Майн Рид
Есперанса (12)

Глава XII

И така, нашите приятели отново останаха с два коня. Не след дълго обаче насреща им излезе стадо коне и зоркото око на Джек съгледа сред тях един с подстригвана опашка и грива — признак, по който в пампасите познават конете, които вече са били в човешки ръце и са обяздени. Да го хване и оседлае беше за пъргавото момче работа за няколко минути.

Бодри и весели летяха сега ловците към дома си. Още ден път и те вече предвкусваха удоволствието от радостната среща. Пътуването минаваше незабелязано. Наистина, понякога се случваше и да погладуват, но накрая все им се изпречваше някакъв дивеч и им се удаваше възможност да утолят глада си.

Всичко вървеше благополучно. Но най-неочаквано, когато, според техните пресмятания, се намираха вече само на няколко мили от Есперанса, забелязаха пресни следи от отряд индианци.

— По-скоро! — извика Джек. — Тук са идвали индианци! Да побързаме, ако не е късно!

Те сритаха конете и като вихрушка полетяха напред. След малко дочуха тревожния звън на камбаната, после и страшния боен вик на диваците.

— През гората, да минем през гората! — изкомандва Луис. — Така можем да нападнем диваците с изненада! Те няма да разберат, че сме само трима.

Най-после се показаха постройките на Есперанса и сърцата на нашите приятели се обляха в кръв, когато видяха да гори плетът, а около него цяла тълпа диваци, хвърлящи нови главни в огъня.

Под командата на Луис и тримата гръмнаха едновременно. От повторна стрелба не стана нужда, защото изплашените диваци помислиха, че ги е нападнал цял отряд и мятайки се на конете си, удариха на бяг, зарязвайки на полесражението един ранен.

В същия момент вратата се отвори и цялото семейство Мъртън се хвърли в прегръдките на пристигналите. Но нямаше време за въпроси. Под командата на встъпилия в длъжността си генерал Луис, всички се заеха да гасят пожара, който през това време се беше прехвърлил на покрива на Мъртъновата къща. Побързаха да изнесат всичко ценно оттам, но не можаха да спасят жилището — то изгоря до основи.

Когато пожарът беше изгасен, си спомниха за ранения индианец и Чарлз и Том го внесоха безчувствен в жилището на Алмагро. Той беше шестнайсетгодишен младеж и носеше сребърен обръч — знак, че е вожд или син на вожд. Цялото му облекло се състоеше от червено, превързано около бедрата пончо и обувки от конска кожа. Оказа се, че куршумът му беше счупил ръката и той бе изгубил съзнание от загубата на кръв. Докторът го свести и, докато поднасяше към устните му чаша с живително питие, произнесе на испански:

— Не се страхувай! Ти си заобиколен от приятели!

Но раненият отвори големите си очи и в отговор само поклати глава. После ги затвори отново и се изтегна в цялата си дължина, желаейки да покаже с това, че е готов да умре. Луис прегледа ръката му, превърза я и даде на ранения успокоително, което го потопи в тих, спокоен сън.

Оставиха болния сам и цялото семейство се събра в единствената оцеляла къща, построена от отпътувалите приятели. Алмагро за всеки случай върза Уелс чак до изгорелия плет и всички седнаха да слушат разказа на Джек.

— Алмагро, знаеш ли каква радостна вест ти нося? — обърна се сияещ най-напред към него Джек.

Алмагро много се развълнува и едва продума с разтреперан глас:

— Дъщеря ми…?!

— Да, аз видях Сара — тя е жива и здрава!

Гаучото закри очите си с ръце. Известно време царува мълчание. Най-после, той можа да каже:

— Благодаря ти, приятелю! Веднъж ми спаси живота, а сега ми възвръщаш и щастието… Разказвай, как направи това откритие.

— Когато оставих Мария в гората — започна Джек, — първата ми грижа беше да спечеля време, докато тя успее да се скрие. Смело излязох срещу вожда с думите: „Велики вожде! Аз не съм твой враг! Затова и ти не ми пречи да събирам пукълчета, които Бог е дал за всички ни!“ Вождът се усмихна и, изглежда, щеше да ме остави да си отида, но войните му, които, очевидно, не му се покоряваха твърде — нещо обикновено у тукашните индианци, не го послушаха и грубо ми вързаха ръцете. После един от тях ме метна пред себе си на седлото и цялата шайка смушка конете по посока за дома си.

Пътешествието ни продължи няколко дни. Нощите прекарвахме на голата земя, а храната се състоеше от сурово месо от диви бикове, убивани по пътя. На мене тази храна ми беше противна и аз се хранех с пукълчетата — добре, че диваците не ми ги взеха. Душеше ме отчаяние, макар вожда, по-човечен от едноплеменниците си, да ме успокояваше: „Не се бой, християнино, ти си мой, а аз убивам само в сражение!“

Най-сетне пътуването свърши и ние влязохме в селото, посрещнати от неописуема глъч на жени и деца и кучешки лай. Тази врява започваше да ми действа на нервите, когато вождът побърза да ме въведе в жилището си. Посрещна го млада жена. Съдейки по цвета на лицето й, тя не беше индианка. Облеклото й се отличаваше с изящество и спретнатост, което я отделяше от тълпата мърляви дивачки.

Тя ме изгледа със съчувствие и, когато мъжът й излезе, ме попита на испански, дали баща ми е гаучо и къде е къщата му? Аз й описах накратко историята на нашата колония и отчаянието, в което моето пленяване ще хвърли родителите ми.

Младата жена изглеждаше трогната. „И аз бях отвлечена от родителите си и от бащината си стряха“, каза тя. „Но диваците бяха добри към мене и аз се научих да ги обичам. Въпреки това, нито за миг не съм забравила горкия си баща и майка си, която едва ли е преживяла загубата на своята малка Сара.“

Изведнъж разбрах, че пред мене стоеше твоята изчезнала дъщеря, Алмагро. Затова я попитах: „Как се казва баща ви?“ „А нима ти, момче, го познаваш? Той жив ли е?“

В отговор й разказах, как се запознахме с тебе, Алмагро, как ти стана член на нашата община и как у тебе се зароди първата надежда, когато видя везания чепрак.

Очите й светнаха. „Колко щастливо се оказа това ми хрумване — да извеза чепрака! А как само съчувствах на Кангопол, който бе много огорчен, задето го беше загубил — тогава и не подозирах, че работата ми ще попадне в ръцете на горкия ми баща!“

Тя много плака за майка си и изказа желание да те види, но не можеше и да помисли да изостави мъжа си. „Той е много добър към мене“, казваше тя, „дори не желае да вземе друга жена, иска дъщерята на гаучото да бъде единствената господарка на неговия дом“. Освен това, е привързана към мъжа си и заради детенцето.

После тя ми съобщи, че макар да живее сред езичници, се е старала да не забравя молитвите, на които някога я е учила горката й майка. Правила била опити да убеди и Кангопол да се моли заедно с нея, но мъжът й отговорил тя да се моли по своему, а него да оставела на мира, защото неговият бог бил бог на кръвта и войната, който обичал само храбрите и след смъртта им ги заселвал в просторни полета, където дивечът нямал свършване.

Аз се постарах да опресня познанията й по вероучение и й разказах главните събития от Светото писание. Сара слушаше внимателно и после ми каза да поговоря на тази тема със Саусимиан, чичото на Кангопол — един болен старец, който беше вече дотегнал на всички. Той виждал, че смъртта му наближава и го било страх. Той не вярвал, че на него, стария и слабия, обещаваният на войните рай можел да му донесе блаженство.

Двамата със Сара посетихме нещастния старец. Наистина, той беше много отпаднал, но умът му беше бистър и бърз.

Беше ходил в миналото в градовете, докосвал се беше до цивилизацията и сега беше настроен скептично към индианския рай. Когато видях, че почвата тук е подготвена, си спомних твоите проповеди, татко, и започнах да му разказвам какво очаква християните след смъртта. В джоба ми беше мъничкото евангелие, което ми подари мистър Керизърс — Сара, която го беше спасила от крадливите дечурлига, ме помоли да му го чета от време на време. Аз прочетох от него някои неща на Саусимиан, а след мене ще му чете Сара.

Когато намислих да бягам, разбира се, не съобщих на Сара за намеренията си, защото бях уверен, че тя непременно ще каже на мъжа си. Но преди самото бягство, на едно откъснато от бележника ми листче, написах на испански: „Ще избягам при моя и твоя баща. Ела при нас, Сара, с мъжа си и сина си, но без войници. Оставям ти Словото Божие, за да четеш на Саусимиан, а ние ще се молим за всички ви!“ Листчето сложих в евангелието, което оставих на видно място и след това побързах да напусна селото. Другото вече знаете…

Алмагро беше дълбоко развълнуван от този разказ и горещо поблагодари на младежа за неговите грижи да върне дъщеря му в лоното на християнската вяра.

Луис, в желанието си да разсее гаучото от завладелите го нерадостни мисли, го помоли да разкаже, как диваците нападнали Есперанса.

— Ние рано се разотидохме — започна Алмагро, — аз седях сам с мъката си. Внезапно чух Уелс да лае яростно. Предчувствайки нещо недобро, незабавно изтичах в общата стая да приготвя оръжието. В това време Мария, която се беше сетила да се качи на своята наблюдателница, закрещя оттам: „Бързо носете вода, каците са почти празни, а виждам много факли!“ Действително, ние бяхме пренебрегнали възможността, че можем да бъдем нападнати и не бяхме помислили дори за каците. Сега всички се заловихме трескаво за работа. Едва успяхме да напълним каците с вода, когато диваците, както им беше обичая, изведнъж хвърлиха към нас факлите си. Том, който отговаряше за кожените тръби, от вълнение не съумя да насочи както трябва водните струи и плетът беше обхванат от огъня. Вятърът го отвя към къщата. Аз изтичах да помогна на Том и тъкмо се справихме, когато се разнесоха вашите изстрели. Нана се сети да удари камбаната. Във всеки случай, Господ пак не ни остави да погинем!

За по-нататъшни разговори беше много късно, поради което нашите приятели се разотидоха по леглата.

На другия ден огледаха опустошенията, които беше причинил пожарът. Оказа се, че освен унищожената част от плета с дължина от около трийсет крачки, беше изгоряла напълно и къщата, изгорял беше запасът топливо, приготвен за зимата и накрая почти всички подаръци от мисис Дълас — сандъчета, етажерки, а също така мебелите, направени с цената на толкова труд. Затова пък хранителните запаси, с изключение на известно количество „чарки“, почти всички бяха оцелели.

Като си изясниха размерите на опустошението, решиха преди всичко незабавно да възстановят оградата поради което отидоха в гората, събраха кактуси и ги насадиха. След това се заеха да възстановят постепенно и мебелите.

Пленникът вече се чувстваше по-добре — той хапна с охота хляб, но нито чая, нито бульона можа да преглътне, смятайки ги за „огнени напитки“. Затова пък сиропът от ягодов сок с мед, който домакините бяха приготвили в голямо количество, много му хареса. Младежът започна да свиква с положението си, само дето постоянно изглеждаше унил.

Девойките, в стремежа си да го развлекат, идваха често да поседят при него и да побъбрят, но на въпросите им той отговаряше кратко и без желание.

— Има ли при вас вкусни плодове и уханни цветя? — попита го веднъж Мария.

— Най-приятното за индианския войн е да пие кръвта на своите врагове — отговори сурово пленникът чието име беше Бисонти. — Той души не цветя, а следите на неприятеля!

— Стига, Бисонти. Трябва не да ненавиждаме, а да обичаме хората! Не са ли те всички Божии деца? Погледни колко щастливо живеем ние тук!

— Бисонти никога не може да обикне бледоликите! — отговори индианецът. — Бледоликият е коварен. Той предлага тютюн и огнена вода и казва „на, вземи“, та да дойде индианецът при него и той да го убие!

— На света има добри и лоши хора както между индианците, така и между бледоликите! — намеси се Луис. — На добрите трябва да подаваме ръка, а от злите — да страним.

Момичетата се усмихнаха и подадоха на индианеца ръце, който, замислен над тези думи, ги докосна със своята ръка и после попита доктора:

— Това прави ли ни приятели?

— Така мисля — каза докторът — и ти вече няма да воюваш със своите приятели. Когато се завърнеш при своите, убеди и тях да не ограбват и убиват мирните хора.

Младежът цял потрепери.

— Наистина ли Бисонти ще се завърне при своите? Наистина ли майка му ще види пак любимия си син?

След това веднага добави с огорчение:

— Но моят кон е убит, а индианецът не ходи из пампасите пеш като щрауса и бледоликия!

— Конят ти е жив и ти винаги можеш да го яхнеш — успокои го Луис, — но трябва да постоиш у нас още известно време, докато ти зарасте ръката. А през това време сам ще се убедиш колко щастливо живеят християните!

— Великият Касик^[14], баща на Бисонти — разприказва се най-сетне индианецът, — също бил християнин. От далечна страна дошли хора, те давали на индианците кожи и хубави дрехи, а когато ги връхлетели болести, лекували ги и спасили мнозина. Те научили Касика и неговия род да се молят на християнския Бог и племето живяло щастливо. Тогава християнството бързо се разпространило сред нас. Но ето, дошли други хора, пак християни — същите зли хора, за които ти каза ей сега… Те започнали да ни нападат и безмилостно да ни избиват, те ни изгонили от богатите с дивеч степи и гори. В боя с тях паднал Великият Касик, баща ми, а неговата вдовица с малко дете била принудена да бяга далече от онези места. Това дете съм бил аз. Придружавали ни няколко бойци. Когато Бисонти порасна, те го провъзгласиха за свой касик и казаха: „Бисонти е храбър войн, той ще поведе своите да отмъщават на предателите християни“. Но Бисонти не е войн, а пленник и войните му ще го презират!

От вълнение младежът закри лицето си с ръце. Нашите приятели започнаха един след друг да го утешават.

Когато се запознаха по-отблизо, мистър Мъртън започна да излага пред Бисонти основните истини на християнството. Постепенно индианецът взе да се заслушва и вече с внимание се отнасяше към проповедта, само че никак не можеше да разбере, как хора, които изповядват тези високи истини, могат да стават убийци и разбойници.

— Майка ми ми разказваше — сподели веднъж той, — че когато изгонили Касика от жилището на неговите прадеди, той казал: „Християнският Бог е велик и безкрайно добър, но самите християни са подли, кръвожадни хора“. И майка ми ми заръчваше: „Върви, Бисонти, и изтребвай това лошо племе!“

Но когато Бисонти беше в състояние да седи в общата стая и когато се убеди, каква любов и съгласие царяха между неговите спасители, той не можеше да не признае превъзходството на вярата, носеща такива щастливи плодове. Скоро той сам изяви готовност да се запознае по-отблизо с християнското учение и накрая, след като усвои основните истини на християнството, изказа желание да се покръсти. Мистър Мъртън го кръсти Пол^[15] — на името на апостола, животът и деянията на който особено се харесаха на младия индианец.

Няколко дни по-късно новопокръстеният заяви:

— Аз се надявам да убедя моя народ да не воюва със своите християнски братя. Но за това трябва да си отида у дома! Страхувам се, че нашите хора скоро ще се явят тук, за да отнемат тялото на своя касик или да го освободят, ако е жив. Вас ви заплашва голяма опасност, приятели!

Луис нищо не отговори, но тези думи го смутиха и той дълго мисли за възможността индианците да ги нападнат отново. В разговор с Алмагро, двамата решиха, без да плашат другите, да пренесат част от запасите в пещерата. Освен това, за набавяне на още месо, изпратиха Джек и Чарлз на лов със строгото предупреждение да не се отдалечават от жилището.

Младежите весело се качиха на конете и, след като преминаха реката, яздиха близо две мили без да срещнат дивеч. Тогава попаднаха на цяло стадо гуанаки, което пасеше на зелената стръмнина край гората. Те се спуснаха към него и го гониха около половин час, докато внезапно цялото стадо свърна в гората през най-големия гъсталак. Нашите ловци го последваха и започнаха да се промъкват нагоре през храстите, които се сплитаха в плътна маса под високите буки. Така се изкачиха на непознат хълм, откъдето видяха полегат склон, завършващ в хубава малка долинка, заобиколена от храсти и дървета. През нея преминаваше поток, който излизаше от незабележима пукнатина в скалите, а по-нататък пак се губеше някъде. Оказа се, че тук, в долината, са и гуанаките, които увлякоха нашите ловци. И тъй като, освен полегатия склон, навсякъде другаде около долината се издигаха стръмни скали, гуанаките нямаше накъде да бягат и момчетата лесно убиха две животни.

После, след като се спуснаха по склона, ловците решиха тук да си отпочинат. Срещу тях, в дъното до скалата, растеше грамадна араукария, цялата в зрели шишарки. Желаейки да си похапне от тях^[16], Джек ги замери с копието си, но за негово учудване, то цялото изчезна в храстите, които закриваха скалата.

— Там трябва да има пещера! — извика младежът и започна внимателно да изследва храстите.

Скоро те намериха до самата земя неголяма дупка, изцяло покрита с храсти. Входът беше тесен и нисък, не по-висок от четири фута, но навътре се разширяваше и водеше в просторна, висока пещера, по-точно, редица от пещери, посипани със ситен бял пясък.

Благодарение на многото дупки в скалите, в пещерата беше светло и просторно.

— Чудесна пещера! — възкликнаха и двамата ловци, когато се озоваха вътре. — Трябва да донесем тук провизии и да уредим пикник! И само колко добре е скрит входът — ако не беше дървото, едва ли би ни минало през ума, че тук има пещера!

Като се полюбуваха още малко на вътрешността на пещерата, нашите приятели излязоха от нея през същия вход, натовариха на конете убитите гуанаки и си отидоха вкъщи, където, разбира се, не пропуснаха да се похвалят със своето откритие.

От техния разказ Алмагро разбра, че те са открили убежище, несравнимо по-удобно от студената, мрачна пещера зад старата къща и посъветва, в случай на опасност, там да се скрият слабите членове на колонията. Пак по съвета на гаучото, на другия ден Джек и Чарлз отидоха в новите си владения с две големи кошници с чай, захар, кафе, масло, сушени плодове, чаши, чашки, ножове, вилици…

С мъка момчетата вкараха в пещерата огромните кошници и заразглеждаха новото помещение.

— Голямата пещера трябва да направим трапезария — съобразяваше Джек, — а тези, мъничките, да превърнем в спални; онази там, в дъното, ще служи за кухня. Знаеш ли какво, ще изляза горе, където видяхме прекършеното от вятъра дърво, да начупя един-два наръча клони и ще ги хвърля оттам, а ти ги довлечи тук.

След минута пъргавият младеж се озова над пещерата и хвърли оттам няколко вършини, но преди Чарлз да успее да ги внесе всичките вътре, Джек се спусна бързо при него и извика:

— В равнината има индианци! Изглежда отиват към Есперанса, а нас ни няма там!

Чарлз незабавно се изкачи на височината и оттам погледна с бинокъла. Действително, в подножието на планината се суетяха диваци. Те се канеха да се разположат там на лагер, тъй като с тях имаше и жени, които снемаха от натоварените коне пръти и кожи за шатрите.

— Трябва да се изхитрим и да офейкаме час по-скоро, за да предупредим нашите! — каза Чарлз. — Само че конете трябва да прекараме през гората, за да не ги забележат диваците.

— Не — реши Джек, — по-добре да оставим конете в една от пещерите! Наскуби им трева, а аз ще ги вкарам в новото помещение.

Това не беше лесна работа, но се справиха. Конете бяха настанени в една от отдалечените пещери, сложиха им храна и ги затвориха, като дотъркаляха до входа един голям камък. После нахвърляха вършините и се приготвиха да си тръгват обратно. Разбира се, не излязоха от гората, а тръгнаха през нея по околен път. Като извървяха по този начин около една миля и се убедиха, че диваците не могат да ги забележат, те се спуснаха накрая в долината и започнаха да тичат, докато запъхтени и измъчени стигнаха у дома си.

Техният разказ порази като гръм неочакващите ново нападение обитатели на Есперанса. Но Пол се намеси:

— Не се страхувайте! Това са моите хора. Те са си осигурили помощта на съседното племе и са дошли да отмъстят за трупа ми или да ме освободят! Аз ще ги посрещна и ще им кажа: „Не закачайте тези християни, те са мои братя!“

Никой от нашите приятели не се съмняваше в искреността на това обещание, но Луис не вярваше твърде, че младият касик би могъл само със слово да обуздае кръвожадната си орда, затова посъветва съпрузите Мъртън да се оттеглят с жените и бебето в новата пещера. Чарлз изказа желание да ги отведе, а другите побързаха да се възползват от оставащото време, за да скрият в пещерата зад жилището каквото могат от припасите и покъщнината.

На Чарлз не му беше лесно да преведе изплашените хора нагоре по стръмния склон през храсталака. Наистина, по-голямата част от багажа беше на мулетата, но все пак всеки носеше в ръце доста неща, при условие, че беше достатъчно трудно човек да се провира и без товар. Когато дойдоха до най-опасното място, Чарлз се качи на едно дърво и с бинокъла си видя, че диваците в лагера са заети с разсичането на животни — явно, те се готвеха за пир преди нападението, а това означаваше, че Есперанса имаше на разположение няколко часа.

Най-сетне той благополучно доведе своите спътници до пещерата: независимо от невеселото си настроение, всички неволно бяха запленени от величествената тишина и спокойствието на този мирен кът и смайването, и възклицанията нямаха край.

Чарлз набързо показа на братовчедите си различните отделения на пещерата и им напомни да не забравят да нахранят конете. После, обещавайки им да намери начин да ги държи в течение за всичко което щеше да става в „Есперанса“, побърза да отиде на помощ на мъжете.

Останалите започнаха незабавно да се настаняват в пещерата и да развързват кошниците, откъдето Нана извади припаси и приготви вечеря. На никой обаче не му беше до ядене.

През нощта Мария и Мери се изкачиха на върха, за да видят какво става в лагера на индианците. Оказа се, че те се готвеха за поход — вече бяха яхнали конете си. Начело, на бял кон, яздеше човек с алено пончо и корона от щраусови пера. По дългата коса, която се спускаше върху гърба й, девойките разбраха, че това е жена — както изглежда, майката на Пол.

С високи, пронизителни викове цялата сган потегли в галоп и скоро се изгуби от погледа.

Разтревожените момичета побързаха да слязат в пещерата.

— Мамо — извика Мери, хвърляйки се в прегръдките на майка си, — индианците тръгнаха за Есперанса! Какво ще стане с братята ни?!

— Успокой се, мила — каза мистър Мъртън, — и братята ти, и всички ние сме под закрилата на Бога! Нека по-добре да му се помолим!

И, като падна на колене, мистър Мъртън прочете на глас гореща молитва за отсъстващите.