Марин Ботунски
Ранни дългове (29) (книга първа)

Из „Дневник, 1980 г.“

Есен шета из полята — пелинът е свил рамене, прецъфтяла е старата коприва, само тук-таме светва като фенер личицето на късно задържал се плод от дюла…

Аленее хоризонтът на запад. Залязващото слънце помръква, претъркулва се зад тъмната ивица, и огнените клепки, таки силни и ярки до сега, се затварят. И само, както при силно светило и през затворените клепки усещаш светлината, все още не угасналият докрай пурпур, като светлик на загасващо огнище, размяташе последния си дъх пред настъпващия мрак.

… На сутринта беше паднала слана, ловците тръгнаха и по белите и измръзнали тревички оставаха черните отпечатъци на ботушите им. (Те са писецът, който рисува предзимната графика.) Кучетата бяха нервни — сланата не позволяваше да надушват следите. Когато изкачиха баира слънцето ги огря и сланата излетя под топлите му лъчи. Само там, покрай гората, в сянката на големите дървета, продължаваха да мръзнат посребрените стръкчета на есенната трева.

Старицата от горската къща, с отмаляла снага, пренесе наръч дърва, стъкна огъня и с паднала назад шамлия се взираше през малкото прозорче. Тя усещаше хлада, който идеше от към балкана и безпогрешно знаеше, че след седмица — две клоните ще се отрупат със сняг, виелиците ще сковат дърво и камък, ще скрият пътечките и над горската поляна ще падне сив похлупак… После с мъка се сви на трикракото столче, по лицето й заиграха отблясъци от огъня и мисълта я върна назад, към светлите момински пролети…