Марин Ботунски
Ранни дългове (11) (книга първа)

В гората няма два еднакви листа

Автобусът, с който тръгнахме от Москва призори, върви в равните подмосковски места, а дъждът не спира, облачността уеднаквява пейзажа. Чак към Тула се проясни, но не за дълго. Към дванадесет часа пристигнахме в Ясна поляна. От завоя на алеята се открива двуетажен бял дом под зелен покрив — домът на Лев Толстой. Пред дома — самотно вековно дърво — „дървото на бедните“. Тук сутрин пристигали селяни от близките села, старци от цяла Русия и млади хора в скромно облекло. Излизал и Толстой, облечен просто, като тях. Говорили за безизходните нужди на селянина, за смисъла на живота. Спорели с Толстой, когато той проповядвал несъпротивление на злото и нравствено самоусъвършенстване. Тук, на „дървото на бедните“ била и камбанката, с която известявали на семейството и прислугата за закуската, обяда и вечерята. Сега тя се е врязала в кората на дървото.

Посещението започва някак механично — вървим от стая в стая. Във всяка стая и коридор има библиотечни шкафове, малки лавички. Всичко, което е могло да се използва, е изпълнено с книги.

И ето го работния кабинет — докосвам бюрото, на което е писал, мастилницата, писалката, стола, на който е сядал…

Ясна поляна! Мястото, където са се родили „Война и мир“, „Ана Каренина“, „Детство“, „Юношество“, „Казаци“ и десетки още книги, които променят света и човека.

Лев Николаевич е на двадесет и четири години, когато пише: „Аз съм стар, за мен времето за развитие е минало или отминава, а непрекъснато ме мъчи жаждата… не за слава — слава не искам и я презирам; но да имам голямо влияние върху щастието и благото на хората“.

Вижте какво иска геният — ни повече, ни по-малко — да има голямо влияние върху щастието и благото на хората!…

На 4 юли току-що завършената книга „Детство“ Толстой изпраща на Некрасов в списание „Съвременник“. Ръкописът е придружен с кратко писмо: „Моята молба ще Ви струва толкова малко труд, че съм убеден — няма да откажете да я изпълните. Прегледайте този ръкопис и ако се окаже негоден за публикуване, върнете ми го“. Прилага и пари за връщането по пощата.

Не се наложило да се връща.

На 29 август получава писмо от Некрасов: „Той (ръкописът б.а.) представлява толкова голям интерес, че ще го публикувам. Без да съм чел продължението не бих могъл да кажа с положителност, но ми се струва, че авторът притежава талант“.

На 5 септември се получава второ писмо от Некрасов, в което редакторът уведомява Толстой, че ръкописът е набран и ще излезе в 9-та книжка на списанието. „… повестта е много по-добра, отколкото ми се стори отначало. Мога да кажа с положителност, че авторът има талант. Струва ми се, че за Вас, като начинаещ, това убеждение е засега най-важното“.

Така тръгва по стръмния писателски път Лев Николаевич Толстой.

Толстой положил невероятен труд в своето дело. Пишел ежедневно — разкази, повести, романи, статии, студии. Водел през всичките години дневник. Запознавал се с творчеството на всички водещи европейски писатели. Обичал от дете поезията на Пушкин, идеите на Русо, Стърн. В началото на литературната си дейност се срещнал с Херцен, с Тургенев… Повестта „Кавказ“ писал десет години. Както забелязва големият познавач на делото му Виктор Шкловски — „значи не се разказва бързо приказката“.

Знаел, че за да се промени светът, той трябва първо добре да се разбере. Същото се отнася и за всяко сериозно литературно дело. Животът привличал Толстой — та нали светът на изкуството по някакъв начин повтаря действителността, макар и усложнено.

Много четял.

Обичал да слуша хората, особено селяните. Не във всичко се вслушвал. Имал си свое цедило за малкия детайл, без който не може художествения образ, и за голямото, без което не може истинското произведение.

… Вървя щастливо напрегнат. Този велик човек е тръгвал да освобождава България. Гледал е нашите села и градове, стъпвал е на нашата земя. Толстой пише на Татяна Александровна Ерголска: „Местността, която се разстила пред очите ми, е не само великолепна, за всички нас тя представлява огромен интерес. Без да говоря за Дунава, за неговите острови и брегове, отчасти заети от нас, отчасти от турците, като на длан се вижда градът, крепостта и малките укрепления на Силистрия…“

Към това писмо е нужно кратко обяснение… Крепостта трябвало да падне. Австрия обаче поискала руските войски да се изтеглят от дунавските княжества. Австрийските войски били разположени във фланга на руските. Император Николай I отстъпил, захвърлил българите на произвола на съдбата.

В писмото на Толстой: „Щом напуснахме българските селища, веднага идваха турците и освен младите жени, годни за харемите, избиваха всички. Ходих от лагера до едно село за мляко и плодове — и там цялото население беше изклано“.

Защо тук непрестанно се говори, че и в последните си дни, в последния си път Толстой е искал да стигне до България?…

В парка на Ясна поляна, по сенчеста алея се стига до гроба на писателя. Поразително. Нито паметник, нито надгробен камък с надпис. Един правоъгълен гроб, посаден с цветя, около него още един пръстен цветя… Волята на Толстой била да бъде погребан без речи, без венци и без кръст… Само вековните дървета, изпънали върше към слънцето, тихо шепнат с клоните си.

Тук ще се върна през май 1966 година и ще прекарам цяла седмица на палатка, ще обикалям пътищата, пътеките, засеките, ще вървя ежедневно по местата, където са ехтяли стъпките му, звучал е гласът му, работила е напрегнатата му мисъл, а очите са попивали несравнимата Яснополянска красота. Тук се е родила мисълта, която е добре да си повтарят младите писатели: „Ето, аз вече съм на осемдесет години и все още търся истината за живота“. И тази: „Художникът, за да въздейства на другите, трябва да бъде търсещ, за да бъде неговото произведение търсено. Ако той е намерил всичко, и всичко знае и поучава или нарочно забавлява, той не въздейства.“

Още там, в Ясна поляна, си записах първата „лекция“ от своеобразния Литературен институт: „Шилер съвсем правилно смята, че нито един гений не може да се развива в самота, че външните дразнители — хубавата книга, разговорът — раздвижват много повече мисълта, отколкото годините усамотен труд. Мисълта трябва да се ражда в обществото, а обработката и изразяването й да стават в уединение“.

На връщане имах преживявяне, което е в основата на разказа „Път“. (Този разказ и още един — „Кучета“ ще са в основата на съображенията да спрат и унищожат моята първа книга „Измислени истини“.)

Съветите на приятелите, с които бях, прочетеното, видяното, и размислите на Виктор Шкловски оставиха завинаги ето този Толстоев урок: „Всички листа в гората са листа, но няма и два еднакви… Човекът трябва да се описва, както листът. Това, че листът е дъбов — е генералното, но когато пишеш за човек, трябва да напишеш за един единствен човек, като го дадеш и обобщено, и в неговата неповторимост“. Остана предупреждението: „Помни, че колкото по-трудни и тежки са обстоятелствата, толкова по-необходима е твърдост, дейност и решителност и толкова по-вредна е апатията. Слабите души постъпват обратно“. Остана и урокът за едно неподражаемо мъжество и отговорност пред даденият ти от бога талант — на които Толстой подчинил целият си живот.