Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)

Информация

Форматиране и корекция
Alegria (2009)

Електронното копие е пратено от издателя.

 

Издание:

Марин Ботунски. Ранни дългове. Художествена публицистика

Редактор: Надя Попова

Техническо оформление: Стоян Стоянов

Издателска къща „Будилник“, Враца, 2003

История

  1. — Добавяне

Из „Дневник, 1982 г.“

Ние и на най-близките си хора не казваме заслужената добра дума. Това е някаква особеност, май, на националния ни характер. Да не говорим, че не казваме заслужената дума и на най-изтъкнатите синове и дъщери на народа, вложили изключителен талант, воля и усилия за реализирането на дела, които славят България пред света.

Иска ми се повече хора да прочетат или чуят думите, по-скоро вътрешния монолог на баба Анна от „Последен срок“ на Валентин Разпутин:

„Онова, което Танчора имаше да й каже, го казваше не чрез някой друг, а направо, сякаш майка й седеше пред нея, тя не пишеше: «Кажете на мама», а «Мамо моя» и това ласкаво, зовящо и самотно «Мамо моя!» караше старата жена да примира от щастие и страх; тя чувствуваше как от тези думи по тялото й побиват остри студени тръпки. Баба Анна не помнеше Танчора да я е наричала така, докато си беше вкъщи, не, не защото не помнеше, а защото не бе я наричала: тези думи не би забравила и най-слабоумната майка. Значи, долавяше в тях такъв сиротен стон, такава болка, че и ставаше непоносимо тежко, тогава тя скришом и от себе си почваше да плаче, като се уверяваше, че не помни кога е почнала, че пролива сълзи по съвсем друга причина.

Да плачеш в съгласие със себе си, означава да се примириш със своите страхове, а това е още по-лошо, защото тогава по-трудно би било да се търси надеждата. Надеждата идва от бога, мислеше си старата жена, защото надеждата е плаха, стеснителна, добра, а страховете, които са от дявола, са нахални и груби — тогава защо да им се поддаваме? Или тя не знае откъде се вземат те?

И старата жена изведнъж просветваше, леко, с крайщата на тънките си устни произнасяше същите думи и долавяше в тях само ласка, пропита от мекия глас на Танчора. После вече тези думи се повтаряха без нейното участие, без нейните устни — само от гласа на Танчора, който звучеше близко и ясно като наяве, макар все по-тихо и по-тихо. Най-сетне всички звуци затихваха съвсем, но и тогава, както преди, старата жена изпитваше светло и радостно чувство от тяхната приветлива страст и сила; тя дълго и с наслаждение се ядосваше на самата себе си, че като последна грешница малко преди това бе доловила в тях нещо съвсем чуждо, не онова, което криеха те, и се наказваше пред дъщеря си за своята глухота.

«Ти, мамо, си герой» — «Туй пък що е?» — учудваше се майката. «Защото си ме родила и сега аз живея, а ако не беше ти, никой нямаше да ме роди и аз нямаше да видя бял свят». Танчора се смееше, подбираше и галеше косата на баба Анна. «Я стига!» — престорено се сърдеше старата жена. — Дрънкаш врели — некипели, дрънкаш, а кое как е и сама не помниш“. „— Не, помня. Ти наистина си ни юначина, ти не знаеш каква си ни юначина, ти си най-добрата от всички. Кажи, ние добри ли сме, или не?“ „Не казвам, че сте лоши“. „Значи сме добри. И то е все от тебе, никой друг не би могъл да роди и отгледа такива добри хора, никой — така да знаеш. На нас страшно ни провървя, че те имаме. Кой друг има такава майка като нашата? Така е“. Старата жена примираше и се объркваше, тя не знаеше такива думи да се говорят на глас, едва ли някой ги беше произнасял още на село, където не бяха свикнали към нежности. То и тъй се знаеше, че никой освен нея не би могъл да роди нейните деца, но нима това трябваше да се казва? Защо? Майката се плашеше и още по-ниско свеждаше глава в полата на Танчора. „Ти ще ни живееш много, много, най-много от всички, защото си най-добрата и ние няма на никого да те дадем, на никаква старост“. „Не си ги измисляй!“ — прекъсваше я майка й. „Не си ги измислям, аз дори не мога да си представя, че ние някога можем да останем без тебе“. Тези открити ласкави думи премрежваха със сълзи очите на старата жена и тя прибързваше и ставаше: „Стига за днес. Работа имаме!“

 

 

Валентин Разпутин е мой връстник. Не смея да кажа, че сме приятели, виждали сме се на неговата земя и в тия срещи са прескачали искри на приятелство и духовно родство. Радвал съм се на литературните му успехи. Когато излязоха книгите му „Живей и помни“ и „Последно сбогом“ аз бях щастлив и черпех литературни събратя, все едно че бяха мои книги.

Сега мога само да допълня, че нищо не ни пречи да кажем добрата дума на човека до нас. Може и не толкова талантливо, както е изпод перото на Валентин Разпутин.