Любен Дилов
Пътят на Икар (10)

4

Не знаех какво повече да кажа и после, на терасата, на същото място, където бяхме разговаряли с Варий Лоц за Дедал и Икар. Не помня как се озовахме там тримата с Редстър и Хелиана Доля-Морени. Помня само, че преди това тя се хвърли на врата на Льони и го целуна и го приветствува като победител. А мен не целуна. Само ми подаде ръка и продума „благодаря“. Но не ме заболя особено от това, защото всичките ми сетива бяха притъпени като у човек, който току-що се е измъкнал от смъртна опасност. И все пак, въпреки почти шоковото си състояние, въпреки че думите на двамата не влизаха в мен, аз някак с кожата си ги чувствувах като свои думи.

Двамата говореха, че нашето поколение трябвало да има своя цел, че тая цел не можела да бъде Земята, защото Икар положително не бил вече нищо повече от един аутсайдер на човешката цивилизация, далечна изостанала провинция, ако Земята е продължила да се развива с предишните темпове. Говореха, загледани навярно като мен към жълтеникавата звездица, която отдавна бе се скрила зад някакви газови и прашни облаци и бе престанала да ни казва нещо, но която отлично помнехме как изглеждаше. Бяхме единодушни в младежката си гордост, че не можем да принадлежим само на тази дребничка звездица, колкото и свидна да ни е.

Помня още, че двамата продължаваха да се самонапомпват все в тоя дух със самочувствие и увереност, че икарци не можели да не отменят поне биокамерата; помня как Хелиана страстно ни уверяваше, че щяла да умре, ако я затворят в камерата, знаела със сигурност, че организмът й няма да издържи, и не самото замразяване, не, тя и космически студ можела да издържи, но ваната, затвореността на пространството…

Особено силно се е врязала в паметта ми хлапашката й разпаленост, че Вселената съвсем не ни била така враждебна, както я изкарват, че трябвало само да се научим да ходим из нея и че положително сме щели някой ден да се научим да ходим из нея, както ходим ей сега по тая тераса… На което Льони Редстър издекламира с неумел възторг — нещо свръхизключително за тая студенокръвна рожба на клонинга — стихове от Уитман; защото беше американец ли, защото специално ли му допадаше, но Льони само този поет признаваше и само него си знаеше. Запомнил съм и тях, което говори, че въпреки своето състояние, мозъкът ми е бил особено отворен за приказките им. Ето какво съм запомнил оттогава:

„… и попитах духа си: «Кажи ми, когато станат наши всички тия светила, когато имаме и радостта им, и тяхното познание, ще бъдем ли тогава сити и удовлетворени?» —

а моят дух ми рече: «Не, ние само ще се изравним със тях, за да отминем и продължим отвъд!»“

Точно така е, кимаше Хелиана с трогателната увереност на вярващо в приказки дете, а личицето й изглеждаше съвсем безплътно, обляно от сребристото сияние на светилата, на които Льони се заканваше заедно със своя Уитман. Дългата тераса бе потънала в меката бяла светлина на звездните купове-полилеи и на ония газови облаци, скрили зад себе си галактическия център. Те засилваха своето сияние, защото Икар продължаваше да се носи с безумната си скорост право към тях.

Също загледан нататък, аз усещах нещо като височинната болест. То ме влечеше към себе си с мистичната сила на бездната и за да й се противопоставя, аз се насилих да си спомня за Майола, укорих се, че не отидох веднага да споделя с нея радостта си. И тогава чак излязох от шока. Сетивата ми, още поизтръпнали, все пак се съживиха и аз им разказах как Майола ми бе описала чувството, с което човек първия път влизал в анабиотичната камера. Наистина било като отиване на смърт, защото не знаеш дали Икар няма да престане да съществува през тия десет години. Освен това си мислиш, че положително апаратурата нещо ще се повреди и какво ли не още, та затова аз сега се чувствувам като човек, отървал се от сигурна смърт. Затова трябва да ми простят, че така съм разстроен и не участвувам в разговора им. А Льони отвърна, че аз съм извършил своето за днес, нямало какво повече да приказвам, на което аз от своя страна пък му напомних неговия Уитман, който бил казал някъде, че в самата същност на нещата е всяка победа да предизвиква още по-голяма битка. Разбира се, че от самия Льони знаех цитата. Хелиана обаче не реагира на изфукването ми, изобщо не ме погледна нито веднъж тогава, на терасата, и аз намерих сили да ги оставя да си декламират стихчета и да се заканват на Вселената.

Чувствувах се и физически като участвувал в смъртен бой, но цитатът на Уитман, с който бях поискал да се вмешам във флирта на Редстър, почна пък мен да напомпва с увереност и жажда за ново действие, та, влачейки крака към къщи, където ме очакваше тъмната и страстна вселена, наречена Майола Бени, аз си мислех, че вече непременно ще трябва да потегля, за да търся целта и пътищата на нашето поколение.

И за баща си си мислех с едно никога неизпитвано синовно упование; за тоя наистина велик човек, защото много велики учени е давала Земята, но малцина са били ония, които са могли, след като са извършили своя научен подвиг, да признаят открито личното си поражение пред безкрайността на познанието и да не пречат на другите да извършат своята пък революция. И, естествено, много се надявах аз да бъда оня очакван наивник и невежа, оня празноглавец, за когото говори баща ми.

За съжаление, надеждата ми се сбъдна само що се касаеше до наивността и празноглавието.