Марин Ботунски
Ранни дългове (20) (книга първа)

Големият син на Горна Бешовица

Иван Фунев.

Родната му Горна Бешовица още гледа с унес и лека тъга към мястото, където стоеше неговата Жътварка. И към стаената родна къща на своя голям син. Есенните листа са наредили златна пътека към нея, защото ако нашата земя е откърмила великани на духа, той е в първата им редица. И ни подсеща тази златна пътека за ранни дългове, за недостатъчната ни синовна грижовност… Лабрюйер, мисля, учеше, че щедростта не се състои в това да даваш много, колкото да даваш навреме.

Корените на Иванфуневото творчество са дълбоко в народната душа. Той сам излиза от недрата на народа, въздига своя изключителен талант до неочаквани висоти, посвещава го без остатък на народа, за да се слее завинаги с него.

Още първата му художествена изложба (съвместно със Стоян Венев), открита не в художествена галерия или изложбен салон, а в маза, очертава особен творчески натюрел, търсещ дух, който е близък не до блясъка и богатството, а до отрудения човек, до потиснатите, до безработните, до гаврошовците.

Естетическата платформа на твореца се оформя в 30-те години. Още тогава младият художник отхвърля остарялата, догматична „изтънченост“ и, верен на своя корен, въвежда редица теми и образи от трудния живот на народа: „Хамалин“ (1930 г.), „Свобода на словото“ (1930 г.), „Трета класа“ (1933), „Стачен пост“ (1933). И още: „Машинист“, „Жътвари“, „Копач“, „Дървари“, „Събрание“, „Радиослушатели“. Представяте ли си весело-тъжната суматоха в „изтънчените“ среди? В света на прекрасното един младеж от Врачанско въвежда работници, машинисти, хамали, миньори, селяни — орач, копач, жътвар, дървар!

Иван Фунев остави за поколенията и прекрасните скулпторни портрети на Асен Златаров, Гьончо Белев, Людмил Стоянов, семейството на Стоян Венев, Георги Караславов, Николай Хрелков, Христо Смирненски.

Имах щастието в годините 1969–1979 да се срещам често с него, да усетя дълбокото му познаване на народната душа, да ме окриля безкрайната му вяра, чистият хумор, селската му простота и мъдрост. Отбивах се в ателието на ул. „Янко Забунов“, в дългостроеното ателие в Бояна. Бивал съм сам, с Илия Беширов, ала най-често с Цвятко Йорданов, който през всичките години се държеше искрено и уважително към своя учител. Посрещах го във Враца, ходехме заедно в родната му Бешовица, радвахме се на пролетното буйство край Искъра, купувахме обувки за дъщеричката, преко присмехулните очи и задявки… Той обръщаше поглед навътре в себе си и се осланяше на времето, което непременно трябваше да покаже кой е бил за присмех… „Аз да направя доброто така, както го разбирам — казваше развълнуван и с плувнали очи скулпторът — пък другото…“

По онова време бяхме улучени от един и същи куршум, той също се оплакваше от виене на свят, ала беше голям, голям във всичко, и ето в какъв стил се оплакваше:

Беше дошъл във Враца, усмихнат се здрависа и поиска чаша вода. Налях му бързо, той отпи глътка и седна на стола до мен. Най-тежка, вика, болест — това е болестта на сърцето и главата. Не те боли. Не те боли и отведнъж — замахне и те отхвърли от пътя… Сега като пътувам в „Чайка“ все едно, че съм в лодка — унася ме, унася ме… Виж, с „Вартбурга“ е друго. „Вартбурга“ те друса, подмята — сигурно оросява мозъка… Миналата седмица пътувах с един „Вартбург“ до Пловдив и обратно — нищо ми нямаше. После казвам на жената: „С «Вартбурга» пътувах прекрасно.“ Жената, нали не разбира от коли, пита ме: „Млада ли беше?“ „На хиляда километра“ — викам й…

Широка усмивка огря добродушното му лице.

Имаше кипящ и необуздан хумор, разпилян в срещи и разговори и все още не събран. Веднъж ми показа снимка — той и Стоян Венев пред къщата на Венев. Питам несръчно — поддържат ли си някогашното приятелство. „Стоян често ме кани в къщи. Ела, вика, ще ти платя билета за трамвая. Много щедър човек!“

И заблещукаха хитрите му очи.

Беше вече професор в Художествената академия. Отнасяше се със студентите си като със свои синове. Хранеше ги, даваше им пари за кино, театър, а ако някой имаше приятелка, скулпторът додаваше петолевка или десетолевка, да се почерпят след спектакъла. И все се себевглеждаше — доколко е вярна всяка направена стъпка.

„Като ме направиха професор в Академията — сподели един път във Враца — си рекох: Сега, като се занимавам с глина, дали някой няма да каже, че съм кален професор!“

Веднъж ми даде следния урок. Бях работил до късно през нощта, сутринта Елена изпратила децата на училище и отишла на работа. Позвъня се. Скочих, метнах някаква дреха ядосан — приятелите ми знаеха, че работя вечер и сутрин у нас не се звъни преди 9 часа. Отворих външната врата. Беше Иван Фунев. Засуетих се — в хола, където спях, е неоправено, (цял живот с Елена, повече от тридесет години, всяка вечер разгъвахме един диван, за да спим, и всяка сутрин го сгъваме, подреждаме, защото този хол ни е и за спане, и работен кабинет, и гостна). Аз — разрошен, небръснат, немит. Поканих Иван Фунев, извинявайки се, в кухнята. Бързо си плиснах няколко шепи вода, среших се, оправих хола и отворих да се проветри. Влязох в кухнята, бързо сварих кафе, направих закуска.

После поканих професора в хола. Той ми обяснява за какво иска да го придружа до градския съвет, разхвърля от неговия си хумор, очите му се смеят. Преди да тръгнем, ми рече:

— Седни по-близо до мене… Ти знаеш, че те обичам повече от син. Затова няма да ми се сърдиш, че ще ти направя ей тая бележка… Богатите хора, сине, могат и да си позволят да се глезят сутрин — те имат големи къщи, приемни стаи, гостни… По-бедните такова право ли му се вика, привилегия ли — нямат… А ние сме от втората категория. Сутрин ставаш, подреждаш навсякъде и всичко. Защото си на такава работа, и имаш такова обкръжение — не знаеш в кой момент кой ще ти почука на вратата — може да е циганин, може да е човек от село, но може да е министър, или кален професор като мен, изтъкнат писател, художник, чуждестранен високопоставен…

Докато съм жив няма да забравя този урок.

… Иван Фунев пребивава в Италия и Франция, вглежда се внимателно в постиженията на художниците. Когато се завръща — прави сполучливи опити в моделирането на голото тяло. И се раждат неговите „Момиче“, „Ева“, „Седнало момиче“ и др.

По-късно водеща става темата за труда. Заслужава да се отбележат неговите „Сондьори“ (1959), „Жътвар“ (1960), „Миньор“ (1965). Все в тия години скулпторът създава скулпторните портрети на Димчо Дебелянов, Павел Матев, Асен Босев.

Негови скулпторни фигури осейват българската земя.

Още в началото на творческия си път Иван Фунев пръв дръзва да огруби формата, в съзвучие с идейния замисъл и внушение на образа. Още тогава се домогва до неоспорими постижения в релефа.

В едно от ранните си стихотворения — „Песента на скулптора“ (писано през 1936 година), Иван Фунев изповядва:

Венери при мене не правят портрети,

ни кротки мадони с небесна печал.

При мене позират гавроши с каскети

и всички хамали от моя квартал.

От мрамор не вая аз мойте модели.

Студен е тоз камък и чужд е за тях…

От простия камък, гранитния камък,

по който вървиме вседневно навън,

от него аз вая и техния пламък,

и техните грижи. И обич. И сън…

През 1975 година Георги Чайковски ми изпрати стихотворението на Иван Фунев „Скулптор и Родина“, за да го отпечатим във в. „Отечествен зов“. Във финалната част на стихотворението се казва:

Затуй те моля, о, Родино,

когато твоя юбилей

победни знамена развей

до тебе близо да премина:

да пипна бойната премяна

от чиста броня стоманена

под Аспаруховия шлем,

че ти и в боя бе за мен

едничка майчица рождена!

В края на годината (1978) получих поздравителна картичка. Професор Иван Фунев беше болен и ръката му бе изписала с леко разкривен почерк следното:

„ЧНГ 1979

Всичко хубаво. Искам много да се срещна с теб.

Проф. Ив. Фунев“

В първите дни на януари го посетих в ателието му срещу Народната опера. Столицата беше побеляла от сняг, вятърът навяваше бели вихри. За пръв път видях скулпторът тревожен и смутен. Помоли ме да си избера една от неговите работи в ателието за спомен, аз се вгледах в дребничката „Пиета“, той ми я зави във вестник, и когато ми я даваше, помоли:

— Аз в тебе имам голямо доверие. Направи нещо, за да излязат на бял свят стихотворенията ми. Вземи старата книжка, аз ще събера новите и ще ти ги изпратя, направи подборка и се поклони на някое издателство…

Ето още един ранен дълг — неизпълнен.

Вече беше усетил коварството на болестта си, а вееше бяла коса и бяла брада, та приличаше на библейски мъдрец. И като последен спомен ми изпрати собственоръчно написаното (в ръкопис) стихотворение „Моя Врачански балкан“. В първите четири строфи поетът Иван Фунев тръгва директно, за да зададе естествения си въпрос:

Легенди, легенди пълзят тук в скалите.

Нашепват ми вечер и вятър и шума.

Тук нявга съм бродил и мълком се питах:

Каква бе на Ботев последната дума?

И като преминава с болка през въпросите на един отдаден на свободата на народа живот, и през кривините на незаинтересованите, и на тия, които „мърсяха тук святата шума“, той оприличава майка си, жената от народа, на жътварката, проляла сълза и изпяла най-тъжната песен за герой.

Ето и финала на стихотворението:

И днеска легенди пълзят тук в скалите.

Нашепват ги вечер и вятър и шума.

Аз бродя и слушам, но вече не питам

каква бе на Ботев последната дума.

P.S. През ноември 2000 г. бях в софийската квартира на моята дъщеря Сребрина, и заедно с нея и сина Стоян водехме невероятна и неразказуема борба с „немилостивата“ за живота на Елена. След редицата безсънни нощи, може би за да ме изведе от стресовото състояние, Сребрина предложи да ме заведе да видя юбилейната художествена изложба, посветена на сто годишнината от рождението на Иван Фунев.

… Бедната „Шипка“ 6. След блясъка, който имаше, сега бе сиромашко изоставено дете — гола, мръсна, студена. Явно творчеството не се радва на особена почит в любимата ни столица, а държавата нехае и за най-талантливите си деца. Във вятърния ноемврийски предиобед обикалях изложбените салони, обиден от отношението на самовлюбените ни управници към най-даровитите синове на България. И не ме разсмя докрай националната изложба „Шарж“ на другия етаж, нито отзива на в. „Капитал“ за изложбата на Иван Фунев, където едно журналистическо среднячество, без любов, но и без талант пишеше за „този праволинеен скулптор“. Боже, виках си, защо даваш сили и право на бездарието с нечистоплътни ръце да дърпа към собствената си кална локва хората, отворили с таланта си, и с усилието на духа, нови български хоризонти? Та нали Иван Фунев бе от онези български художници, чийто талант, морал и човеколюбие дадоха отражение не само на личното им творчество, но и послужиха като ориентир за по-младите поколения творци.

Не само народа, и „Капитал“-истите трябва да знаят, че Иван Фунев е от непреходните художници на България, скулптор с ясно творческо кредо, един от строителите на българската култура.