Любен Дилов
Пътят на Икар (18)

2

— Казах „прост“ в смисъл да има ясна и достижима цел за труда ни — доуточни без желание за спор Варий Лоц. — И след толкова години пребиваване в Космоса мисълта за неговата безкрайност продължава да ни гнети. Все ни се ще да виждаме пред себе си някакъв завършек, край някакъв.

След излизането си от камерата Варий Лоц се скри от всички. Не се върна и при жена си, настани се в нова квартира, изключи средствата й за съобщение. Очевидно продължаваше да смята замразяването си за несправедливо, но също така очевидно през тези дни бе се запознавал с всичко ново, което внесе в живота ни Вероника и което внасяше сега проектът за заселването ни на втората планета на Есна. Макар да бе лежал в анабиотичната камера смешно малко в сравнение с тия хора на терасата, наказателното му пребиваване там изискваше от него не приспособяване към нещо непознато, както у другите, а или изцяло оставане на старите позиции, или пълното им преустройство. На четвъртия ден той сам ме потърси и от този час двамата с Хелиана не можехме да се спасим от самокритиките му. Той все още странеше от икарци, не криеше обидата си, само нас търсеше и само на нас позволяваше да го търсим, но вече беше друг човек. А се бе залепил така за нас, защото ние се занимавахме с децата, които в същност бяха станали поводът за тежкия разрив между него и икарци. Но това ние още не знаехме тогава, на панорамната тераса — разказа ни го на другия ден и то тури края на неговата самокритика, защото астронавигаторският съвет го призова да заеме един от най-отговорните постове в ръководството на заселването.

По молба на родителите им Варий Лоц се заема сам да лекува две близначета момченца по на три години, които още от рождение били ненормални и никакви лекарски вмешателства не успели да им помогнат. Децата много бавно растели, хилави били, умствено явно изоставали, почти не можели да говорят, лошо се хранели, а апатията им към всичко била апатията на кретенизма. И все пак не били кретенчета, не били и олигофрени. Лоц извървял отново целия път на изследванията, сам преописал всички странности и загадки в хилавите телца на близначетата, които обърквали и най-съвършените ни диагностични работи, а един ден му хрумнало да ги понаблюдава и в условията на безтегловност, за да види как такова сътресение ще се отрази върху функциите на организма им. Взел едното от близначетата в спортната тренажерна, включил към него разните портативни апарати, които бил донесъл, включил накрая антигравитационната изолация. И тогава станало нещо страшно: в мига, когато се обърнал, за да се върне при детето, сякаш лиснали в лицето му течен въздух, който го съборил с чудовищния си студ. Лоц се преметнал през глава, с обезумели инстинкти успял да се отблъсне от нещо, да долети до вратата, да я отвори и да се измъкне навън. Слепешката, в безтегловността. Разбира се, ако температурата е била като на течния въздух, Варий Лоц нямаше сега да стои до нас, но все пак клепачите, гърдите и целите му дихателни пътища показвали по-късно симптомите на силно измръзване, въпреки че се е намирал доста далеч от детето. Тогава, спомням си, беше преди да тръгна за Вероника, той дълго боледува, а никой не знаеше какво точно му е — за авария някаква се говореше, станала със скафандъра му, когато бил навън от Икар.

Варкй Лоц все пак успял да се посъвземе, да изключи отвън антигравитационната завеса, да констатира нещо още по-ужасяващо: близначето не само че не било мъртво от убийствения мраз, но изобщо било изчезнало. Там, където лежало, се въргаляли само повредените медицински апарати. Прозрачните им части били напукани, металните плоскости — покрити с глазура от изпаряващ се лед, кабелите и проводниковите пластинки станали чупливи. А голото детенце сякаш се било изпарило, както продължавала бурно да се изпарява ледената корица от стените на тренажерната. Варий Лоц го търсил до обезумяване и дотогава, докато не можел вече да се държи на краката си. Паднал, намерил още малко сили да повика по джобния си поливизор Терин, изстискал и няколко още глътки въздух от вкочанените си дробове, за да му съобщи несвързано за чудовищното произшествие, и изпаднал в безсъзнание.

Толкова невероятен бил разказът му, че въпреки симптомите на измръзване, въпреки че и уредите имали вид, сякаш са потапяни в течен кислород, Терин, баща ми и първият координатор — само те били посветени в случилото се — не му повярвали. Единственият начин да се отхвърли законно налагащото се обвинение, че Лоц е погубил по някакъв начин детето, а за оправдание съчинява нелепици или пък след това е полудял, бил да се повтори опитът. Самият Лоц настоявал за това, твърдейки, че щяло да бъде престъпление, тъкмо ако потулят работата и се откажат да наблюдават поне още веднъж едно явление от порядъка на най-големите възможни чудеса.

След като оздравял Лоц, тримата — първият координатор, баща ми и Терин — се самопровъзгласяват за комисия. Забраняват за известно време достъпа до тренажерната, обявявайки я за заразена. Инсталирват в нея разни камери и уреди, но вече от пригодените да работят в условията на космическия вакуум. Овързали по същия начин и със същите медицински апарати второто близначе, но така че да не може само да се освободи, след което излезли от тренажерната, затворили я, херметизирали вратата и включили антигравитационната завеса. Предавателите не им предали нищо — нито телевизионната камера, нито радиопредавателят, само пращели и пукали петнайсет минути. После те изключили антигравитационната завеса, отворили вратата. По настояване на Варий Лоц били в скафандри. Термометрите на ръкава на скафандрите им още при вратата показали около сто и деветдесет градуса по абсолютната скала на Келвин, тоест осемдесет и три градуса под оная всеизвестна точка, при която замръзва водата. Но преди да погледнат към термометрите си, четиримата били вече погледнали към мястото, където лежало второто близначе. Нямало го. Никъде не открили и следа от него. Медицинската апаратура била по същия начин повредена от рязкото спадане на температурата, която, съдейки по характера на повредите, в тази точка от тренажерната за известно време е била неколкократно по-ниска.

Напълно сащисани, четиримата излезли навън, затворили омагьосаната тренажерна зад гърба си и смъкнали шлемовете. Баща ми единствен съхранил толкова самообладание, колкото на излизане да извади касетката от една филмова камера. Поседели, отбягвайки да се гледат, мълчели, после баща ми предложил да идат у него, за да видят има ли нещо заснето в касетката. Снимките били добри, въпреки че по твърде загадъчен начин същата тая камера преди това не предала на външния екран нито един кадър, само някакви необясними смущения. На филма сега се виждало как детето си лежало неподвижно, голичко, хилаво, почти безжизнено. Виждало се още как в момента на включването на безтегловността, ако може и така да се нарече локалното изключване на гравитацията, то леко размърдало ръчички, поискало да се надигне, телцето му сякаш порозовяло от усилието, розовината се превърнала в някаква странна нажеженост, а тренажерната се затъмнила загадъчно — детето като че ли всмуквало за своето нажежаване светлината от помещението. И не само светлината, а и неговата топлина. Дистанционният термометър на камерата, която автоматически се включила на инфрачервен запис, регистрирал в момента на окончателното изчезване на детето най-ниската температура — три градуса по Келвин, само три градуса над абсолютната нула, но след около една двайсета част от секундата температурата на това място, а и в цялото помещение започнала бързо да се покачва.

Да изчезне едно тяло така, като при анихилация, при което да не се освобождава топлина, а точно обратното, било толкова смайващо, колкото и самото изчезване на детето. Четиримата продължавали да бъдат онемели, само Варий Лоц намерил думи за своето печално тържествуване:

— Видяхте ли!

Баща ми наругал и себе си, и другите:

— Как можахме така неподготвени… пълни дилетанти… такъв експеримент… да ни вземат дяволите… но кой да предположи, че…

Терин се затюхкал — как да съобщят на родителите, че са погубили и второто им дете!

Координаторът — онзи, който от името на варварите се заканваше на цивилизацията на Вероника — казал:

— Оставете това на мен. Ще намеря начин да им внуша да не бъдат прекалено любопитни. Пък и няма какво толкова да тъгуват за някакви идиотчета. По-важното е да се запази абсолютна тайна. Извадете всички уреди от тренажерната, Лоц. Нека всеки си поблъска сам главата над показанията им, пък след няколко дена да се съберем пак. Сега, все едно, няма какво повече да си кажем.

Когато отишъл да извади уредите, Варий Лоц, без някакъв определен замисъл, запечатал вратата на тренажерната с медицинско нареждане и все така воден от смъртна надежда, че ще се случи още нещо, включил отново антигравитационната завеса. И започнало безплодното „блъскане на главите.“ Единствената полезна работа, която в същност свършили през тия дни, била да изследват отново всички деца. Сред новородените и по-малките, родени чрез естествено зачатие, открили още девет с подобни психо-физиологически статуси. Изпокарали се дали имат право да пожертвуват ново дете, когато пред тях стояла същата перспектива нищо да не разберат, отложили експеримента, уж за да го подготвят по-добре, но в същност от страх пред едно ново убийство, а на петия ден Лоц, който всеки ден надниквал тайно в тренажерната, изкрещял по джобния си поливизор: „Децата са тука!“

Те дотърчали, заварили го да седи на пода пред тренажерната, облегнат на стената, затворил очи в щастливо отпускане. Отворили вратата, блъснал ги с твърдостта на метал вкочаненият въздух, а децата ги нямало. Само наличието на тоя студ вътре, който сякаш влизал по незнайни пътища от Космоса в тренажерната, ги възпряло да се нахвърлят върху колегата си с обвинението, че им се подиграва. А самият Лоц се разплакал:

— Тука бяха! Като отворих, бяха вътре, и двете, играеха си, гонили се бяха, така както никога не бях ги виждал да си играят, с такава жизненост, а вътре беше топло…

Затворили отново тренажерната, започнали да дежурят, като преди това внесли два малки теле– и радиопредавателя, от най-устойчивите, от ония, които се влагат в изследователските сонди за работа при всякакви условия. Но предавателите нищо не предавали, по-точно, предавали си нормален изглед от празната тренажерна, а когато веднъж неочаквано се повредили, когато картината изчезнала, а радиото силно запращяло, баща ми — той бил тогава дежурен — се озовал пред тренажерната, изключил антигравитационната завеса и отворил. Близначетата рухнали на пода безжизнени, след като баща ми успял да ги зърне прави и като никога засмени. Внезапното включване на нормалната за Икар гравитация ги убило, поразявайки така всичко в тях, че с нищо не могли да ги съживят.

В документацията съзнателно бяха забравили да впишат кой тогава е бил дежурен — научих го също от Варий Лоц. И окончателно проумях отказа на баща ми да продължава да се занимава с децата, странната му нервност, когато с Хелиана говорехме за тях. Не е лесно да живееш със съзнанието, че си убиец на деца. Той още тогава се оттеглил от комисията, настоявал за съд, но всичко налагало произшествието да бъде потулено. А и родителите на близначетата не настояли за обяснения. Били доволни, че им се разрешило да имат ново дете, вече го чакали и се надявали то да бъде здраво. Все с оглед на по-нататъшните изследвания първият координатор и Терин тихомълком издействували на още дузина семейства да имат деца не по клонингов път. На третия месец, пак при пълна тайна, ембрионите били извадени от майките им и пренесени в засекретен сектор на родилното отделение. Децата още в утробна възраст до едно притежавали всички органични аномалии, констатирани у близначетата. Междувременно направили още един експеримент — с най-голямото момченце, с Ерки. Ерки изчезнал, но се върнал само след два часа. После пак изчезнал и пак се върнал. Много постепенно възстановявали гравитацията в тренажерната, та момченцето без особени мъки се връщало към нормалното си състояние. Но… в същност кое било нормалното му състояние, след като в безтегловността то съвсем явно се чувствувало много по-добре и дори плачело при изключването на антигравитационната завеса? Значи можело твърдо да се вярва, че всички чакащи още да излязат от родилните камери деца ще притежават същите качества — общо двайсет деца, заченати по естествен начин. Това вече било събитие с такова значение, с каквото дотогава Икар, пък и цялата Земя не се били сблъсквали. Ако не е нещо случайно — а явно, че не било случайно, то се равнявало по революционна значимост навярно само на оня неуловен и недоказан досега миг, когато неизвестната маймуна се е превърнала в известния човек.

Но в какво се превръщаше сега човекът?…

С Хелиана бяхме го нарекли за себе си „сливане с пространството“, като под пространство не разбирахме нито философската категория, означаваща онази четириизмерност, в която съществува материята, нито математическата абсолютност, нито традиционното понятие, употребявано в ежедневието. Съвсем наивно и неточно разбира се, ние бяхме кръстили с тая думичка онова знайно и незнайно поле на знайни и незнайни космически сили, които — бяхме убедени в това — представляваха не само по-голямата, но и същинската част на Вселената. Или по-точно: представляваха самата Вселена, в която веществената форма на материята е само нищожна частица — както в кейка със стафиди или бадеми същественото е кейкът, а не тук и там набучените отделни плодчета. Та „сливането с пространството“ беше равнозначно и на сливане с Вселената, а това, разбира се, ужасно намирисваше на древните мистики. Но нали тия мистики закономерно са се появили там, където са липсвали точните думи за нещата, свързани с тайните на живота? А в някои случаи може би са представлявали и догаждания за процеси, които не са могли да се извършват пълноценно в затвореността на стационарното тяло или пък са се извършвали рядко, та са били обявявани за чудеса.

В същност Хелиана измисли понятието, а аз само го приех, защото тя „по̀ знаеше“ как се движи човек в такова състояние из пространството. Тя бе предложила да се направи и това помещение за децата в оня край на Икар, където се намират специалните автоматични лаборатории, произвеждащи при намалена гравитация или в пълна безтегловност и вакуум специалните сплави и кристалите за холографските записи. Като се оглеждал кого още да посветят в страшната тайна, защото им трябвало помощник, който да се грижи за децата, Терин попаднал на нея чрез знака на наблюдение, поставен от Лоц в медицинското й досие. Хелиана имала някои сходни на наблюдаваните при децата аномални в кръвта и формацията на клетките си. Тя дълго упорствувала, докато най-после Терин успял да изтръгне тайната й, давайки й честната см дума, че не искат от нея друго, освен да им помага при гледането на странните деца.

Тогава именно се разразил конфликтът с Варий Лоц. След като установили, че и двайсетте деца имат тия свойства, Лоц настоял това да се оповести веднага, да се вдигне забраната от естествените раждания и да се забрани клонингът като нещо противоестествено, пречещо на естествения ход на развитието. Според него явлението представлявало мутационен скок, раждане на цивилизация от галактически тип, след като досега човечеството е било цивилизация от планетарен тип, спонтанна поява на „космическия човек“ и така нататък. От антропологията знаем, че първото условие да се самосъздаде мозъкът и започне прогресивното си развитие е било триизмерното пространство, после вече дошли ръката, социалният строй, системата на сигнализация. Сега мислещата материя, според Варий Лоц, преминавала от живот в триизмерността към живот в четириизмерността и не бивало да се пречи на новата мутация, а да й се помага. И тази задача измествала решително всичко друго от пътя на Икар, единствено важно оставало задължението му той да се превърне бързо и безпрепятствено в такава цивилизация от космически или галактически тип. Все по това време Лоц започнал и ония, както ги наричаха пред мен, мъгляви проповеди пред младежта със съвсем не мъгляви намеци за необикновеното събитие. А пък комисията той направо заплашвал, че ако продължава да се колебае, щял на своя глава да направи съобщението. Известно е, че Варий Лоц и със служебното си положение, и с характера си не беше човек, комуто с едно нареждане ще запушиш устата. Затова те просто го издебнали и насилствено замразили.

Странно е защо все пак този ясен и могъщ ум не бе успял да се съгласи тогава с онова, което днес, на панорамната тераса, бе повече от ясно за всекиго? Едва срещата му със смъртта в анабиотичната камера бе го променила така, както мен бе променила срещата ми с Вероника. И макар все още да странеше от другите икарци, у него също бе възпламнал икарският патриотизъм. Защото нашите деца може да се превръщат в каквато си щат цивилизация и да ни напуснат, но какво все пак щеше да стане с тоя наш петдесеткилометров Хидалго пред лицето на една огромна и неизвестна заплаха? Какво щеше да стане с далечната, изпратила ни, мила нам „цивилизация от обикновен планетарен тип“? В тези дни на очакване и сега, в трескавите последни минути, с една мъчителна сладост ни спояваше тая нова велика тревога за бъдещето на Икар.

3

Втората планета от системата на Есна се появи незабелязано. Закъснението и умората от непрестанното взиране бяха ни накарали да се отпуснем, да започнем отново разговорите си от последните дни: как ли ще стане тая работа, какви са тия любителски земни проекти, ще могат ли стотината души да се справят с такъв гигантски замисъл, изобщо възможно ли е да се получи интерференционна картина, да се фокусира, след като тая звезда-лазер си изпраща лъчите на неограничено разстояние във всички посоки, какво ще играе ролята на дифракционната решетка и така нататък. Онези, които бяха запознати с холографската техника, говореха естествено повече, но с това само издаваха по-красноречиво незнанието си. Завързаха се и спорове, тук и там се чуваше повишен глас, презрителен смях, бившите мъртъвци постепенно се сгряваха, кръвта им се разиграваше след многогодишния застой и сигурно споровете биха станали още по-горещи, ако неочаквано някой не бе извикал:

— Ето я!

Ето я! Висеше там като окачена на черната стена на някакъв тъмен облак прах, заобиколена с дребни звездици, самата тя — грамадна, най-малко три метра в диаметър, обвита в розово-оранжево сияние, под което смътно прозираха големи сини и червено-кафяви площи, тук и там се кълбеше бяла пяна но нея, разнасяше се полека, променяше цвета си… Ето я, тя се движеше и дишаше пред очите ни със своите кротки ветрове!

— Също като Земята! — нададе ликуващ вик някакъв десетинагодишен малчуган.

Хората на терасата знаеха по-добре как изглежда Земята, но не му възразиха, защото също търсеха в този миг приликите с нея — отликите после щяхме да откриваме. Сега ние се мъчехме да си припомним от какво разстояние Земята имаше триметров диаметър на диска, какво и колко се виждаше тогава по него. Ние с Хели сме я виждали само на филми, но хората на терасата я помнеха такава, когато са направили прощалната си обиколка на около стотина хиляди километра около нея и съживените им сега лица, огрени от розово-оранжевото сияние на планетата, се вълнуваха така, както са се вълнували при прощаването им от същата тази тераса с планетата-майка. Виждах ги с няколко десетилетия по-млади, самонадеяни и малко лекомислени, защото не можеш да тръгнеш на такъв поход без ония чудесни самонадеяност и лекомислие на младежкото сърце. Виждах още да прозира под самонадеяността и лекомислието болката, както прозираха сините и кафяви безформени площи през розово-оранжевата атмосфера на това далечно и чуждо небесно тяло. Мълчанието ни се сливаше с мълчанието на вакуума, та въздишката на Варий Лоц до мен ме стресна със своята гръмотевичност:

— Не прилича на Земята — въздъхна той. — Но е хубава.

Във въздишката му нямаше разочарование, а в думите му нямаше опит за самоутеха.

— Хубава е — съгласих се машинално аз, макар да не знаех какво толкова й е хубавото. — Дано обаче не й лепнат някое идиотско име като на Вероника.

Хелнана се намести още по-плътно под мишницата ми, сякаш искаше да се скрие от светлината на чуждата планета, а аз си помислих, че колкото и глупаво да е името на Вероника, тя вече и за мен си е Вероника и аз я обичам заедно с името й. Затова добавих:

— Икарските поети ще трябва да се понапрегнат да й измислят хубаво име, не е зле да се направи конкурс…

Сам се прекъснах, защото изведнъж усетих колко не на място звучаха дрънканиците ми сред това мълчание. Защото то в същност не беше мълчание, а огромен, всеобщ въпрос: Ти, която се готвиш да ни станеш нова родина, каква родина ще ни бъдеш ти? Майка или мащеха? Приятел или зъл тиранин, който ще ни натъпче в утробата си, ще ни върже с вериги към себе си, както в дълбоката древност са оковавали робите с вериги към корабните гребла?

Планетата изведнъж затрепка, разлюля се, като подухната от силен вятър, понечи да дойде по-близо и дойде малко по-близо, после още по-близо, ставаше все по-голяма, но се разми, замъгли, разтвори се в своето розово-оранжево сияние, което заля цялото небе на Икар и погълна всички звезди и галактики, но вече нищо друго не се виждаше от нея, освен сиянието й. Очевидно опитът да се фокусира холограмата така, че да видим детайли от планетата, излизаше неуспешен. Взирахме се с насълзени от упорство очи, за да различим късче от природата й, но вече нищо не се различаваше, а отразеният й блясък заигра на огнени кръгове в мозъците ни. Някой зад мен възкликна разочаровано:

— Да бяха си я оставили, както си беше!

Друг изруга. Трети възрази:

— Слушай, но това е изумително! Да пратиш холограма на такова разстояние… колко астрономически единици бяха? И при това на такъв огромен обект!

Вече можехме да мислим и за други неща, та бе естествено да осъзнаем най-после и величавостта на събитието. Онова, което по-рано беше наше привично ежедневие, неотделима част от бита ни — холограмата на хора и предмети, добиваше тук нови измерения не само в прекия смисъл на думата. Да заснемеш холографски цялата планета и да пратиш образа й на милиарди и милиарди километри представляваше постижение, чието значение като средство за търсене на контакт с други цивилизации тепърва щяхме да оценяваме.

Сиянието започна да се събира някак в себе си, да отслабва и се отдалечава, докато чрез него отново съзряхме очертанията на диска — грамаден и пъстър, в приятни пастелни тонове, чиято яркост бе приглушена от бяло-розово-оранжевото було, а то пък менеше интензивността на цветовете си и своята гъстота в зависимост от отстоянието от екватора и мястото на планетата спрямо тая Есна, която щеше в бъдеще да грее над главите ни. Сега дискът стана по-малък, с десетина сантиметра навярно по-малък от първата му поява, но значително по-ярък, по-ясен и пъстър. Континентите се откроиха релефно сред синята размитост на океаните. Те не приличаха на земните, съвсем не приличаха на тях, но бяха континенти — кафяво-червени континенти с върхове и долини, върху които тепърва щяхме ние да нанасяме зелените петна на живота.

Рамото на Хелиана подскочи така под мишницата ми, че едва не повдигна и мен.

— Какво ти е? — запитах я.

— Нищо — отвърна тя, но в същия миг отново изхлипа.

— Хели, както ти е?

— Нищо, мисля си за децата. Те сега са навън. Мисля си дали могат да я виждат, когато са така слети с пространството. Къде ли се реят сега, горкичките?

Тя шепнеше, защото такива думи не биваше да бъдат чути от никого тук, освен от Варий Лоц, а гласът й се прекъсваше подозрително, но тогава аз го отдадох на насилването й към шепот.

— Защо „горкичките“ — възразих й също шепнешком. — Аз дори им завиждам.

— На какво? — изхлипа тя пак. — Ако теорията на Лоц е вярна, те, милите, не са сега там нищо друго, освен едни малки неандерталчета, които тепърва ще трябва да извървяват своята еволюция сред кой знае какви нечовешки условия.

Позасмях се, защото хубаво го каза — неандерталчета! И притиснах с внезапно покъртила ме обич още по-плътно моето умно момиче към себе си. Прегръщах едновременно и нея, и нашите осемнайсет неандерталчета. Къде ли се намираха сега? Голички, беззащитни, а ония двете, незавърналите се, които аз не познавах? Загинали ли са сред страшилищата на четириизмерната джунгла или просто се чувствуваха там по-добре и са забравили обратния път? Когато разпитвах Ерки къде повече му се харесва — там или на Икар, той дълго се боеше да не ни обиди, после си призна: не можел да каже какво е „там“, но там му било по-добре. Никой не можеше да ни каже какво е „там“ и щяхме ли изобщо някога да го научим? Щяха ли някога неандерталчетата да се развият дотолкова, че да са в състояние да пренасят знанията си оттам тук? Или като земните неандерталци щяха да си останат неосъществен, страничен клон в еволюцията, и щяха да измрат? И щяхме ли някога да узнаем изобщо какво е това изумително „пространство“, в което се рееха сега децата ни, което можеше да задържи всичко: от прашинката до безкрайното, от безплътното до онова, от което един кубически сантиметър само тежи милиони тонове. Това „пространство“, където всичко е толкова близо и толкова далеч? Както тази неизвестна планета, за която ти се струва, че е достатъчно да прекрачиш от терасата, за да стъпиш на нея…

— Чуваш ли? — прекъсна Хели поредицата ми от безгласни въпроси, отправени сякаш към лицето на бъдещата ни родина.

Заслушах се. Тихо, но подчертано тържествено от невидимите репродуктори на терасата — а сякаш откъм самото небе и откъм розово-оранжевата планета — се лееше над главите ни „Раждането на Икар“ — симфонията на Майола Бени. Кога бе започнала? Ако се съди по развитието на темата — още щом се е появила холограмата. Сполучлива аранжировка — трябваше да им се признае — на ония, които наистина предрешаваха въпроса за заселването и сега с любимата на всекиго музика ни внушаваха допълнително: ето, такава е планетата на Есна, добра или лоша, харесва ли ви се или не, на нея вече ще се раждат бъдещите икаровци!

А Майола? Къде ли беше сега и тя? Сигурно и тя гледаше сега отнякъде холограмата и сигурно се питаше: Ще роди ли тая планета заедно с новото човечество и нова музика? Странно как бе възможно толкова време нито веднъж да не я срещна на нашия мъничък Хидалго! Криеше ли се от мен или просто различието на пътищата ни… Хели трябва да бе права: любовта наистина е също една затворена система, която безотказно те отдалечава от другите.

— Зенон — изрече неочаквано Хели по-високо и някак в съзвучие с тържествеността на музиката, — аз няма да напусна децата.

— Че кой те кара да ги напускаш? — рекох й, но веднага всичко в мен се разтрепера.

Тя вече не шепнеше, пък и нямаше нужда да шепне. Хората на терасата бяха погълнати от гледката, от собствените си мисли и чувства и от оная прастара битка, която водеха в човешката душа двете извечни, взаимноизключващн се тенденции — склонността към заседналия живот, към личното владение на късче от пространството и оня скитнически нагон, разпилял човешкото племе отначало по цялата планета, а после и извън нея. Не, никой не се интересуваше в този исторически час от нашия разговор. Дори Варий Лоц, страстният поборник за човешкото у човека, чието лице бе точно толкова унесено, колкото и лицата на другите.

— Що за декларации? — повторих аз, защото тя не бе ми отговорила веднага.

— Забрави ли? — проточи Хели, сякаш бе се разкаяла за подхванатия разговор. — Ако децата влязат в системата на Есна, ще умрат.

Огромното розово-оранжево лице на планетата, станало ми за няколко минути близко, сега се озъби в злобна подигравка. Е, сякаш ми рече то, Е?

— Няма да умрат — казах аз след малко, без да съм убеден в това. — Ще ги приучаваме постепенно.

— Тогава пък ще загубят способността си да се сливат с пространството. Както я загубих аз.

Последното направо си прозвуча като упрек към мен. Тя напусна пещерата на моята подмишница, а на нейното място там нахлу студът.

— Сигурна съм, че и самият астронавигаторски съвет няма да допусне децата да загубят тая си способност. Никой няма да ни прости такова нещо.

— Тихо! — прекъснах я.

Но не за да не чуят другите. Разбира се, че никой нямаше да позволи такова нещо. Треперехме над тези деца като над най-скъпоценното на Икар. По всяка вероятност щяхме да ги оставим на специална станция, в далечна околозвездна орбита, където влиянието на Есна почти нямаше да се чувствува, или пък щяхме да ги пуснем сами да си търсят пътя из Галактиката. Но нали някой трябваше да продължи да се грижи за тях?

Щастливо-тревожното чувство на новодомеца, което бе обхванало и мен пред холограмата на бъдещия наш дом, се превърна в студено изтръпване. Не, нямаше да има общ дом за мен и моето момиче. Уж ме обичаше над всичко, а ето, — майчинският инстинкт ли, който аз напразно бях разбудил у нея, я привързваше така силно към децата? Или и вътрешно се чувствуваше тя по-близо до тях, та в раздвоението си между двата свята без колебание заставаше на страната на другия? В същност оказвах се аз тоя, който трябваше да избира. Щях ли да имам силите и търпението да живея на далечна орбита, когато ей там долу, по тия сини океани и тия червено-кафяви континенти…

Тя чу всичките ми въпроси — сигурно защото те кънтяха в мен с ледения звън на бъдещата болка:

— Не ми се сърди, мили. Не мога да оставя децата, сам разбираш. А и… както виждаш, не съм създадена за живот на планетата, няма да бъдеш щастлив с мене там. Може би… може би като поживея заедно с децата извън системата, може би пак ще се върне способността ми. Но не бива да ми се сърдиш, моля те.

Тя цялата се залепи за мен, лицето й легна в шепите ми и ги напълни със сълзи.

— А аз? — запитах аз повече себе си, защото тя или не ме искаше повече, или се опитваше да ми улесни избора.

— Не ми се сърди, моля те! Ако искаш почакай ме малко, да видя какво ще стане с мен. Аз… аз трябва най-после да разбера какво ще стане с мен, нали, в какво ще се превърна! Пък и децата! Ако мъничко, мъничко ме почакаш…

— Да си вървим! — казах аз и почти изнесох своето разплакано момиче от терасата.

Холограмата на втората планета от системата на звездата Есна, която изведнъж ми опротивя така, че не можех повече да я гледам, остана зад гърба ни. Още двадесет дни щеше да виси там това велико творение като пътеуказател и като крайна цел, за да води икарци към още по-големи подвизи. Щеше да се появява пак и пак като благодарност към гения на замлъкналата зад нас Земя и като далечен синовен поздрав. Щеше да разцъфтява с розово-оранжевите си цветове — едно гигантско слънчево зайче — ту тук, ту там из Галактиката, като зов към всички галактически цивилизации. И като едно ново човешко предизвикателство.