Уилям Уърдсуърт
Люси

1

Страстта е странна — зная аз.

Страстта ще разбере

тоз, който бил е в нейна власт —

той само най-добре.

 

За да я срещам ден след ден —

о, роза, беше тя! —

към къщата й устремен,

препусках през нощта,

 

в луната взрян над тъмен клон,

в простор далечен взрян.

Летеше бързо моят кон

по тоя път желан.

 

Градината й щом видях,

щом хълма изкачих,

луната слезе с блясък плах

над оня покрив тих.

 

И като в сън, и като в блян

през нежна тъмнина

препусках с поглед прикован

във бавната луна.

 

Внезапно спря се моят кон,

възправи се в искри.

Над покрива зад тъмен клон

луната в миг се скри.

 

През влюбения ум лети

капризно мисълта.

— О господи, над Люси бди!

Нима издъхва тя!

2

Край девствен път, край извор бял

далеч-далеч оттук,

не бе я никой друг видял,

не бе я любил друг.

 

Зад камък с мъх тя сякаш бе

цветец, прикрит едва.

Блестеше в голото небе

като сама звезда.

 

О, никой, никой не узна,

че Люси спи в пръстта.

Почива тя във тишина,

във мен почива тя.

3

Пътувах през света голям

сред чужди, но тогаз,

родино, можех ли да знам

как с теб съм свързан аз?

 

Отмина тоя сън. Смутен,

не мога твоя бряг

да изоставя — всеки ден

с любов ме свързва пак.

 

Дали ще срещна радостта

сред планините аз?

С чекрък я виждам през нощта

преде до късен час.

 

В дома й грее твоят ден,

притулва го твой мрак.

Тя гледа с поглед вледенен

към хълмите ти пак.

4

Насън се взирам с буден дух —

без сън, без страх съм аз.

Но тя е без очи, без слух

за моя тръпен глас.

 

Тя няма чувства, сили, мощ,

плътта не я боли.

Върти се вечно — ден и нощ —

с дървета и скали.