени. И наистина, след малко и той потрепера и застина неподвижен. Нашите приятели покриха труповете с ленена постелка и наслагаха отгоре камъни, за да не би грабливите зверове да разтревожат покойните, а на сутринта беше решено да ги предадат на земята.

Бележки

[17] Моят баща! Моят баща! (исп.) — Б.ред.

[18] Дете на душата ми, звездице моя! (исп.) — Бел.ред.