Марин Ботунски
Ранни дългове (28) (книга първа)

„Голямата къща“ на епика

Той е роден във врачанското село Лиляче през 1909 година. Завършва Педагогическо училище в Лом, Учителския институт в Шумен и славянска филология в Софийския университет.

Той създаде грамадно по обем и художествена стойност творчество: „Магдина чука“, „Мелницата Липованска“, „Път“, „Първа дружба“, „Стубленските липи“, „Поколение без земя“, „Есенно сено“, „Земя на апостоли“, „Предшественикът“ и много други.

Стоян Ц. Даскалов.

Като прогимназиален учител в с. Лиляче започва писателските опити — пише малки разкази, стихове, песни, чието предназначение е предимно за учениците му.

Включва се в кооперативното движение. Уволнен е като учител заради прогресивните си идеи. Установява се в София.

През Втората световна война Стоян Даскалов заминава като доброволец на фронта. Тук с Димитър Чавдаров — Челкаш редактират фронтовия вестник „Часовой“.

След войната, в годините 1947–1956-та е главен редактор на списание „Дружинка“. Работил е известно време като редактор в сп. „Български войн“ и сценарист в Българска кинематография. След което се отказва от всякакви постове и служби, за да се отдаде, до края на живота си, на литературен труд и да създаде може би най-голямото по обем литературно творчество у нас.

Като писател и гражданин той бе близък до народния живот.

С особена сила и драматизъм са заредени творбите му, посветени на основния сблъсък — раздялата на селянина със земята.

Стоян Даскалов беше самобитен писател. Имаше прям характер. Беше пословично трудолюбив. Недолюбващите го ще кажат: и пословично стиснат.

Мисълта му бе подпечатана с неповторимост.

Влюбен във врачанската земя, жизнелюбец, той дълбоко и с обич се вглеждаше в света на селския човек и присвитите му, бляскащи очи, виждаха повече от много взиращи се в същия терен.

Бивал съм в домът му — в гостната и в работния кабинет. Завиждал съм му за оная „планина“ от още неизползвани ръкописи, за картините и рисунките от най-изтъкнати български художници. Бивал съм с него на литературни четения, на срещи на Стоян Даскалов с читатели от градове и села на някогашния Врачански окръг. Свидетел съм как писателят се интересуваше и от най-малките подробности от живота и битието на селския човек.

Приживе още се носеше „славата му“ на човек, който умее да си отвоюва високи хонорари. Намираха го за стиснат, скръндза човек. Спомням си, че някаква привечер в град Криводол се опитах, млад и глупав, да начена дума за това. Смутолевих го някак, поменах, че „големият трябва да е голям във всичко“… Той ме гледаше с втренчени очи и мълча известно време. След това каза: „Аз уважавам трудът си и искам той да ми се заплаща, както между впрочем искам да ми се плаща и за пропиляното време. Но дори по-важно от уважението към труда е уважението към свободата. Не съм на щатна заплата — и ако не държех да ми се заплаща според количеството и качеството на вложения труд — тогава ще съм зависим от всеки началник и чиновник… Звънят ми — да съм бил на не знам какъв си комитет, на събрание, на тържество, в жури… Да, ама там седят все чиновници, хора на които им «тече» заплатата. И могат да губят много време. И го губят. Казвам им — за толкова часове аз ще напиша един разказ — значи ми струва еди колко си. Ако много държите да бъда там — плащате.“

Бяха спрели от печат набраната на коли първа моя книжка „Измислени истини“. Стоях стъписах и ошашавен в коридорите на издателство „Народна младеж“ и не знаех какво да правя. Позвънях в дома му. Не знам точно какви думи съм казал. „Чакай ме там, идвам“. А са ми казвали, че не е много отзивчив… След петнадесетина минути влезе в издателството, нахлу в стаята на директора Марко Недялков. Секретарката го посрещна учтиво, а той огърмя пространството. „Знам, че го няма, тези литературни началници все ги няма, когато ги търси човек. Отвори ми стаята му да звънна аз в Це Ка и да питам — кой и като как прави тези щуротии.“ И от стаята на директора започна да върти телефоните… По някое време извика: „Свържете ме с Венко (Венелин Коцев б.а.) Няма ли го? Свържи ме с някой от началниците на отдел «Изкуство и култура»… И този го няма — ха така… Ало, Бояджиева ли е? Стоян Даскалов се обажда… Исках с Венелин Коцев, но началството все го няма… Не знам кой и как се разпорежда, но са извършили огромна глупост. От издателство «Народна младеж» ти звъня… Тези тук са спрели от печат, та изгорили ли са, набрана на коли първа книжка на един млад автор. Марин Ботунски. Момчето е талантливо колкото си иска, а тези бездарници тук виж каква са я свършили… Или пък вие там… Искам да разбера…, аз ще разбера как стои тази работа, но няма да я оставя така… Как така не знаете! Тези тук му казали, че не знаят, вие не знаете… Кой знае в тази държава?…“

За Стоян Даскалов са изречени и най-хвалебствените и най-отричащите думи. Бил е и с ореол, и с трънен венец. Назовавали са го и първи, и последен. Литературните и политическите джуджета как ще бъдат забелязани, ако не се покатерят по огромна снага, като тази на Стоян Ц. Даскалов… Аз, обаче, винаги си спомням думите на мама: „Такива хора, мале, в джобовете си бъркат плитко, а в душата си — дълбоко.“ И наистина дълбоко е бъркал Стоян Ц. Даскалов, за да бъде забелязан още в 1940 година и да му присъдят наградата на БАН за книгата „Магдина чука“. Може днес да не се уважават даваните по-късно награди, но те все пак са знак, че писателят е оценяван от съвременниците си. А Ст.Ц. Даскалов през 1950 г. става лауреат на Димитровска награда за романа „Път“, през 1967 г. му е присъдено званието народен деятел на културата, втори път лауреат става през 1969 г.

Отпечатал първата си литературна творба през 1930 г. в сп. „Светлоструй“, Стоян Даскалов е редовен сътрудник на сп. „Угари“, „Кормило“, „Златорог“, РЛФ, „Жупел“, „Бран“ и др. Повече от петдесет години присъства в литературния живот. Значителен е приносът му в развитието на детската литература. Неговата самобитност обаче най-ярко се изяви в произведенията, посветени на селото и земята. Той, повече от всеки друг използваше народната реч в стила на повествованието.

След промените през 1989 г. литературните издания и онези, които определят „литературната мода“ у нас, го забравиха. Тям е нужно да се повторят думите на Елин Пелин: „На Даскалов господ му е дал много, с пълни шепи, голямо богатство и като всеки селянин той започва да си прави голяма къща. И я направи. Къща — да му завиди човек. Творчеството му е един богат дом с врати и вратички, с прозорци, коридори, балкони, входове, че човек се обърква къде по-напред да влезе…“

Неговата едра фигура още върви из нашата земя, вее се буйната му коса, очите му гледат косо в нас и питат: вие, дето лесно се отказвате от своите, не се ли отказвате и от себе си?

Пиша тези редове в августовски ден, не толкова като напомка за годишнината от рождението на писателя, а с тънката вяра, че българските поколения, че всички ние, рано или късно ще извървим своя път до истината.