Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Година
- 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Документалистика
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране и корекция
- Alegria (2009)
Електронното копие е пратено от издателя.
Издание:
Марин Ботунски. Ранни дългове. Художествена публицистика
Редактор: Надя Попова
Техническо оформление: Стоян Стоянов
Издателска къща „Будилник“, Враца, 2003
История
- — Добавяне
Слънцето е моята свещичка
За него винаги е било трудно да се пише. Защото има такъв български израз: „Вземи си думата назад“. Тази безсмислица всъщност означава: Вземи си раната, която ми нанесе! А както ще стане ясно, много дума има да се взема назад, много рани понесе сатирикът, които оздравиха костната му система и ободриха съпротивителните сили за опазване на невероятните златни примеси на таланта. Нали много рано той обяви, че слънцето е неговата свещичка.
Косата я остри бруса, думата — мисълта. Смея да твърдя, че брусът, който остри думата на Константин Павлов, е с извънредно висока стойност — по-корав от кремък и по-топъл от детска усмивка.
Някога, когато бяхме още по-млади, го срещнах с мама. „От многото народ, минал през нас — казваше тя по-късно — Коста и Иван (Динков) са най-добри, най-човечни. С простия са прости, с умния — острие на бръснач. Не, не, много е добър Коста… Рогач ли го смятат че е? То може да не е баш точно сравнението, ама такова нещо ми минава през главата… За охлюва. Децата му викат: «Охлю-Бохлю, покажи си рогата…» А той всъщност си показва очите…“
Константин Павлов дойде във Враца през 1963 година. Кой знае защо на „върлия сатирик“ бе дадена контрактация да напише книга за Враца. Представяте ли си? Погледнато — това бе повод (а действителният повод явно е бил съвсем друг), за да не бъде в София.
Още тогава ли (?), господи, са ни смятали за Сибир!
А синът на пернишкото село Витошко вече бе любимец на слушателските аудитории — студентски, младежки, всякакви. Беше написал стихотворението „Флотация“, едно от високите постижения на българската сатира:
Лентата прелиташе край мен
и едва не ме докосваше.
Рудните отломъци подскачаха
върху безконечния конвейр,
горди, че съдържат
много цинк
олово много
и невероятно малко
златни примеси.
Смешни бяха рудните отломъци —
сигурно си я представяха
фабриката за обогатяване
нещо като козметически салон.
… Трябва да призная, че се плашех.
Двоумях се, колебах се,
но реших
и скочих върху лентата.
Рудните отломъци са мои братчета!
Ние имаме един състав!
Аз съдържам също много цинк,
олово много
и невероятно малко
златни примеси.
Майсторе, до скоро виждане!
… Чукове ни биха,
сяха ни сеялки,
химикали ни размекваха душичките.
Страшно беше
и болеше.
Но сега сме чисти —
цинкови!
оловни!
няма разни златни примеси у нас.
Неговата поетическа флотационна фабрика работеше прецизно. Той не дялаше „мек“ камък, дялаше гранит и кремък. Не с длето — с голи ръце, със сърцето си дялаше. Опияняваше се в дялането. Мисълта му нямаше почивни дни. Беше нещо като гранична застава срещу застоя, рутиниерството. Винаги в бойна готовност. Всички негови приятели знаят, неколцина — Иван Динков, Александър Миланов, Любомир Левчев, Михаил Берберов — са писали как разточително разхвърляше великолепните се остроумици Коста. Блясъкът на тези остроумици още дава отражение във Враца, където тридесетгодишният поет живя една година. Още се помнят и разказват анекдоти и истини около участията му в литературни четения във Враца, Бяла Слатина, Борован, Мездра, редките му, но впечатляващи появи във врачанския вестник. А шофьорът Симеон Ваков, син на бедното село Сумер, все повтаряше: „Толкова човешки никой не е разговарял с мен.“
С Коста може да се каже, че сме като братя. Дори повече от братя. Сприятелихме се от първото виждане. И нищо не можа да помрачи приятелството ни — нито житейските перипетии, нито различния път, нито „промените“ и коварните болести…
Той беше издал стихосбирката „Сатири“ когато дойде във Враца. Аз — начеващ автор, печатил стихове и разкази във военните издания и във врачанския вестник „Отечествен зов“. Помежду ни просвяткваше някаква искра, която не ни даваше да се разделяме. Той пристигаше в работата ми към края на работния ден: къса, малко остра коса, зелена фланелка, сив панталон, живи, святкащи очи и една, като че ли извиняваща се усмивка. Влизахме в „Кошницата“ — заведение към хотел — ресторанта „Балкан“, после тръгвахме по пътя към „Вратцата“, в заведението „Чайка“. Говорехме за всичко — за нови книги, за театър, за класици и за начеващи, за моето и за неговото село. Те бяха купили къщичка в Курило — там живееха майка му и сестра му. В ресторант „Чайка“, още не настанили се на масата, пристигна възрастен сервитьор — нищо не бяхме поръчали, а човекът носеше малка каничка с ракия, салати, поклони се и попита: „Друго какво?“… Коста му се усмихва приятелски, а аз се изумявам — от няколко дни е в града ни и вече го срещат повече от свой. Вечерта продължаваше във врачанския бар „Република“, който, след представленията, населяваха основно артистите от драматичния театър. Младите тогава Богдана Вульпе и Мария Карамихайлова (Мици) бяха прехласнати по изгряващата звезда на българския поетически небосклон и търсеха непрестанно поводи да бъдат около него. Но не беше лесно.
Колкото, невероятно за годините си, беше остър и остроум, толкова Коста Павлов беше земен, непрактичен, раним от псевдокултурието, показността, бруталността.
Не съм го виждал да танцува във Враца. Да го отвоюва обожателка. Да даде какъвто и да е материал за вестника, нищо че бяха близки с главния редактор Соколарски и журналистите го търсеха постоянно (има само едно изключение — с няколкоредов отзив).
Призори влизахме в най-близката шкембеджийница, а след час — два трябваше да бъда на работа. Към обяд Коста наминаваше да види „как съм“, отивахме някъде да хапнем по нещо, той се прибираше в квартирата, за да „изкара надницата си“, и към шест след обяд бяхме отново заедно. Не чувствахме умора — аз на двадесет и три, Коста на тридесет години — силни, издръжливи, търсещи. Той — бивш бегач на дълги разстояния, рекордьор, аз още играех футбол и волейбол, тенис на маса… И след упорития работен ден започваше нашата следваща безкрайна вечер… Само Лили Зарчева, с която работехме в една стая, сутрин ме посрещаше с майчински угрижена, и укорна, усмивка. И казваше с нея всичко.
… Повече от бляскав бе Константин Павлов на литературното четене в Мездра. Мездра имаше едно великолепно, подготвено и с любопитен поглед към света поколение гимназисти. Стиховете на Коста бяха посрещнати с любов и разбиране, после към него се изсипа поток от въпроси. И в отговорите си Коста разхвърли толкова мъдрост, бляскаво остроумие и хумор. Всички девойки в залата се влюбиха в него. Получихме и покани за нови гостувания.
След две или три седмици бяхме поканени на рождения ден на една от мездренските девойки. Забравил съм името й, знам че после тя следва и завърши ХТИ. В дома й бяха още секретарката на Учкома на гимназията, добродушна, пълничка, и още едно девойче с дълга плитка. То по-късно завърши медицина и стана много добър лекар… Пътувахме с влак от Враца, с нас тръгна и Кръстьо Трендафилов, тогава секретар на окръжния комитет на Комсомола, отговарящ за средношколската младеж. Девойките ни посрещнаха на гарата с неприкрита радост. В къщата, която отстоеше на двестатина метра от гарата, бащата на рожденичката почерпи мъжката част с домашна, двойно препечена ракия — елексир. По-късно той, ж.п. работник, тръгна на смяна. Дъщеричката му през цялото време неприкрито изразяваше симпатиите си към Константин Павлов. Настояваше да рецитира стихове, задаваше един през друг въпроси, подготви някакъв грамофон и подбираше плочи, за да потанцуваме… Кънчо или ревнуваше, или се притесняваше от поста, който заемаше и престоя му с нас и девойките. Към осем часа каза, че е минал вечерният час и трябва девойките да се прибират. Естествено — и ние.
Момичетата тръгнаха към гарата да ни изпратят. Рожденичката се „прилепи“ да си говори по пътя с Коста. Кънчо Трендафилов не можа да овладее яда си, и с остър тон ги отгони, позовавайки се на изтеклия вечерен час. С една дума — провали всичко.
Във влака за Враца пътуваме прави. Стоим, пушим и мълчим. Пристигнахме. По улиците — вървим и мълчим. Пред профсъюзния дом, който бе и кино „Й. Лютибродски“, Кънчо трябваше да се отдели — живееше наблизо в апартамент със семейството на сестра си.
Коста се обърна към него:
— Ти на нас провали и деня и вечерта. Но и…
И му посочи рисувания плакат за филма.
Погледнах нагоре. Надписът на плаката бе: „И твоята любов също“.
През 1963 година организирахме литературни четения. В групата бяха включени Салис Таджер, Константин Павлов, Николай Кънчев, инженерът от завод „Ворошилов“ Стефан Вълков. Снежина Челебиева изпълняваше стихотворения на Дамян Дамянов. От Враца към групата се присъединихме Цанко Христов, Георги Бончев и аз. Публиката не реагираше на стиховете на Салис Таджер. Таджер четеше лошо, но излезе втори път на трибуната:
— „Жанет“ — стихотворение, писано в Париж.
На устните на Константин Павлов се появи нещо като змийска усмивка.
— Слаб поет си ти, защо не гледаш как пишат хората!
— Тебе ли да гледам? — отвръща ядосан Таджер.
— Аз съм гениален, остави ме мене, като мен няма да можеш, но гледай другите добри поети.
Таджер се обиди. Вечерта звъня в ЦК на Комсомола и до късно, ядосан и изнервен, не искаше да се прибере в хотела. Николай Кънчев (!) вървеше с него по площад „Христо Ботев“ и го успокояваше.
На следния ден разглеждахме пещерата „Леденика“. Ние с Константин Павлов пътувахме с една стара, раздрънкана „Варшава“ и закъсняхме. Застигнахме групата когато слизаше от „Седмото небе“. Коста ме задържа докато слязат всички и тогава се заизкачвахме по стъпалата. От последното стъпало се обърна и извика:
— Салис, виж, пак си в краката ми!
Беше харесван, ухажван. Актрисите го преследваха. Рецитираха го дори организационни работници. Тайно. Иначе се съгласяваха с общата анатема.
Коста не може да се оплаква, че не е обичан.
Помня такъв случай: бях приет редовно българска филология, ала затруднен финансово правех опити да се прехвърля задочно. Уговорихме се с Коста да отидем в Университета. Той щеше да прекара съботния и неделния ден при майка си и сестра си в Курило, а в понеделник ще се качи на сутрешния влак, с който и аз тръгвам от Враца. Това бяха годините, когато му идваше идеята да отглежда змии в Курило и да ги праща за дребни услуги в домовете на неприятелите си. Пристигнахме в София, почукахме на вратата на заместник-ректора на Университета Петър Динеков. Как съм завиждал на Коста — с каква любов и уважение го прие тогава Петър Динеков. И за друго му завиждах — можеше да се държи като крал. Можеше да изглежда щастливец точно когато го налягаха мъки, можеше да се усмихва когато му се плачеше, можеше да се държи като милионер тъкмо когато нямаше стотинка… В същия този ден, в следобедните часове, влезе в редакцията на „Литературен фронт“, може би във вътрешния отдел. Явно нямаше пари, търсеше заем, за да се почерпим.
… Оставил ми е в квартирата на ул. „Кетхудова“ (там, дето сега са ателиетата на майсторите на художествени занаяти, в Етнографския комплекс) ръкописа на новонаписаната книга „Спомен за страха“. Прехласвах се и изтръпвах, като я четях. Една от вечерите бяхме се събрали с артистите Георги Горанов, Иван Манов, те водеха със себе си драматурга на театъра Антим (Костов?). Рецитираха се стихове, пяха се песни, пи се вино. По някое време Антим взе да разглежда книгите поставени върху работната ми, видя ръкописа, заразлиства го… После до късно водихме спор за новата постановка на врачанския театър…
На другия ден, привечер, като се прибрах от работа, преподредих нещата си и видях, че ръкописа на книгата на Коста го няма. (Тогава не знаех, че пише стиховете си само в един екземпляр). Георги Горанов и Иван Манов ми бяха много близки приятели и съмнението падна върху драматурга. Цяла седмица не бях на себе си, но и не казвах на Коста за случилото се. И изведнъж книгата се появи. Заедно с две мои книги ги донесъл, както каза хазяйката, човек с очила.
Много дълго гледах накриво този Антим, дори в яда си изказах крайно мнение за негова пиеса, въпреки че пиесата общо не струваше…
Това е книгата, която излезе от печат през 1998 г. — фототипно издание. На втората корица е отпечатана стенограма от заседанието на редакторския съвет на издателство „Български писател“. Тъжно ми е за думите на Блага Димитрова: „Аз много добре помня, че подписах тази книга един ден преди смъртта на баща ми. С Константин Павлов имах последен разговор на 3.XII, това е времето, когато излезе повестта на Солженицин и стиховете на Евтушенко. А книгата на Павлов, както личи от заглавието «Спомен за страха», се отнася за миналото. В такъв момент и в това психологическо състояние аз си казах, че нямам право да спирам книгата“. Не е събрала кураж Блага Димитрова да отстои мнението си и е предала поета. Предала го е, за да спаси себе си, редакторския си пост.
Още по-тъжно е от думите на Ивайло Петров: „Константин Павлов трябва да поработи в художествено отношение. Стихът му не е добър. На места дори в езиково отношение двусмислиците биха могли да се променят, макар че тези двусмислици са сега известна мода в поезията.“
И изведнъж двамата големи автори се смаляват. Като граждани, като доблест.
През 1964 и началото на 1965 година често се отбивах в заведението срещу Народния театър „Бамбука“, което беше свърталище или нещо като клуб на писателите. Влизал съм сам, за да търся или изчаквам Константин Павлов. Влизали сме заедно. Само че за Коста „Бамбука“ беше сцена за изява, а аз бях тръпнещият и очарован зрител.
В ония години беше много популярна и използвана неговата малка сатира:
Стихът ти гневен
като нож блести.
Стисни го здраво
във ръката мъжка!
— Щастливецо,
защо не се усмихваш ти?
— Защото
ножът е без дръжка.
Усмихвахме се слушайки я. Не мислехме (или не разбирахме), че този нож държи и авторът. И го стиска с все сила. Скърца със зъби, но го стиска. Тогава още не бяхме разбрали предупреждението на Н.В. Гогол: „в мрака всичко диша измама“.
Не малко време Константин Павлов стоя безработен. И безпаричен. Ходех на изпити в Университета и след всеки изпит се виждахме. Щом съм бил „изпит“, трябвало да се „напия“. Ходехме в заведението срещу университета. След като приключвахме сметката Коста вадеше една сгъната двулевка: „Вземи, за да ми е сладко пиенето.“ Болеше ме. Той, дето можеше да даде всичко, което има, на приятелите си, сега само стискаше зъби.
Излезе неговата втора стихосбирка — „Стихове“. Редакторът, или издателството не бяха пропуснали да се застраховат — книгата излиза като „творчески експеримент“. (Май единствения случай в българската литература!) Поезията на Константин Павлов беше станала по-драматична, по-абстрактна. Мнозина смятаха, че „закодираните“ Персифедрони, Фретони, Йоланти, Фритоли отвеждат встрани от популярната разбираемост на смисъла. Ала съвсем близо до тази „неразбираемост“ се намираха златните зрънца на изстрадания собствен опит, на прокараните нови пътеки, които се съпротивляваха, по свой начин избягваха и осмиваха натрупания шаблон и догматизъм в мисленето.
Малко ли беше това?
Много по-късно, в предговора към томчето стихове и киносценарии, озаглавено „Стари неща“ (изд. „Български писател“, 1983 г.) Любомир Левчев ще възкликне: „Константин Павлов!? Така се нарича един странен феномен в нашата съвременна поезия. А може би и в живота.“
Но това е по-късно. И непълно.
Още по-късно Константин Павлов ще искат да го печатат всички издания, свободно ще излизат книгите му, ще развяват името му като знаме дори хора, които преди това нехаеха за присъствието му в българския литературен живот.
А преди да дойде това по-късно, от София идваха до мен чудесните му сатири, куклени пиеси, но и едни леко разфокусирани, образно отежнени стихове. Не, душата му идваше разфокусирана и утежнена. За първи път усетих и разбрах, че Коста е могъл да има и страхове. Опитваше се да му дойде на гости през тънкия процеп на уморената сетивност малкия черен човек, по-точно неговата сянка. Константин Павлов я прогонваше с мъчно усилие, с ожесточение, с помощта на Мария и малкото приятели, с помощта на кучето Орон и тихата бодрост на ул. „Чукара“ в Бояна. Прогонваше го, но и малко го бе заобичал.
През април 1993 г. в едно интервю за алманах „Околчица“, взето от Сребрина Йорданова, Константин Павлов ще даде следния отговор и за престоя си във Враца, и за появата на „черния човек“:
— Имаше години, в които по един или друг повод български творци бяха отстранявани от София и деликатно насочвани към провинцията…
Константин Павлов:
— Насочване към провинцията ли? Това звучи като оневиняване. Имаше такива случаи, но истината е, че някои творци бяха насочвани към небитието. Начините за убиване постепенно се усъвършенстваха — до недоказуемост. Старата, откровена жестокост беше заменена с перфидна подлост. Но това е обширна тема, а пък аз още не съм решил да говоря — би изглеждало като опит за примитивна разплата. Нужно ми е време, за да „естетизирам“ някогашните си преживявания.
… … …
— Какво породи появата на „черния човек“ и в кои години?
Константин Павлов:
— „Черният човек“ е стар романтичен образ. По-правилно е да се говори за „черно време“.
— Имахте ли доказателства или основания да смятате, че „черния човек“ не е въображаем, а действителен?
Константин Павлов:
— И все пак „черния човек“ съществуваше, но чрез прост фотографски трик беше превърнат в „светъл човек“ — колкото повече негативът е бял, толкова повече чернота го е предизвикала.
… Дал съм му да прочете ръкописа на книгата ми „Живот, озарен от песен“. През януари 1981 година се обади по телефона. „Радостен съм от постигнатото. Много е силна първата част — разказът за мама. Мисля, че песните би могъл да използваш за друга, втора фолклорна книга… Знаеш ли, говорих с Розалия Ликова — да напише предговор…“
На 13 април му се обадих. „В нелегалност ли си? Пращах ти нещо по шофьора на редакцията — никъде не е успял да те открие…“ „Крих се да поработя…“
Казвам му за книгата на Иван Динков, в която има няколко чудесни късове за Коста.
— А, тя излязла ли е?
— Преди повече от месец.
— Как се казва?
— „Почит към литературата“
— Слушай сега, реши се да тръгнеш за София. Звънни ми, ще дойда да те взема… да се поразпуснем като по-рано, да се чукнем по гърба, па и някоя мацка…
Коста, Коста… Все си е същия…
— Ти имаш ли нещо за пиене? — пита ме.
— Имам вино.
— Сипи си чаша, аз ще си налея водка. Нали знаеш — виното вдига кръвното, водката белким го сваля… Хайде, наля ли…
И си вдигаме тост по жицата.
— Ти трябва — става сериозен Коста — да прескочиш тая психическа бариера и да тръгнеш да ходиш…
После ме пита имам ли главоболия („големи“). И ритъм в работата.
— Имам, Коста, имам… и двете.
Времето и най-вече обстоятелствата го отгонваха от поезията, киното го „отгонваше“ от поезията, но Константин Павлов лесно не може да бъде отгонен. И в споменатите „Стари неща“ отново се появиха нови „неща“. „Работилницата“ на К. Павлов, макар и отритвана, макар и затруднявана, макар и обременена, продължаваше да свети и майсторът продължаваше да е на работното си място.
„Стари неща“ е „избрано“ за петдесетгодишнината на поета. Първоначално в издателство „Български писател“ определят за редактор Надя Кехлибарева. Тя се е оплаквала в дома ми във Враца, че трудно работи с Коста по изданието. Надя е мек човек — сигурно са й упражнявали натиск да не включва стихове в сборника (нали е приет за член на СБП като киносценарист), а по-късно — да не включва определени стихове. Още повече, че голяма част от „Стари неща“ са нови, непубликувани в книги и в литературния печат. Константин Павлов пък е неотстъпчив. Накрая редактор на книгата стана Банчо Банов. И за да се презастрахова, издателство „Български писател“ определя цял взвод изтъкнати поети за рецензенти: Христо Радевски, Божидар Божилов, Добри Жотев, Петър Караангов.
Да се върнем към предговора на Любомир Левчев. Защото той също е част от преосигуряването при издаването на тази книга. Няма съмнение, че Левчев е един от ранните, близки приятели на Константин Павлов. И че този предговор е писан и с любов, и с уважение, и с едно „но“, предопределено от отношението на властта към стиховете на К. Павлов и от мястото в йерархическата стълбица на Левчев.
Левчев е прав и искрен, когато пише: „Мисля, че една случайност (за която нося известна вина) хвърли Константин Павлов в обятията на вестник «Стършел». Съвсем не беше случаен обаче неговия самороден, искрящ талант на хуморист и сатирик от ведбаловски тип“. Но не е съвсем точен, когато казва: „И се забрави онзи слънчев Константин Павлов — поетът на радостното въодушевление“. Защото дори цитираните от него юношески „лекокрили стихове“, подсказват накъде ще се развие талантът на К.Павлов:
Пролетната вечер пак подкани
всичко живо само за любов.
Господа останали без дами,
тръгват по „Царя“ за пресен лов…
…………
Исус Христос подслушваше набожно
и много му се искаше да бъде там,
но нямаше физическа възможност —
на кръста беше здраво прикован…
Любомир Левчев, сам чудесен поет, е един от малцината, които много добре знаят силите и обстоятелствата, ускорили отнемането на „слънчевостта“ от Коста. Силите и обстоятелствата, които караха поета да заговори със „загадъчни сигли“. Защото директното назоваване на криещото се зад: „Което“, „Онова“, „Все пак“, „Нещото“ във всеки случай би затегнало до край примката, която и без това стягаше гърлото на сатирика.
Любомир Левчев не е искрен, когато пише: „И човек умира от срам, че е неспособен да проникне до дъното на техния специален смисъл“. Вярно е, че много от отричащите, и малцината прехвалващи Константин Павлов критици не разбираха този „специален смисъл“. Левчев, за разлика от тях, го разбираше. Той разбира и „урурунгелите“, за които казва, че са обяснени под линия, и че „очевидно те са роднини на тенците и варблюдите на Йордан Радичков“. Всъщност, те са равностойни, дори предшестващи, „плашила“, така широко известни от народните поверия из българските земи.
„Но има и думи, които си остават напълно тайнствени като скулптурите на остров Пасха. Това са всички тези — Персифедрон, Фретон, Фритоли, Жиг… А Йоланта?… — пише Любомир Левчев. — Не е ли по-добре да се правим, че разбираме смисъла на тези слова? Да се усмихваме доброжелателно и тайнствено като самите тях. И да си мълчим, че може да станем за присмех…“
Горе долу същите думи чух от един литературен критик, когато редактирах детската книжка на К. Павлов „Фьони мъти кръгли речни камъни“. Фьони мъти кръглите речни камъни, които са кафяви, продълговато кръгли, много си приличат, само тя може да ги различи. Те имат имена: Фреска, Фон, Фретон, Фритоли, Персифедрон, Орон, Жиг. Фьони си ги мечтае — от кое камъче какво ще стане. Фреска ще бъде „прекалено женствена“, „трябва да внимава с нея — красота и доброта, събрани заедно, добро не носят“ (Кое е по-доброто и разбираемо име за „красота и доброта, събрани заедно“ от Фреска?) Доверчивият и непохватен Фон „ще се разболее от детски паралич и ще му изсъхне лявото крило“. Фретон, „груба сила, без чувствителност“, ще извади едното оченце на Жиг. Веселият дебелак Фритоли, ще има склонност „към шеги без остроумие. Ще го заколят млад“. Любимец на Фьони е Персифедрон — „пъргав и стеснителен, поривист и сдържан“. Орон (К. Павлов имаше куче Орон, посвещавал му е и стихотворение б.а.), „няма да признае Фьони за родител — възмездие за сторен грях — преди, някога, далече назад.“ Жиг, смята Фьони щял да има „хитро изражение“. Фретон ще му извади едното оченце, от което „лицето му ще захитрее още повече“.
Какво е Фьон, уважаеми литературни критико? Вятър. Даже не какъв да е вятър. Наскоро един съвсем начеващ автор писа: „от пустогорието повява фьон.“ Вятърът не може да измъти кръглите речни камъни. Може да „извее“ недоизвяното в главите ни.
И е тъжно това.
Но мечтаните Фреска, Фон и т.н. няма да се родят.
„Има ли нещо по-тъжно от това?“
Каквото и да си мислите, на която и „писта на модернизма“ да поставяте К. Павлов, него го боли за „късното появяване“ или изобщо за непоявяването на различните гласове, колкото нежни или несимпатични да са те. Преди вас, преди нас, преди да е добила популярност чуждата дума плурализъм…
„Ах, нека се парализира Фон!
Ах, нека ослепее Жиг!
Ах, нека заколят Фритоли!
Ах, нека, ах, нека!
Само да имаше!
Ах, да имаше:
Фреска
Фон
Фретон
Фритоли
Перасиафедрон
Орон
и Жиг!“
Истина е, че поезията на Константин Павлов не е поезията на душата.
И иска по-дълбоко вглеждане — в живота, в ставащото, в станалото.
В „Дон Кихот“ на Сервантес се появява Фрестон или Фритон.
„През тази нощ икономката подпали и изгори всички книги, които се намираха както на двора, така и в къщата, а между тях имаше и такива, които заслужаваха да бъдат запазени за вечни времена в архивите… Но за това попречи съдбата и ленността на този, който трябваше да преценява достойнствата им, и стана така, както казва пословицата, че често праведните плащат за грешниците.
Свещенникът и бръснарят препоръчаха като средство против болестта на техния приятел да се зазида и запуши помещението, в което държеше книгите. Надяваха се, че като премахнат причината, ще изчезне и последицата, и решиха да му разправят, че един магьосник е отнесъл помещението с всичко, което се е намирало в него.
— Сигурно е казал Фрестон? — запита Дон Кихот.
— Не знам — отговори икономката — дали каза Фрестон или Фритон. Помня само, че името му окончаваше на «тон».
— Така е — каза Дон Кихот — защото той е мъдър магьосник и мой голям враг, който ме ненавижда, понеже е узнал чрез изкуството и книгите си, че някой ден ще се срещне неминуемо в двубой с един рицар, когото той покровителства, и че ще го сразя, без той да може да ми попречи. Затова се мъчи да ми причини всички възможни неприятности. Но аз го уверявам, че мъчно може да осуети и избегне небесните повели“ (курсивът мой б.а.).
Но да спрем до тук. Нека само да се знае, че „закодираните“ не са толкова закодирани.
Учителят на Любомир Левчев и Константин Павлов, големият български поет Добри Жотев, е излязъл къде по-достойно от сродна ситуация. В бележката си във в. „Стършел“ — „Малкият принц“, посветена на 50 годишнината на К. Павлов, той пише: „Между другото Малкият принц от астероид Б 612 притежава собствено име, което не е съобщил на Екзюпери — Перси Фидрон. Малкият принц от нашата Земя също — Константин Павлов. Това, разбира се, са подробности…“
Въпросът е дали искаме да открием истинския смисъл.
… В някаква вечер със съпругата ми окъсняхме в София, нейни родственици ни оставиха да чакаме на уличните пейки, часовете се изнизваха и аз усещах как хладът от неуважението и бруталната нетактичност обхваща с лепкави пипала смолянското ми другарче. Тогава позвънях на Коста и някак кратко му обясних — с пет-шест думи, несвързани в изречения. „Тръгвайте веднага“ беше заповедния тон на Коста, после вкъщи той така старателно, свойски ни посрещна, такава сърдечност и доброта струеха в дома му. Разбира се — благодарение и на Мими. В нея вечер, вече поуспокоени, Коста ни запозна с Узуна (Йордан Узунски), белетристът от тяхното поколение, за когото бях чул толкова високи и ласкави думи от Иван Динков, Александър Миланов и Коста. По-късно Иван Динков ще отпечата в книгата си „Почит към литературата“ тази мисъл, ала аз я бях чувал много преди от него: „Георги Узунски пръв започна да пише проза като Йордан Радичков, а непосредствено след него Йордан Радичков започна да пише като себе си.“
Узуна се премести да спи в таванската стая, за да освободи място за нас, а на утрешния ден щяха да ходят да звънят на Левчев и да чукат по вратите на „Литературен фронт“, където Йордан Узунски се кандидатираше за отговорен секретар…
През лятото на 1989 година Константин Павлов ме извика в София. Не бях добре, ала тръгнахме с Елена. Караше ни синът — Стоян. В дома на Коста сварихме Мария, съпругата му, и дъщерята Донка (Доди). После заедно отидохме на „Чукара“ 13 — вилата… Вилата всъщност представлява нещо като дървен фургон. Мъничко дворче, една-две сливи, ниска дворна чешма… И Коста — един мъдър Робинзон Крузо на двайсетия век.
Изпратихме Стоян и Доди да купят нещо за пиене, а ние седнахме на двора. Коста искаше да се погрижа за „по-бързото и безшумно“ отпечатване на книгата му „Появяване“ във врачанската печатница. „Профиздат“, а по-точно редакторът Георги Борисов, бяха застанали зад тази книга. Коста имаше усещането, че може някой да се обади и да осуети отпечатването й.
Симптоматичната, предсказана книга излезе през декември 1989 година, но в карето е записано януари 1990 г. Не стана това, което можеше да стане — беше минал 10 ноември… Имах възможността пръв да му занеса книжното тяло на книжката. По-късно, на една от сигналните бройки, Коста надписа:
„На Елена, Сребрина, Стоян и Марин —
Горд съм с такива приятели!
Аз пък съм горд и с Константин Павлов, и с този негов автограф.
Константин Павлов щеше да напише няколко думи — предговор към книгата ми с параболи „Тръпка и ехо“. През април 1992 година получих писмо:
„Здравей Марине,
Тези няколко думи за книгата ти написах отдавна, но аз така и не разбрах дали точно това е нужно.
След десетина дни ще дойда във Враца (заедно с Мими и Донка) и ще ти донеса текста за детска книжка (комплектована с рисунките).
Тогава ще се разберем за всичко и ще поплачем в дует — ти за демокрацията, аз — за тоталитаризма.
Поздрави Елена и цялото домочадие.
До скоро.
В писмото беше и предговора към книгата.
Точно в деня, в който занесох на К. Павлов отпечатаните коли на „Появяване“, започнахме подготовката за издаването на първата му детска книжка „Фьони мъти кръгли речни камъни“. Илюстрациите към книжката направи дъщеря му Донка Павлова. Резултатът беше чудесен. Книгата, която излезе във врачанското издателство „Будилник“, получи първа награда на Съюза на българските писатели за най-добра детска книга за 1993 година.
В една от вечерите в неговия дом, като обсъждахме подробности от техническата редакция на книгата, Коста свенливо и с момчешка плахост попита не би ли могло да издадем любовните стихове на Иван Радоев, част от които бяха предизвикали шумната литературна дискусия през 1952 година. Тогава, от Коста, за пръв път чух, че Иван Радоев е болен, че „немилостивата“…
В края на декември получих новогодишна картичка:
„Честита Нова Година! Да ви постигне всичко онова, което вие бихте пожелали на нас.
П.П. Иван Радоев изпраща няколко уводни думи към стихосбирката му.“
„Да бъде любов“, книгата на Иван Радоев, чийто редактори сме с Константин Павлов, излезе същата 1993 година. Иван Радоев бе жив да я види. Тя бе и последната му, издадена приживе, книга.
… Тридесет години вече, при всеки телефонен звън, Константин Павлов все с готовност казва, че тръгва за Враца. И макар и не всякога да тръгва — пристига. С изострената си до опасност мисъл, с усмивката, в която винаги има някаква загадъчност, със зелената тънка фланелка, със стиховете и сценариите.
През 1993 година, в първите дни на май, чаках един от членовете на редколегията на алманах „Околчица“ пред редакцията на врачански вестник. Бяхме с композитора Спартак Бутански когато въпросния господин се зададе, вдигна глава и ни подмина.
— Господине, — подвикнах — днес е последния срок за предаване на алманаха в печатницата. Щяхте да давате разказ…
— Разказ — каза без да се спира „господинът“ — няма да дам, ами виж там да ме извадиш от редколегията!
Не вярвах на ушите си.
— Вади го, без да се ядосваш — рече композиторът. — Този човек току-що предпочете заплатата пред творчеството…
Леко объркан влязох в съседното ателие на скулптора Цвятко Йорданов. От неговия телефон се обадих на Коста. Казах му за случилото се и го поканих да стане член на редколегията. Поисках да му кажа какво ще съдържа книжката, която даваме за печат, и кои са другите членове на редколегията.
— Ти там ли си?… — гласът му се смее по телефона.
— Струва си…
— Нищо друго не ме интересува. Пиши ме.
Бях развълнуван, думите заседнаха в гърлото ми, гласът отсреща вече не се смееше, а тревожно питаше „Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?“… Мисълта връщаше даденият ми автограф от Коста преди два — три месеца върху книгата му „Убийство на спящ човек“:
„За нашето (както се очертава) и следсмъртно приятелство.
Чувам те, чувам те, Коста, виках без глас, дано повече хора те чуят в този объркан, озлобен и обезсилен от към добродетели свят…
Смея да твърдя, че синът на пернишкото село Витошко, който живя една година във Враца, бе най-отричания и най-признаван, най-обичания и най-мразен, най-спорния, а всъщност безспорен талант на България. И никой от българските литературни критици не го разбра. Хвалеха го тези, които не го разбираха. Дваж по не го разбираха тези, които го отричаха.
След 1990 година книгите на Константин Павлов излизат свободно, печатат го, хвалят го, ухажват го. И пак не го разбират… Защото у нас все още боли от истината. Особено когато е казана талантливо.
Тази „болка“ ще роди и острите удари под кръста от същите лица и издания, на които Константин Павлов бе нужен, и използван в първите години на „промяната“.
… 2 април е, 1998 година. Изминали са година и три месеца от както се оперирах от оня, дето върви назад. И е последният от месеците, в които ми вливаха болезненият „калгевакс“. Преди да вляза в операционната пък Коста получи инсулт… Не сме се виждали дълго.
Имам покана за откриването на изложба в София на младия врачански художник Николай Петков. Веска и Кирил Петкови ми бяха донесли покана, а сутринта специално се обадиха да разберат ще пътуваме ли. Не се чувствах добре, не ми се пътуваше. Но по радиото от сутринта поздравявали Константин Павлов за 65-тия му рожден ден. Елена, съпругата ми, ме гледа изпитателно и казва:
— Ако се е случило нещо лошо с Коста сигурно ще тръгнеш. Добре е да имаш кураж и в радостния му ден…
Какво пък, стиснах зъби, тръгваме.
Елена набързо подготвя: букети цветя, подарък за Коста, хартия, картони за Доди, вино, орехи… Слага и пакет книги „Фьони мъти кръгли речни камъни“. Звъни на Пепка и Георги Солунски — с тяхната кола ще тръгнем.
В 17:15 ч. бяхме пред дома на Коста. Притеснявам се какво ли ще е състоянието на Коста. Елена ме „зарежда“ с лексотан. Обаждаме се от домофона, нищо че входната врата е отворена. Качваме се. Посреща ни Мими, облечена в бяла дънкова риза, жизнена, приветлива. Ето го и Коста — по-добре е отколкото съм очаквал, а и по-добре от последния път, когато се видяхме. Прегръщаме се дълго — така си казваме повече от онова, което трябва да бъде изречено.
В хола е заредена маса за 6–8 човека. Елена иска да влезем в кухнята, да изпушим по цигара. Сяда и Коста. Мими сипва по чаша уиски.
„Вие сте забогатяли — усмихвам се, — ние с Коста предпочитахме ракия, водка, коняк“.
Забогатяли са — глупости. Коста и богатеене!
Нещо питам, Коста казва „Да“. Първата дума, която чувам от него след удара. После чувам и „Не“.
Междувременно става ясно, че Доди си има бебе. След малко и тя излиза от банята, идва при нас…
Коста ни дава книгите си „Интервюта“ и „Спасение“.
— Удари им по един палец — казвам — да имам белег от теб!
Той поглежда към Доди — иска писалка. Елена му подава нейна. Не, той иска своята. И с лявата ръка надписва книгите.
Казвам му, че към шест без петнадесет трябва да тръгнем. Коста, с мимика, настоява да останем. „Обещал съм да бъда на откриването на изложбата. Бащата на художника ме подкрепи навремето, когато ти настоя да издадем книгата на Иван Радоев. С «Фьони…» бях изразходвал всичките средства на издателската къща. Той ме разбра. Сега трябва да го разбера аз…“
Коста кимва с глава усмихнат, което значи — разрешавам…
Обещават с Мими да дойдат във Враца като се пооттопли.
Ставам, той ме гледа — иска да каже нещо. Знае за моята болест, сочи ми Мими, която му е разказала всичко.
— Господ е решил ние с теб да изпитаме всичко, особено горчивото!
Той се изправя и ме прегръща. После прегръща Елена.
На тръгване Доди пита дали пазя рисунките (оригиналите) на „Фьони мъти кръгли речни камъни“. Пазя ги, ще ги донеса другия път. И от „Фьони…“ ще ти дам хиляда екземпляра, ако искаш — продай си ги. За теб са. „Ти, усмихна се Мими, я издаде в огромен тираж.“
В броя на врачанския в. „Зов за истина“ от 8 април 1987 г., в материал за Константин Павлов, между другото съм написал и тези думи: „… И пак, както в най-трудните години, Коста в съвсем ограничен кръг отпразнува шестдесет и петия си рожден ден. Ония, дето шумят с името му, ги нямаше там. Но, замлъкнал от три години по решение на Божиите инстанции, Константин Павлов не се сдава, и както навремето друг гений на България — художникът Златю Бояджиев — е приучил лявата ръка да изписва бавно, но сигурно невероятните рожби на духа… И като ни надписа книгите си «Спасение» и «Интервюта», на деликатния въпрос на съпругата ми Елена — няма ли да каже дума за вестника, Коста посочи един стар текст, където на запитването на журналист, ако има прераждане би ли се съгласил отново да се прероди в България, е отговорил: «Аз имах възможност и в сегашното си раждане да избера друга държава, но избрах България. Не виждам основание следващия път да променям решението си. България е бедна страна — не искам да обеднява още повече».“
И тогава, когато ръката му посочи този текст, и когато го препрочитам, все се сещам за думите, изречени от Кольо Фичето пред руското командване, което се опасявало дали мостът над Янтра ще издържи при преминаването на войските, участващи в освобождението: „Този мост съм го строил аз. Мълви се, че ви изглежда нездрав, но той е як и каквото и да прекарате по него — ще издържи. За да ми хванете вяра, хайде да се условим така: аз ще застана под моста, а вие отгоре по него прекарайте топовете. Ако се срути — да ме затрупа.“
Колко са днес хората, от различните области на живота, които могат така да гарантират стореното от тях дело?
… От тук нататък по-често ще говори Мими вместо Коста.
Гледам дневник от 1999 г., 6 декември.
„Какво става бре хора, здрави ли сте, не идвате ли в София?…
…
Питам за Коста, за Доди, за внучето — добре ли са.
— Добре сме — казва Мими — толкова, колкото е добре и държавата.“
От 3 януари 2003 г.:
„Обади се Мими, съпругата на Коста Павлов:
— Търся думата, не я намирам… Обърках се, чуваш ли ме… Обичаме ви, вие сте от толкова малкото хора, които обичаме — от дълги години и до сега…
Прекъсвам я:
— И ние… Но то се знае. А защо не отговаряхте на Нова година — от 12 до 2 часа съм звънял — у вас, у брат ми, у Иван Кондов — никой не отговаря, все заето…
— Изключили са ни — казва Мими — никой не се е обаждал. Да знаеш… така сме се радвали на картичката от вас. Ти с децата ли беше?
— С децата, с татко… Имах желание седмица преди това да дойда. Нали знаеш, държа на думата си, а казвах нещо за Доди… Но брат ми, малкия, счупи ръка на Коледа — та до Нова година все търчим по болници.
— Е, и на теб ти дойде много…
— Живота ли, някой ли ни изпитва — до кога, до колко можем…
— Този някой го няма, мамка му — изостря се Мими. — Отдавна знам, че го няма… Все си мислим за Елена — какъв човек (г-о-о-о-л-е-м!) беше… И тя, мисля си, се поболя заради тебе. Както и Коста… Какво ни направиха тези в последните години,… каквото не можаха и в тоталитарната държава…
— Е — викам й аз — и тогава ни направиха каквото можаха. Но ти беше страхотна — все съм ти завиждал как издържаше на всичко…
— Но се знаеше докъде… А сега тия… без правила, под кръста, а пък се кълняха…
— Мими, прегръщам те, ти прегърни Коста от нас, и Доди, и най-малкия човек… Прояви ли се промеждутък, ще дойда за тридесетина минути…
— За толкова ли само?…
— Не, и за повече ще дойда… Ама нали сега имам подвижна, домашна болница…
— И ти прегърни всички от нас: Сребрина, Стоян, дядото… И да знаеш: често си говорим за вас, обичаме ви, липсвате ни… защо не бяхте по-близо… Но да се постопли и ще дойдем…
— … Освен аз да дойда да ви взема…
— Нали сега имаме кола. Само да се стопли…“
Българската литературна критика му е пяла „Осанна“. Наричала го е поетически гений. Но е викала и: „Разпни го!“ Оспорвани са стихове, киносценарий, но не е оспорван таланта на Константин Павлов.
Какво мога да прибавя накрая. Вървя цял живот Константин Павлов и продължава да върви „чист и спретнат, млад и умен, талантлив и честен“ между нас, за да ни повтаря уроците на един талант и на едно мъжество. Вървя ту из пътя, ту свръщаше по тайни пътеки, а най-често вървеше през острата растителност, където се вият бучемиш и коприва, но и редки полски и планински билки и цветя, по неясен и неутъпкан терен, към своето трудно осъществяване.
И неговите работници (повечето безработни днес!) още стоят с прашните си дрехи и ръце… И, за съжаление, макар и по-рядко, още изръкопляскват. И още онези от трибуните предупреждават да си мием ръцете преди ръкопляскане. Още свинчетата ритат настървено свинския мехур на майка си. Още всяка бълха си знае стареца… И оня, дето ще се появи накрая…
„Кой не знае Константин Павлов?
Кой не е пробвал да го убие?“ — ще запита поетът Иван Цанев.
Още по-близо до истината е Иван Радоев: „Константин Павлов е натоварен от природата да бъде допълнение към нея“.
Няма да е пресилено ако се каже, че дори само мъжеството да беше, той пак ще остане във времето.
Земята ни има нужда от гениално мъжество.
Още повече има нужда Земята ни от таланта на Константин Павлов, който, убеден съм, е по-голям от мъжеството му.