Марин Ботунски
Ранни дългове (69) (книга първа)

Млада Околчица или другите „оченца“ на България

Всяка година, в провеждания Национален конкурс „Живеем в земята на Ботев“ участват близо толкова деца и юноши от родината, колкото бе Ботевата чета. Всяка година една Ботева чета на мисълта и чувството прелита от всички краища на България до града под Околчица. За да преосмисли подвига и поетическия гений, да преоткрива пророчествата на този, който не може да се мери с обикновена мярка, и който остана единствен и неповторим, велик и безсмъртен като народа. Да доказва своята любов към Христо Ботев. И към родната земя. Както красиво го каза през 1996 г. петокласничката Лидия Стоянова:

И под купола мамещ на пролетен свод

с изгрев чист на небето ни синьо,

само тебе да имаме, ни стига, живот!

Само теб, Ботев, и нашта Родина!

В стихотворението „Контрасти“ тя е още по-поетична:

И когато нощем звездни свили

спуснат бели ласкави фенери,

в песента на бели самодиви

болката ще стихне и изтлее

……

 

В твоята земя, Поете…

Там Балканът изтънява

и върхът разтваря се в небето

в точката на тайната голяма.

 

После цъфва цвете.

През 2000 година мъдро продължи четвъртокурсничката от София Павлина Михайлова:

… шепица

родна земя

като сън, като дъжд,

като ти, като тя,

като

вечност…

Националният конкурс за есе и стихотворение на тема „Земята на Ботев“ приключва в началото на Ботевите дни във Враца и веднага продължава неговият нов кръг. И мислите на млада България с надежда са насочени към Околчица.

Там, където небето

е целунато от смъртта —

в слепоочието.

И земята е вдовицата му.

Както е написала в стихотворението си „Обречена земя“ седемнадесетгодишната Милена Николова от Сливен. И както продължава шестнадесетгодишната Вася Николаева Христова от Шумен:

Избира смелият не нежната любима,

не свиден дом, покой и топлина.

Обрекъл се на своята родина,

на нейната свещена свобода,

от утре той ще е венчан за тази

поена щедро с млада кръв земя.

Младите поети и есеисти виждат Поета като жив и се обръщат към него като към жив. Мирослав Младжов от Благоевград пише в своето есе: „Дори по пътя към неговата голгота във Врачанския балкан няма онази бездна между живота и смъртта, между миналото и бъдещето. В този негов път има нещо възторжено, възвишено — това е пътят на смъртния към безсмъртието, преминаване от временното към вечното… Нали Ботев като поет живее хиляда живота заради нас, а все пак съществува много кратко: едно пламъче, пламнало, духнато от вятъра на времето и изгоряло“.

Младите от мисловно — чувствената чета на Ботев обичат родината си като него. Ето Моника Янкулова Стоянова, от София:

Подава слънцето глава на изток

и смайва се от чудна красота —

земя разкошна, край, където плиска

води сребриста прелестна река.

 

Земя, в която гордо се издига

по цялата й дължина прострян,

от Тимок до морето Черно стигащ

могъщ и мъдър, старият Балкан.

Но младите виждат родината повече като „България — болка, земя — мъченица“. Тези думи са на Полина Писарска, както и тъжния финал на стихотворението й:

Една страна като мълчание.

По-мълчалива от съвестта пред смъртта.

Заслушана стои и гледа,

топящият се сняг пред любовта към

родната страна.

Десетокласникът Мерел Невзат от Силистра пише през 1996 г.: „Днес коалициите са неизброими, защото мнозина жадуват да са сред най-силните, а не само жаждата ги подтиква, Войводо, властта е сила, а силата е… пари! Много пари, толкова много, че струват повече от съдбата на един народ и бъдещето на Родината…

«Победителите не ги съдят» — сигурно е така, Войводо, но е дълбоко непочтено!

… Един път годишно се връщат към тебе, Войводо, за да погалят съвестта и честолюбието си… Защото венците са… за тях! И песните са за тях… И банкетите… И белите погачи, които ти не дочака…

… Днес посрещаме по парите и обещанията, днес се делим на «такива и… останалите». Не искам да съм от «останалите», Войводо. Защото това е моя Родина. Тук е и моят дом. И моята улица. Най-хубавите места на тази Земя“.

Боли ги младите, боли ги. Христина Кънчева от Стара Загора пише:

Ето, виждам крилата на вятъра,

който носи лъжата позната.

Със забрава започва театъра —

за дърво от съдба прокълнато.

Дора Янчева от Ямбол: „Вместо да я променим, прибавихме още бръчки… Ние, горди наглед, тръбяхме успеха си, но вътрешно треперехме, че не сме имали по-голям провал“.

Лауреатката за 2000 година за поезия Гергана Косева е още по-остра:

В тежко време днес живеем

и с душите си смутени

вглеждаме се във поета

и се питаме вглъбени:

що позор е, що е слава?

……

 

Свидни жертви, що паднахте?

Кой зачита вашта жертва?

Нароиха се палати

а в тях мутри, тарикати…

И въпросите им са по Ботевски зададени. Деница Яворова от Разград пита: „Кой нас млади пропъжда по тая тежка чужбина — да се скитаме «немили, клети, недраги»? Какво ни принуждава да напуснем Ботевата земя, за да търсим щастието си другаде, за да изживеем пълноценната част от живота си на чужда земя, сред чужди, далеч от Калофер, Козлодуй и Околчица?“

 

 

„Ботев е не само предтеча на нашето време, а и наш съвременник“ пише в есето си Пламен Валериев Петров от Враца.

Младите търсят себе си в този объркан днешен ден, търсят истината за бъдещето — своето и на България. И в това търсене голямата им упора са творчеството, живота и саможертвата на Христо Ботев.

И се питат младите: достойни ли сме като граждани и достойни ли са стъпките ни по майката земя?

Ето извадка из есето на Деница Видолова от Габрово:

„Той, влагащият емоционалност във всичко, силно обичащ и мразещ, винаги на границата между разума и безразсъдството.

Ние — винаги обмислящите всичко, планиращи всеки ход…

Той — дързък, магнетичен, особен, уникален…

Ние — еднообразни, егоисти, затворени в себе си, вечно търсещи изгода…, борещи се за нашия собствен Олимп, игнорирайки другите и постоянно пречейки им…

Ботев — стремящ се към «бъдеще светло». Отрекъл българското «преминало» и настояще и определил за единствено българско притежание бъдещето. Бъдеще, в което народът ще е самостоятелен и независим, самоспасил се, със запазена нравственост и с понятията си за чест, със свой собствен живот, особен характер, собствена физиономия.

А ние бягаме в чужди земи. Ставаме «роби» на други — работим за тях, позволяваме да станем подвластни на тяхното духовно и културно влияние, да забравим от къде сме, кои сме. Да станем нови и други, чужди на България“.

И все пак терзанията и лутанията са катарзисен процес, в който талантът се стреми да потърси младостта на родината „такава“, че да заживее в земята на Ботев „с високо вдигнати глави — че тук той е пролял кръвта си, че за нас се е жертвал и на нас е завещал идеите и стремежите си.“ „Ако трябва да разкажа легенда — пише Елена Христова от Полски Тръмбеш, — ще разкажа живота на Ботев“

„Аз живея в земята на Ботев! Казвам го с обич и радост!… Аз живея в земята на Ботев, а той живее в душата ми“ — това са думи на осмокласничката Мариела Арнушева от Вълчедръм.

„Нашата земя — едно голямо цвете, обърнало глава към слънцето“ — с тези думи завършва есето на Десислава Парашкевова от Варна. Допълва я Елена: „Наричали са я вълшебница, заплела слънцето и земята в шевиците на носиите…“ Деница от Разград: „Ти ще идваш в сънищата ми, ще си на една крачка… Ще виждам една чета, която върви в бойна колона през твоята история и разгаря огъня на безмерната ми гордост и достойнство. Баладични ветрове ще държат буден нейния пряпорец от зелена свила, на която сияят две думи заветни: «Свобода или смърт».“ И деветокласничката Силвия Рашкова: „В шепата си стискам частица от родната земя: топла и черна пръст, в която пулсира силата и величието на несломимия дух на Ботев. Тръгвам си, стискайки в шепа моята България. Пръст от пръстта на Ботев, кръв от кръвта на народа“.

Участниците в Националния конкурс „Живеем в земята на Ботев“ заслужават благодарност за урока по родолюбие, който ни изнасят всяка година пред 2 юни.

 

 

Ако не беше объркана държавата ни, ако имахме финансовата възможност да поканим участниците в конкурса 2004 година, в залата щяха да светят очите на 236 млади ботевци.

Ако имахме. Но нямахме… Затова спечелилата първа награда за поезия Антония Маркова от Силистра пише:

Войводо, пак земя плаче

и камък ражда сълза…

Земята плаче, камъкът ражда сълза, а най-вярната българска дружина, младостта, се кълне в любов пред Родината „отнесена от бурни ветрове“.

Николина Георгиева Нейкова от Кърджали изповядва в стихотворението „България“:

Пропъдена е сякаш от света,

продадена от своите роднини,

но знай — не ще я аз сменя

за хиляди предложени родини.

А петнадесетгодишната Гергана Тотева от Стара Загора:

България е малка колкото сълзата

на майка ми, когато ме прегръща.

Чувството за мярка ме кара да спра тук, но обичта и отговорността пред младите талантливи деца на България ми разпорежда да продължа. И не с наградените, техните творби ще бъдат отпечатани — във вестниците, в литературно-художествения алманах „Околчица“, ще продължа с малки късчета от творбите на ненаградените. Неподредени. Тайно се надявам да се разбере как младите оценяват днешния ден, с каква искреност и любов говорят за Отечеството. Но е добре е да се чуе още как копнежът се изправя срещу болката, вярата срещу покрусата, откровеността срещу цинизма, съзидателността срещу безделието, дългът към България срещу безродството.

Десетокласникът Иво Илиев от Варна: „Той е вечен като България. Неин символ, неин гений. Той е голям и безсмъртен като Балкана, който му даде своя скут за люлка и своя връх за вечен дом.“

Яна Цанева, десетокласничка от Търговище: „За него сякаш всичко е казано, намерено, изпято, написано и прочетено… Пожълтелите страници на историята пазят много, помнят много… Знаят го, но не го разбират, имат го, но не го показват… Ботев е в нас! Всяка клетка знае, помни и пази — него. Ние имаме неговия пламък, той тече в кръвта ни, имаме искрата в сърцето и очите си.“

Деляна Христова, седмокласничка от гр. Исперих: „Питам се дали някой от днешните политически мъже прилича на него, но не мога да си отговоря. Просто защото няма такъв. Едно е да кичиш удобните си кабинети с лика на Ботев, съвсем друго е да живееш по неговите завети. Да обичаш народа и Родината си, да се откажеш от славата, от суетата и еснафското благополучие, от скъпите коли, луксозните вили и тлъстите банкови сметки, да се бориш за благоденствието на народа си, а не за своето собствено. Да ходиш между хората с високо вдигнато чело и открито да срещаш погледите им, а не да криеш очите и нечестивите си мисли зад черни очила…

Много, много трябва да се учим, ако трябва — да повторим урока, даже и класа. Но да запомним добре как се обича родина и как се служи на народ…“

Светлана Терзиева, единадесетокласничка от гр. Тутракан: „Къде е земята на Ботев? Там, където духът се извисява със смелите пориви на сърцето. Там, където цари свята правда и равенство. Там, където е свободата.

Къде е земята, в която живеем ние? Тук, където сърцето е паднало в несвяст. Тук, където «царица е парица». Тук, където е слободия.“

Лиляна Емилова Кисьова, седмокласничка, с. Устина: „Сякаш най-красива е луната над българската земя, над възвишенията: показва се, после се скрива зад облака, а вероятно тогава децата на България сънуват най-хубавите си сънища. Наесен клоните на овошките се огъват под тежестта на едрите и сочни плодове. Зиме светът в селцата е бял, тихите къси улички стават тесни и малко мрачни, а къщите сякаш се доближават една до друга, за да се стоплят. Зиме лятната гълчава секва, а край печките, насядали върху преливащи от багри старовремски черги, майки и баби плетат, предат и придремват. Този чар, тази красота може да се види и преживее най-силно на българската ботевска земя.“

Гален Дамянов, десетокласник от гр. Сливен: „Моята българска мечта е да се осъществя тук, на родната си земя — при ласкавата усмивка на мама, под мъдрия поглед на татко и със закачките на батко. Ще се опитам да променя света, в който живея. Как — все още не знам. Но съм сигурен, че той трябва да е светъл и добър…

Остава горчивата болка, че днес носим дрехи втора употреба и се чувстваме като хора втора ръка. Но жива е водата, която извира от земята на Ботев. Тя все още не е втора употреба“.

Живко Веселинов Василев, деветокласник, гр. Сливен: „Ботевата поезия е като планински извор — всеки може да се наведе и да пие с пълни шепи. След всяка глътка човек сякаш се чувства възроден и повече българин“.

Юлияна Стефанова, дванадесетокласничка, гр. Попово: „Няма го Ботев да ни каже: «Сега е най-сгодно време да покажем на света, че и ние сме достойни за свобода… ако не искаме да бъдем последни…» Като че не можем сами да съхраним тази свобода. Все някой трябва да ни води… Обърнахме поглед към Европа с надежда за по-добро. А тя ни вика: «направи това и тогава». И ние послушно го правим, послушно, като вечна рая, даваме туй, което ни поискат. Сякаш Ботев е предрекъл: «За българина днес е свободно да дава всичко, каквото му поискат — и ризата от гърба си биля може да даде, ако му кажат само…»“

Гюлден Ахмед Мердан, единадесетокласник, гр. Кубрат: „Огледайте се и ще видите колко младежи напускат страната. Напускат, но не заради робство, а заради насъщния. Няма робия, няма пари, а без тях не се живее. Търпи народът, така, както е търпял и по времето на Ботев. Него упреква поетът в «Елегия» и в «Народът вчера, днес и утре». Съвсем на място би бил неговия въпрос: «Тогава трябва ли да стоим и да бъдем прости зрители на драмата, в която би трябвало да бъдем сами ние актьори?»

Нали ние, хората, управляваме живота си, ние сме неговите творци.“

Недялко Атанасов Недялков, единадесетокласник от Варна: „Светът е изпълнен с тъга и жадува изцеление. Нямаме очи, за да видим, уши, за да чуем и сърца, за да ни заболи…

Земята на Ботев… Тя е същата. Ние безразсъдно сме се променили. Объркани, лишени от корен, сиротни, бедни духом забравяме за скритите в нея съкровища. Подобно на сина от библейската притча някога ще се върнем при нея — и може би по-добри. Дали ще ни приеме?“

Диляна Георгиева Бахчеванова, десетокласничка, гр. Пловдив: „Където расте дървото на надеждата, е домът на българската душа. Не едно дърво, а цяла гора, не един Ботев, а цял народ и една държава — майка България. Ботев е символ, знак, ярка звезда, която ни напомня да запалим пламъчето на родолюбието в сърцата си и никога да не губим тази искрица надежда — пред каквито и мъгли и бури да преминаваме.“

Калоян Пламенов Киранов, седмокласник от Разград: „Той ни показва как в компютърно време по стих се въздиша.“

Антония Маркова: „Някъде там, където пламна революцията, която ти помниш, сега блестят заревата на търговските центрове, на тунела под Ла Манша, на площадите и стъклените дворци. Не съм жадна за онази светлина, Войводо, но я искам тук и сега. Искам светлина за България!“

Явор Петров Иванов, осмокласник от София: „Не мога да не те обичам — ако те няма, значи и мен няма да ме има… Затова желая ти да пребъдеш! Да бъдеш моята обетована земя.

Да бъдеш не само Истина, но и Бъдеще!“

 

 

Преди петнадесетина години ходехме често на лов в землищата на моето бедно село Краводер с големия български и световен писател Йордан Радичков. Той не се вживяваше толкова в лова, колкото в красотата на природата. Забелязваше всяка отрупана с плод шипка и трънка, всяка открита поляна, слог, дол.

И го гледах веднъж как приклекна при едно мъничко, педя на педя кладенче. Очите му светят. Навежда се, пие глътка вода. Плисва само шепа на лицето си.

— Някога — каза Йордан Радичков — землищата ни бяха осеяни с кладенчета. Хората ги знаеха, почистваха, поддържаха. Кладенчетата — това са оченцата на природата.

После, досами брега на Ботуня, видя друго кладенче. Ние му викаме „Паничка“. Това е кладенче на три — четири метра от реката, в каменния й десен бряг. Водата идва от склона, пивка е, после се оттича в Ботуня. Йордан Радичков стоя дълго над тази „паничка“, чиято форма е изваяна като се трие камък о камък. Моите съселяни тук пият, а като се връщат от работа наливат за домовете си вода.

Друго „оченце“ на природата.

Това, което правят младите участници в Националния конкурс „Живеем в земята на Ботев“, е едно ново „оченце“ на българската култура. Това са стотици оченца във всички градове и села, във всички кътчета на Отечеството.

Колкото и да ви е трудно, млади талантливи деца на България, не позволявайте да ви превземат озлоблението и бездействието. Болката от това, че някъде живеят много по-добре от нас е разбираема. Но не винаги тлъстите банкови сметки, надутите портфейли и тежките джобове са самото щастие. Вие сте израснали високо — с прозренията, с любовта и красотата в душите си. И когато един ден застанете очи в очи — ще се види широтата и безкрая на вашия вътрешен живот, по-трудно постижимото човешко щастие. Щастие, непостижимо само с имане, пари, скъпи автомобили и яхти.

Забелязал съм колко често в скъпото пространство са заключени бедни, в сравнение с вашите, души.

Помнете, че обичта — към Отечеството, към родния край, към семейството, към приятелите — е по-голяма от всичките трудности, пречки и злини. Гордейте се с оная гордост на прекрасната ни поетеса Дора Габе:

Нашето небе е тъй дълбоко,

нашите звезди са тъй големи

и земята наша е безкрайна

а се сбира цялата в сърце ми.

Аз ви обичам и ви благодаря.

Ако напомня финала на стихотворението „Къщата на Васил Левски“, писано за един от миналите конкурси от шестокласничката Ани Тонева:

О, тя е малка колкото една

непобеждавана България

то смея да кажа, че именно вие сте онази „непобеждавана България“, която утре ще изправи горда снага и към която с нескривана възхита ще гледа не само горделивата Европа, но и светът.