Марин Ботунски
Ранни дългове (50) (книга първа)

Гражданин в истинския смисъл на думата

Наистина е смутена и объркана душата ми — щом и господ не щади добрите хора, щом сянката побеждава светлината, щом най-напред трябва да не издържат сърцата, преизпълнени с хорската радост, с хорските тревоги, с простото щастие или нещастие на обикновения човек.

В горещата юнска утрин ме смрази телефонният звън.

Почина журналистът, човекът, приятелят Веселин Искърски.

Той беше от хората, които не се предават лесно, от хората, които не се щадят, които гледат повече надолу — към човека на труда, към човека с проблеми, към ежедневните грижи и хорската суетня в борбата за насъщния. И ако някой го е гледал накриво, ако от някой е трябвало да бъде закрилян, то е само от тези, които гледат повече нагоре…

Толкова лета вървим в един път… Завиждал съм на гордата му способност да извлече от наглед дребния случай всеобщия проблем, да тръгне в дневните и нощни пътища, да нищи доказателства, свидетелства, цифри, за да се възправя срещу институции, срещу комитети, срещу съдебни решения, срещу всеки опит да се омърсява и злепоставя човека…

Сега е пълно с герои. Особено с пишещи герои. Както казва Стефан Цанев в „Митинг“:

Сега площадите са пълни със юнаци.

Срещу въображаеми дула

 

безстрашно пъчат гръд.

Размахват знамена като криваци.

С разчекнати гърла

за демокрация реват.

 

Защо не дигнахте юнаци глас тогава —

да бяхме се спасили

не от тиранията,

а от срамът!

Който иска — да се познава в тези редове.

Те не се отнасят за Веселин Искърски. Защото Веселин беше от първите борци за свобода на словото, за справедливост и истина. Той беше дисидент, когато още нямаше дисидентска мода в България. Той беше свободомислещ. Беше привикван, заплашван, съден за гордото отстояване на истината. Беше смел, когато не беше смешно като сега, а беше страшно, да си смел.

Във всяко село и град има човек или хора, защитени от него срещу несправедливостта.

Инак беше мек, добър човек. Обичаше даже тези, които го мамеха. Знаеше, че го мамят. И пак ги обичаше. Знаеше, че грешат — прощаваше им. Когато можеше — подкрепяше. Застъпваше се за човека. Обичаше да казва, че и добротата се намесва в борбата за по-добър свят. С никого не се разделяше завинаги. Даже с такива, които бяха престъпили всякакви норми във взаимоотношенията; даже с такива, които го бяха предавали — в живота, в професията, в пристрастията.

Той беше гражданин в истинския смисъл на думата.

Веселин Искърски беше един от най-талантливите журналисти на Врачанската земя. Радио София едва ли е имало, и едва ли ще има, толкова оперативен и същевременно толкова дълбок, напипващ най-трудните и остри проблеми на обществения живот кореспондент.

Неговите светли дири остават в новосъздадения (тогава) вестник „Първа атомна“, във в. „Отечествен зов“, във в. „Септемврийско дело“ и в последната му любов — вестник „Зов за истина“.

Последните четири месеци работихме заедно, последните му няколко дни прекарахме заедно. Той нито един път не се оплака — от болестта, от текущото. Кроехме планове: близки и далечни. Сега те висят като въпросителни във въздуха и ме гледат с гузни лица. А в очите играят светлинки, пръснати от Веселиновата любов към човек и природа. И ни напомнят за истинската и голяма светлина на човека Веселин Искърски.