Майн Рид
Есперанса (6)

Глава VI

Козината на гуанаките остригаха и скриха в торби, а лойта от одраните и почистени кожи прибраха най-старателно. Една част от месото заровиха в земята прясно, а останалата нарязаха на дълги ивици, широки — четири дюйма^[5] и дебели — една трета от дюйма, които изсушиха на огън. Приготвеното по този начин месо, което южноамериканците наричат „чарки“, трае доста дълго. Преди да го варят, обикновено го чукат между два камъка, за да се размекне.

Изминаха няколко дни, но положението на преселниците не се подобряваше. Снегът не намаляваше, а и дивеч нямаше — очевидно беше, че и гуанаките са слезли в ниските долини. При едно изкачване над пещерата, в която се бяха подслонили, Луис съзря долу, на двеста метра под тях, зелена долина. Дотам можеха да се спуснат право по склона с пързаляне. Той опита този път сам и като го намери напълно подходящ, предложи и на другите да се спуснат по същия начин. Младежите с възторг приеха неговото предложение — до такава степен мисълта за едно такова пътуване ги увлече. Само боязливите съпрузи Мъртън в началото не искаха и да чуят за подобен метод на придвижване. Но, след като Луис и Алмагро на няколко пъти се спуснаха върху гуанаковите кожи и винаги се завръщаха благополучно, с което доказаха безопасността на такова пренасяне, Мъртънови най-после се съгласиха и бяха спуснати с голяма предпазливост.

Немалко работа отвориха и животните. Но успяха да подмамят ламите след себе си, като взеха на коленете си малкото им и се спуснаха с него. Майката, виждайки го да се изгубва надолу, започна жално да се лута, потича малко и накрая взе предпазливо да се спуска по стръмнината и бащата — след нея. Когато слязоха в долината и се убедиха, че рожбата им е невредима, ламите най-спокойно загризаха тревата. Коня и мулето подмамиха със сено: мулето първо се заспуска и завърши благополучно оригиналното пързаляне, а горкият Нигър се хлъзгаше и падаше, докато най-сетне се търколи долу с вирнати крака и остана зашеметен. Но след миг-два, като се разтърси, се добра до тревата при другите животни.

В долината беше значително по-топло, отколкото горе; освен това тук имаше сухи храсти и суха трева в изобилие.

Преселниците запалиха огън и отпочинаха около него от мъките. След като пренощуваха, на другия ден продължиха да слизат надолу по направена от мулета пътека. Колкото повече се спускаха, по-често и по-често срещаха храсти и дори дървета, сред които се носеха неспирните крясъци на папагалите. Най-сетне, след още два дни, се озоваха в обширна плодородна долина, най-долната гънка на Андите. Пред тях се простираше широка няколко квадратни мили равнина, заградена с последното най-ниско ребро на планината, а по-нататък се стелеше еднообразната равна степ с блестящите по нея като сребърни ленти реки.

— Оттук трябва да се отбием на север — забеляза Алмагро. — Тези места са ми добре познати. Пътечката, по която вървяхме досега, са я направили свирепите индианци от юг. За щастие, ние още не сме ги срещали. Но все пак е по-безопасно, колкото се може по-скоро да свърнем встрани от пътя им!

Пътешествениците последваха този съвет и, отклонявайки се на север, скоро дойдоха до една голяма гора, която се проточваше през цялата долина, в двата си края поемаше нагоре по планината и оттам се разстилаше полегато в пампасите. Разкошната горска растителност, между която и араукариите^[6], които отдавна не бяха виждали, им вдъхна бодрост и всички в добро настроение заразглеждаха гората.

Привлечени от шума на течаща вода, младежите навлязоха навътре в гъсталака и скоро излязоха на брега на една рекичка, която весело клокочеше от планината надолу под сянката на надвиснали върби. Те тръгнаха по течението й; брегът беше равен, а въздухът — прохладен и чист. По пътя те срещнаха диви картофи и други растения, от които събраха образци, разчитайки, че все ще им послужат за нещо.

Накрая излязоха на една поляна, където за свое учудване видяха прасковни дървета, приведени от вече узрели плодове.

— Братя — каза Алмагро, — тук са живели хора — тези дървета ги е садила човешка ръка. Навярно не сме далече от жилището.

Без да кажат нито дума, но вече предпазливо, всички тръгнаха напред. Още едно неочаквано откритие — засята царевица… Около царевицата се търкаляха някакви колове. Алмагро внимателно ги разгледа.

— Тук е имало огромен корал^[7]! Той е разграбен. Но да продължим. Вероятно грабежът не е пощадил и самото жилище.

След още един гъсталак от прасковни дървета, те внезапно се озоваха пред обгорялите развалини на къщата. Покривът липсваше, едната стена беше рухнала, вратата зееше изкъртена, а вътре на пръстения под се виждаше голямо тъмно петно.

— Да се махаме оттук! — извика пребледнял Алмагро. — Това събужда у мене тежки спомени! И тук е имало грабеж и клане! О, Боже!

Послушаха съвета на гаучото и тръгнаха нагоре по гъсто обраслия склон. Внезапно Чарлз им даде знак да мълчат и, като свали пушката от рамото си, се приготви да стреля по някакво алено петно, което се мярна между дърветата.

— Това трябва да е някаква рядка птица — каза Джек, но го прекъсна изплашеният вик на Алмагро.

— Стой! Не стреляй, за Бога!

Гаучото хукна към храсталака пред изумените погледи на останалите. Той изчезна в него и след няколко минути се показа, носейки на ръце едно припаднало момиче в алена дрешка.

— Погледнете — обърна се той с упрек към Чарлз, — щяхте да застреляте това нещастно дете!

В това време девойчето дойде на себе си, огледа се уплашено наоколо с големите си черни очи и заплака.

— Тя е като мене, от испански произход — забеляза Алмагро и ласкаво добави: — Не се плаши, милинка! Ние сме християни и приятели. На никой няма да позволим да ти стори зло.

— И аз съм християнка — отвърна момичето на испански. — Имайте милост!

— Къде живееш?

— Тук в гората, при татко и брат ми, които са убити. Озадачени от този отговор, Алмагро и Джек отидоха на посоченото място и там, под едно дърво, наистина намериха два, покрити с листа и клони, трупа, започнали вече да се разлагат.

— Кой ги довлече тук? — попита Алмагро.

— Аз — отговори с плач момичето. — С помощта на един голям клон, домъкнах най-напред татко, а после и брат си, за да ги пазя от гладните кондори. Преди два дни паднах от дървото и си навехнах крака, тъй че не можех да ходя нито до пещерата за храна, нито до потока за вода. Очакваше ме гладна смърт.

— Горкото дете! — съжалиха я пътешествениците и побързаха да занесат ранената в жилището, където й дадоха праскови и царевица.

Момичето лакомо се нахвърли на храната, после помоли да я занесат в гората през дупката на задната стена. Те я отнесоха няколко крачки нагоре и се спряха пред гъстите храсти, които растяха под една стръмна скала.

— Сложете ме тук на земята! — помоли малката. Когато го направиха, тя повдигна сведените до самата земя клони и показа на Джек едва забележима пътечка. После му обясни, че по нея, скоро ще стигне до един тъмен камък, зад който е входът на пещерата, послужила й за скривалище. Джек тръгна по посочената пътека и скоро се озова в пещерата, където имаше няколко торби царевица.

Решиха да не вземат засега нищо от пещерата, а да се върнат в бивака и там да обмислят положението си. Разбира се, отнесоха там и раненото момиче и докторът заедно с Нана положиха грижи за него. След като му дадоха успокоително и то заспа дълбоко, приятелите ни се замислиха какво да правят.

— Знаете ли — забеляза Луис, — струва ми се, че няма да е зле, ако спрем тук. Според мене, по-хубаво място за лагеруване не може да се намери. Жилището може бързо да се поправи и да стане не само годно за живеене, но и удобно. Местоположението е прекрасно и не е на открито, което е твърде важно. Водата е до нас, царевица — колкото искаш, а в реката, по всяка вероятност, има вкусна риба!

— Но тук вилнеят свирепите индианци — обади се страхливо мисис Мъртън. — Струва ми се, няма да мигна спокойно при мисълта, че може да чуя ужасните им крясъци, както ги описваше Алмагро.

— Успокойте се, мисис! Индианците обикновено никога не се завръщат на мястото, което са разграбили.

Алмагро го потвърди. Въпреки това мисис Мъртън пак не се съгласяваше да спрат тук за дълго.

Тези размишления продължиха до посред нощ, а на другия ден Мария, така се казваше малката испанка, разказа печалната си история.

— Вече две години, откакто я няма мама. Тя беше добра и нежна, учеше ме да вярвам в Бога и на разни ръкоделия. Понякога седяхме под прасковите, татко свиреше на китара, а мама пееше песни за далечното отечество. Имах още двама големи братя, които постоянно ходеха с татко на лов за пуми и щрауси. Понякога татко и най-големият ми брат вземаха събраните животински кожи и щраусови пера, отиваха някъде далече и се завръщаха едва след няколко дена, натоварени с барут, сачми, куршуми, ножове и сечива за градината, а на мене и мама донасяха шарени кърпи. При нас не стъпваше чужд човек.

Веднъж татко и брат ми Фернандо се върнаха от лов сами. Били срещнали някакви пътешественици и решителният Гонсало, по-старият ми брат, се наел да ги преведе през Кордилерите.

Мама много се разтревожи от отсъствието му и за съжаление, нейното предчувствие се оправда. Минаха дни, седмици и месеци, но Гонсало не идваше! Тогава татко и Фернандо тръгнаха да го търсят. Дълго се лутали из планините. Най-после на ръба на една пропаст попаднали на скелет на муле и по остатъците от чула разпознали мулето на брат ми. Навярно добичето се бе спънало и нещастният ми брат се търколил в пропастта. Татко и Фернандо се върнаха, обзети от дълбока скръб.

Мама, когато научи какво са намерили, от мъка започна да вехне и към есента почина. Напролет татко, за да не ме оставя сама вкъщи, изпрати Фернандо да издири останките на брат ни, като най-строго му нареди да не се връща през другия проход, който е по на юг от нас, понеже бил добре известен на индианците. Но брат ми беше млад и безгрижен. Като намерил пропастта, на чийто край бил скелетът на мулето, той тръгнал по други долини, и като напук, през същия проход, за който толкова му говори татко, слязъл в пампасите. Когато излязъл на равното, неочаквано забелязал на голямо разстояние цял отряд индианци. Но безстрашникът не се скрил веднага в гората, а се доверил на коня си и препуснал през равнината. Успя да се завърне благополучно, но не беше уверен, че индианците не са го проследили.

Това известие силно смути татко. Той направи тайния проход в задната стена на къщата и пренесе в наскоро откритата пещера запасите ни от храна. Но тежкото предчувствие не го напускаше и той вършеше всичко със свито сърце. Точно в нощта срещу деня, в който трябваше да напуснем дома, ни разбуди страшен вой — индианците ни бяха обградили. Татко едва успя да отмести камъка от тайния вход и да ми каже да допълзя в пещерата, когато жилището ни пламна. Татко и брат ми обещаха да дойдат след мене, но повече не ги видях живи. Наоколо се чуваха крясъци, охкания, мученето, блеенето и цвиленето на нашите животни. Аз лежах в пещерата без да мръдна… И ето че всичко утихна. Почаках още известно време, докато се убедя, че враговете, след като са извършили кървавото си дело, наистина са си отишли и, подтиквана от желанието да узная какво е станало с татко и брат ми, се запътих към къщата. Господи, какво видях там! Навсякъде се виждаха следите на пълното разрушение, а в самата къща лежаха телата на татко и брат ми! Аз нямах сили да изкопая гроб за скъпите ми мъртъвци, но ми се искаше да ги покрия поне с клони, затова и ги довлякох в гората… Храна имах достатъчно, водата също беше близо и аз дълго бих преживяла в гората, но, когато си изкълчих крака и вече нямах сила да пристъпя и няколко крачки, се покорих на волята Божия, очаквайки смъртта! Сега обаче виждам, че сам Господ ви е довел при мене, а това означава, че Нему е угодно да живея.

— Кажете на горкото момиче — каза трогната мисис Мъртън, — че аз ще се постарая да заменя майка й и се надявам, че ще я виждам също така весела и здрава, както и моите деца!

Когато човек е млад, скръбта бързо се забравя — не мина и ден и Мария вече се смееше с новите си приятелки и учеше с тях английски…