При родителите си отидох по-късно и съвсем не така, както бе ми се приискало, след като напуснах кабинета на Терин. Злорадството ми търсеше своята обосновка и постепенно се превръщаше в нещо като недоумение: драмата на икарци в моите очи не бе никаква драма, защо тогава те, умните, прозорливите, да не могат също да разберат, че това не само не е драма, а е едно тържество за тях? Защо моят гениален баща например да не може да проумее, че след скъсването на обратната връзка ние се превръщаме в един свят за себе си, който има право на гордост и самочувствие — реални, не външни? Защо продължава да държи толкова на някаква си далечна цивилизация, за която все пак знае много, поне за миналото й знае много, докато пред него се намират други цивилизации, за които нищо не знае и които непременно ще са по-интересни?

Льони сигурно се пръскаше от любопитство, когато се върнах в работния си кабинет, но и неговата мутра притежаваше съкрушителната икарска самодисциплина. Той също е син на някакъв гений, изпратил обаче с Икар само парченце от кожата си. Икар има в складовете си десетина хиляди такива консерви от земни гении, на чиито опаковки има снимката и генетичната структура на дарителя. Ако някоя икарка получи правото на дете, може да се порови из каталозите и щом си хареса нещичко, ще й го присадят и ето че на Икар след определеното време ще се роди точното копие на оня земен гений. От всички икарци също има такива консервирани клетки, та ако загине някой, винаги някоя великодушна жена може да пожертвува три месеца от физиологическото си статукво, за да го възпроизведе, по оня метод, наречен клонинг, който използува факта, че всяка клетка от тялото носи в себе си точния генетичен код за целия организъм — от умствените му способности до бенката зад лявото ухо.

Не обръщайте внимание на язвителността, с която разказвам за тоя вече прастар начин за произвеждане на деца. Издевателството ми не е насочено към него, а към безкрайния педантизъм на икарци, които не допускат никакви случайности в ражданията и с аристократическа ревност се вмесват в тая най-интимна област, само и само да не би на Икар да се роди някой, който да не е гений!

Та моят колега Льони също е рожба на експеримент, втория експеримент след мене. Само че мен са ме създали по естествен начин, а при него са изпробвали как ще се развият носените присадки. Но и при него нещо не се е получило съвсем в ред. Баща му бил някакъв свръхгениален тип, открил сума ти неща и на Земята сигурно са му дигнали не един паметник, пък икарското му копие никакво го няма. Вярно, от мен поне е по-умен, признавам го, и на шах редовно ме бие, и външно е по-хубав, но за професиите на земния си баща не проявява никакви дарби. Случват се такива работи при генетичните присадки, защото детето възпроизвежда външния вид на дарителя, темперамента и потенциалната му одареност, но характерът му и по-късните конкретни способности все пак се дооформят от обстоятелствата, в които израства.

Впрочем и неговата не е лека. Аз поне съм си аз и не приличам на никого от родителите си, и се ползувам от съмнителното удоволствие отвреме-навреме да получа някой добър съвет от баща си. А Льони е хем баща си, хем не е баща си, хем не е и той самият, а не е син дори и на оная, в чиято яйцеклетка се е развил. Льони си е кръгъл сирак, защото при такива присадки майката ражда в същност съпруга си, плодът нищо не наследява от нея. Така или иначе, не бих желал да съм на негово място. Мисля, че той си страда по своему от това положение, макар иначе главата му да е като ледената глава на комета.

Терин не беше ме задължил да не казвам изобщо никому довереното ми и аз го схванах само като професионална тайна, тоест Льони имаше правото да го знае. Затова му разказах новината с професионално равнодушие, та да се насладя на реакцията му. За съжаление, почти никога и в нищо не успявам да бъда така сдържан и деловит като другите, та сигурно съвсем не равнодушно съм му тръснал накрая, че много се лъже, ако си мисли, че научната степен, която получи цели две години преди мен, е дошла от Земята.

— Знам — отвърна ми безизразно Льони и в първия миг аз реших, че той го прави само за да не ми позволи да тържествувам с нещо над него.

Оказа се обаче, че наистина го е знаел и че дуракът в същност съм бил аз. Разбира се, сега вече се свърши с мнимото ми равнодушие. Трябва много да съм беснял и ругал, докато забележа как ми се хили насреща.

— Не ставай дете! — успя чак тогава да ми рече Льони; може и преди това да ми е говорил нещо, но аз просто не съм го чул. — Криехме го от теб, защото ти си ни по-голяма грижа от другите икарци. Не знаехме как ще го приемеш и дали би могъл да запазиш тайната. Много си ни особен ти, затова.

— Какво ми е особеното? — бях готов отново да избухна аз.

— Спокойно, колега — рече ми Льони. — Нали знаеш, в нашата работа първото задължение е спокойствието. Ти спомнял ли си си скоро какво точно представлява нашата професия?

— Хайде, хайде! — рекох раздразнено, но той ме сряза:

— Не хвъркай пак де! Искам само да ти припомня някои неща. Членът на контролния съвет не е толкова лекар, колкото милиционер. При такъв строг генетически подбор като нашия всяка антизаконна, всяка противопорядъчна постъпка ние приемаме за резултат от психофизиологическо заболяване. Така че в същност ние само бдим за реда и законността на Икар, бдим той да не бъде нарушен. Съгласи се, че един милиционер, който обича да нарушава законите…

— Не е никакъв милиционер.

— Не исках да кажа това — позасмя се Редстър. — Исках да кажа, че все пак трябва да се внимава с него.

— За какво ме държите тогава?

— Не знам. Според мен би трябвало да те махнат.

— Затова пък ти си идеалният блюстител на реда — рекох му.

— Не съм — отвърна той и като че ли вътрешно беше малко тъжен. — Не съм, Зенко, и никак не ми се ще да бъда. Но ти изглежда и по това не си мислил, защо тъкмо нас, първите рожби на Икар, направиха лекари — членове на контролния съвет. Та при деветдесет и девет от сто болести всеки може сам да поставя диагнозата си с помощта на медицинските роботи и сам да си извърши лечението. Направили са ни милиционери, скъпи мой Зенон. Всяко общество има нужда най-напред от хора, които да му пазят реда.

Изсмях се зло и злорадо:

— Милиционер — революционер!

— И аз мисля, че за Икар това е парадокс, но първо ти не си никакъв революционер, и второ, шефът…

Шефът се появи на екрана на поливизора с една много виновна усмивка.

— Зенон — рече той, — аз не намерих сили да ви кажа онова, за което в същност ви повиках. Ще ви затрудни ли, ако отново…

— Защо направо не ме освободите — викнах му. — Няма да ви се сърдя, повярвайте ми! Пък и Икар има достатъчно нужда от работна ръка.

— Съвсем не става дума за това. Елате, ще ви кажа! И прощавайте, че ви разкарвам!

Този път разговорът ни беше кратък, беше разговор между медици. Аз не му позволих да премине в друга фаза, като просто го прекъснах. Проявих достатъчно непочтителност, за да заявя веднага:

— Учителю, говорете направо, защото може да се случи пак да не намерите сили!

Терин помълча, не ме покани да седна и запита:

— Помните ли игрек-хромозома?

— Те са много — отвърнах все пак намусено, заради обидата, която бе ми нанесъл, криейки от мен прекъснатата връзка със Земята. — Кой точно?

— Така, така… — измърмори той като че ли на себе си, но очевидно все още не улучваше подходящия за разговор тон. — Двайсет и три чифта, хикс и игрек, но… ако си спомняте, понякога се явява и един тек хромозом, хикс или игрек, към половия чифт.

— Хромозомът на злото ли? — сетих се аз.

— Откъде изровихте пък тоя термин? Никакъв носител на зло не е!

— Доколкото си спомням, съгласно колектора, у престъпниците на Земята почти закономерно е съществувал в клетките им, та затова някои са го наричали така.

— Е, да, но повечето хора, които са го притежавали, не са престъпници.

— Защо тогава при генетичния подбор на екипажа на Икар сте изключвали носителите му?

— Амиии… за всеки случай. Аз специално бях против тая максима. Имам по-особени възгледи и наблюдения.

— Та какво в същност искахте да ми кажете? — подканих го нетърпеливо, защото бях убеден, че пак се впуска по заобиколни пътища.

— Няма ли да седнете? — покани ме чак сега той, но аз не седнах, не му обясних и защо, за да не отклонявам разговора. — Има го и на Икар.

— Знам.

— Знаете ли? — някак прекалено се изненада Терин.

— Преди години, когато ни запознавахте с генетичните присадки от Земята, ни показахте и няколко, на които пишеше, че в клетката им има тоя хромозом. Беше отбелязано, както на някои съдове има надпис „отрова“ — не можах аз да не подиграя неговите по-особени възгледи за „хромозома на злото“.

Изненадата му отпреди, която изглеждаше някак си радостна, бе помръкнала.

— Нямам пред вид тях. Вие сте медик, Зенон, затова ще ви кажа направо. Имате го вие.

— Как така?

— Не знам. И ни е трудно да си го обясним. Нито баща ви, нито майка ви го имат, не са го имали и родителите им, и дедите им, а изведнъж… Сигурно някаква травма е предизвикала хромозомно слепване или разцепване, или кой знае какво.

Никак не схващах още измеренията на неговото съобщение. Само нещо много студено и треперливо се надигаше откъм корема ми нагоре, а единственото, което смогнах още да изрека, бе просташкият въпрос, роден от все още обидената ми амбиция:

— Льони знае ли го?

— Да. Нали професията ни…

После той извика подире ми: „Зенон, моля ви! Зенон, почакайте!“ — но аз нямах никакво желание да слушам обясненията или утешенията му.

2

Спокойствие, виках си из пътя, спокойствие, първо да разберем какво точно означава това! А не знаех нито какво исках да разбера, нито накъде ме отвеждаше пътят ми. Очевидно не ми е било възможно да се отправя обратно към служебния кабинет, към Льони, който може да е и баща си, и баба си, ако ще, но няма тоя проклет хромозом в клетките си. Пък и дежурството ми там бе свършило. Чакаха ме много други задължения, но аз не погледнах към часовника на ръката си, който заедно с часовете посочваше и работната програма. Икарци нямаха нужда от мен, те изобщо малко боледуваха — нито от лекар имаха нужда, нито от милиционер. Затова и не идваха при мен, няма какво да го усуква нашият председател — не били идвали, защото не съм ги бил обичал! Не идват, защото ги е страх. Какъв съветник и лечител може да им бъде някой, който има хромозома на злото в себе си? Ето от тука почва всичко! И от самотата. И от това да бъдеш черната овца или бялата гарга, или какво още животно имаше там…

Бях попаднал в някакъв полутъмен тунел с множество малки врати от двете му страни и не веднага познах, че това са анабиотичните кабини. Индикаторите им светеха в кротко зелено и показваха, че вътре си цари невъзмутимото гробищно благополучие. Прииска ми се да вляза в някоя от празните камери и да легна във ваната-ковчег. Тогава нямаше да мъча мозъка си с анализи и автоанализи, хромозомът на злото щеше да си спи заедно с мен и нямаше да плаши никого на Икар.

Защо изобщо са ме оставили жив? Та още на третия месец, когато са ме извадили от възвишената утроба на майка ми, за да ме пренесат в родилния инкубатор, вече са знаели генетичната ми структура. Древните спартанци просто са хвърляли в някоя пропаст недъгавите си рожби. А икарци са повече от всякакви спартанци. Хуманизъм ли? Никакъв хуманизъм няма у тях, просто експериментът като всеки експеримент е трябвало да бъде доведен докрай, да се види какво ще излезе от него — до това се свежда при всички случаи хуманизмът на тия изследователски машини. Затова не са и повторили експеримента, всички по-нататъшни раждания са ставали с присадки. Един такъв хромозом им стига на борда, колкото да си го наблюдават. Но цял живот да те наблюдават!…

Разбира се, празните камери са също заключени и аз нямам ключ, пък дори да се върна за него, никой няма да ме остави да лягам във ваната-ковчег, затова стърченето ми тука е излишно. Но в тоя коридор — така и не проумях как съм попаднал в него — не е неприятно. Тук цари онова чудно равновесие между живота и смъртта — съня на спящата царкиня. Хладно е, доста е хладно, почти студено е, но температурата е в хармония с температурата на треперливата пихтия в гърдите ми. Чувствувам, че тоя студен инкубатор ще излюпи след малко някакво студено решение в мен, но заплашителният глас на секретаря-автомат вече доста отдавна повтаря все едно и също: „Зенон Балов да се обади веднага на първия координатор“ и пълни с тревога дори най-затънтените кътчета на Икар.

Гласът му съвсем не е заплашителен, той си е обикновеният глас на автомат — равнодушен и любезен по установената техническа норма, но когато ти каже любезно и равнодушно: „При нула включвам системата за търсене“ и почне да брои: шейсет, петдесет и девет, петдесет и осем… не може да не се обадиш. Тая минутка не стига, за да избягаш и в смъртта. Главата си да откъснеш, пак ще те намерят навреме, за да ти я зашият отново. Такъв е девизът на системата за търсене на нашия контролен съвет.

Пък и защо да тревожа повече икарци. Малко ли ги тревожа с хромозома си? А всички вече са чули, че ме търсят. Разбира се, не знаят за какво, но щом ще се стига до системата за търсене, лошото се предполага. Майка ми сигурно вече дрънчи по всички поливизори.

Вадя джобния си поливизор, набирам с щифтчето номера на координаторския кабинет, мъча се да се усмихвам спокойно към миниатюрното екранче.

— Заповядайте. Намирам се в преддверието на анабиотичното отделение.

— Какво правите там? — пита ме лично първият координатор на Икар, но гласът му не се отличава много от гласа на неговия неумолим автоматичен секретар; лицето му не помръдва в рамката на екранчето.

По-рано си позволявах и да лъжа — казват, че на Икар това било разрешено в особени случаи само на лекарите. Но щом си имам хромозома на злото, това е най-малкото, което мога да си позволя.

— Проверявам изправността на външните индикатори според схемата на контролната апаратура. Стори ми се, че има несъответствие.

Първият координатор, който ми оказваше честта да се появи лично на моя поливизор, дори не се намръщи пред наглостта ми. Лицето му, смалено от мъничкия екран, се мъчеше сега да демонстрира благоволение. Струваше ми се, че иначе не би имал нищо против да отърве Икар от мен и от хромозома. Спокойно би ме оставил дори да се самоубия. Но шефът ми го е задължил с алармата си.

— Балов, ако желаете, можем да поговорим по това, за което току-що ви е уведомил председателят на контролния съвет. Или… може би ще се справите и сам?

— Бъдете спокоен, ще се справя сам — отвърнах. Разговорът ни се водеше, разбира се, по двустранна връзка и никой не го слушаше, освен може би шефът ми, който или се намираше в кабинета му, или се е възползувал от всемогъщата си привилегия да подслушва чрез специалната апаратура всички частни разговори. Нали е и главен милиционер на Икар! Затова добавих за тоя главен милиционер: — Сега ще отида да направя нужните ми справки. Каквото и решение да взема, ще ви уведомя.

— Благодаря ви, Балов — побърза да отвърне първият координатор, сметнал навярно, че вече прекалено много време е отделил за нищожната ми личност и нищожния ми случай. — Имам доверие във вас.

Е, за доверието надявам се, ще ти се удаде възможност да се разкаеш, рекох му, след като бях изключил вече поливизора. Целият треперех от студа на коридора — все пак оня студ в гърдите ми не му е бил равен. Но това беше весел студ; както когато се готвиш да направиш някоя пакост. И наистина, всичко в мен сякаш се подготвяше за пакости. Отгде-накъде ще им правя живота на икарци спокоен и приятен? Хич и не мисля да ги отървавам от себе си. Ще видят те какво значи хромозом на злото!

Върнах се при Льони, защото импулсивно и лекомислено обещаната справка трябваше да се направи — сега всички живи и автоматични очи на Икар сигурно бяха вперени в мен. Разбира се, можех и другаде да потърся апарат, но се надявах Льони да не ми досажда. Той общо взето е деликатно момче, пък и аз винаги съм съумявал да му запуша устата, когато това ми е нужно.

Редстър беше се излегнал в леглото, държеше пред гърдите си чаша жълтеникаво питие и също се опитваше да ми разиграва някаква роля. Седнах пред пулта, набрах инициалите на главния научен колектор, но не си спомних веднага кодовете за раздела генетика. Докато си напрягах мозъка, чух тихото сърбане, с което, уж незаинтересовано, Льони отпиваше от чашата си, та нервно запреобръщах справочника.

— Че да вземем да си поговорим нещо, а? — рече предпазливо зад гърба ми Льони.

— Имам работа сега. Ако ти е скучно, върви си, ще те замествам.

Бях съставил вече искането и чаках резултата.

— Думата ми е, че не е нужно да хабиш енергията на колектора. Мога да ти кажа онова, за което го питаш.

— Знам, че си силен в телепатията — озъбих му се, разбрал, че Льони също вече е уведомен за случилото се. Обратното би било необичайно.

— А ако те помоля да ми простиш? — рече Льони много особено и го чух да става от леглото. — Беше ми забранено, най-строго ми беше забранено. Макар много пъти да съм протестирал. Казваха ми, че не си бил достатъчно подготвен за него. Но кой по-добре те познава от мен?

Апаратът звънна и изхърка с познатите си звукове, сякаш изхрачваше микролентичката с исканите данни. Докато я поставях в прожекционния апарат, отвърнах непримиримо:

— Какво да ви простя? Че през целия ми живот досега сте гледали на мен като на идиот?

— Предпочитам да съм на твоето място — обади се пак така особено Льони.

— Аха, утехата да бъдеш единствен! — отвърнах язвително.

— Не, предпочитам да си бъда аз, па макар и с хромозома, отколкото да бъда копие на някого си, когото не познавам.

Знаех си, че той страда от това, но тоя ден дори на себе си не можех да съчувствувам.

— Ще ме оставиш ли все пак да си прочета лентата?

— Чети си я, тиранозавър такъв! — ядоса се той така, че вече наистина ми стана весело.

Не каза нито глупак, нито идиот, назова ме тиранозавър — най-свирепия звяр на най-отдалечените епохи; трябва да е имал поне един тон от тия хромозоми на злото.

А данните се оказаха любопитни. Когато е бил открит някъде в средата на двайсетия век, изчислили, че над четиридесет процента от населението на Земята притежава тоя хромозом. У престъпниците и закононарушителите са го намирали безотказно, но са го намирали и у прочути политици, и учени, и художници. Свързвали са го с агресивния нагон, а на престъплението се е гледало като на социален продукт. Но до отлитането на Икар от Земята процентът от 40 спаднал на 18, а теориите пък, в замяна на това, се удвоили. Нямах търпението да чета всичките, затова превъртях на последната — тя все пак сигурно е отчитала своите предшественички. Човекоподобните маймуни притежават 48 хромозома. Приема се, че техният братовчед, от когото сме произлезли и който така си е останал и неоткрит, е притежавал 47. Това е обусловило неговата видова неустойчивост, която не му позволила да се съхрани като вид маймуна, а да мутира и нагаждайки се, да се превърне в човек. Еволюцията по-нататък закономерно се насочила към постигане на чифтното равновесие, гарантиращо устойчивост на новия вид, като четиридесет и седмият хромозом е отпаднал…

Ако това е вярно, значи аз съм нещо като обратна мутация. Стигнала до свръхгения на баща ми, на човешката еволюция изведнаж й станало скучно или пък се е разочаровала от новия вид и решила да тръгне по обратния път. Нищо чудно децата или внучетата ми да се родят истински маймунчета, палави космически маймунчета. Но къде ти, тия икарци няма да ми позволят да имам нито деца, нито внучета, те просто ще си се присаждат един от друг и ще си се възпроизвеждат, докогато си искат!… Наистина чудно как още не са ме претрепали, както някои животни убиват албиносите си.

— Е, успокои ли се? — обади се Редстър, комуто, също както на еволюцията, бе доскучало това състояние.

— Успокоих се — рекох. — Икар има ли някаква своя теория по въпроса?

— Откъде ще я вземе? Един случай теория не прави.

— Че да им направя на бърза ръка десетина случая.

Льонн се засмя — и облекчено, и радостно; това ясно си личеше.

— Ей, Зенко, точно затова те обичам, брат! Бас държа, че ако го нямаше тоя хромозом, нямаше да бъдеше такъв и нямаше да те обичам.

— Аз също обичам шимпанзетата.

— Стига бе, глупак такъв! Де да имаше на Икар повече шимпанзета като теб, по-весело щеше да бъде!

Умееше да утешава, дяволът, затова икарци при него ходеха, а не при мен. Аз умеех само да безпокоя хората и да ги плаша. Нищо, всеки според призванието си!

— Ще се постарая да компенсирам недостига им — отвърнах, изключвайки прожекционния апарат.

Той разбра заканата ми и ме изгледа дълго-дълго, после се изправи:

— Ще бъда с теб, Зенко. Винаги ще бъда с теб, дори баща ми да стане от гроба, за да напердаши копието си!

И взе, че ми протегна ръка. Толкова неочаквано, тържествено и заклинателно, че не се усетих как съм я поел. Заклехме се с ръкостискането като две момчета, които основават своя банда. Пък си бяхме и връстници, и почти момчета, въпреки учените степени и милиционерските си длъжности. Така ние, призваните да пазим реда, поставихме началото на първия заговор против реда.

За съжаление обаче опиянението от едно съзаклятничество свършва твърде скоро след сключването му. То трябва да премине в системна работа, а аз не бях способен за такава работа — поради характера си и поради своя почти холеричен темперамент, който ме хвърляше ту в една посока на търсения, ту в друга, караше ме понякога с години да забравям нещо, смятал го преди за цел в живота си — както стана с намеренията ми да изследвам проблемата „машина-човек“, караше ме още да се лутам, неспособен бързо да направя своя избор, или да го правя съвсем прибързано, лесно да се възпламенявам от някоя идея и също така лесно да я разлюбвам. Разбира се, много от това се дължеше още и на младостта ми, но младостта на Икар е също така нещо относително. Учебните автомати отрано бяха наблъскали мозъка ми с огромно количество знания, така че имаше какво да подхранва в мен и всякакъв род съмнения.

Към следващата част или към съдържанието

Любен Дилов Пътят на Икар (4)

Метаданни

Данни

Пътят на Икар

Информация

История

Сваляне / Връзки

Хромозомът на злото

1

2

Любен Дилов
Пътят на Икар (4)