Това, което ми съобщава Моно, е малко: продължително наблюдаван от Икар източник на разнообразни излъчвания, хаотични по природа, с променлива дължина на вълната, но с твърде строга периодичност — на всеки седемдесет и осем икарски дни. Движи се необичайно бързо за природно космическо тяло. Необикновено малки са и размерите му, впрочем, неустановени точно. За да не издаде присъствието си, Икар не е посмял да го улови в лазерните си радари, та да ги установи. Иде от еди коя си система, ще пресече пътя на Икар еди кога си, на еди какво си разстояние и така нататък — неща, които не е нужно тук да изреждам, за да не пълня разказа си с цифри. Който се интересува от тях, може да ги види в научния архив. Важното е, че движението му напомня движението на комета, а не на онези въртящи се като бесни неутронни звезди, които толкова пъти са мамели човека с привидната възможност да бъдат дело на високо развита цивилизация.

Ако от наблюдавания досега път на непознатия космически обект може да се начертае някаква негова предполагаема орбита, то тя би приличала на ония човешки експерименти от началото на космическата ера, при които един космически апарат се е движел из слънчевата система чрез последователно отблъскване от гравитационните полета на планетите. И този неизвестен космически обект, след като се „попързаляше“ по около една пета от гравитационната граница на звездата, се отблъскваше от нея инерционно (или може би с двигатели?) и отскачаше към следващата звезда. Приблизително такова движение бяха му изчислили нашите астрофизици и то го оприличаваше или на нещо като междузвездна комета, каквито не бяхме срещали досега, или на „мейд ин“ — както пише на земните стоки — друга цивилизация.

Разбира се, че любопитството ми се събуди, макар и не особено, защото, както споменах вече, човечеството много пъти се е лъгало в това „мейд ин…“, та е позагубило вярата си да срещне нещо действително такова. А тъй като не му се ще все пак Космосът да си остане празен, тоест, ние да сме единствените в него, то си съчини хипотезата, че сигурно има други цивилизации, но те са толкова различни от нас, че не можем да разпознаем техните форми на проявление. При такава теория, съгласете се, някакви си променливи радиовълни не могат да те обнадеждят.

От Икар беше значително по-малък. Това установих след като поех риска за едно първо опипване с лазерния локатор. Диаметърът му бе около километър-два. Повърхност — гладка, скорост — будеща респект. Впрочем, респект будеше и великолепната точност, с която икарските астрофизици бяха програмирали както автопилота, така и цялата изследователска апаратура. Автопилотът беше намалил вече дотолкова скоростта ми, че имах на разположение още една седмица безопасно разстояние — седмица, в която трябваше да размишлявам какво да предприема.

Докато съм спял в камерата, уредите бяха уловили и записали последното излъчване на тялото. Моно ми предаде още и кода на вложените от баща ми в колектора предишни записи. Непрекъснато ги сравнявах — имаше някакви минимални разлики, които само електронен мозък можеше да установи, броейки сигналите, но те не ми говореха нищо. Тялото излъчваше около три часа с грандиозна мощ, стократно по-голяма от съвкупната мощност на всички предаватели на Икар, и млъкваше за седемдесет и осем наши дни. Разговаряше ли с някого или ей тъй си излъчваше за собствено удоволствие? Като всичките тия галактични звездни и квазизвездни източници, които пълнят Метагалактиката със своето безсмислено радиодърдорене?

Второто лазерно опипване не ми даде повече от първото. Още бях далече. Някакво черно топче се изтъркули за минутка на екрана и отново потъна в собствената си загадка. Горкият Икар, пак ще си остане излъган в надеждите да намери себеподобни! Но защо аз трябваше да си губя времето заради това?

А за какво ми е пък туй време, да ме пита човек! Травмата още лежеше в душата ми като натъртено и изтръпнало място. Докосването до него не будеше болка, будеше спомена за болката и предишното усещане за безсмислие. Очевидно трябва да бъдат премахнати тия тренажерни! Ще го предложа, щом се върна. Човек не бива да си създава и изкуствени халюцинации — стигат му тия, дето мозъкът си изплита сам! Така или иначе, не ми се губи време с тази топка и на третия ден аз решавам да я бомбардирам с нейните собствени сигнали. Ако има в нея нещо, което търси контакти, ще трябва да си рече, според мен, разбира се: Я па тоя, повтаря онова, дето аз съм му го казал! После и да се сети: Ами да! Точно така трябва! Ако прати нещо на своя си език, аз може дори да не го забележа. Но щом ми връща точно моите думи, значи ги е схванал като средство за контакт и по този начин ми дава да разбера, че е също така нещо, способно на контакт.

Трябваше да си го рече, но не си го рече. Три часа го масажирах с радиовълни — изцяло повторих неговия последен запис, но нещото продължи да си се търкаля по пътя, без да трепне и мускулче в дебелата му кожа. Казвам кожа, защото след това се осмелих вече доста продължително да го изследвам. Беше гладко като кожа и имаше почти същия отражателен и поглъщателен коефициент на човешката кожа. От какво ли ще е направено? Забранено е на такива като мен да кацат на други космически тела, изобщо всяко кацане се решава винаги от астронавигаторския съвет, но след като съм самичък тука, кой ще ме спре? Освен ако проклетите психороботи са програмирани да ме спрат. Не бих се учудил, баща ми и помощниците му едва ли ще пропуснат да направят това, след като отлично знаят колко уважавам законите на Икар. Една сондичка обаче бих могъл навярно още сега да му пратя — то изглежда ще продължи да си мълчи, докато не изтече определеният му срок.

Определеният? Не, драги ми Зеноне, този път наистина без всякакви илюзии! Макар да не си никак силен по астрофизика, общо взето знаеш каква е природата на периодичността при звездните излъчвания. Разбира се, тук липсва онази свръхплътност на квазарите, която обяснява малкия им размер, това изглежда по-скоро меко, но нека не го определяме веднага като една ритната от дядо господ към тоя край на Вселената кожена топка. Спокойно и трезво! Астрофизиците искат от теб да им занесеш подробно и обективно изследване. Изводите — те да си правят! Ти гледай само да не се бавиш излишно, защото сигурно вече се задъхват от нетърпение. Нали ги знаеш какви са — всеки камък, който прелети край Икар или изглежда малко по-иначе от познатите досега камъни, им отнема съня за цели месеци!

Впрочем, ти защо не можеш вече да се възторгваш като тях? Заради неопределимия смисъл на съществуването на всичко това ли? Или защото тек-хромозомът ти се чувствува ужасно самотен и е отчаяно агресивен, търсейки си еша из огнените, ледени и прашни пустини на Млечния път? Но нали агресивността е жажда за самоутвърждаване, за живеене? И още: едно постоянно любопитство към света? Е да, Зенон Балов, ти не си любопитен само към икарци и тяхната Земя, понеже всичко това вече е било. А пък сега се правиш на равнодушен, защото още студенее на устните ти въображаемата целувка на Хелиана? Но ако тя не е въображаема? Ако наистина е била? А нима не е била, щом успя да те върне към живота?

Ето тя те върна и той е хубав, тоя живот! И е хубав тъкмо заради съществуването на ей такива топки, в които може и да няма живот, но все пак има нещо странно, а то ще ти разкрие зад себе си законите на друго странно нещо, което пък е свързано с трето, и така нататък. Или ти е омръзнала безкрайността? Просто я забрави! Сега пред теб не лежи безкрайността, лежи най-завършената крайност — кълбото, скрило в себе си една тайна. А се живее хубаво и пълно, само когато има тайни. Та… да живеят тайните, Зенон Балов, първи човече, родил се извън своето слънце! Да живеят милиардите тайни на милиардите слънца!

След толкова дни бездействие у мен действително се събуждаше взривообразно жаждата за нови битки, така че на петия ден, достигнал границата на безопасността — разбира се, изчислена с оглед на нашите най-далекобойни разрушителни средства, — аз без всякакви медикаменти се бях превърнал в едно преливащо от весела войнственост човече, което едва се сдържаше да не се хвърли веднага в атака.

Жалко само, че излъчването бе се случило точно когато проклетите паяци са ме приспивали в камерата! Сега топката е толкова безмълвна, че ме налитат съмнения да не би излъчванията да са идели от другаде. Пак ги сравнявам, графично и звуково, с предишните, пак ги изсипвам продължително върху й, тя пак мълчи и аз се приготвям за работа, мъчейки се да потуша пламъка на нетърпението си. В главния колектор на Р–19 е заложена, разбира се, една задължителна програма за изследване на нов космически обект. Вадя си фотокопие и го окачвам над командния пулт, та да ми е винаги пред очите. Вдъхновението си е вдъхновение, инициативността е също важна, но една такава програма е съхранила опита на няколко поколения астронавигатори и не бива да бъде пренебрегвана, колкото и мудна да изглежда, колкото и излишно предпазлива.

След една доста сложна маневра, в която основната работа извърши Тоби, така че съм готов да му простя някои неща, аз облетях топката, огледах я, колкото можех, отвсякъде, не видях кой знае какво повече по нея от това разстояние, после изравних собствената си скорост с нейната и легнах успоредно в нейния път. След това пуснах първата сонда.

Снарядът, със собствен импулсен двигател, е програмиран също така предпазливо, та моето нетърпение отново е подложено на изпитание. Той описа най-напред две осморки около топката от такова разстояние, че на екрана, въпреки холографския лазер и инфрачервения телеобектив, цял ден трепкаше само едно размазано сиво-черно петно. Но описвайки своите прекалено широки осморки, снарядът все пак се приближаваше до тялото. Заедно с това се проясняваше и картината на екрана. Аз трескаво записвах собствените си действия в тяхната програмна последователност — наблюдаваното се регистрираше многократно от уредите — и чувствувах как отново се зареждам с нетърпение и надежда. Повърхността на топката, естествено, не беше кожена, но се оказа не по-малко озадачаваща. Някаква тъмна пореста материя; от досадното разстояние на страхливата сонда тя много приличаше на регулит (не това бе необичайното обаче, тъй като регулитът покрива повечето мъртви планети!), беше като че ли отлята в осмоъгълни клетки от значително по-твърд материал, навярно дори метална сплав.

— Е, ха добра среща! — рекох аз с пресъхнало гърло, изключвайки автопилота на сондата, за да я поставя под свое управление. Исках да я пратя по-близо, отколкото бе програмирана. — Ей, октоподе, какво ще кажеш, а? Какво можеш да кажеш, осмокрака машино, не случайно програмата за космическите срещи ви изключва вас, психороботите, от тях! Кой знае какви каши ще забъркате, ако ви пусне човек да го замествате в такива случаи. Ето, мислиш, че не усещам ли как вече си решил в паешкия си мозък, че това е телескопска антена, опъната върху астероид. Такива осмоъгълни клетки има колкото си щеш в природата, така че не бързай, глупако! И на Земята един куп кристали имат осмоъгълна решетка!…

Сондата послушно влезе в юздите на телеуправлението. А аз продължих да си дрънкам така на Тоби, като измислях разни обръщения, за да не го задействувам с произнасяне на името му. Бях му простил вече всичко, дори и заради възможността сега да говоря някому, докато внимавам да не разбия сондата в тялото и да направя някоя беля. Защото — ни на игра и ни по време на обучението си — не бях управлявал никога изследователски сонди. Добре че Коро, който сега е застанал от другата ми страна, има такова управление в търбуха си и непрекъснато ми диктува операциите. Останалите два робота вече усърдно проверяват всички жизнено важни възли на кораба и го привеждат в бойна готовност. Никога не съм произнасял с по-голямо удоволствие някакво нареждане. Това, бойната готовност, се оказа велико нещо! Разбира се, моята войнственост е миролюбива, ако може да съществува такъв психологически парадокс. Аз нямам желание да воювам с тоя астероид ли е, болид ли е — на такова най-прилича, аз горя от желание това наистина да е антена и да разговарям с нея, не с моите машинни паяци.

— Но пък каква антена би било това, а, момчета! — обръщам се аз вече към двамата, вперил немигащи очи в контролното екранче на сондите. Зеленикавата топчица бързо се приближава към астероида — вече така го кръстих, въпреки гладката му форма, след като пълнежът на осмоъгълните метални клетки ми заприлича на регулит. — Каква антена, а! Колко беше диаметърът? Хиляда двеста осемдесет и три метра и осемнайсет сантиметра! Ако си нямаш друга работа, Тоби, изчисли каква повърхност ще има кълбо с такъв диаметър и си представи тогава каква антена ще е това…

Тоби няма нужда да го изчислява, защото изследователските автомати отдавна вече са нанесли точния размер на тялото, всичките му параметри: обем, маса, повърхност и така нататък, а при произнасянето още веднъж на думата „антена“ аз направо изтръпвам. Та нали тази антена сега улавя радиовълните, с които управлявам сондата! Към какъв ли страхотен мозък ги препраща в центъра на астероида, който сега спокойно обмисля как да накаже смутилия покоя му нахалник?

Ето че пак развинтих фантазията си! Дотолкова, че несъзнателно почнах да се самонапомпвам със страх. Впрочем, малко предпазливост наистина не е излишна. Кой го знае какво чудо е това! Регулит обаче не е! Сега вече се вижда съвсем ясно, че материята в металните клетки не е ронливият планетен слой, а по-скоро някаква замръзнала в космическия студ ситно пореста пемза. Ех, как ми се иска сега една геоложка сондичка да ми донесе няколко килца от тая материя, че и парче от решетката!

— Момчета, дали ще го заболи, ако откъснем парченце от него? — питам аз роботите и се смея, но смехът ми е доста нервен. — Да спазваме програмата все пак, а? Разбирам нетърпението ви, но не става дума само за собствената ни кожа. Целият Икар стои сега зад нас. Макар и той да си е глътнал езика така, че квантче вълна не изпуска…

Разбираемо е, че сънят бе ме напуснал окончателно. Не си позволявах да заспивам за повече от час чрез електросън, та се чувствувах вече доста изтощен. Налагаше се да си дам почивка. Програмата отдавна я предвиждаше. Върнах сондата на борда — повече тя не бе в състояние да направи, разпределих психороботите по местата им за бойна готовност от първи порядък и се самоприспах за цели дванадесет часа. Естествено, при най-малка опасност щяха да ме събудят. Но не ме събудиха и когато станах, трябваше дълго да се разсънвам. Бях попрекалил със спането, та след като изтече от мен отровата му, аз отново изпаднах в прежната еуфорична бодрост, заплашваща да ме подведе към лекомислия.

2

Тялото не бе благоволило да се обади, а сънят не бе ме обогатил с кой знае какви нови идеи. Да кацам ми бе абсолютно забранено. Да пратя досега събраните данни и да искам съвет от Икар — също, защото то би означавало да го потърся с целенасочено предаване, което би издало посоката на местонахождението му. Да бомбардирам топката в дълбочина с гама или други твърди частици, за просветляване и провокация, не се разрешаваше на разузнавач от моя разред, когато съществуваха съмнение съответното тяло да не е от природен произход. Можех да си позволя само още да откъсна едно парченце и да се прибирам. На Икар щяха да решат какво да се предприеме по-нататък; думата щеше да има втората експедиция с повече средства и пълномощия. И макар примерната програма да не ми разрешаваше изпращането на геоложка сонда, преди да съм извършил един куп други дребнави процедури, аз реших отново да бъда непослушен икарец.

Какво може да е това, разсъждавах аз гласно, а тъй като не се обръщах пряко към психороботите, те не ми и възразяваха. Ако е действително антена, тоест ако е подобен на нашите радиотелескоп, то по нашата логика може да се допуснат три варианта. Първият е: тялото е космически кораб, астероид-звездолет, подобен на Икар, а това е приемателно-предавателната му антена. Икар също е опасан отчасти с такива и общата им площ не е много по-малка. Но пък освен осмоъгълните кутийки на антенната мрежа по него не се забелязва нищо, което да би приличало на входно-изходни съоръжения, колкото и да са замаскирани. Доста грижливо бях обгледал цялата мрежа, кутийка по кутийка бях я заснел, проявявайки необичайно търпение и методичност, и не открих никъде нищо друго. Бях пуснал накрая изследователския снаряд да облети астероида само на хиляда метра височина. Кой уважаващ себе си космически кораб би позволил някому да се приближава на такова разстояние, без да знае намеренията му? Не само Икар, и моят стар Р–19 автоматично би взривил всекиго, който би дръзнал да дойде на хилядократно по-голямо разстояние, ако предварително не сме се споразумели за това.

Вторият вариант… да, от втория вариант, който си съчинявах гласно, можеха да те побият тръпки. Този астероид, момчета, плашех аз психороботите си, не е никакъв астероид, а автоматична разузнавателна сонда, като тая сонда, дето сега пак си я прибрахме. Тя си лети по програмирания път, събира каквото може да улови в мрежата си и периодически го изпраща някому. Ясно ли ви е? Пита се в задачата: Кому? А ако имахте и въображение, бедни мои машинки, можехте да си представите какъв ще да е тоя, който си пуска из Галактиката автоматични сондички с такива размери.

Не вярвате ли? И на мен не ми се вярва. Това ще рече съвсем пък на нас да приличат, нали? Дори и третият вариант да е: космически радиомаяк или отражател, или междинна препредавателна станция… изобщо все неща, които принципно ще бъдат същите като нашите начини да изучаваме Космоса, да се движим и съобщаваме в него. Затова, мили мои… (бях станал необичайно добър към психороботите си — какво ли не прави опасността!) — затова, осмокраки юначета, нека обуздаем прастарите си човешки мечти за среща със себеподобни! Да си кажем за сега като истински учени, че това е само едно неизвестно по структурата си космическо тяло, да се опитаме да надникнем в устройството му и учтиво да му кажем „довиждане“!

Избрах от най-малките геоложки сонди. Докато не знаех поне приблизителния състав на веществото му, не можех да си позволя да го боцкам надълбоко. Освен това повърхността му изглеждаше еднородна навсякъде, така че беше безразлично от кой край ще взема пробата. Тялото нямаше собствено магнитно поле — това бях установил вече, та нищо не усложняваше запрограмирането на сондата. Оказа се, че Коро бил изобщо отговорникът за всички сонди и великолепно си знаеше работата. От мен се искаше само да дам алгоритъма, но и за него съществуваше в задължителната програма примерен модел. И ето че сондата — едно четирикрако машинно зверче с кръвожадни свредели, със захващащи, събиращи и измерващи устройства — излетя като нетърпелива моя въздишка към астероида.

Движех я с минималната възможна скорост и се чувствувах преизпълнен от удоволствието, че се справям така леко с неща, които никога не бях вършил, че е възможно да не съм съвсем загубен за науката. Ето на, макар и пълен дилетант, досега общо взето сполучливо изпълнявах изследователската програма. Икарци не ще имат основание да ме укоряват, а аз бих имал основание само мъничко да съжалявам, че всичко мина така безопасно, като че ли съвсем без премеждия. Но опиянявайки се от новото си самочувствие, налетях и на първото премеждие.

Като включих телеуправлението, за да направлявам лично сондата, тя неочаквано отказа да се подчинява. Летеше по инерция след първия импулс на двигателя си, а на екрана и без пресмятания можеше да се познае, че ако кара все така, не ще улучи астероида. Въртях ръчки, натисках копчета, удрях по контролната апаратура, плувнал в пот от притеснение. Навярно знаете какво е да се притесняваш в бронирания скафандър. Все пак не бях намерил куража дотолкова да не се подчинявам на устава, та да не облека за тия изследвания аварийното облекло.

— Коро, братче, помагай! — изпъшках накрая, но Коро не възприе моя зов за помощ.

Стоеше изправен на двата си задни крайника, провесил останалите шест като пречупени. Така стоеше от другата ми страна и Тоби. Ужасът влетя в скафандъра ми като ледения полъх на вакуума. Какво бе извадило от строя сондата? По дяволите и сондата! Но тия двама верни мои помощници? Бранеше ли се астероидът по някакъв невъзприет засега от мен начин? Прекъснал ли бе с нещо моята връзка с тях и сондата? Но нали приемателната апаратура щеше да ми издъни главата със звукови и светлинни сигнали в мига, когато зарегистрираше и един квант само излъчване от тази посока?

— Лосо, в командния сектор, авария! — извиках, насилвайки се към спокойствие, за да не допусна нещо необмислено.

И зачаках. Колко ли секунди щяха да му трябват да дойде, ако изобщо дойдеше? А ако и той стоеше оттатък като двамата си другари тука? Броях секундите на ум по прастария човешки начин: двайсет и едно, двайсет и две, двайсет и три… макар на ръкава на скафандъра ми да имаше хронометър. И това бяха секунди, пълни с най-страшното преживяване — с ужаса да останеш сам в Космоса…

Лосо дойде на петнайсетата секунда и аз бях готов да се хвърля в осморъката му прегръдка, но той дойде със своето машинно спокойствие и рече с машинното си равнодушие:

— Дайте ми данни за аварията.

— Психоробот Коро повреден, психоробот Тоби — повреден, геоложка сонда номер шест не приема сигналите на телеуправлението… — занареждах му аз, стараейки се да изговарям ясно думите, както се говори на човек, който не разбира добре езика ти.

Изминаха още десет секунди, през които Лосо стоеше досущ като своите повредени събратя. На десетата той каза:

— Няма повреда в психоробот Тоби. — След още десет: — Няма повреда в психоробот Коро. Дайте ми нареждания за проба!

Недоумявах, но психороботите все пак не бяха ме лъгали досега. Изрекох по правилата:

— Коро! Геоложка сонда номер шест — авария.

И верният осмокрак паяк се втурна към пулта за телеуправление на сондите.

— Не приема телеуправлението — пояснявах аз. — Двигателят не се задействува. Нужна корекция на полета…

Коро манипулираше по пулта с два от крайниците си, отпусна ги и рече с психороботското си равнодушие:

— Геоложка сонда номер шест изправна! Неизвършена настройка на телеуправлението на вълната на геоложка сонда номер шест. Пренастройката — готова.

А трябваше да ме наругае или да ми зашлеви по един шамар с осемте си ръце. Бях пожелал със същата вълна, с която преди управлявах разузнавателната сонда, да управлявам и геоложката. А в паниката от собствената си грешка бях забравил, че трябва да говоря на психоробота с неговия машинен език. В това състояние после вече всичко можеше да ми се види повредено.

Засмях се облекчено:

— Прощавайте, братчета, много се изложих… — Вече можех пак да им дърдоря каквото си искам на тия наистина чудесни машинки. Но преди това трябваше да върна Лосо на мястото му.

— Лосо, готовност по тревога номер три — казах му равнодушно като робот, макар да ми се искаше да го потупам благодарно по рамото. Жалко че нямаше рамо. Но той и така на петнайстата секунда щеше да бъде отново на мястото си, от което бях го извикал.

После седнах зад пулта. Коро наистина бе извършил настройката. Тъй като слизат през всякакви атмосфери на разните планети, геоложките сонди открай време работят на една и съща вълна — на най-пробивната, най-слабо поддаваща се на смущения 10,6 микронова инфрачервена вълна. Данните за астероида, данните за сондата… така… Хайде, всемогъщи мозъко, изчислявай новия курс… така… благодаря ти… Хайде сега, сондичке мила, ехе, я колко далеч си отишла! Поразмърдай си разните там жироскопи, пусни малко двигателчето! Браво… пет секунди ще са достатъчни, струва ми се. Гони сега тая топка, дето не иска да ни каже от какво е направена…

Още докато извършвах не особено сложните манипулации на управлението, защото вече имах зад себе си неколкодневната тренировка с разузнавателния снаряд, сондата с десетина импулса на двигателя си излезе от предишната посока и устремно се насочи към астероида. На екрана и тя, и той започнаха неудържимо да нарастват. Погледнах другия екран — големия, — там сондата се появи като светла точица отначало, после влезе в грамадния решетъчест кръг на астероида и заприлича на пчеличка, която търсеше над питата своята килийка, за да разтовари в нея меда си. И тогава именно затрещя сигнализацията на главния приемател, блеснаха кървавочервени циклопските му очи. Записната апаратура заизлива на кравайчета графичния запис на сигналите. Щом нямаше звук, значи не беше предаване от Икар, пък и Икар щеше да ми се обади чак след мое повикване, уверяващо го, че не съществува опасност за него.

Зарязах моментално геоложката сонда, предавайки я, както се казва, в многото и по-надеждни ръце на Коро. Той щеше да опише с нея осморка около астероида и да я върне към кораба. Контролната графа на приемателя със спокойни зелени цифри показваше: най-обикновена, права шестмилиметрова УКВ-вълна. А звук? С техническото си невежество бях объркал и звуковата настройка. Натиснах копчето на автонастройката с лявата ръка, а с дясната поех лентичката, която, също така естествено, нищо не ми говореше. Все едно немедик да разглежда енцефалограма. И се втрещих, защото от репродуктора насреща ми излетя един гальовен женски глас:

— … така те познах, ти си. Колко съм щастлива, че ме намери, къде беше толкова време? Защо не ми отговаряш?

Стиснах очи, отворих ги, през скафандъра не можех да се ощипя, както правят някои, за да се уверят, че не сънуват — гласът ми беше познат и непознат; можеше да бъде на Майола Бени, на Хелиана, на Нила, можеше да бъде и на съвсем друга жена, а ми звучеше познат, защото толкова време не бях чувал женски глас. Но стига вече халюцинации! — рекох си и станах, за да ида да си впръсна някое по-сериозно лекарство. Преди това обаче изключих репродуктора насред настойчивата му молба: „Отговори ми, нали ти си това? Вълната беше същата, по нея те познах, защо не ми отговаряш? Аз те чаках непрекъснато…“ Извадих шпулката с магнитния запис и след като се поколебах кой апарат да използувам, отидох в спалното помещение да я вложа в поливизора. И отново същият гальовен женски глас, с една малко равна нежност в него, с леко архаичен изговор на думите:

— … така те познах, ти си. Колко съм щастлива, че ме намери, къде беше толкова време? Защо не ми отговаряш?…

Явно нямаше нужда да си впръсквам дори и психотон. Върнах се, взех ролката с графичния запис, репродуцирах и него в преобразователя. Същото! Разбира се, цялата тая работа можеше да бъде и предварително монтирана, както шпулката с гласа на баща ми, но не съществуваше на Икар човек, който би си направил такава шега. Тогава? Във Вселената положително се срещат всевъзможни невероятни неща, ние отдавна сме свикнали да срещаме с хладнокръвие невероятното, но както си се рееш из тоя доста безинтересен край на Галактиката, да попаднеш изведнъж в прастарите земни приказки: Една самотна принцеса, омагьосана в непристъпен замък, чака своя принц-избавител. Красива принцеса, ако се съдеше по гласа й, по глезените му интонации…

Заех отново мястото си, преизпълнен с подозрения към всякакви земни и космически принцеси. На телескопския екран „омагьосаният замък“ все така приличаше на футболна топка, на лазернохолографския — една черна точица се търкаляше по звездния паваж, незнайно откъде тръгнала, незнайно накъде отиваща, но способна да стопли ледените простори с топлината на един женски глас. Беше много хубаво и много страшно. Та когато отново включих приемателя, който напълни стария Р–19 с влюбения, ту тъжен, ту капризен зов на една самотна жена, аз си спомних и друга земна приказка: приказката за сирените в морето, които отклонявали с песните си смелите мореплаватели от техния път, за да ги погубят в подводните скали. И вече не бих се учудил, ако топката запееше.

Тя не запя, тя само не се уморяваше да ме заклева в любовта си, да ме укорява и да ме моли:

— Защо не се обаждаш? Не, не ме обичаш вече, омръзнала съм ти, знам, но какво да правя? Как да се махна, за да не ти досаждам? Добре, няма вече да ти досаждам, но ти ме обичаш, знам това, само си много уморен от пътя. Толкова време…

Включих предавателя и рекох:

— Да, уморен съм. Хайде стига сме дрънкали глупости!

Сирената млъкна. То било лесно! Защо и Одисей на времето не ги е срязал така — едва ли са му пеели нещо много по-различно, ами е трябвало да се връзва за мачтата. Млъкна и дълго не се обади. Толкова дълго, че започнах да се безпокоя. Стана ми и мъчно, загдето така грубо бях прекратил занимателната приказка. Но тя нямаше да бъде ни принцеса, ни сирена, ни изобщо жена, ако можеше да мълчи прекалено дълго — навярно само така се бе сторило на жадното ми за човешка приказка сърце. И ето я отново! Но с една нотка на разочарование и деловитост:

— Ти си друг. Да, ти си друг. Гласът ти не е същият. Но вълната на онова, което преди малко ми изпращаше, беше същата. Кой си ти?

— Да, аз съм друг — отвърнах й. — А ти коя си?

— Не знам. Гласът ти е друг, но е глас на човек.

— Човек съм — рекох. — Но и ти си човек, нали?

— Аз не съм човек.

— А какво си?

— Не знам — отвърна ми за втори път омагьосващият женски глас.

— Момчета — рекох на психороботите. — Защо още не сте ме натикали в камерата? Та не усещате ли, че съвсем вече полудявам?

Те стояха край мен, моите верни стражи, и очевидно не намираха нищо нередно нито в мозъка ми, нито в моя космически флирт.

— Ти не си сам — подхвана все така тъжно-гальовно принцесата-сирена. — Чух те да говориш на други човеци. Но тях не чувам.

Майчице мила, хубава, почваше да става съвсем интересно! Но как така ще възприеме звуковите вълни през вакуума? Глупак! Какви звукови вълни — нали съм в скафандъра и говоря на психороботите по радиотелефона! Но тя така винаги ще узнава какво ще предприема! Трябва да опитам после аварийната свръзка, дано не е в състояние да разбере нейната вълна! Психороботите могат да получават нарежданията си и писмено, но ставаше дълга и широка. Включих се отново на шестте милиметра и казах: — Има и други… Но защо ти ме лъжеш? Кажи коя си, ако искаш да разговаряме още.

— Не знам. Ти знаеш ли какво си?

— Човек.

— Ти си се нарекъл човек, защото е имало с какво друго да се сравниш, като си нарекъл другото с други думи. А аз нямам с кого да се сравня. Но ето, аз мога да говоря като човек, наричай и мен човек. Аз искам да бъда човек като тебе.

— Машина ли си? — запитах я грубо, защото последните й думи прозвучаха съвсем като пагубно-измамната песен на сирените.

— Не знам — отвърна тя за трети път. — Какво наричаш машина?

Бях решил да я бомбардирам с въпроси — машината може да греши, но не може да лъже — та планомерно да разбера истината, а ето че засякох веднага! Що е машина? Нали затова бях потеглил — да разбера що е машина, въпреки че при нас уж беше лесно: четвъртият закон на роботехниката. Трябваше да й го кажа с някакъв пример:

— Аз не съм машина, защото аз създавам машината. Аз съм човек, но в момента се намирам вътре в една машина, която аз съм създал. Тя също е умна, силна, може и да говори, но не е по-умна, не е по-силна, не говори по-добре от създателя си, човека… — Прекъснах се и вече ми идеше да си разбия с нещо главата. Наистина само един човек и глупак като мене можеше така да се раздрънка! Очевидно тя не ме виждаше, ако при нея можеше да се говори за зрение в нашия смисъл, а сега бе узнала, че това, което възприема като форма и маса, не съм аз, че аз съм вътре в него. Запитах бързо:

— Тебе кой е създал?

— Не знам — каза тя за четвърти път. — Ти знаеш ли кой е създал теб, човек?

Хайде сега — така имат право да питат сфинксовете, не сирените! Но зад привидния наивитет на подобни въпроси можеше да се крие и един методичен, умен апарат за познание. Така или иначе, досега тя бе научила нещичко за мен, а аз за нея — нищо!

— Приличаме си — отвърнах й. — И аз не знам кой ме е създал. Но има ли нещо вътре в теб? Колко си голяма? Така ли си вътре в нещо, като мен? — обърках аз въпросите си.

— Аз съм в себе си — отвърна тя нежно и тъжно. — Такава съм, каквато ме възприемаш.

— А кой те научи да говориш като човек? — не издържах най-после аз. Дълбокомислено бях решил, че трябва с хитрост да се добера до отговора на този, ако не най-важен, то сигурно най-любопитен въпрос, а вероятно просто съм се боял от отговора.

— Човеци — отвърна хиляда двеста осемдесет и три метровата топка и можех да се закълна, че в гласа й имаше искрена печал по тези човеци. — Бяха двама, тя и той. Тя ми даде гласа си…

— Къде? Кога? — избухнах аз.

— В системата на звездата Пери, между деветата голяма планета и една комета, направена от лед, на която имаше предавател. Но те също бяха чужди, идеха от съвсем друга звездна система. Казаха ми, че била далеч от тази Пери. Казаха ми, че непременно ще стигна до нея, но ето вече много време аз все не стигам. Ти оттам ли идеш?…

И тя ми задиктува някакви ъгли, скорости, координати, имена, които нищо не ми говореха. Слушах я обаче търпеливо, усещайки важността на съобщението. Като свърши, рекох уж между другото:

— Ти сега ще съобщиш за нашата среща, нали?

— Не сега — отговори тя с откровеност, която не даваше да се желае повече. — Правя това в определено време.

Значи аз не бях чак такова събитие за нея, та да наруши графика си? Но не беше време и да се обиждам де! То в същност ми беше изгодно. Освен това подкрепяше предположението, че имах пред себе си все пак автомат с твърда програма, а не самостоятелно действуващо тяло. Рекох предпазливо:

— Ти в началото на нашия разговор ми говореше, те съм уморен и аз ти казах, че наистина съм уморен. Знаеш ли какво е това?

— Не съм съвсем сигурна. Аз ти говорех така, както тя говореше на той. — (Майчице мила, тя значи и сцените им на ревност, които едва ли са си правили в скафандри, бе подслушвала и запомнила.) — Обясниха ми, че било изразходване на енергия, която се набавя после за определено време.

— Да — рекох. — Точно така. Аз съм уморен. Ще ми дадеш ли почивка? Да прекратим контакта за известно време?

— Ще си отидеш ли? — запита тя и отново бях готов да се закълна, че в гласа й имаше уплаха. — За колко време?

— Няма да си отида. Ще остана на същото място. Но ти нали няма да ме нападнеш, докато аз почивам?

— Знам какво питаш. Аз не мога да нападам.

— А да се отбраняваш?

— Знам какво питаш. Да се отбранявам мога.

— Каза ми още, че обичаш човеците? Знаеш ли какво е то?

— Също приблизително. Обясненията не бяха достатъчно точни. Означава да искаш да бъдеш заедно с някого.

Ами да, какво повече са могли „тя и той“ да й кажат по стародавния въпрос! Макар тъкмо възпроизведената в началото сцена между тях да говореше колко вредно е понякога това за любовта. Рекох, стараейки се гласът ми да звучи с нейната машинна искреност:

— Аз искам да бъда с теб.

— Аз искам да бъда с теб — отвърна като нежно ехо тя.

— Ще почивам осем часа. Знаеш ли колко е това?

— Знам измерването на времето на човеците. От времето, когато те позовах за първи път, е изминал един час.

Погледнах часовника на записната апаратура. Наистина само един час! Без малко да извикам: Боже, какъв час! Но едновременно с това си помислих, че „той и тя“ са били принудени да съобщят нашите мерки за времето, за да осъществят един продължителен контакт. Мислех и за десетки други неща. То не беше мислене, а една хаотична бомбардировка от мисловни откъслеци, които обстрелваха извътре мозъчната ми кора, и аз наистина имах нужда да положа за някой и друг час на възглавницата тая изтерзана глава.

— Лека нощ — казах й.

— Лека нощ — отвърна тя. — Ето това също не знам точно какво е. Но те също ми го казваха винаги, когато искаха почивка. Аз ще бъда с теб, човек.

3

Я по-добре си върви из пътя!, рекох й аз, изключил вече предавателя. Изправих се и усетих колко се е вдървило тялото ми от напрежението на пози чудовищен час. Проверих готовността на отбранителната система, макар да нямах основание да не вярвам на любовното й обяснение. Но ако тя все пак е сирена, а не принцеса? Какво бе станало с ония двамата? Ще трябва утре да запитам. Сега не бях в състояние да направя нищо повече, освен да дам нареждане на Коро за дежурство в командния сектор.

На Тоби нямаше какво да нареждам, той щеше да се повлече по петите ми и да стърчи край мен, докато спя. И вие ли ме обичате, паяци мои?, беше последният ми опит за някаква мисъл. Щом един от вас винаги иска да бъде с мен…

Разбира се, не си позволих да спя осем часа. Четири не бяха достатъчни, но след като не проявих достатъчно съобразителност да си поискам повече, сега трябваше да се напомпвам със стимулиращи химикали, та да проясня мозъка си за работата, която ми предстоеше. А тя не беше никак малко. Налагаше се да прехвърля целия разговор на ръкописен текст, за да го премисля с четене, иначе Тя щеше да улови веднага излъчването на който и да е апарат и да се обади. Явно, след като бе ме познала по старата стандартна вълна на геоложката сонда, всичките й страшни сетива бяха към мен отворени — наистина само влюбените жени могат да бъдат така чувствителни. Предстоеше ми още да направя що-годе смислен план на по-нататъшното си поведение и сценарий на въпросите си. Някои проверки също ми бяха нужни… Изобщо, нужна ми беше хладна и трезва глава, гърдите ми обаче, още несъбудили се истински за нормално дишане, вече се задъхваха като пред любовна среща. Щом бях останал жив, щом досега с нищо не бе посегнала на безопасността ми, значи Тя наистина „искаше да бъде с мен“.

Изтичах в командния сектор и нещо в мен несъзнателно си отдъхна — Тя беше там: близка на единия екран, далечна на другия. Инстинктивно запристъпях на пръсти, сякаш се боях да не я събудя. Та щом бе чула любовните разправии на моите предшественици, какво й пречеше да чуе и стъпките ми? А това беше повече от изумително технически, за нас, хората, то бе из областта на чудесата. Как ли го постигаше? Но предпазливо с въпросите, защото човек с въпросите си повече се издава!

Седнах тихо пред справочния колектор. Това беше една великолепна машина, носеща всички знания за космоса, които имаше на Икар. Набрах съответния код, но тъй като не смеех да задам въпроса си гласно, трябваше да го преобразувам в графично задание, а то отнемаше време. Все пак след около петнайсет минути аз знаех, че в звездните каталози не съществува звезда с името Пери, знаех още, че мястото, чиито координати са й дали двамата, се намира невъобразимо далеч от родното ни Слънце — нещо, за което и предварително бях готов да се обзаложа. Любовта си е любов, но адрес в Космоса не се дава току така!

Следващата задача беше значително по-сложна за мен. Странно защо баща ми не бе я извършил. Те бяха проследили пътя на астероида по хипотетичната посока назад само толкова, колкото им е било необходимо, за да изчислят къде ще стане мястото на срещата с мен. Изглежда не са били убедени в точния му начин на движение. Така или иначе, след два часа мъки, ако не бях допуснал някаква много съществена грешка при съставянето на задачата, можех да приема с голям процент вероятност астероидът да е минал преди около сто и осемдесет години покрай или през слънчевата система, че тая звезда Пери навярно е била самото Слънце и че срещата му със земните жители е станала между Плутон и някоя минаваща тъкмо тогава оттам комета. Коя ще да е била, нека си изчисляват астрофизиците! Доколкото знам, Земята отдавна бе снабдила повечето комети в слънчевата система с всевъзможни автоматични станции. Но сто и осемдесет години? Впрочем, това са икарски години, кой ги знае в действителност колко са били, а и аз ги изчислявах по средната скорост на астероида сега, далеч от звездната система. Навярно когато наближава някоя звезда, той увеличава и скоростта си. Сигурно не е лишен и от двигатели?

Какво ли е станало с храбрата двойка? Може би ако се поровех в паметта на колектора, щях да открия нещо за съдбата им, но сега нямах повече време, пък и съдбата им очевидно е била нерадостна. Иначе щяхме да знаем и ние за тази първа среща с представител на друга цивилизация. А дали е била и първата? Та колко междупланетни кораби са загинали при неизвестни обстоятелства!

Каква ли ще е тая цивилизация? Това неин разузнавач ли е, органична част ли е от нея, както Икар от Земята, или само един изследователски автомат? Ето първото, което трябваше да науча, макар по всяка вероятност то да бе и най-трудното за научаване. Земната логика не би пуснала разузнавач, който веднага да раздрънка, както се казва, на първия срещнат, всичко за нашата цивилизация. Затова четирикратното досегашно „не знам“ можеше да означава и автомат, в който не са заложени такива знания, но можеше да означава и хитруваща цивилизация. Впрочем, ние и без да сме хитруваща цивилизация, също не знаем отговора на някои от тези въпроси…

— Здравей, мила! — казах й. Това, че бях я приел веднага и импулсивно в женски род, не се дължеше само на гласа й. От женски род е и „цивилизация“, но и „машина“, женския род аз, като мъж, по-лесно можех да почувствувам близък, той ми вдъхваше и така потребното ми сега самочувствие. — Здравей, мила! — повторих аз и, да си призная, беше искрено, сърдечно.

— Здравей, човек! — отзова се тя незабавно. — Ако гласът ти не беше друг, щях да помисля, че си същият. Той също ми казваше така.

Наистина ме изпълваше една бурна сърдечност към нея, но и критичността ми бе се изострила след оборавянето от изненадата. Усетих, че гласът й беше нежен и тъжен, но равно нежен и тъжен, с установена и непроменлива интонация, независима от съдържанието на думите. Емоциите, които долавях преди в него, бяха плод на въображението ми, поразено от неочакваното чудо. Странно защо тъкмо тази интонация бе си харесала и усвоила. Дали не бе подслушвала двамата дълго преди те самите да я открият? А те да са били в беда? Моментът беше подходящ, според човешкия асоциативен ход на мислите, да запитам какво е станало с този, който също й е казвал „здравей, мила“, и с тая, от която бе взела гласа си, но потиснах скоковете на любопитството — налагаше се да спазвам плана на въпросите си, колкото и набързо да бях го съставил.

— Ти нямаш ли нужда от почивка? Как възстановяваш изразходваната енергия?

— Сама се възстановява.

— От какво?

— Не знам.

— Но ти изразходваш много енергия — рекох, пазейки се от излишна настойчивост. — Особено за периодичните предавания.

— Да — отвърна тя нежно и тъжно.

— Кому предаваш тези съобщения?

Както бях и предположил, тя отвърна:

— Не знам.

— Наистина ли не знаеш или ти е забранено да издаваш?

— Не знам.

— В каква посока предаваш?

— Предаванията се самонасочват.

— А ти не получаваш ли предавания?

— Получавам. От звездите, от планетите, от теб…

— Не такива. Не получаваш ли предавания оттам, откъдето си тръгнала? Да ти определят какво да правиш?

— Не.

— Не знаеш ли откъде и кога си тръгнала?

— Не знам.

— А къде отиваш?

— Не знам.

Да, един автомат наистина не бива да знае нито едно от тези неща, но знае ли и една цивилизация откъде е тръгнала и накъде отива? Ако ме запитате: Къде отиваш, Зенон Балов?, ще ви отговоря най-много с недаващият отговор отговор: Към звездите. Така ми отвърна и Тя, когато я запитах как тогава определя пътя си.

— Аз вървя винаги към звездите. Първо към една, после към друга, към следващата…

— И винаги оставаш еднакво време при звездата? — прекъснах я с поредния въпрос. — Те те привличат неудържимо, а после неудържимо те отблъскват.

— Да. Ти знаеш това, човек.

От всички нейни отговори този единствен я издаваше по-категорично като автомат с твърда програмираност. Но ето че тя ме разколеба:

— Тя и той ми казаха, че и при човеците е същото. Най-напред неудържимо се привличат, после неудържимо се отблъскват.

Не й казах, че те са се пошегували, горчиво са се пошегували заради собствената си драма. Не й обясних още, че психическите движения нямат нищо общо с механиката на едно движение, използуващо гравитационните сили на звездите. Също така не й възразих, че човекът все пак има малко свобода в рамките на своята еволюционна програмираност, защото… Но колко ли е тази свобода?

Отбелязах си специално, че понякога тя педантично повтаряше моите думи. Записната апаратура естествено също щеше да го отрази, но можех после да не го забележа, а то бе важно. Сигурно бе свързано с начина й да се самообучава. Сигурно така бе усвоила и тоя тъжен и нежен земен език, с леко старинния за мен акцент. Следващият ми въпрос бе извън реда:

— Но трябва да знаеш поне какво има вътре в теб?

— Не знам.

— Твърдиш, че не знаеш нищо за себе си — разпалих се аз и както при всяко разпалване, неминуемо издрънках непозволени неща. — А одеве ми каза, че не си в състояние да нападаш, но можеш да се отбраняваш. Значи познаваш себе си доста добре.

От този въпрос зависеше много, бих казал, всичко. И най-добре самообучаващият се автомат не достига до самосъзнаването. На Земята то бе дадено единствено човеку. И то го отличаваше от всички други живи и неживи същества. Икар не беше нищо повече от един подобен разузнавач, пратен от нашата цивилизация към звездите, но той се самосъзнаваше и това автоматично го превръщаше както в част от земната цивилизация, така и в самостоятелна цивилизация. А Тя?

Тя каза нежно и тъжно:

— Първото, което научих за себе си, е, че аз също мога да бъда „тя“ и че се наричам „мила“. Второто, което научих за себе си, е, че мога да се отбранявам. Повече не знам за себе си.

Сърцето ми бе спряло да бие, когато запитах:

— Как научи, че можеш да се отбраняваш?

— Когато тя и той поискаха да кацнат на мен, за да бъдем заедно. Аз също исках да бъдем заедно.

— Но те не кацнаха, нали?

— Не.

— Какво регистрира ти?

— Много силно и внезапно излъчване.

— И после вече ги нямаше?

— Тя и той ги нямаше — отвърна ми Тя с машинно равната тъга на присвоения женски глас.

Поисках двадесет часа почивка.

4

Бях опрял до неща, които не можех да решавам сам. Ето как човек при известни обстоятелства се научава да уважава астронавигаторския съвет. Но аз нямах право да се свързвам с него, както докрай не бяха се свързали с никого тези храбри и като мене лекомислени „тя и той“. Те бяха имали търпението — кой знае колко е траяло това — да я научат да говори, за да й създадат действителен контакт с човечеството, а не им стигнало търпението да си отидат. Но защо поне не са направили предварителна проверка? Не са ли имали възможност или ги е омагьосало очароващото доброжелателство на тази мила дебеланка?

Не биваше да повтарям грешката им, разумно бе веднага да се връщам. Пък и картината общо взето се изясни: изследователски робот на неизвестна цивилизация с всеобхватност и чувствителност на възприемателния апарат, за които още дълго бихме завиждали. Но ето че първата среща с друга цивилизация му дава и първото познание за него самия! Той вече се разграничава от другите тела в пространството и от собствените си функции, с една дума: самосъзнава се. Естествено, не е почнал веднага да се самоизследва, но самосъзнанието се е появило у него в най-основния си принципен вид и с това автоматът престава да бъде машина. Тоби и Коро, които стоят като телохранители от двете ми страни, също могат да назоват себе си по име, но то е съгласно заложената в тях четвърта заповед на роботехниката. В рамките на третия закон — да се грижат сами за безопасността си — те познават собствената си анатомия така, както човекът не познава тялото си, но и то е вложено в тях с конструкцията им. А тя бе станала самичка „Тя“! Самообучението бе преминало в еволюция. И с това значението й за нас допълнително се превръщаше в съдбоносно. Ако човекът съумееше да наблюдава чрез нея как се ражда един разум, то щеше да му даде отговора на повечето от въпросите, които той си задаваше през последните пет-шест хиляди години.

Прекъснах поисканите двадесет часа с въпрос, който не бях се сетил да задам преди — защо не бе унищожила моя изследователски снаряд? Тя ми отвърна със своето неизменно „не знам“. Да не би да се е повредила отбранителната й система? Няма ли такива усещания? Почти съжалих за въпроса си, защото трябваше после два часа да й обяснявам какво са това усещанията. Задоволи се накрая с една приблизителност от твърде нескопосан вид:

— Ти искаш да бъдем заедно. В думата „искаш“ се съдържа усещането. Това „да усещаш“ предхожда това „да искаш“. За да узнаеш, че искаш нещо, трябва по-напред да усетиш, че го искаш…

И така нататък… защото не съм много силен в логиката; доказано е, че четиридесет и седмия Y-хромозом прави характера подчинен на емоциите, не на разума. Но все пак ми дойде на ум това за отбранителните механизми и аз вътрешно се гордеех с находчивостта си. Помолих я да ми разреши да изпратя на нея едно малко апаратче. Не можех да се откажа от първоначалното си желание да откъсна парченце от нея с геоложката сонда. Уверих я, че няма да й навредя, че ще й бъде дори полезно, за да разбере дали не се е повредила отбранителната й система. Ако ли пък всичко е наред, аз от своя страна спокойно мога да прежаля апаратчето. Изобщо приятелството ни няма да пострада от тая история.

Тя се съгласи, сякаш недоумяваше как е възможно да се прави въпрос за такива дребни работи, и геоложката сонда отново полетя стремително като пчела към кошера си. Водех я по най-късия път, с най-високата скорост. Убих скоростта съвсем близо до решетъчестата повърхност и предпазливо я заспусках. Предавателят й работеше безупречно, виждах вече на екрана си тъмните порички в странната материя между металните ребра на решетката, уголемени до размерите на миниатюрни кратерчета. Нищо не пречеше и на приемателя, та сондата изпълняваше мигновено всяко мое нареждане. Не, наистина! Странно е една правилно функционираща отбранителна система да допуска чужди тела на такова разстояние от себе си!

Казах го импулсивно на Коро, който стоеше до мен, като отговорник по сондите, а тя веднага го чу и веднага се обади:

— Аз искам това, което ти наричаш апарат, да кацне на мен.

Нима бе вече в състояние да командува и някои свои реакции? Та това е направо велико!

Спуснах сондата и през останалите петдесетина метра. Броячът на приземяващия автомат нервно запремята цифрите от деветдесет и девет назад. При нула на телескопическия екран блесна мъничка зелена светкавица. На другия екран стана черно. Сондата вече не съществуваше. Почти не бях допускал друга вероятност и все пак ме заболя. Запитах:

— Усети ли нещо?

— Това, което ти наричаш апарат, го няма.

— Няма го вече — рекох й. — Но ти не си виновна.

И прекарах останалите от поисканата почивка часове в любопитното, но и страшновато занимание да наблюдавам на екрана как на мястото, където бе се взривила моята геоложка сондичка, порестата маса набъбваше като подутина, стана гладка и лъскава, как после полека се уталожи надолу и в нея се появиха предишните порички, как изчезналите по-светли ребра на трите метални осмоъгълни клетки — само толкова бяха засегнати или участвували във взрива — отново сякаш изплуваха извътре. Бях изстрелял и втори наблюдателен снаряд, за да заснеме процеса от друг ъгъл, така че мозъкът ми нямаше нужда да участвува в наблюдението. А той и не правеше опити да участвува по друг начин, освен с тъжната си резигнация. Той не се питаше какво точно е станало, той се питаше: Не сме ли били несправедливи към сирените?

Може би сирените наистина обичат човека и искат да бъдат заедно с него. Затова му пеят най-хубавите си песни и му обещават чудесата на своя рай. И съвсем не знаят, горките, че пред тях винаги ще има незаобиколими подводни скали, които безогледно бранят тяхната самота…

Но споменеше ли „песен“, мозъкът ми неминуемо си спомняше и за Майола Бени, а съгласете се, че такъв мозък в никакъв случай не е мозък на изследовател…

Когато почивката ми свърши, вече с нищо не можеше да се познае, че е имало някъде някакъв взрив. И чак тогава аз се сетих да прекарам разузнавателния снаряд ниско над мястото на взрива с отворени уловители за космически прах, а също и по изминатото трасе. Сигурно при взрива бе излетяла и част от тайнствената плът на моята сирена, та частички от нея трябваше да се съдържат сред прахообразните тленни останки на геоложката сонда. Ако това не беше чиста анихилация, разбира се, при което само на фотоплаките щеше да има следи от фотони или в Бесоновите филтри — неутрони. Макар и с такова закъснение, индикаторите на снаряда показаха, че в прахоуловителя все пак бе се хванало нещичко. Какво ли щеше да е то? Дано ми поизмиеше очите пред баща ми, защото как иначе ще му обяснявам такъв детински пропуск? Като му разкажа как съм си съчинявал през това време една нова приказка за сирените ли?…

Да, така или иначе това, което нарекох почивка, протече в доста напрегнат труд, беше пълно с нови тревоги и преживявания. Донесе ми и някои вълнения, които ме озадачиха. В края на почивката бях успял покрай другото да изработя и курса на кораба за обратния път. Наистина оттук-нататък съществуваха вече само въпроси от взаимоотношенията ни, които аз нямах право да решавам сам.

Когато изтекоха двайсетте часа, аз вложих данните за новия курс на автопилота и рекох към предавателя, без да откъсвам очи от загадъчното лице с осмоъгълните бръчици по него:

— Аз трябва да си отида, мила.

Повярвайте ми, това „мила“ го изрекох с едно много странно вълнение! А още по-странното бе, че ужасно ми се искаше непознатото нещо в нея, което ми отговаряше, да е станало също такова любвеобилно и добро, като гласа на земната жена, който бе попило в себе си. И сигурно затова въображението ми отново насити нейните думи с извечните чувства на човешката цивилизация:

— Не си отивай, човек! Моля те! Не си отивай, човек!

— Не мога да остана завинаги с теб, защото ще умра.

— Какво е това?

Тя, милата, непознавайки себе си, не знаеше естествено какво е това смърт!

— Ще стане с мен това, което стана с апарата, което стана с „тя и той“.

Може би не го разбра, може би отказа да го възприеме, само повтори:

— Не си отивай, човек! Моля те! Не си отивай, човек!

И аз си помислих: това е плачът на нещо, което е престанало да бъде машина. То се е родило за социалния живот, а с това е придобило чувството си за самота. Защото, трезво погледнато, какво друго бе спечелило човечеството, излизайки от биоавтоматичния стадий на животинския свят и превръщайки се в цивилизация, освен чувството си за самота във Вселената?

Но Тя можеше да бъде щастлива. Тя нямаше да бъде самотна. Хората нямаше вече да я оставят сама сред звездите. И Тя щеше да научи чрез тях още много неща за себе си. Друг е въпросът дали наистина щеше да стане по-щастлива от това! Познавах моите икарци и знаех, че веднага щом се върна, нов кораб, пълен с по-умни, с по-находчиви и по-весели хора, щеше да полети обратно към Нея. Затова не лъжех, когато й се заклевах, както мъжът се кълне на любима:

— Ще се върна, мила. Повярвай ми! Ще се върна много скоро и човекът винаги ще бъде вече с теб!

После нейният нежен и тъжен човешки глас ме изпровожда дотогава, докато не изключих всички свои предаватели и приематели, за да предприема една огромна лъжлива маневра, с която да се отправя към Икар с надеждата, че ще успея да замаскирам следите си, та да не разкрия местоположението му.

Да, ако човек е само един разузнавач, не му е разрешено да има доверие дори и на любимата си.

Към следващата част или към съдържанието

Любен Дилов Пътят на Икар (12)

Метаданни

Данни

Пътят на Икар

Информация

История

Сваляне / Връзки

Самотата на сирените

1

2

3

4

Любен Дилов
Пътят на Икар (12)