Любен Дилов
Пътят на Икар (17)

3

Моят гениален баща стоеше сега безпомощен сред своите многобройни часовници. Те бяха невъобразимо точни, тези часовници, за хиляди години щяха да дадат отклонение само някоя хиляда милиардна част от секундата — толкова точни бяха тези часовници и отмерваха какво ли не: земното време и земния календар, бордовото време на Икар, бордовото време на ония разузнавателни кораби, които се намираха на път и навлизайки в отделните звездни системи, навлизаха и в друго време, галактичното време, според излъчванията на галактическото ядро, биологическото време, според ритъма на моето дръгливо двуметрово тяло… Всичко можеха да измерят тия часовници, а не можеха да ни кажат защо Икар достига по-бързо тая или оная звезда, как така измереното „далече“ изведнъж се оказваше близко, както твърдеше и Хелиана за своето предишно излизане извън Икар. Това искаше да разбере баща ми с всичките амбиции на един недозавършил теорията си автор, та всичко друго оставаше за него на втори план.

— Зенон — прекъсна ме той, щом се опитах да споделя с него своите начални напъни за създаване на собствена работна хипотеза, — ние нарочно решихме да изолираме проблема за децата от другите проблеми. Това е нещо, което нито моето, нито твоето поколение ще разберат. За да стигнем до него, трябва да открием механизма на движението в Галактиката. Когато някога обявих, че светлината се движи в междузвездното пространство милиони пъти по-бързо, аз се намирах в положението на Анаксимандър, който е убеждавал древните гърци, вярващи в Зевс и Хронос и останалите симпатяги от Олимп, че световете са безкрайно много. Това са велики, но не особено полезни пророчества, момчето ми. Най-напред човечеството е трябвало да проумее, че Земята не е плоска, а след това, че тя се върти около Слънцето, а не обратното, и така нататък и още много неща е трябвало да разберем, докато станем способни да се върнем към мисълта на Анаксимандър. Та затова… гледайте си там децата с Хелиана и не ме карайте да си блъскам главата над неща, които за сега не стоят на дневен ред пред хората.

Така ми каза баща ми и ми го каза необяснимо гневно, но аз го отдадох на безсилието му. Тогава пък аз още не чувствувах безсилието си пред проблема, та затова му възразих разпалено:

— Напротив, те винаги са стояли на дневен ред. Откакто свят светува хората са се сблъсквали с тях. Ту са ги обожествявали, ту са ги приписвали на дявола, ту са ги отричали и все са се бояли да видят в тях простото проявление у човека на някои общи закони на Вселената, чието действие на Земята е било силно затормозявано от затвореността на системата. Защо, татко мой, още бебетата, чиито очи виждат нещата обратно, се плашат от силен шум? Не е ли защото носят в гените си предпрограмата на тишината във вакуума, а шумът е свързан с опасностите на стационарното тяло? А по-късно почват да се боят и от тъмнината, преди още тя за тях да е станала символ на прикритието на злото — защо? Защото и тя е свързана със стационарното тяло. За тия наши осемнайсет чудачета не съществуват явленията „тъмно-светло“, „близко-далеч“, „студено-топло“, когато са навън от Икар, затова са и така потиснати вътре в него. Както на Земята мигом е изчезвало разстоянието за майката, видяла изведнъж на хиляди километри през океана гибелта на своя син, в един миг на някакво подобно състояние на духа! А клаустрофобията — почти изкрещях аз най-важното си доказателство. — Откъде се взема тоя внезапен страх от затвореното пространство, който чака само мозъкът ни на милиметър да се отклони от релсите на земната си еволюция, за да го нападне с всички сили? Не е ли това гласът на един праинстинкт, свързан с друг начин на пребиваване и движение в пространството? И Анаксимандър, мили татко, е видял безбройността на световете напълно реално, въпреки непрозирността на скалите на Олимп, както и ти самият в същото състояние си видял, че светлината се движи милиони пъти по-бързо извън звездните системи. Бедата е, че нямаме друг начин да доказваме видяното от нас, освен чрез тия глупави машини и часовници…

— Това не е нито ново, нито съдържа елементарна научност, за да бъде хипотезата ти годна за работа с децата — прекъсна ме баща ми от висотата на своето собствено безсилие, което сякаш го озлобяваше. — Знам дори и какви изводи вече си направил. Щом материята е създала съзнанието като средство за самопознание, рекъл си си, това средство също трябва да е подвластно на превращения, да е способно да прониква до всички форми на материята. Засега, рекъл си си още, човечеството като цяло е във фазата на изучаване само на веществената страна на материята — фазата на науката и машините, а случаят с децата показва, че това, което на Земята е било отделно проявление, тук, освободено от спъващите го сили на гравитацията, спонтанно се доближава към еволюционната си цел, към по-висшата фаза, когато човекът, сливайки се с материята, ще се превърне в непосредствено познаващо я, в пряко нейно съзнание…

— Позна — рекох му раздразнено, но и удовлетворено, защото думите му показваха, че неговата мисъл все пак е бродила по пътищата, из които аз сега се препъвах. — Както и аз сигурно ще позная с какви доводи се готвиш да ме оборваш: че в хипотезата ми има схоластика, защото доказва реалността на нещо с наличието на понятие за него в мозъка ни. И че схоластиката е още невинна история в сравнение с тоя абсолютен детерминизъм, който се съдържа в такава една теория, но, мили татко…

— Но, мили синко — нервно се изсмя баща ми и ме хвана под ръка и ме помъкна към къщи, защото след заминаването на майка ми, Хели, усетила колко е самотен, настоя да се преместим при него. — Но, мили синко, аз съвсем нямам намерение да те оборвам. Нали затова ти възложихме да се занимаваш с децата! Записвай и регистрирай всичко, прави каквито си щеш изводи, създавай колкото си щеш теории, може пък да изскочи нещо от тая работа! Важното е да не забравяш сам да се оборваш понякога, както го направи сега. И да посмириш гордостта си, и да не забравяш Вероника, която ни доказва, че може пък не ние да сме пъпът на материята и че материята едва ли разчита само на нас в стремежа си да се самопознае.

Зинах да кажа нещо, но той отново ме прекъсна, видимо насилвайки се към някакъв шеговит край на спора ни:

— В нашия пълен с парадокси свят трябва да признаем и парадоксалността в развитието на познанието ни. Грешната мисъл, например, има същата положителна стойност, както и правилната. Дори е по-ценна. Ето, още Енгелс е забелязал, че нашето познание винаги ще си остане приблизително. Следователно правилната мисъл винаги ще бъде само относително правилна, докато погрешната си е абсолютно погрешна. Създаваните от нас грешни хипотези спестяват лутаници на ония след нас и по този начин ги правят по-умни. А това не е малко, нали?

Ето как баща ми, който иначе никога не отбягваше какъвто и да е научен разговор, приключваше опитите ми да го заинтригувам с децата, да го заставя да ми помага. Отначало това ме озадачаваше и огорчаваше, но после го оправдах. Не можеш наистина да скачаш от един проблем на друг, без поне до сърцевината му да си стигнал, а още по-малко оправдано е да прескачаш проблемите, когато малобройността на научния екип и първото му задължение — да оцелее физически — налагат строга последователност на изследванията.

Тогава в онзи първи разговор с баща ми аз му казах:

— Както петте вида енергии са в същност само варианти на една обща енергия…

— Това съвсем не е доказано — прекъсна ме той. — А и теорията за структурата и поведението на Вселената като твърдо тяло, на която се готвиш да се позовеш…

— Друга ми е мисълта — не го оставих и аз да се доизкаже. — Става въпрос за това сливане на децата с пространството. Изглежда и тук вариантите са много. Аз поне съм се сблъсквал с няколко…

И разказах на баща си за своето видение от експедицията към Вероника. И за магнитния удар му разказах, и за това как Дарян напусна кораба, и как са ме изстреляли в аварийна торпила, и как съм гледал изтичането на пространството. Всичко му разказах, до най-малките подробности, защото междувременно бях повярвал в него, принуден и от децата, и от признанието на Хели за посещението й при мен, за което и баща ми вече знаеше. Не му разказах само най-последната от подробностите на своето видение.

— Стига си ми размътвал главата — изръмжа баща ми вече не толкова шеговито. — Явно е, че искаш просто да ми внушиш, че щем — не щем трябва да те вземем със себе си.

Но беше много замислен. И си остана замислен през цялото време на вечерята ни. Хели го поглеждаше в недоумение, свикнала на доброто му настроение по време на съвместните ни хранения. Баща ми не криеше, че е извънредно доволен от новата си снаха и че е дори по бащински влюбен в нея. Аз й смигнах, за да й дам да разбере кой е виновен за неучтивата му разсеяност, а после, след като си пожелахме „лека нощ“, й казах и причината. Хели също знаеше видението ми без последната негова подробност. Тя и сега се сгуши в мен, както обичаше да прави това, сякаш търсеше непрекъснато закрила от нещо си. После въздъхна:

— А аз така и не мога вече да излизам от Икар! Откакто съм с теб, не мога и не мога! Дори на самия Икар не мога да ходя другаде, освен от децата при теб, от теб при децата. Изглежда и любовта е една такава ужасно затворена система, която непрекъснато те отдалечава от другите.

Странна логика имат тия жени — аз какво й говорех, тя с какво ми отвръщаше!