Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Esperanza, or The Home of the Wanderers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
vens (2009)
Корекция
ClubRipBoss (2009)

Издание:

Майн Рид. Есперанса

Издателство Абагар-МК/90

Художник на корицата: Димитър Стоянов, 1991

Второ осъвременено издание

ISBN 954–8004–08–9

История

  1. — Добавяне

Глава XI

На сутринта нашите колонисти се заеха да вадят докараното от Алмагро имущество. Тук имаше преди всичко няколко дърводелски инструмента; две коси и два сърпа; после, от една особена кошница се показаха кокошки — част от тях бяха измрели по пътя, но все пак шест бяха останали и, когато ги пуснаха да се разхождат с опитомения щраус, те, като да бяха открай време заедно, започнаха да си търсят храна. Дъласови бяха изпратили и сандък с книги, одежди и църковни съдове, а по поръчка на Чарлз, Алмагро бе докарал камбана, която незабавно окачиха над църквата. На доктор Луис беше изпратена пълна аптека и набор инструменти. След това отвориха сандъците с книги, канцеларски принадлежности, домакински съдове, готварски принадлежности, долни дрехи. Чарлз беше дал бележка за кафеничета, чай, захар и кошница вино и коняк. Алмагро се беше сетил да купи и няколко лампи, барут, сачми и накрая, за размяна с индианците, голям пакет цветни стъклени мъниста.

Благодарение на докараните вещи животът на колонистите беше уреден сега много по-добре и те благодариха на Бога за неговата милост.

Този път обаче щастието им не продължи дълго и съдбата отново ги подложи на тежки изпитания.

Веднъж, Мария и Джек отидоха в гората да събират пукълчета от кактуси, със семките на които бе решено да хранят кокошките. Отначало не забелязаха тяхното отсъствие, но когато ги потърсиха, започнаха да се безпокоят. Тогава Луис и Чарлз казаха, че ще отидат да ги дирят. Приготвиха се бързо и отидоха до брега на реката, но бежанците ги нямаше. Следите, които бяха оставили на брега, показваха, че са прегазили реката до другата й страна. Луис и Чарлз също я преминаха и едва навлезли в гората, която беше малко по-нататък, чуха глух плач. Уплашени, изтичаха към онова място и видяха Мария да чупи ръце от отчаяние.

— Той се изгуби! Няма да го видим вече! — хлипаше девойката.

— Какво, какво стана? — я заразпитваха, а тя, след като се посъвзе, разказа как, докато събирали пукълчета, двамата с Джек видели тълпа препускащи на юг диваци.

— Джек ми даде знак да мълча — разказваше през сълзи Мария, — но аз без да искам изпищях високо. Диваците се спряха и тръгнаха към нас. Като прецени, че е безполезно повече да се крие, Джек, със зелено клонче в ръка, тръгна към индианците, казвайки ми на английски да не се показвам. Но аз пак нямаше да го послушам, ако от страх не бяха ми се сковали ръцете и краката… Когато погледнах отново, Джек, вързан с ремъци, лежеше вече напреки на седлото на един индианец и цялата шайка препусна като стрела. Стори ми се, че нейният предводител беше същият висок дивак, който ръководеше нападението срещу Есперанса…

Нашите приятели се върнаха покрусени у дома си, не знаейки как да съобщят на родителите за нещастната участ постигнала Джек. Това тъжно задължение пое върху себе си Луис, който възможно най-предпазливо разказа за случилото се с Джек, като добави, че с познанията по испански, разбиран от всички тукашни индианци, и с откровения си и весел характер, той едва ли ще бъде изложен на някаква опасност по време на своя плен. Въпреки това мисис Мъртън, наплашена от разкази за свирепостта на индианците, изпадна в пълно отчаяние.

Тогава самоотверженият доктор, придружен от Чарлз, реши да тръгне незабавно да търси момчето. Алмагро също пожела да отиде с тях, но го помолиха да остане, опасявайки се, че, като види диваците, ще се разстрои прекомерно. Другите членове бяха много неопитни, за да вземат участие в такова рисковано предприятие.

Подготовката на нашите приятели не трая дълго. Сложиха в чантите на седлата сухари и сушено месо, цветни мъниста — подарък за диваците — малко барут и куршуми в запас, всеки от конниците се въоръжи с пушка и дълъг нож (като не забравиха да вземат ножа и пушката на Джек) и добави към тях бола, ласо и бинокъл и накрая пончото, което щеше да служи и за горна дреха, и за завивка.

Така екипирани, тръгнаха надолу по реката до мястото на вливането й в другата, голямата река и оттам — на юг по необятната равнина. Пътуваха дълго, внимателно оглеждайки се на всички посоки, но никъде нямаше и признак за дивашко селище. Над равнината вече се спускаше нощта. Според пресмятанията си, бяха се отдалечили на повече от трийсет мили от Есперанса. Налагаше се да спрат за почивка. Запалиха голям огън за защита от дивите зверове, вечеряха от припасите, които бяха взели със себе си и заспаха дълбоко, измъчени от дългия път. На другия ден призори, съгледаха с биноклите си далеч на изток нещо като коне или едър добитък — очевидно там имаше индианско село. Но и този ден не попаднаха на нито една човешка следа. По тяхна сметка до Андите оставаха вече двайсет мили — повече от петдесет мили ги деляха от Есперанса. Тогава им се свърши водата, а по пътя вода нямаше никъде. По предложение на Луис решиха да завият на юг, с надежда да стигнат до някоя от многобройните реки, извиращи от Андите. И наистина, следвайки южната посока, скоро достигнаха стръмния бряг на голяма река, но беше трудно да се доберат до водата, още повече, че настъпи вечерта. Решиха засега да пренощуват на същото място, до брега, а като се развидели, да потърсят брод. Преминаването обаче на реката на това място беше опасно, защото, макар и да беше широка само шест метра, тя имаше бързо течение, а стръмните й подкопани брегове правеха рисковано спускането във водата.

Приятелите решиха да потърсят брод и тръгнаха по течението. След около две мили се натъкнаха на чудновато съоръжение, нещо като висящ мост, но съвсем примитивна направа: на двата бряга бяха забити по три дебели кола на по три стъпки един от друг. Тройките срещуположни колове бяха съединени с много дебели кожени въжета, върху които бяха наредени дървени цепеници, здраво привързани за въжетата с ремъци. По този начин се получаваше доста провиснал в средата, тесен мост без перила — преминаването по него изискваше немалки гимнастически способности. Затова пък беше направен достатъчно здраво и нашите приятели, като внимаваха да стъпват в средата, минаха благополучно по него.

Сега вече се виждаше, че селото на диваците беше наблизо и мъжете запристъпваха предпазливо напред. Най-после, от едно високо дърво видяха дим на разстояние една миля. Когато изминаха около две трети от нея, можаха с просто око да видят тъмносивите колиби, служещи за жилища на индианците. За щастие, вдясно от селото имаше гъста гора, където можеха да се скрият заедно с конете си. Луис се зае да разузнае, за да се установи дали в това село е Джек, а когато се увери в това — да влезе във връзка с диваците. И тъй като това беше най-близкото до Есперанса дивашко село — макар оттук до колонията да имаше шейсет-седемдесет мили — възможно беше именно тукашните диваци да са отвлекли Джек.

Останалият да пази конете Чарлз, побърза да се качи на едно дърво, а Луис предпазливо се отправи към колибите на диваците. Когато наближи обаче на петдесетина крачки, той също се покатери на едно дърво, откъдето му беше по-удобно да наблюдава какво става в селото.

Преди всичко, пред погледа му се изпречиха групи разположени в безпорядък жилища, покрити с конски и волски кожи. В центъра имаше също такова жилище, но значително по-голямо от другите. Пред шатрите на земята, заедно с кучетата, се търкаляха цяла тълпа голи дечица, пазени от две-три жени с мургави шии и дълги сплетени в редици коси, накичени с птичи пера. След няколко минути от колибата в центъра излезе млада жена, облечена по-спретнато от другите и с вкус: в светлоалено пончо, спускащо се почти до земята, главата й беше изящно украсена със сребърен обръч и щраусови пера. Следваше я друга, висока и стройна фигура в пончо от кожи и водеше за ръка малко момченце. Луис веднага се досети, че това е Джек. Жената се спря и, галейки детето, започна да разговаря с младежа — това показваше, че Джек е избягнал тежестта на робството и че с него не се отнасят като към пленник. Той взе детето в ръце и започна весело да си играе с него. Жената ги наблюдаваше усмихната. Но ето детето се наигра, майка му го отнесе в жилището, а младежът се поотдалечи и замислен се облегна на едно дърво. Възползвайки се от момента, Луис изкряска като сврака, което момчетата често правеха в Есперанса за забава. Отначало Джек не обърна внимание, но когато крясъкът се повтори, той трепна и, като помисли малко, отговори със същия крясък. Знаейки, че приятелите са наблизо, той вече се готвеше да бяга в гората, когато внезапно се разнесе писклив звук на рог и към селото доближи в галоп отряд диваци, влачещи след себе си дълги копия и няколко убити бикове, коне и гуанаки.

Джек отиде в жилището и излезе оттам с жената и детето. В същото време от колибите изскочиха шумно цяла тълпа жени и се нахвърлиха върху плячката. Те се заеха да дерат животните и да режат месото на дълги ивици. Мъжете разведоха конете и ги вкараха в „корала“, разположен между селото и гората, в която беше скрит Луис. Само вождът, отличаващ се от другите с гордата си осанка и сребърната диадема на главата, се прибра в жилището си с младата жена и детето, оставяйки коня на Джек, който го поведе към „корала“, като подсвиркваше високо народната песничка: „Когато луната ясна изгрее, излез…“. Това бе сигнал за Луис, че той е готов за бягство. След като отведе коня в „корала“, момчето се върна на поляната със сребърните стремена и юздата, седна на земята и започна да ги чисти с трева. В един момент остави сбруята и с равнодушен вид тръгна към гората, правейки се че събира по пътя сух мъх за чистене. Когато наближи дървото, на което се беше скрил Луис, последният прошепна:

— Не губи време! Кога можеш да избягаш? Джек, навеждайки се както преди, отвърна:

— Към полунощ! Всички са уморени и никъде няма да ходят. Имате ли нужда от провизии?

— Едно-две парчета хляб няма да ни дойдат зле! Вземи този прах и поръси с него месото за кучетата! Той ще ги упои!

Джек бързо прибра хвърления му пакет с праха и после, сякаш нищо не беше станало, се върна, без да бърза, при конските принадлежности с цяла шепа мъх. Пред колибите все още имаше суетене. Привършили с подялбата на месото, жените и децата жадно се спуснаха към него и го заядоха сурово, топейки косите си в съсирената кръв. В този отвратителен пир не взимаха участие само вождът и неговото семейство.

Беше започнало да се стъмва. Диваците един след друг се прибраха в жилищата си и всичко утихна. Тогава, на лунната светлина, Луис видя как Джек излезе от жилището с голям къс месо и го хвърли на кучетата, които още глождеха останалите след пира на диваците кости.

Кучетата се спуснаха вкупом към новата порция и в миг я излапаха. След час се възцари вече гробна тишина.

Джек предпазливо дотича до дървото, където се криеше Луис, повика го, помоли го да почака една минута, отиде в „корала“ и изведе оттам един кон. Тогава двамата приятели мълчаливо се запътиха към поляната, където ги чакаше Чарлз, който вече започваше да се безпокои от дългото отсъствие на Луис. Сега той с радост посрещна и връщането на пленника. Но нямаше време да разпитва — и тримата се метнаха на конете и се впуснаха по обратния път.

Пет часа те препускаха без да спрат, а горещо жадуваната река още не се виждаше. Отзад вече се чуваше тропотът на конете и воят на шайката. За щастие, в последния момент те успяха да се доберат до въжения мост.

— Слушай, Чарли — каза Луис, — ти можеш да плуваш. Затова стой тук, докато преведем конете на отвъдната страна, а щом ние преминем, прережи въжетата отсам, аз ще ги прережа оттатък, после се хвърли в реката и плувай. Дай само да вържа за тебе единия край на ласото!

Речено — сторено. Когато преминаването завърши, въжетата от двете страни бяха прерязани, целият мост рухна във водата и начаса бе подхванат от течението. През това време нашите приятели възседнаха отново конете си и ги подкараха напред. А отрядът индианци, като видя, че мостът го няма, постоя една минута в нерешителност, после тръгна надолу по течението, очевидно, за да гони моста, както предположи Луис.

— Имаме късмет, че индианците не умеят да плуват — отбеляза той. — В противен случай, работата ни щеше да е лоша.

На общ съвет бе решено да се насочат към планината, понеже там, в големите гори, щяха лесно да се скрият от гонителите. Освен това, по този път имаше много рекички и, като се ориентираха по тях, не рискуваха да се заблудят.

Маршрутът беше одобрен и след десетина мили приятелите се разположиха на почивка, като дори рискуваха да запалят огън, за да опекат месото. Едва тук разказаха на Джек колко много на всички вкъщи им беше мъчно за него.

— А ти отложи твоя разказ до завръщането ни у дома — предложи му Чарлз. — Кажи ни само едно, индианка ли е хубавицата с аленото пончо?

— Та това е най-любопитното в моя разказ! — отговори Джек. — Не, не мога да се стърпя: това е Сара, дъщерята на нашия Алмагро! Тя вече знае за баща си, тя е наш приятел! Тя знаеше, че искам да избягам, но заради свирепостта на диваците, не се решаваше да ми помага. Повече нищо няма да кажа!

— Като че ли ние не разбираме — засмя се Чарлз, — че у Сара, като жена на войводата, се борят предаността към мъжа и обичта към бащата…

Тук Луис спря Чарлз със забележката, че е нечестно да откопчва разказа с предположения и Джек бе оставен на спокойствие.

След като си починаха край огъня, нашите приятели възседнаха отново конете и изминаха още петнайсет мили, докато от умора започнаха да се олюляват на седлата. Тогава слязоха, завързаха конете за дърветата и увити в пончосите, заспаха дълбок сън. Внезапно Чарлз бе събуден от глухо ръмжене и видя две големи искрящи очи, които горяха в храстите. Грабвайки пушката, младежът вече щеше да натисне спусъка, когато огромната пума прескочи Джек, който лежеше в краката му и се озова на гърба на индианския кон, който също беше вързан. Звярът изви с лапите си врата на коня, прегриза го и в миг изчезна с плячката си в гората.