Марин Ботунски
Ранни дългове (33) (книга първа)

Бели ружи

Приятелю, много вода изтече, много бели ружи цъфваха, радваха очите на младите и повяхваха — без тебе. Много спомени се извървяха и уморено потъваха в скръбните ни сърца. Много песни изпяха твоите малки птичета от хор „Волна песен“.

Георги Гетов — усмихнато лице, черна смолиста коса, мустак, жизненост и весели пламъчета в очите. И песни. Безкрайни и чудесни песни, родени от една велика всеотдайност и любов.

Когато дойдох от моето сгушено в самота и тишина село в окръжния град Враца между първите запознанства беше и това с основателя и диригента на хор „Волна песен“ Георги Гетов. Най-напред ме впечатли невероятната му енергия и жизненост. Той се подготвяше упорито за всяка репетиция. Репетициите му бяха истинско свещенодействие, незабравими уроци не само за малките хористи, а за всеки, който попаднеше в салона. Първом оживяваше текста на песента в необичайното му тълкуване през света на детето. В този период на репетицията Георги Гетов се разкриваше пред нас като едно голямо, изпълнено с вяра и любопитство към света дете. Тази вяра и това любопитство веднага се разгаряха в очите на хористите… След това диригентът пристъпваше към песенното озвучаване на текста — то бяха светли мигове на откривателства, на художествени находки, на звукове и съзвучия, на артистичност. В залата имаше очи, които попиваха всеки жест на диригента и всяко трепване на лицето му, всеотдайност в търсенето, имаше радост в детските сърца, когато Георги Гетов с широка усмивка казваше: „Браво, моите деца! Хайде отново.“ И се унасяха. Много често не забелязваха, че часовете за репетиция отдавна са изтекли, че зад вратите заставаха родители, които, дошли да приберат децата си, също се отдаваха на чудодейната радост на творческото търсене и открития, стояха притихнали и в душите им бавно се топеше захарната бучка на светлото удовлетворение. И стояха на незабравимите уроци по красота, които им изнасяха техните деца.

Георги Гетов познаваше всяко дете, знаеше как върви училищната му подготовка, знаеше радостите и тъгите им, мечтите и копнежите им, бащински ги насочваше и подпомагаше. И в трудни мигове укрепваше вярата им. Застъпваше се за тях. Бореше се. Понякога изнасяше укорни уроци на родителите, които не вземаха докрай присърце проблемите на малките. Познаваше отблизо всички родители, споделяше с тях вижданията си за развитието на своите питомци. Приобщаваше ги, правеше ги съучастници в трудната борба за развитието на хора.

С всеки изминал сезон хорът израстваше в художественото си развитие, песните му ставаха по-чисти, изпълнението — по-артистично.

Ние, приятелите и другарите му, се радвахме на успехите на хор „Волна песен“, а той живееше с вечната неудовлетвореност от постигнатото, поставяше нови и нови, все по-високи задачи пред себе си и пред малките хористи.

Вечерите събираха дружеския кръг около него. Най-често това бяха работници на Дома, художници, писатели, музиканти, артисти. Георги Гетов изваждаше стъкления дамски ботуш, подарък от едно гостуване на хора в чужбина, и щедро черпеше приятелите. Беше артистично волнодумен, открит, както за радостите на живота и творчеството, така и за несгодите и тъгата. Можеше да изслушва безкрайните ни оплаквания от трудностите в работата, от ранявания, да е съпричастен на младежките ни изживявания. Никога не се опитваше наставнически да поучава, ала все намираше, или измисляше, приблизителен случай от своя живот, или от живота на най-близките му приятели, и чрез тези примери той ни подсказваше някакъв възможен изход.

Можеше да те напсува открито, когато си извършил необмислена постъпка, можеше и като най-фина струна да трепти душата му с твоята неясна тъга, с предчувствията ти, с ранните ранявания на младежката ни неопитност. И точно в такива мигове разтягаше акордеона и запяваше: „Ружи, ружи, бели ружи…“ Вживяваше се в песента. На лицето му се четеше другарска привързаност и тънка, неясна печал.

Сърцето му преливаше от обич към хората. Най-разкошната ружа на любовта си поднасяше на своята, малка тогава, дъщеря. Не го плашеше тесногърдото разбиране на много хора, умееше и имаше смелостта да опазва своите бели ружи от ранни и тежки слани. Имаше куража да защити другаря, да върви преко остри ветрове и да се поставя над одумки и временни величия.

Неговият живот може да се побере в белите ружи на щастието и тъгата, във възхода на хор „Волна песен“, в разкритата красота за очите и сърцата на хилядите деца, преминали през школата на пионерския хор, в лудите й артистични вечери, в щастливо изпитата чаша на себераздаването.

Устоя и в последните седмици и дни на своя живот, когато знаеше, че коварната болест го изземва из обятията на живота, който бурно обичаше. Не прохленчи. Не се разколеба.

Бях в Софийския университет, минути преди да вляза на изпит ми съобщиха, че в този ден е погребението на Георги Гетов. Изпитваше ме литературният критик Симеон Янев, познавахме се с него, той ме изгледа с проучващ поглед, изслуша няколкото изречения, с които отговарях на първия въпрос и тихо ме попита: „Нещо непоправимо ли се е случило?“ Още по-тихо промълвих: „Днес си отиде една от най-волните песни на живота.“

Отиде си, а всъщност пак е при нас. Колчем нейде се запее „Бели ружи“, или има изява на хор „Волна песен“, или се съберат старите приятели, все като тръпка се връща усмихнатото лице, черната смолиста коса, веселите пламъчета в очите, осветлили едно за оеснафените укорно, ала за честния човек безкрайно скъпо човешко себераздаване.

И за да е завършен в истината си този спомен ще кажа, че един от най-верните другари на Гетов често събира приятелите на гроба му, и през спомените и тъгата, тихо запяват любимата му песен „Бели ружи“. И трепетните им гласове и пръсти изскубват плевелите на забравата…