Брад Тор
Последният патриот (9)

Глава 8

За да ускори спасението на Америка, Дод се беше отдал изцяло на Аллах. Виждаше себе си като прецизен инструмент, направляван от неговата воля. Бързо се появи и наставник в лицето на един имам с благ глас в Балтимор, където Дод държеше малък апартамент. В началото имамът беше подозрителен, но когато разбра, че Дод искрено е приел исляма, проучи миналото му и го представи на друг имам, който реши, че Дод може да им бъде полезен.

Името на имама беше Махмуд Омар. Дод не го беше виждал преди, но човекът му направи огромно впечатление. Той беше саудитец на четиридесетина години и имаше властно присъствие, което се дължеше не само на проницателните очи и едрата му фигура, но и на отличното познаване на западната, и най-вече на американската култура. Дод беше твърдо решен да използва уменията си, за да работи за доброто на Америка, а шейх Омар беше доволен, че има такъв опитен воин, който да се бори за исляма.

Омар подпомагаше международния джихад и в началото поверяваше на Дод дребни задачи, винаги извън Съединените щати. Постепенно доверието и вярата му в Дод се засилиха и едновременно с това задачите, които му възлагаше, ставаха все по-сериозни. Дод най-често провеждаше наказателни операции от името на съмишлениците на Омар и благодетелите му от Близкия Изток.

Тази работа му беше безинтересна и започна да му дотяга. След време вече не виждаше каква полза има Америка от всичко това, а и не смяташе, че по този начин допринася за разпространението на мюсюлманската кауза в Америка.

Искаше да се върне у дома. Беше уморен от смъртта и искаше да продължи да живее. Тогава му възложиха задачата за Халифа.

Омар го изпрати в Рим и използва други двама души във Вашингтон. Макар че се бяха консултирали с Дод за изпълнението на задачата си при Мемориала на Джеферсън, нещата не се развиха по план. Полицаите, охраняващи парка, очевидно бяха променили графика на патрулите си. Убийците на Омар трябваше да разполагат с двадесет минути, но един патрул се оказа по петите им.

Ако тези хора се бяха съгласили да отведат Нура и Салям в някоя от техните квартири, както бе предложил Дод, сега нямаше да имат проблеми. Планът на шейх Омар, обаче, беше друг. Най-големият му недостатък беше, че обичаше демонстрациите.

Когато Омар научи, че Нура и Салям ще се срещнат при Мемориала на Джеферсън, той реши, че това е идеалното място, където да бъдат убити. Смяташе, че в него се крие иронична символика.

На практика се получиха невероятни усложнения, най-вече поради наличието на охранителни камери. Салям беше оцелял и беше арестуван от полицията, но Омар като че ли не беше особено разтревожен от това. Дод можеше само да се надява, че подхвърлените от тях доказателства ще са достатъчни, за да осъдят Салям за убийството на Нура.

Атентатът с колата пред кафенето в Париж също беше излишен, както беше предупредил Дод. Но Омар не му обърна внимание. Наумеше ли си нещо, той го изпълняваше, независимо от всичко.

Много по-добре беше да убият Антъни Никълс в хотелската му стая. Тихо и резултатно — така се правят тези неща. Но Омар не искаше това да стане тихо и резултатно. Искаше да изпрати послание, което да прозвучи високо и ясно. Да, посланието прозвуча високо и ясно. Проблемът се състоеше в това, че Дод не беше специалист по взривяването на коли.

Дод беше убиец, а не атентатор. И въпреки аргументите на Омар, подкрепени с множество цитати от Корана и Хадиса^[1], че сред немюсюлманите няма невинни, Дод не беше съгласен с него. Не му харесваше да убива случайни хора. Бомбеният атентат беше ненужен — все едно да използваш ковашки чук, когато и мухобойката би свършила работа.

За да организира атентата, Омар трябваше да потърси връзките си във Франция. Намесени бяха твърде много хора и още в самото начало нещата не тръгнаха както трябва.

Местният човек на Омар беше успял да намери само половината от експлозивите, които им трябваха. Когато накрая всичко беше готово, атентаторът загуби самообладание, взриви мерцедеса прекалено рано и Никълс оцеля.

Цялата операция беше загуба на време и пари, а сега Никълс беше уплашен, но не и мъртъв. Колкото и некадърни да бяха хората от екипа му, все пак задачата беше възложена на Дод и той пое своята отговорност. Все пак беше човек на честта.

Закапа дъжд и Дод вдигна яката на якето си. Тъкмо се чудеше дали да не влезе в някое от кафенетата край парка „Монсо“, когато клетъчният телефон с предплатена карта, който беше купил сутринта, започна да вибрира.

— Да — обади се той.

Дълбокият глас на шейх Омар се чуваше така ясно, сякаш арабинът седеше на пейката до него.

— Как вървят нещата във Версай?

— Не толкова зле, колкото в Лувъра.

След паролата за разпознаване Омар попита:

— Самолетът излетя ли навреме?

— Не — отговори Дод. — Всъщност излетя по-рано. Преди да са се качили всички пътници.

Омар замълча, но Дод можеше да усети гнева, който се надигаше в духовника, макар че ги деляха близо шест хиляди и петстотин километра.

— Разкажи ми какво стана — каза накрая шейхът.

Дод го информира за случилото се, като си служеше с двусмислени думи и изрази, които не биха разшифровали и най-съвършените подслушвателни устройства на американското правителство. И двамата използваха евтини мобилни телефони, закупени единствено за този разговор, но ако Агенцията за национална сигурност имаше гласовата му спектограма и подслушвателната система „Ешелон“ я разпознаеше, от еднократните телефони нямаше да има голяма полза.

— Трябва да направим резервация за всички пътници, изпуснали полета, възможно по-скоро — заяви Омар.

— За същата авиокомпания или този път да наемем чартърен самолет, както предложих в началото?

Духовникът се поколеба за миг, но отстъпи.

— Да, чудесно, само се погрижи всички пътници да стигнат до местоназначението си.

— Разбрано — каза Дод. — Нещо друго?

— Да — отвърна шейхът, като че ли току-що се беше сетил. — Спомена за един човек, който бързал за излетелия самолет.

— Да, с него имаше една жена. Да се погрижа ли и за тях?

— Не знам — отвърна Омар. — Сам решавай, но ако ги видиш отново, дръж се с тях като с ВИП клиенти.

— Разбрано — Дод стана от пейката. — Ще ги уредя за следващия полет.

Той приключи разговора, извади батерията и СИМ-картата от телефона и го счупи на няколко парчета, които изхвърли в отводнителните канали на излизане от парка.

Дод беше получил инструкциите. Трябваше да намери Антъни Никълс и да довърши работата. Ако мъжът и жената, които видя край кафето, отново се изправеха на пътя му, щеше да убие и тях. Но този път щеше да го направи, както той си знаеше.