Алфред дьо Мюсе
Звезда

Звезда вечерна бледа, ти скитница далечна,

открила светло чело под сумрака вечерен,

от своя златен замък, посред безмълвност вечна,

що гледа там далеч в простора черен?

Утихват ветровете и бурята отмина.

От своите тръпни листи лесът роса разля;

 

и нощна пеперуда със бляскави крила

през ароматните поля премина:

— Що дириш над земята в сън заспала?

Но ето — свеждаш чело зад стръмни висоти;

с усмивка ти отлиташ, тъй меланхолно бяла,

и твоя тръпен поглед помръкнал е почти.

 

Звезда, сребърна сълза връз плаща на нощта,

огряла пред овчаря в ливадите стъмени,

покорно следван от нестройните стада —

звезда, къде отиваш през тази нощ безбрежна?

Прибежище ли дириш ти всред тръстта крайбрежна?

 

Или пък бързаш, пряко покой и тишина,

да паднеш като бисер под морската вълна?

Звезда! Ах, ако трябва ти да умреш — коси си

златисти разпилей над тъмните води,

преди да ни оставиш, за сетен миг — о, спри се:

звезда на любовта, недей залязва ти!