Любен Дилов
Пътят на Икар (3)

Избраните

Като почнах да диктувам някои свои приключения и разсъждения, аз се водех единствено от убеждението, че мистериозната случка с моя приятел Алек Дери засяга по някакъв начин цялото човечество — съвсем нямам намерението да ставам самозван летописец на Икар. Ние си имаме хора, които изпращат на Земята онова, което трябва да бъде изпратено. Имаме си и писатели. И ако все пак се одързостявам да продължа своите записки, то е, защото у мен се загнезди подозрението, че нашите писатели не описват някои съдбоносни моменти от живота на Икар. Не от недобросъвестност, разбира се, — най-малкото в недобросъвестност могат да бъдат подозирани икарци, а просто от неразбиране на тия моменти. Те или не ги проумяват, или, както повечето икарци от първото поколение, неволно си затварят очите пред тях. Аз не знам какви произведения те изпращат на Земята, но това, което ни поднасят тук, е твърде леко, твърде забавно, приятно като освежителна напитка и няма нищо общо… В същност, нека не говоря повече за тях, понеже не мога да бъда безпристрастен: те са от първите икарци, от родителското поколение, а с течение на времето у мен се оформи една скрита ненавист към него. Може „ненавист“ да е неточна дума, но пресилените оценки едва ли са по-малко правдиви от снизходителните.

Такова отношение към хората, разбира се, е напълно противопоказно на професията ми и моят колега Редстър сигурно има основания да твърди, че не съм годен за член на контролния съвет и че това варварско непостоянство на характера ми ме обричало на вечно дилетантство.

Случаят с Алек ме подведе да се занимавам през последвалите години с всичко друго, само не с преките задачи на професията и длъжността си, да се захващам с най-различни научни или съмнително научни проблеми, за които не ми достигаха нито знания, нито опит, да се намесвам в обществения живот на Икар, за да предизвикам „преврати“ и „революции“. Изобщо с годините аз се превърнах в едно буреносно човече, което щедро пръскаше ферментите на неспокойствие около себе си. Едни ми се надсмиваха заради това, други ме презираха, трети… не мога да кажа, че някои са ме обичали, но, така или иначе, всички се съобразяваха с моята личност. И това ме задължава, мъчейки се да бъда обективен, да ви кажа тия няколко думи за себе си.

Председателят на контролния съвет обаче, моят, така да се каже, научен баща и служебен ръководител, си остана привързан към мен. В минути на откровен самоанализ аз още някога не виждах в себе си друга главна черта, освен вироглавство — едно младежко вироглавство, което някому може да се стори и очарователно, но когато го съзнаваш, не бива да не се осъждаш за него. А именно то като че ли привличаше Терин към мен, най-бездарния му ученик.

Отначало аз, както и всички негови ученици, младшите членове на контролния съвет, благоговеех пред натъпкания с колосални знания негов мозък. Благоговеех още пред неговата почти нечовешка прозорливост за мотивите и на най-дребните постъпки и помисли на хората, прекланях се пред безкрайната му търпеливост, пред добротата му и способността да обективизира съжденията си. И се стараех да стана като него — да бъда идеалният член на контролния съвет, институцията, призвана да поддържа душевното и физическото здраве на икарци. Но при сблъсъка ни заради Алек аз усетих, че в последна сметка и той е като другите от първото поколение, че пътищата ни винаги ще се разделят, когато бъдем изправяни пред проблеми, засягащи бъдещето на Икар. И престанах да го търся, сближих се повече с втория му заместник Варий Лоц — първият заместник-председател, според реда при нас, спеше в анабиотичната камера. А Терин ме търсеше, макар да се стараеше да придаде на срещите ни случаен характер. Говореше ми нещо делово, а очите му ме гледаха с покорна молба, която сякаш казваше: пожали мене, стареца, и се върни, защото съм сам и защото ми е трудно без теб.

Аз знаех: той има нужда от моето бъбриво лекомислие, от дързостта и неспокойствието ми, но не можех повече да му ги давам, защото не бяха вече предишните. Всичко в мен постепенно се превръщаше в безогледно бунтарство, което не можеше да не отблъсква. Затова не бях и в състояние да си обясня неговата привързаност към мен с друго, освен с тревогата му за съдбата на новите поколения. И той не издържа, застави ме, почти самоунижавайки се, да приема разговора, който дълго отбягвах.

— Зенон — повика ме той веднъж от поливизора пак в края на дежурството ми. — Имам нужда от вас.

В същност това беше служебното обръщение към сътрудниците му, така бе ме повикал и тогава, заради Алек, но сега в думите му прозвуча нещо съвсем друго и аз разбрах за какво ме вика. Положително досадата бе избила и върху лицето ми, защото той припряно добави:

— Не е бързо, елате, когато пожелаете.

Аз знаех, че никога няма да пожелая това, беше ми дори на устата да го кажа, но веднага се изправих. Льони се ухили:

— Да запиша ли партията или се предаваш?

Редовно си ме биеше на шах моят колега Редстър с неговия кибернетично студен мозък. Аз успявах да му взема някоя партия, само когато в мен с особена сила се развихреха въображението и дързостта ми, но от дълго време насам те бяха си избрали друга цел, та съвсем бяха ме изоставили в космоса на черно-белите квадратчета.

— Драги мой Льони — рекох му, — мълчанието на победения е по-благородна човешка проява от ликуването на победителя.

— Ако не беше ми го казал, щях да го усетя.

— На бедните въображения е нужно някои неща да се казват направо — парирах аз, но ми стана криво, защото отговорът ми излезе просташки груб.

Той се усмихна с вбесяващо всеопрощение:

— Разбирам. Предстои ти тежък разговор. Да смятаме, че партията не се е състояла.

Така аз се явих при нашия председател с по-голяма вътрешна наостреност, отколкото ми се искаше.

Терин полулежеше на дивана в домашния си кабинет и ми се видя твърде уморен. Не показваше готовност за словестни схватки или научни диспути, а по-скоро се стараеше да прикрива едно нетърпение, което може би беше толкова силно, та чак го уморяваше.

— Седнете, Зенон — покани ме той, като се поизправи. — Отдавна не сме се виждали. Ще пиете ли нещо?

— Да — рекох. — Но нещо успокояващо.

Той се натъжи:

— Имате ли нужда от успокояване?

— Току-що загубих една партия шах.

Той разбра и състоянието, и отговора ми, но предпочете да смекчи атмосферата с неутрална полузакачка:

— Толкова ли амбициозен шахматист сте?

— Уха! — отвърнах аз разпасано. — Ако бях така амбициозен и в другите работи, щях да обърна Икар наопаки.

— Струва ми се… вече не е трудно да се обърне Икар наопаки — въздъхна той и потърси очите ми с печално-ироничния си поглед. Но не ги намери.

Мълчех не с благородството на победения, а с надменността на победителя.

— Зенон — подхвана след малко той. — Научих, че сте напуснали родителите си.

— Учителю — рекох, — доколкото знам, на Земята децата много по-рано напускат родителите си.

— Родителите ви са между най-уважаваните хора на Икар.

— Аз също ги уважавам.

— Сигурен ли сте?

— Не.

Терин се засмя тихо:

— Май сте сигурен тъкмо в обратното.

Така беше, разбира се, но, явно, не за такъв разговор бе ме повикал и затова аз само вдигнах рамене.

— Идваха да се съветват с мен — рече той предпазливо. Каза „идваха“, но положително само майка ми бе го безпокоила.

— И какво ги посъветвахте?

— Утеших ги със същото: всички на вашата възраст напускат своите родители.

Повярвах му, защото той успя да не вложи ирония в думите си. Но аз не успях:

— Твърде слаба утеха.

— Слаба е. Но не намерих друга. С какво се занимавате сега, Зенон?

Поколебах се — още никому не бях го казвал:

— С проблемата машина — човек.

Всеки икарец от неговото поколение би се засмял. Терин обаче разбра без всякакви обяснения защо съм се захванал с една задача, която отдавна минаваше за решена. Това говореше, че или той самият не беше чужд на онова, което вълнуваше мозъка ми, или пък че, познавайки ме добре, се е догадил кои именно страни на проблемата ме занимават. И все пак неговото одобрение ме подразни.

— Винаги съм вярвал, че ще намерите своята тема.

— Вие, учителю, никога не сте вярвали в качествата ми на учен — отвърнах аз с показно равнодушие.

Той не отрече, но и не потвърди:

— Винаги съм вярвал, че ще намерите своята тема, все едно дали ще я решите или не. Главното качество на истинския учен е да открива проблемите, Зенон. Решението им най-често идва в колектива. Личността е, която ги поставя.

Насърчаваше ли ме или ме ласкаеше, за да ме привлече отново към себе си? „Ще има да почакаш, старче“ — рекох си, а мълчанието ми трябваше да му покаже, че нямам намерение да разговарям по „своята тема“.

— Какво прави вашият приятел Дери? — запита той и аз се убедих окончателно, че Терин отлично знае къде и как съм намерил темата си.

— Не ми е повече приятел. Вие го погубихте — отговорих аз с непочтителна жестокост.

Как ли не се увъртах около Алек да разбера още нещо от неговото загадъчно приключение, как ли не го подпитвах и изследвах — мнемотерапията и мозъчните инжекции на рибонуклеинова киселина и ензими с предварително обработен молекулярен строеж бяха извършили своето: той вече нищо не можеше да ми каже. Хилеше се с лъчезарието на физически здравия и психически непоклатим простак, когато му разказвах какво му се е случило. Беше си съчинил дори едно задоволяващо го обяснение за смъртта на Нила, а всичко смяташе за едва ли не от мен измислено, за да обърквам с психиатрични фантасмагории един храбър водач на разузнавателен кораб — като член на контролния съвет, аз се специализирах по това време в психиатрията.

— Слушай, Зенон, чувал съм, че за да станеш добър психиатър, трябвало сам да бъдеш леко откачен, иначе няма да имаш интерес към патологията на другите. Ти ми се виждаш психиатър с бъдеще!

Тогава аз не издържах и му креснах:

— Добър психиатър съм, Алек, и знам, че най-нормалното психическо качество е глупостта. А ти си до идиотизъм нормален.

И го зарязах. Изобщо престанах да се занимавам с него, макар да знаех, че не на него, горкия, трябваше да изливам гнева си, а на ония, които бяха му отнели паметта за случилото се.

— Може би сте прав да ни се сърдите — рече кротко Терин. — Сигурно сте прав, щом толкова ви е заинтересовал този случай, но дайте и на нас известно право. Ние носим отговорността за психическото спокойствие на икарци.

— Психическото спокойствие превръща човека в машина! — избухнах аз.

— Икарци са машини, пратени от Земята, за да изследват Космоса — рече той.

Зинах от изумление:

— Това… това вие ли го казвате?

— А кой? На вас мога да го кажа, Зенон. Нима не сте мислили за това каква е мисията на икарци като представители на Земята?

— Аз не съм машина! — викнах му съвсем по момчешки и станах от мястото си.

Той търпеливо се усмихна:

— Така е. И аз не съм, и родителите ви не са, и никой на Икар не е машина. Но задачата им? Каква е задачата им? Не е ли същата, с която натоварваме нашите автоматични сонди, когато ги хвърляме към непознатите слънца и планети? От тези сонди искаме да работят безупречно, от икарци се иска също да работят безупречно, за да изпълнят мисията си докрай. А за тая безупречност сме отговорни всички: аз, вие, целият ни екип, всеки икарец по отношение на другия.

— Затова ли ме повикахте? — изпънах се надменно аз. — Мисля, че си изпълнявам служебните задължения.

— Не, не! Какво говорите, Зенон! Съвсем не исках да говорим за това. Просто реших да ви предложа услугите си, досетих се какво ви занимава и ми се прииска да ви помогна, като… като на свой ученик.

За да не му кажа, че не се нуждая от неговата помощ, защото, каквато и да бъде, тя ще изхожда от едно съвсем друго разбиране, аз разглеждах кабинета му, сякаш за пръв път го виждах. Моят учител нямаше вкус към лукса и в стаята се намираше само най-необходимото му за работа — високият пулт, на който пишеше и размишляваше прав, диктофонът, домашният поливизор, това велико изобретение, което ти дава не само разнообразни връзки с другите хора — телефонни, визофонни, холографски, но е и киното ти, и концертната ти зала, и машината за гласоподаване, и бюрото за информация, — апаратчето за връзка с научните колектори, надуваемият диван… Останалото се състоеше от тихата багрова хармония на пластмасите и леките метали…

— Стори ми се, че не проявявате достатъчно разбиране за хората на Икар — продължи все така меко моят стар учител. — Това може да ви подведе, Зенон, когато мислите върху вашата тема.

— Познавам ги прекалено добре.

— Такива твърдения в нашата работа винаги са рисковани — рече той предпазливо, за да не ме обиди. — Вие нямате почти никакъв контакт с тях. Не ви ли е мъчно, че никой от икарци не идва при вас за преглед или съвет?

Бях преболедувал вече това страдание.

— Не идват старите икарци. Моето поколение ме търси. И е напълно естествено да идват при вас, учителю. Вие ги познавате още от тръгването им от Земята, с вас са свикнали, на вас се доверяват.

— При Редстър също ходят. Но те чувствуват, че не ги обичате и знаят, че без обич няма разбиране. Защо не ги обичате, Зенон?

— Кой кого обича на Икар, учителю?

Казах го по-горестно, отколкото позволяваше гордостта ми, и се засрамих. Той вдигна погледа си над мен, а гънките около устата му се отпуснаха, навярно от същата мъка, която бе ме накарала да напусна родителите си. Каза съвсем тихо:

— Знам, че страдате от това, но не сте прав. Ето, аз например… ви обичам.

Такава откровеност не можеше да не сломи вътрешната ми съпротива, но не можех и да не реагирам според нрава си. Избухнах като оскърбено дете:

— Трудно ги понасям, учителю! Разберете го вие, защото аз не мога! Органически са ми противни тия еднакво силни, еднакво красиви, еднакво умни, еднакво талантливи, еднакво горди и надменни, и затворени в себе си, и егоистични, и солидарни в своята затвореност… Не, вие сте прав, те не са хора, те са машини! Мразя машините, това е!

Той много тъжно се усмихваше.

— Не са машини, Зенон. Вие…

Но аз още не бях изплакал целия си гняв:

— Винаги са ме отблъсквали. Още когато почнах да уча историята на човечеството, още тогава реших, че земните жители не са такива, че тия са някакви съвсем други. Заприличаха ми на ония жестоки завоеватели, дето са изтребили древните маи и инките, на конквистадорите ми приличаха, виждах ги като тях самотни и тръпнещи от ужаса, че всеки миг могат да бъдат убити от тия, които са поробили, че може да не се завърнат със заграбените богатства. А сега виждам, че и конквистадори не са, сигурно са тръгнали като такива, но са видели, че няма какво да се поробва и няма никакви богатства за заграбване, и че те са ограбените. И само едната гордост им е останала, гордостта на тия стари, обеднели испански благородници… Знаете ли, аз вярвам на символните съвпадения. Не е случайно, че сте избрали именно астероида Хидалго за експедицията. Никакви икарци не са те, а хидалговци, бедни и жалки хидалговци, които само за миналото си тъгуват, за земята си. Аз така си ги и наричам: хидалговци.

— Ето че сте стигнали до една истина за тях — каза моят учител. — Но защо не отидохте и по-нататък?

Това, че той ми даваше право на такива мисли за поколението, към което сам принадлежеше, ме обезоръжи. Потърсих чашата си и се учудих, че не я намерих на подставката. Не съм ставал от мястото си, кога съм я оставил на работния му пулт — наистина съм прекалено невъзпитан! Отидох да я махна оттам и за да прикрия смущението си, смутолевих:

— Ще си налея още малко — след което вече имах на разположение минутката прости и успокояващи физически действия. Отворих нишата на стената, поставих чашата си под крана, набрах номера на плодовия сок, почаках я да се напълни, да капне и последната капка от крана.

Терин също ме чакаше и сигурно се готвеше да ми каже какво е онова „по-нататък“, което в същност никак не ме интересуваше.

— Не съм допускал, че ще се получи такава страхотна разлика между нас и децата ни — започна той повече на себе си, когато най-после се обърнах към него с чаша пред устните. — Някои от децата представляват направо мутационен скок…

— Аз съм грозен, уродлив, бездарен… сигурно просто им завиждам — вметнах аз в порядъка на самокритиката, а той почти се изплаши.

— Но съвсем не исках това да кажа! Думата ми е, че ако вие сте роден на Икар, Зенон, вие просто сте роден, а те са… избрани. Ето от тази дума трябва да тръгнете, ако искате да ги разберете! Избрани, избраници! Вие не знаете какво е това, а то е нещо… ужасно! Направихме катастрофална грешка. Но аз не виждам и как е било възможно да не я направим. Тя е неизбежна. И все пак можеше да не бъде толкова голяма. Когато комплектувахме екипажа на Икар, ние опитахме и с критерия, по който винаги са се избирали екипажите за космическите кораби: силни духом, здрави тялом, талантливи в професията си, неконфликтни характери. Оказа се недостатъчен. Едно е да избираш десет, двайсет, петдесет души сред професионалните астронавти за някой космически кораб, който ще лети в строго определен срок от време, най-много до Проксима от Центавър — по-далече, знаете, човечеството не беше стигнало преди нас, — съвсем друго е да намериш хиляда души за експедиция със столетен път пред себе си. Напълно естествено и близко до ума беше да отгледаме една, ако може така да се каже, специална раса. Създадохме я чрез клонингови присадки от най-изтъкнатите земни гении във всички сфери, като допълнително сме ги подбирали. Те раснаха на самия Икар през заключителния етап от строителството му и през пробния период, бяха три пъти повече, за да можем да направим още една последна подборка, да си намерят и подходящия съпружески партньор…

Той се изправи от дивана и тръгна из стаята, като уморено влачеше крака по ромбоидните фигури на пода. Тънката риза падаше на свободни вълни от широките му, вече поприведени рамене и придаваше на тялото му отпуснатост, каквато не бях виждал у другите икарци, освен у баща си… Но… да! Нали той е участвувал в приемателната комисия, нали е от ония петдесет души, като баща ми, които не са специално създавани, които са повели тия хиляда младежи… те са сега по на петдесет и пет-шестдесет, а Терин и баща ми гонят осемдесетте? Държат се старците, едри са и силни са, и младолики, разликата трудно се забелязва във външността им, тя е повече духовна, но сега се усещаше и в тялото на моя учител. Виж, у първия координатор не се усещаше, и той е още от най-старите, а прилича на Алек по сила и мъжка хубост. Но те, астронавигаторите, са друга порода, която аз съвсем пък не обичам.

— Те са избраници, Зенон — говореше ми Терин, кръстосал ръце зад гърба си, но без поза, а с проникновение и болка. — Когато знаеш, че на десет милиона земни жители ти си единият, който е удостоен с честта да стане жител на Икар, и нещо повече: че специално си създаван, за да представляваш човечеството в Галактиката, неизбежно е да те обхване чувството, че си избраник. Бяха млади хора, здрави, самоуверени, а ние ги направихме и горди. Всеки един от тях е почти гений в своята област, но гений, откъснат от обслужващата го духовно човешка маса. Това неизбежно поражда трагедията на самотността. Към него трябва да се добави, че съвсем малки ги взехме от родителите им. Те имат нужда от своето страхотно самочувствие, което така ви дразни, за да понасят самотата си. Те са умни и послушно следват правилата за поведение, които им предписваме, но в техния колективизъм няма емоционални елементи, защото у всеки един икарец в основата на характера му лежи егоцентризмът на големия талант. Те едва не стигнаха дотам да презират останалите десет милиарда, които ги изпратиха — това презрение също им е нужно, за да крепят духа си. Но те дълбоко в себе си им завиждат и тъгуват за тях, Зенон!

Последните му думи прозвучаха като стенание и аз разбрах, че приведените му плещи носят нещастието на тези хиляда. Беше спрял разходката си, застана пред мен, но не вдигна погледа си от пода и завърши почти шепнешком:

— Те имат нужда от нашата обич, приятелю, защото никой никога не ги е обичал.

— А на Земята? — възкликнах аз.

— Дори родителска обич не помнят. А и отдавна са измрели ония, които някога ни изпратиха. Междувременно сигурно има много подобни експедиции. Че и връзка нямаме вече…

— Как? А признанията, които получаваме оттам? А оценките за отделните трудове, а наградите, званията?

Сега той изправи главата си и аз видях на лицето му решителността на медика, който знае добре диагнозата.

— Ще ви открия една тайна, която нямате право да съобщавате никому, Зенон — изрече той бавно, но твърдо. — Някои непознати отпреди явления и сили в Галактиката ни отнеха възможността да осъществяваме двустранна връзка със Земята. Съзнавате значението на това, нали?

Трябваше да бъда поразен, а аз се ухилих иронично:

— Значи научната степен, която получих миналия месец?…

— Не е от Земята. Зенон, наистина ли разбрахте добре за какво става дума?

— Разбира се, учителю — позасмях се аз. — Само че от рождение съм свикнал на илюзиите, с които е претъпкан Икар.

Свикнал бях през тези години и с контролираната система на информацията, установена също след случая с Алек Дери, която не беше лишена от оправдание. По пътя си икарци се сблъскваха със стотици загадки, противоречия, парадокси, с необясними и необясняеми за сега явления. Те ги регистрирваха добросъвестно, трупаха ги в бездънната памет на научните колектори, пращаха ги на Земята. Но някои от тия явления изглеждаха понякога така сензационни или тревожни, че за дълго биха затормозили мисленето и работата на всички. Поради това те се обявяваха за секторни тайни и с тях се занимаваха само съответните научни екипи. Но и с много други тайни и възбрани бях свикнал още аз, макар те да не бяха според мен така оправдани.

— Да, да, естествено, да, да… — огорчи се Терин от лекомислената ми реакция. — Но за нас то е невъобразима трагедия!

— Защото гледате на Икар само като на изследователски екип — казах му аз, мъчейки се да обуздавам дързостта в думите си. — За мен Икар си има своя собствена човешка мисия в света, той не е и втора Земя, а нова Земя, която трябва да се самосъздаде различна от своята родителка, както сме различни ние от вас.

— Не е възможно, Зенон — въздъхна Терин. — Не е възможно, защото ни липсва човешката маса, защото сме избраници. Икар винаги ще си бъде само един земен екип, докато мисли за връщането.

Щеше ми се да му изкрещя: „А вие престанете да мислите за това проклето връщане!“, но го преглътнах.

— Аз също мисля за връщането — рече той трогателно срамежливо. — Знам, че няма да се върна и все пак искам да се върна.

— Но за какво? — рекох му. — Толкова време е минало, епохи ще са минали, ще бъдете там някакви жалки изкопаеми!

— Не, не, съществува все пак една надеждица да не бъде така. Никой още не знае какво точно става с времето, но аз друго исках да кажа: трагичното е, че вие никак не разбирате защо не можем да не мислим за връщането. И се боя, Зенон, че това неразбиране ще стане причина за голяма беда. Назряват лоши събития на Икар, момчето ми, и аз се боя от тях.

Аз не виждах нищо страшно на хоризонта на Икар, но тревогата на моя учител ме зарази със своята искреност. Прииска ми се да му кажа нещо утешително:

— Вие ме накарахте да погледна по друг начин на много неща. Благодаря ви за това, учителю.

Чувствувах, че трябва вече да си вървя, защото ми стана прекалено тъжно и тягостно. Той не ме задържа, обхвана раменете ми и ме изпрати до вратата. А там ми каза:

— Когато размишлявате над темата машина-човек, Зенон, не градете прекалено много върху онези думи, които чухте от устата на полуделия Дери. Всички ние на млади години сме стигали до идеята за безмашинното движение в Космоса, но тя, изглежда, не е нищо повече от една младежка мечта.

— Благодаря за съвета — отвърнах аз учтиво и се сбогувах, без да му възразя, защото вече не ми се спореше с него.

Да, ето за кое ме беше повикал! Да ме предупреди. Да ме предпази от увлечения. Но, учителю мой, нима летенето не е било също само една младежка мечта, преди хората да се научат да летят? Нима излизането в Космоса не е било безпочвена фантазия в продължение на хилядолетия! Не, стари мой учителю, аз ще полетя по пътя на Алек и ще намеря това „божество“, което толкова ви изплаши, и ще го хвана за шията, и ще изтръгна от устата му неговите тайни, за да ви докажа правото си на съществуване извън вашия нелеп Икар. Върнете се към себе си, ей, хора! Прекалено много възлагате на машините, време е да прозрете, че в Космоса може да се живее и без машини!…

Това бяха думите на онзи, когото Алек бе „срещнал“ в Космоса, но аз ги повтарях вече като свои, защото те не бяха никакво откритие за мен — това аз по-късно осъзнах. Тоя зов, предавал се по милиардогодишния път на еволюцията, бе стоял в неоформен вид някъде в най-дълбокото у мен. Ние всички сме мечтали за това — каза Терин. Но коя от своите общи мечти човечеството не е осъществило досега в една или друга форма? А нима самото наличие на такава мечта не е доказателство за нейната основателност? Откъде ще се вземе иначе тя? Откъде ще се вземе инстинктивното усещане за свързаност с Космоса в една толкова затворена система като Земята, ако тая свързаност не съществува, ако не е съществувала още преди машината, преди ракетата? То е като свързаността на гъската с водата — птицата се ражда в инкубатора, но щом разпукне яйцето, се устремява към водата и плува, и се гмурка в нея, защото тя е родната й стихия, а не сушата, не инкубаторът. Не е ли Земята за човека само един такъв инкубатор?…

Засмях се: един твърде несъвършен инкубатор, който с гравитацията си и с двестакилометровия си атмосферен капак е смазвал космическия инстинкт на духа!

Смехът ми беше твърде горчив и твърде злобен. Добре че улицата беше пуста и никой не го чу!

А иначе улицата можеше да мине за земна улица, каквито съм виждал по филмите. От едната й страна се точеше тясната ивица на хлорелната нива, от другата — десетината фасади на жилищни помещения. А над всичко — едно пролетно синьо небе, на което ефектите на осветлението придаваха дълбочина и необятност. Друго небе аз не знаех: бях се родил под изкуственото небе на Икар и то беше ми омръзнало, както омръзва и най-свидното, когато се е превърнало в затвор за жадния ти за други небеса дух.

А улицата беше съвсем празна, като всички икарски улици. Защото тия гении, тия избраници седяха в кабинетите или в лабораториите, или в конструкторските зали и работеха като побеснели. Работеха денонощно: изследваха, откривателствуваха, изобретяваха, конструираха и… трупаха всичко в складовете на Икар, в бездънната му холографска памет. Защо ги мразех заради това? Защото по природа съм твърде ленив или защото трудът им ми се виждаше безсмислен?

Те живееха с убеждението, че всеки един от тях е длъжен да извършва онова, което на Земята извършват стотици хиляди, милиони. Защото на Икар един конструктор или астрофизик, или химик наистина струва колкото на Земята един милион конструктори, астрофизици, химици. Но нужно ли беше всичко това на самия Икар, който се носеше равномерно и безпрепятствено из Космоса? Не се ли крепеше тая чудовищна творческа енергия само на вярата, че плодовете й отиват на Земята, че обслужват ония, които са я създали и изпратили? Не търсеше ли тя в творчеството само утехата и забравата? А ако им го кажех? Ако се втурнех в дежурния ни кабинет и застанех пред екрана на служебния поливизор и го включех за всеобщо предаване и изревех: „Икарци, вие се заблуждавате, вие сте смешни! Отдавна никой не изпраща на Земята нищо от онова, което сътворявате, отдавна тя няма нужда вече от вашите мозъци…“

Ако им се изкикотех в лицето на тия красиви горделивци, на тия избраници?

Видях ги пред себе си объркани, жалки и отново им се надсмях. А после изведнъж ми стана самоубийствено тъжно и ми се прииска да срещна своите родители, защото усетих, че сега вече ще ги видя по друг начин — аз знаех нещо, което те не знаеха, нещо, заради което те биха страдали, но което предизвикваше у мен само весела злост. А тя идеше от вярата и от надеждата, че сега вече Икар волю-неволю ще престане да бъде част от Земята, една нищожна и тъжна частичка, захвърлена в бездните на Космоса! И от убеждението, че не моите родители, а аз съм истинският жител на Икар.