Любен Дилов
Пътят на Икар (15)

2

Корина ме засипа с нищо неказващи приказки: много загадъчна аномалия, иначе никаква болест не се констатирвала, анализът на клетките показвал странни разлики в състава не само на цитоплазмата, а и в съотношението на иначе нормалните химически връзки. Изобщо всички разлики били на молекулярно равнище и сигурно оттам произтичала тази пълна несъвместимост. Разположението на гените по двойната хеликс на половата клетка показвало необичайна картина. Тя лично, Корина, се чувствувала неизказано щастлива, защото открила нещо, което ужасно приличало на непознат ензим, а ако това наистина било ензим… Простете, колега, но вие също сте учен и ще разберете радостта ми, която иначе сигурно изглежда чудовищна! Изобщо генетичната карта на Хели била съвсем необичайна. Драги колега Балов, каза ми още Корина, ние от нормалната генетична карта не сме разчели дори една пета част след цял век революционно развитие на молекулярната биология, та не си правете илюзии, че сме в състояние да ви кажем нещо смислено за вашата мила съпруга! Вие бъдете благодарен, че с такава генетична карта тя изобщо прилича на нормален човек, което в същност е още по-необяснимо. Ако опитаме с една седем-осемгодишна терапия, според цикъла на обновление на клетките… Знаете, че в генетичното инженерство сме по-силни, отколкото в теорията, но тя отказа всякакво вмешателство. Ако успеете да я убедите…

Не успях да я убедя. Пък и не настоявах. В края на краищата човекът — това е неговата генетична карта! Не ли тъкмо заради тая ненормална генетична карта с неизвестния ензим толкова обичах своето слънчево момиче? А сега го обикнах двойно повече. И то като че ли ме обичаше повече или поне аз не се съмнявах вече в обичта му, решил навярно, че с генетичната си аномалия тя по право може само на мен да принадлежи. Някакъв тъжен унес потопи за дълго като в топъл и упойващ газов облак любовта ни. Ние се сгушихме един в друг, двете странни дечица на Икар, а нещастието ни странно приличаше на щастие. И сигурно така намирахме сили да бъдем горди пред онези, които искаха да ни съчувствуват.

Те не бяха мнозина, защото генетичният сектор само пред мен бе толкова приказлив — подобна новина, способна да разтревожи Икар, неизбежно потъваше в глъбините на секторните служебни тайни. Но след още някой и друг месец всички, които любопитно или заинтересувано чакаха да разберат на какво дете ще даде живот човекът с излишния хромозом, щяха да забележат, че едно място в родилната камера продължава да си стои празно. И тогава щеше да ми се удаде възможността да предизвикам още веднъж скандал. Защото да създадеш дете беше не само най-висшата награда, но и висше задължение, от което нямаш право да се отказваш. А аз не исках да създавам дете, което нямаше да бъде рожба и на духовната ми връзка с една жена. Не, мили икарци, щях да им кажа, стига вече експерименти!

Хели продумваше отвреме-навреме, сгушена в мен, под упойващия газов облак:

— Не бива да се лишаваш от дете. Може би все пак…

Сега тя отново не произнасяше името, аз също не го произнасях, но отвръщах:

— Положително Икар е по-щастлив без мое дете. А аз няма да стана по-щастлив с него — заявявах го, но противното ми въображение съзираше и през упойващия газов облак всичките сластни гънки и заоблености на Майола Бени, та за да ги пропъдя, бързах да добавя: — Ние си имаме пък не едно, а цели осемнайсет!

— Кретенчетата ли? — трепваше Хели и въздишаше. — Ох, не знаеш ти какви деца са това!

— Как да узная, като ги криеш от мен? — все по-често я провокирах аз и не вече от предишното ревниво любопитство, а от поразпалената в честите приказки потребност да се занимавам с деца, от чувството, че бих бил истински съпруг, ако споделех и грижите й за децата.

Но Хели мълчеше, а Терин отдавна бе прекратил недостойната ми игра с наблюдателната система.

— Зенон — рече ми той в своя си маниер, — след като успяхте да спечелите Доля-Морени, мисля, че не е нужно повече да я наблюдавате. Не са полезни за брака подобни наблюдения.

Хели не смееше да престъпи задължението си, но като че ли ме и подготвяше за нещо:

— Трябва наистина много да ги обичаме, мили! Никой друг не може да ги обича такива, дори родителите им. Впрочем, те вече съвсем са ги забравили.

Тя ме уверяваше, че настоявала пред Терин да ме посветят в тайната, но той не искал да ме занимават сега с това, защото съм се готвел за експедицията към Вероника. Експедицията обаче се отложи, а председателят на контролния съвет изглежда бе ме сметнал вече за узрял да бъда баща на тия дечица, за чието съществуване повечето икарци дори не подозираха. Но той още веднъж като че ли поиска да ме провери, та разговорът ни, както много пъти, започна несполучливо. И заради моята неизтребима мнителност спрямо него, разбира се.

— Много ви се струпа, Зенон — по старчески въздъхна той на екрана на служебния поливизор, след един също така неподходящ увод. — Елате да си поговорим!

— Грешите — прекъснах го аз наострено. — Не се нуждая от утеха, повярвайте ми! Щом аз имам цял хромозом повече от другите, защо жена ми да няма поне един ензим повече? Може дори да ми се завижда, така или иначе, най-рядката жена съм си взел за съпруга.

— Ако е за завиждане, наистина ви завиждам — позасмя се той и, разбира се, че му бях напълно ясен. — Но да не забравите покрай нея и Вероника.

— Вероника аз няма да забравя, учителю — побързах да го уверя. — Но се боя като потегли експедицията вие да ме ме забравите.

Наистина се безпокоех, защото бях подочул от астрофизиците, че щели рязко да намалят броя на членовете й.

Председателят на контролния съвет също като че ли бе станал по-млад, по-оживен и разговорлив, отърсил се бе от предишната меланхолна вглъбеност в себе си. Вероника и на него бе подействувала. Когато, веднага след завръщането си, отидох на отчет и му признах чистосърдечно поражението си и поисках извинение заради обидите, които бях му нанесъл някога, той ме възпря, сякаш се уплаши да не се самоунижа:

— Чакайте, Зенон, пак избързвате! Този бог на вашия приятел съвсем не приказваше глупости, нали? Ето, вие сте се срещнали чрез своя патрон със себе си и ви се е открила някаква истина. Но не е ли всяка среща с нова истина среща с един нов бог? А къде другаде срещаме тия истини, къде ги откриваме, все едно дали случайно, или чрез съзнателно търсене, освен във вселената на собствения си мозък?

— Но вие нали не приехте тогава истината на Алек? — рекох аз в недоумение и с първата искра на възмущение, защото след приключението си в тренажерната почти бях намразил Алековия „бог“.

Терин се усмихна очарователно самокритично, което аз тогава възприех като снизходителна отстъпка пред собствената ми станала междувременно знаменита персона:

— Да си призная, мозъкът на един млад астропилот не ми се виждаше вселена, в която може да се натъкнеш на истини от такъв мащаб…

Сега, на екрана на служебния поливизор, Терин също се усмихваше, но в дългогодишното ни общуване аз бях го опознал и почти безпогрешно долавях, когато криеше някаква своя си тревога:

— Много непостоянен съпруг се извъдихте, Зенон. Готов сте значи и най-рядката жена да зарежете заради Вероника?

Аз се вторачих в екрана, а Терин отбягна погледа ми, сепнат навярно от силата на мъката в него. Рекох:

— Хелиана ще дойде с мен.

Не бях в състояние да я оставя, вече не. Невъзможността ни да се свържем с дете кой знае защо бе ме завързала с неразкъсваеми връзки с нея. Дори когато мисълта ми фриволно отскачаше към Майола Бени, аз още по-силно се вкопчвах за своето малко другарче по изключителност.

— Тя ще дойде с мен! — повторих аз.

— Е, да изпратим по-напред майка ви — опита Терин да се върне към предишната шеговитост на разговора ни. — А то, цялото ви семейство!

— Майка ми?

— Нима не знаете? Съвсем скоро ще бъде. Втора експедиция за Есна.

— Че първата не стига ли — запитах аз, все още смилайки новината; много странно бе усещането ми, сякаш ми предстоеше никога вече да не видя майка си. — Такава голяма експедиция! Когото потърсиш, все на Есна! Да не сте решили наистина да се заселваме там? Какво ново има?

Терин пак се засмя и пак прикриваше някакво безпокойство:

— Не искахте да дойдете на разговор, а ето колко много въпроси ми зададохте! Да взема ли пък аз да дойда?

— Но моля ви, идвам веднага!

— Не, не — реши той изведнъж. — По-добре ме чакайте на вашата спирка! Ще отидем да ви покажа нещо, което отдавна настоявате да научите. Нали нямате спешна работа? След пет минути съм при вас.

Той изчезна от екрана, а аз, необикновено развълнуван, не се сетих да го попитам къде точно ще ходим, та да вложа кода в автомата-секретар за в случай че бъда потърсен — дежурен съм все пак. Целият запламтях като в треска, макар да разбирах, че ще ме посвещава в тайната около ненормалните питомци на жена ми, а това едва ли щеше да е кой знае колко интересно. Любопитен съм, дявол да го вземе, като дете съм любопитен и изглежда никога няма и да порасна! Задъхано продиктувах на секретаря кода от кабинета на Терин — неговият секретар сигурно знае къде ще се намира господарят му — и се озовах на спирката три минути по-рано.

А за да се поуспокоя, си мислех през тия три минути, че наистина трябва да е решен въпросът за заселването, щом ще изпращат на Есна биолози-селекционери. Едва ли изпращаха майка ми в качеството й на козметичка. Странно защо тогава не отива с тях и баща ми — на каква планета ще се заселим съвсем не е само практически въпрос… Такива мисли обаче, естествено, не бяха в състояние да потушат вълнението ми.

— Решено ли е заселването? — запитах аз Терин, щом скочих до него на ескалатора.

Той ме хвана под ръка и се облегна на мен, както престарял баща би се облегнал на сина си.

— Колкото и да презирате икарската демокрация, Зенон, тя все пак съществува. Възможно ли е да се вземе такова решение без всеобщо допитване? А за допитването е още рано, чакаме важни резултати и… стискайте палци наистина да ги получим! Сега ще слезем, за да вземем осма експресна.

Усетих, че не желае да го питам какво очакват толкова от експедицията, с която беше и моят приятел Льони Редстър. Не биваше да го питам и къде ще ме отведе с тая „осма експресна“, която не помнех дали изобщо някога съм ползувал. Затова рекох:

— А баща ми?

— Той прояви семейната ви черта на съпружеска невярност. Много настоявахме да отиде, но предпочита Вероника, въпреки че астронавигаторският съвет отложи експедицията му.

— За колко я отложи — обезпокоих се аз. — Има сериозна опасност Вероника…

— Не, не много, да изпратим първо тази. Подготвителният персонал не достига, въпреки че извадихме от камерите всички технически специалисти.

За повече удобства експресните линии се отличават по цвета на кабините си. Осмата беше тапицирана с бледосини, ромбовидни пухкави възглавнички. Креслата с коланите за връзване бяха в тъмносиньо със скрити черно-сини мотиви, чиято форма трябваше да отгатваш или откриваш с лупа. Но едва ли някой, който ползува експресните линии, ще се интересува от украшенията на кабините им. Аз самият се стараех преди всичко да видя какъв код ще набере Терин, а той като че ли отгатна намерението ми. Застана така, че вместо малкото командно табло, виждах само гърба му, постоя няколко секунди, а десницата му очевидно набираше кода на програмното устройство. После той седна и закопча колана през гърдите си. Аз направих същото, учудвайки се защо не потегляме още, а Терин ме изчака да свърша и тогава отново протегна кокалестия си пръст, натисна клавиша с цифрата две. Бе оставил само последната цифра за след като седне, а това окончателно ми доказа, че той бе поискал — и успя — да скрие от мен на коя станция ще слезем. Изсмях се нервно:

— Голяма тайна!

— От най-големите е, Зенон — отвърна той. — Затова и толкова се колебаех дали да ви я разкрия. Нали разбирате, че не съм ви повел за развлечение? Това, което ще научите, ще изисква от вас определено участие. Не веднага, разбира се, но…

Осма експресна, съкратила рязко фазата на ускорение, ни притисна до посиняване в сините си кресла. Терин бе набрал най-високата скорост, но въпреки това пътувахме дълго, та имаше време в мен отново да се разпали и любопитството, и безпокойството ми.

3

Излизайки от кабината, залитнахме по някаква гола, неприветлива площадка. Стените й дори не бяха облицовани, само червеникавата скала бе позагладена, което ме накара да реша, че тази спирка е създадена скоро и набързо и че се намира съвсем близо до повърхността на храбрия Хидалго. За същото говореше и необикновено слабата гравитация. Или това странно място бе специално изолирано от общата гравитационна система, или пък бе съвсем далеч от центъра. Движехме се като на въздушна възглавница и почти се блъснахме в единствената врата, намираща се на площадката. Това, че беше бронирана и херметизирана не ме учуди, повечето врати на Икар бяха такива, учуди ме, че Терин не посегна да я отвори. Той се облегна на нея, пое си дъх и рече, дрезгаво снижил гласа си:

— Сега ще погледаме първо през тези шпионки. После ще ме питате, а аз ще ви обяснявам, доколкото изобщо съм в състояние да ви обясня нещо.

Едва сега съзрях двата чифта миниатюрни окуляра от двете страни на вратата, но щом залепих очи на левия, разбрах, че са действително обикновени биноклеви шпионки, макар и доста широкофокусни, което позволяваше да се вижда добре просторното помещение. Сигурно не бе случайно използуването на тъкмо такива примитивни наблюдателни средства, но когато залепих очи на левия чифт окуляри, аз не бях в състояние да съобразявам каквото и да било. Отвъд тая червеникава астероидна скала се намираше Хелиана.

Нейните осемнайсет питомци — най-големият беше на шест години, най-малкото — на две и половина — седяха направо на голия под и гледаха някакъв филм. Помещението, като площадката пред него, беше необичайно голо, със същите грубо изрязани и небрежно огладени скали. Само на отсрещната стена се виждаха няколко вратички на вградени шкафове. Такова помещение на Икар, където всичко бе натъпкано с мебели и инсталации, аз изобщо не знаех, а небрежната му изработка направо озадачаваше. Дори прожекционният апарат не принадлежеше към това помещение, а стърчеше насред него върху преносим статив, докато екранът представляваше само едно позагладено и боядисано място на стената. Децата гледаха филма с познатата ми апатия, докато в мен всичко затрептя, когато познах скъпия на всички ни, стотици пъти гледания от всекиго филмов епос за построяването и потеглянето на Икар.

— Де да имаше такъв филм и за произхода на Земята! — обадих се аз тихо, за да не наруша някакво правило.

— Наистина, добре би било — засмя се Терин, но се поправи: — В същност, без филм май си е още по-добре. Едва ли щеше да бъде толкова интересно да се живее.

Ток не сниши този път гласа си и аз разбрах, че одеве е било инстинктивно, че нямаше нужда специално да крием присъствието си — стените и бронираната врата го криеха достатъчно.

— Все още ли ви е интересно да живеете?

Хелиана стоеше зад прожекционния апарат и водеше разговор с джобния си поливизор. На екранчето му не се мяркаше картина, така че навярно правеше устни справки от колекторите или разговаряше с някого, който също като мен досега нямаше право да знае къде се намира събеседницата му. Болката, уж притъпена вече болка, отново ме сви така, че трябваше да понамасажирам мускулите над сърцето си. Защото: има ли нещо по-тъжно и болезнено от едни Адам и Ева, на които е отсъдено да не дадат начало на никакъв човешки род? А колко обичах аз тази своя мъничка Ева, изгонена не само от рая на женското щастие, прогонена сякаш и от луксозния уют на Икар в тази ужасяваща пуста стая! Сиротна и чупливо крехка ми се виждаше, и самоубийствено горда в общото ни нещастие. Идеше ми да й изкрещя през окулярите: Обичам те, Хели! Знай, че винаги ще те обичам, че в този миг те обичам повече от преди, че после ще те обичам още повече… А тя сякаш ме чу, защото вдигна лице, погледна право към мен и ми се усмихна.

— Интересно ми е, Зенон — отговаряше Терин на забравения ми вече одевешен въпрос, но аз едва-едва възприемах думите му, защото разговарях със своето момиче. — Сега отново ми е много интересно, и на всички на Икар е интересно, и ще стане още по-интересно, ще видите!

Той ми говореше като на дете, но в същност правеше това поради собствената си простодушна способност да се възторгва по детски.

— А може ли на човек да му е безинтересно да живее, когато му се усмихва едно ей такова момиче? На ваше място аз също не бих се върнал при Майола Бени — каза още този забележителен старец, безпогрешно доловил мислите и настроението ми, но едновременно с това и явно агитирайки ме да остана при Хели, за да поема част от отговорността за ненормалните деца. — Внимание сега, Зенон, включвам и подслушвателната уредба. Тихо, защото също е директна. За да няма никакви електромагнитни влияния, нали разбирате?

Не видях откъде и как я включи, тъй като очите ми продължаваха да бъдат впити в меките възглавнички на окулярите. Хели погледна към хронометъра на тъничката си китка и отново се усмихна към нас — сигурно знаеше, че се намираме зад вратата. След това спря прожекцията и говорителят, чийто свидно познат глас успях да чуя, млъкна насред изречението си. Хели каза по девически тънко и мелодично:

— Тази история е дълга, деца. Още много пъти ще я гледаме, докато я научим цялата… — Децата обаче видимо нямаха никакво желание да я научават, безизразните им личица бяха обърнати към тяхната учителка с надеждата за нещо друго. — А сега можете да си починете.

Къде ли ще почиват и играят в това празно помещение, запитах се аз, как са натикали изобщо в тази дупка тия болни и явно страдащи за слънце и простор душици? Те обаче изведнъж се оживиха. Такива не бях ги виждал: по безкръвните им бузички заиграха багрите на радостта, олигофренично празните очички се напълниха с познатото детско лъчезарие — Хелиана беше добавила:

— Идете да се поразходите!

Тя бе понесла прожекционния апарат и статива му към шкафовете в стената, а когато отвори една от вратите, видях, че също е бронирана и херметизирана. Прибирайки апаратурата, Хели продължаваше да говори на децата:

— И най-напред да изляза, хубаво да затворя вратата, нали? Ерки, както винаги, ти отговаряш за всичко, внимавай за малките!

— Колко време, Хели? — запита я Ерки, най-голямото момченце, което с такава готовност бе скочило при произнасянето на името му, че се отлепи от пода, хвръкна на около метър и половина нагоре и бавно запада обратно като перушина на птица.

Като перо на птица — моята прогонена райска птица! — се понесе и Хели към нас, а когато я чух да отвръща: „Половин час“, аз се дръпнах от окулярите, за да погледна въпросително към Терин.

Той ми направи жест да продължа да наблюдавам и аз продължих, въпреки че Хели отвори врата до самия мен и застана до самия мен. Усетих птичето докосване на ръката й върху рамото си, извърнах светкавично глава към нея, колкото да приема усмивката й, и веднага се върнах към окулярите, защото вътре ставаше нещо смайващо.

Подхвърляни от полубезтегловността, децата подскачаха като топчици и събличаха с радостно нетърпение ризките и гащичките си. (Но нали бе им казано да идат на разходка!?). С неподозирана пъргавост те изтичваха съвсем голички към шкафовете в стената и поставяха дрешките си, грижливо сгънати, на най-долния рафт. Когато и последното дете се съблече, Ерки, който помагаше на най-малките, затвори добре вратите на шкафовете и провери херметизацията им, като прекара тънкото си пръстче по ръба на затварянето — нещо, колкото наивно, толкова и ненужно, защото вратите имаха всмуквателни устройства и бе достатъчно да се завъртят дръжките им. А през това време зад гърба му голите дечурлиги се строяваха по много забавен и озадачаващ ме начин: разперваха настрани двете си ръчички, завъртаха се в кръг, така че да не допират протегнатите ръце на съседните си другарчета, заставаха в центъра на този кръг с диаметър около метър и половина, после лягаха направо на голия каменен под. Свършил с вратите на шкафовете, Ерки тръгна между редиците да проверява сега пък дали децата са раздалечени достатъчно едно от друго, като тук и там ги поразместваше. Не, не бяха уродливи тия мънички момченца и момиченца! Имаха нормални пропорции, но телцата им бяха толкова слабички, толкова синкаво-прозрачни, че проснати така на пода потресаващо напомняха трупчетата на измрели от глад деца. Аз отлепих очи, за да покажа на Хели своето недоумение, но тя, предугадила това, натисна с длан тила ми, та да продължа да гледам.

Голият Ерки свърши обхода си точно там, където на лявата от зрителната ми позиция стена съзрях четвъртита металическа капачка. Под нея се оказа ключ за осветлението, чийто източник бе вграден някъде високо в ъглите на помещението. Под пръстите на момчето светлината рязко намаля, но не угасна напълно, от което проснатите на пода дечица съвсем заприличаха на мъртви. Докато погледът ми неотстъпно следваше търсещия си място за лягане Ерки, в помещението настъпи още някаква промяна, но аз не веднага успях да определя каква е, защото късно я долових, а пропуснах и началото й.

В противоположния край тъмнината бе се сгъстила изведнъж и някак много силно, но не общо и равномерно, а сякаш въздухът бе се превърнал на отделни малки черни облаци. Тези облаци продължаваха да се свиват в себе си, като едновременно с това падаха плавно към пода, а точно на мястото на падането се оказваше кой знае как засиялото като нажежен метал телце на дете. Това телце бързо загубваше розовата си нажеженост, закривано от падащия върху него облак, покриваше се сякаш отначало със сива, а после и с черна пепел, докато останеше да се вижда само облакът.

Понеже това ставаше на осемнайсет места и твърде безразборно, погледът ми отскачаше от едно дете на друго, та не смогнах да проследя цялостно нито един от извършващите се загадъчни процеси. Докато той се върнеше към някое току-що погледнато голишарче, там лежеше вече само черният, поразяващо непрозирен облак. Едновременно с това ушите ми бяха пълни с едно не по-малко странно пращене и пукане, не твърде силно, но определено приличащо на шума от космическия дъжд в радиотелескопската антена. И на пращенето на изстиващ метал може би приличаше.

Последен изчезна под своя облак след подобно кратко порозовяване голият Ерки. В помещението настъпи пълен мрак, но той трая не повече от половин секунда, след което то отново се напълни с предишната призрачно-бледа разсеяна светлина. А след още миг-два и все така тайнствено, то си възвърна и пълното дневно осветление. Тогава аз видях, че вътре нямаше не само никакви черни облаци, че нямаше вътре и децата. Нито едно! Помещението бе пълно с бляскава светлина и оглушителна тишина — пращенето изчезна заедно с падналия над Ерки облак, но аз целият настръхнах от мистичен ужас и от чувството, че съм подложен на убийствено облъчване, защото просторната зала, населена допреди малко с деца, изглеждаше сега насилствено и до стерилност опразнена от всякакъв живот; нито едно вирусче сякаш нямаше вече между тия шест каменни стени. Почаках да се случи още нещо, нищо повече не се случи и аз изправих с мъка вдървения си от навеждането гръб — височината на окулярите не бе съобразявана с дангалашкия ми ръст.

Терин също се изправи край своя наблюдателен пост и въздъхна тържествено:

— Сега, Балов, имате половин час време да задавате въпросите си. — После заговори бързо и някак иронично-весело: — За да спестим време обаче, ще отговоря веднага на тия, с които сигурно ще започнете. Къде са децата — не знам! Хели също не знае. Ще се върнат ли — ще се върнат след определеното им време. Как става това — не знам. И никой на Икар не знае. Но може би и на вас процесът ви е заприличал на акумулиране на топлинната енергия от околното пространство при бурно преминаване на телата в друго състояние. Какво е станало вътре сега — единственото, което сме регистрирали, е, че температурата на мястото, където изчезва тялото, се понижава почти светкавично до три градуса по абсолютната скала. А това е, както знаете, температурата на реликтовото лъчение в Космоса. Преди това в залата цареше нормална стайна температура — около двеста деветдесет и пет градуса по Келвин. Толкоз! Сега можете вече да питате. Хели също е на ваше разположение. Впрочем, забравих: осветлението накрая включих аз оттука, а пращенето, което слушахте, идеше от рязкото изстиване на стените.

Вдигнах ръце — противно леки от намалената гравитация, — за да разтъркам наболяващите ме от притискането очни кухини. Чак след това погледнах към малкото командно табло, което Терин ми показваше. То се намираше край неговата шпионка-бинокъл и оттам очевидно бе включил преди подслушвателната уредба. После погледнах и към Хели. Тя сияеше насреща ми, щастлива, че най-после се освобождаваше от принудата да крие от мен своята тайна. Но… какво да я запитам? Терин ми се усмихваше, а усмивката му по същия иронично-весел начин отвръщаше: Каквото и да ме запиташ, повече от това не мога да кажа. За какво да го питам?

— Иначе всичко наред ли е, Хели? — подхвана той вместо мен.

— Нормално. Децата не усетиха, че са под наблюдение. Няма промени в статуса им.

Двамата заразговаряха делово, искайки сигурно да ми дадат възможност да се окопитя.

— Това някакъв фокус ли е? — прекъснах ги аз ядосано.

Хелиана се нацупи, а Терин вдигна вежди в огорчено учудване.

— Простете — рекох, — но още не знам какво да вярвам и какво не.

Залепих се отново на окулярите — просторната зала продължаваше да е ужасяващо празна. Единствената й врата край мен не бе нарушавала своята херметичност. Стените лъщяха като полирани и това явно бе фина ледена глазура.

— Каква е сега температурата? — запитах аз, колкото да покажа, че не съм си глътнал езика.

— Топлината на стените вече значително я е покачила — отвърна Терин. — Както виждате, прибираме всичко, което може да се повреди. Стените също се ерозират необикновено бързо, та отвреме-навреме изрязваме разрушения пласт. Децата правят това и облечени, но после от дрехите не остава нищо, та…

— При връщането им… — прекъснах го аз. — Искам да кажа: има ли освобождаване на енергия, когато децата…

— Точно обратният процес. Като че ли просто връщат същото количество топлина, което са отнесли със себе си. Разликата е от няколко градуса.

— Децата какво разправят?

— Нищо. На мен пък съвсем нищичко. Те само с Хели разговарят.

Аха, ето защо ме посвещаваше в тайната. Надяваше се, че покрай жена си бих могъл по-успешно да участвувам в разгадаването на мистерията. А то, ако не беше все пак някакъв фокус, си беше истинска мистерия. Аз още не знаех какво да мисля, затова и никакви смислени въпроси не се раждаха в главата ми. Трябваше да наблюдавам поне и връщането им, за да повярвам окончателно, че пред очите ми се е извършило някакво чудо на природата.

Хели бе хванала ръката ми и радостно я стискаше. Ръката й настояваше да повярвам.

— Всички деца, родени през последните пет години не чрез присадка, имат тая способност — каза Терин. — Без изключение. Впрочем, това са и всичките деца. Отново преустановихме този вид раждания.

— И кой още се занимава с тях?

— От доста време — никой. Посветени в тайната са само координаторите, баща ви и… И баща ви.

— Той какво мисли? — изръмжах аз, отново разбунтуван в себе си против тия вечни криеници, макар че разумното бе тази история наистина да се държи в тайна — положително би впаникьосала за дълго целия Икар.

— Каквото и аз, тоест, нищо. Нужен е голям изследователски екип, много време, а кое по-напред?

— Та това ако не е важно! — възмутих се аз.

— Вероника не е ли важна? Есна не е ли? Зенон, първият координатор ви е намекнал, че някои обстоятелства предрешават въпроса за отсядането ни. Ето това е едно от тях. Трябва да се заселим някъде и да станем много, за да имаме хора за всичко. А тия деца няма да ни избягат. Докато за Вероника съществува такава опасност, нали?

Терин застана отново край своите окуляри.

— Винаги ли се връщат? — С разтуптяно сърце заех и аз своето наблюдателно място.

— Две не се върнаха — за първи път проговори Хелиана и се облегна на мен.

От намалената гравитация беше още по-лека, та инстинктивно я обхванах през раменете, да не ми отлети нанякъде.

— Къде ли се реят сега, милите — продължи тя. — Самички!

Аз разтворих със свободната си ръка яката на ризата, защото ми стана още по-горещо, погледнах и часовника си — време беше, и замрях отново край стената.

Децата започнаха да се връщат едно след друго, не така вкупом, както бяха изчезнали, и аз видях, че не излизаха нито от вградените шкафове, нито пък минаваха през заблестелите от влага стени. На пода най-напред се появяваше тъмно петно, не и петно, а трепкаща сянка. Тази сянка сгъстяваше цвета си до почти обемна, предметна чернота, след което почваше да аленее, сякаш извътре се нажежаваше. Нажежаваше се бързо до бяло, изпускайки силно, млечно-синкаво сияние, като ксенонов осветителен цилиндър. Този цилиндър също така бързо изтощаваше своята мощ и гаснеше, гаснеше, докато се превърнеше в студеното синкаво-бяло трупче на голо дете. А подслушвателната уредба сякаш не беше включена — така мистериозно безшумно се извършваше всичко. Второ трупче, трето… децата продължаваха да лежат безжизнени и пролежаха много време — не се сетих да видя колко, докато най-после тук се помръдна ръчичка, там — краче, там някое се обърна на хълбок. Когато всички се събудиха или съживиха окончателно, те седнаха на пода и впериха отсъствуващи погледи в напукания и мокър сега квадрат на боядисания екран. Дълго седяха така, после Ерки се изправи и с огъващи се крачета отиде да отвори шкафовете. Децата също така мълчаливо, също така замаяни се повлякоха подире му. И ходенето, и обличането им струваше сега мъчителни усилия, въпреки многократно намалената гравитация, затова, едва облекли се, те побързаха отново да замръзнат на пода в лишените си от живот или по-скоро от всякакъв интерес към тоя живот пози. Очевидно духом продължаваха да бъдат там, откъдето току-що бяха се върнали телата им. Не само не разговаряха помежду си, но и никакъв друг жест на взаимно общуване не успях да забележа, а личицата им представляваха гипсови маски на страданието, че са били принудени да се върнат.

— Даа — въздъхна Терин и с това още веднъж искаше да ми покаже своята безпомощност. — Хелиана, доведете моля ви Ерки, макар… каква ли полза?

Хели се измъкна изпод мишницата ми, колкото да отвори тежката, бронирана отвътре с топлинен щит врата. Тя се отваряше леко пак заради слабата гравитация, заради която аз също едва не полетях, когато Хели, не пуснала ръката ми, ме дръпна подире си. Влязохме в залата — беше нетърпимо топло и задушно — и нито едно от децата не се обърна към нас. Хели ме заведе чак до самия екран, каза високо:

— Е, добре дошли, деца! Хубаво ли беше?

Те кимнаха бавно, като да се бояха да не се прекършат вратлетата им, но не издадоха нито звук.

— Не могат ли да говорят? — запитах я шепнешком.

— По-малките почти не. Иначе всичко разбират — отговори ми високо Хелиана, с което ми показваше, че не крие нищо от тях. — Деца, този човек е моят другар Зенон Балов. Той е много добър и аз много го обичам. Ако ме обичате, трябва тогава да обичате и него. Той често ще идва при нас и вие ще го слушате и уважавате, както слушате и уважавате мен. Обещавате ли ми?

Децата отново кимнаха задружно, като добре възпитани деца, но кимването им обещаваше точно толкова, колкото и отсъствуващият поглед в очите им.

— Ерки, ела с нас — завърши тя речта си, но шестгодишният Ерки не успя да скочи както преди от усърдие, все още не бе се върнала предишната му подвижност.

Хели хвана с другата си ръка миниатюрната му ръчичка и така ни изведе на площадката при Терин. Момченцето, чиито деди са живели навярно край меланхоличните води на Финландските езера — по-късно щях да изучавам специално генеалогичното дърво на всяко дете, — бе свикнало на разпитите. Изобщо безразличието му към всичко околно бе същото, както и у другите деца, само че то, по-възрастно и с пробудено чувство за отговорност, съзнателно се стараеше да угоди на мъчителите си.

— Здравей, Ерки — казах аз навън. — Дай сега лапа да се запознаем. Аз съм Зенон, нали разбираш кой съм?

Детето, височко за годините си, тъничко, плашещо бледо, не ми подаде ръка, а в лишените му от живот очи се появи нещо, което много ми заприлича на враждебност. То криеше очите си и едновременно се насилваше да разбере нещо, което му приличаше на опасност. Усетих, че няма изгледи да го спечеля, нито да го проумея, та ми се отщя да продължавам започнатата игра, но Хели и Терин все така очакваха аз да намеря пътя, който те напразно бяха търсили.

— Трябва да ти кажа, Ерки — рекох му, — че направо ми взехте акъла! Моите поздравления! Ти командуваш тоя отбор юнаци, нали? — Момчето кимна без всякаква поласканост. — Къде ги води сега?

— Ами… поиграхме си. — Гласчето му прозвуча дрезгаво като след дълго мълчание.

— На какво си играхте?

— Амии… играем.

— Не помниш, нали?

То кимна веднага, но не с онази готовност, която се съгласява, за да скрие истината.

— Хващам се на бас, че изобщо нищо не помниш! Нито как излязохте, нито къде ходихте, нито какво правихте там, нито как се върнахте!

Момчето ме изгледа заинтригувано, макар и все още враждебно, но важното бе, че у него се появи окончателно някакво отношение-чувство.

— Хайде де! — настоях аз, протягайки ръка за облога.

— Не помня — отвърна ми Ерки.

— Видяхте ли — възтържествувах аз, обърнат към другите. — Затова оставете момчето на мира, стига сте го тормозили! Не го карайте насила да ви лъже. Хайде, Ерки, бягай, моето момче, да си играеш.

Потупах го по раменцето и го побутнах към вратата, не отмерил силата си. Момчето политна и щеше да си разбие носа, ако навреме не бе протегнало ръце. Засмях се уплашено гръмко:

— Ей, Ерки, прощавай, брат, така е, нали съм си непохватен като земен човек!

Бях се озовал при него с един скок, който също едва не ме сплеска на вратата, хванах ръчичката му и я раздрусах.

— Трябва някой път да ме вземеш със себе си, да ме научиш на някои от твоите номера.

Момчето, съвсем объркано от странното поведение на един възрастен, сега за пръв път се усмихна. То влезе в залата, но аз се вмъкнах подире му, затворих вратата зад гърба си и вече вътре пред другите му пошепнах заговорнически:

— Ерки, само още една мъжка дума! На твое място и аз бих мълчал, тази работа не е да се разправя на всекиго. Така че… дръж се! Пък ако много ти досаждат, измисляй им там разни забавни истории, баламосвай ги нещо! Хайде, като се видим пак, ще ти разкажа пък аз какво ми се случи, когато излязох така, като теб, при Вероника. Нали Хели ви е казала за нея? Ха, да знаеш какви диви работи ми се случиха, но друг път — сбогувах се аз, като вдигнах юмрук над главата си, в знак, че му пожелавам твърдост и винаги може да разчита на мен.

Когато излязох на площадката, бях почти сигурен, че ако не друго, то поне съм успял да събудя интереса на момчето към себе си и да предотвратя ревността му, защото Ерки положително щеше да ревнува учителката си от мен. Както аз бях ревнувал в детството си Майола Бени от другите възрастни мъже. Но двамата на площадката, чиито лица издаваха, че са чули по уредбата и последните ми думи, не бяха разбрали моето поведение. Хели продума с предпазлив укор:

— Ерки е необикновено интелигентен, Зенко, надвишава всички шестгодишни деца.

— Можеш ли да се освободиш сега? — прекъснах я нетърпеливо.

Терин не пожела да вземе отношение към случилото се, дори бе повикал вече осма експресна.

— Ако искате да останете…

— Имам работа — отвърнах му.

— Аз само ще нахраня децата — обади се Хели.

— Не е толкова бързо, ще се видим за вечеря — отвърнах й вече от синята кабина.

— Странен си — огорчи се Хели. — Току-що искаше да се освободя веднага…

— А вие не ми ли сервирате странни неща? Нашият учител Терин е прав: ако вземем да обръщаме внимание на всички странности, няма да ни стигнат нито силите, нито времето. Довиждане, мила!

Довечера щеше да се наложи най-напред да я сдобрявам, но сега наистина не ми се разправяше с нея, нито с когото и да било другиго, защото междувременно нещичко бе почнало да ми просветлява в съзнанието, а с това и да ме наежва. Бях се освободил от комплексите си, създадени ми от Алековия „бог“, бях успокоил и уравновесил донякъде вътрешния си свят върху исконните стълбове на нашето знание за света, въпреки приключението си с Вероника или тъкмо благодарение на него, а ето че отново ме хвърлиха в предишния хаос.

Терин бе разбрал състоянието ми и заекна от скоростта:

— Зе… нон, карате ме да се чу… вствувам вино…

След силно намалената гравитация на площадката ускорението заплашваше да ни смаже. Терин можа да продължи мисълта си, чак когато се прехвърлихме на обикновения ескалатор:

— Не ви насилвам да се заемете с тях.

— Изцяло ли ми ги преотстъпвате?

— Изцяло. Трябва да се освободя за Есна. Разработваме стратегията на заселването.

— Значи това ви накара да преразгледате отношението си към „бога“ на Алек Дери?

— Аз и сега съм убеден, че той не го е срещнал другаде, освен в собствения си мозък и че това са истини, до които може да стигне всеки астропилот в многомесечната си самота, но и вие го усетихте вече, нали? Децата като че ли правят тъкмо онова, което ни съветваше „богът“ на Дери. Щом се решите, елате да ви дам материалите от досегашните наблюдения и експерименти. А Хелиана ще ви разкаже останалото.

Той не придаде никаква тържественост на момента, не влезе нито за миг в позата на великодушния учител, който с гордост и упование предава на ученика си щафетата, нито пък се показа унижен или страдащ от загубата на сражението с един проблем. Беше чудесен старец и отлично знаеше размерите на това, което влагаше в ръцете ми, и знаеше още, че всичко друго би изглеждало жалко и смешно в сравнение с тези размери. Вдигна само десницата си в прекъснат наполовина жест за сбогуване и с израза на светло примирение пред непостижимото се остави ескалаторът да го отнесе към онова, което все още бе по силите ни.