Брад Тор
Последният патриот (2)

Глава 1

РИМ, ИТАЛИЯ

понеделник вечерта

Центърът за фоторепродукция, подвързване и реставриране на Италианския държавен архив, известен като ЦФПР, се намираше в непретенциозна постмодерна административна сграда на три преки от река Тибър, на Виа Костанца Баудана Ваколини № 14. Той се славеше като една от най-добрите служби за съхраняване на архивни материали, както и с младия си помощник-директор, Алесандро Ломбарди, който с нетърпение очакваше вечерта.

— Dottore, mi scusi^[1] — каза Ломбарди.

Д-р Марван Халифа, прочут ислямски учен и специалист по Корана, едва прехвърлил шестдесетте, с хубаво лице и спретнато подрязана брада, вдигна поглед от бюрото, на което работеше.

— Да, Алесандро?

Италианецът пусна най-чаровната си усмивка и попита:

— Рано ли ще свършим тази вечер?

Д-р Халифа се засмя и остави писалката си.

— С друга ли имаш среща?

Ломбарди се приближи и показа на гостуващия учен една снимка на мобилния си телефон.

— А какво стана с блондинката?

Ломбарди сви рамене.

— Това беше миналата седмица.

Халифа отново взе писалката си.

— Предполагам, че ще свърша до един час.

— Един час! — възкликна Ломбарди и събра умолително ръце. — Dottore, ако не тръгна сега, всички добри маси навън ще са заети. Моля ви. Когато времето е толкова хубаво, на италианците не им е позволено да работят до късно. Това е държавна политика.

Халифа знаеше, че не е така. Независимо какво е времето, в сградата на ЦФПР непрекъснато имаше хора, които работеха до късно — може би не в Отдела за изследвания и съхраняване, но почти винаги в някое помещение светеше.

— Ако ми оставиш ключовете си, ще заключа, като си тръгна.

— Ами хронокартата ми? — попита Ломбарди, насилвайки късмета си.

— Плащат ти за времето, което си отработил, приятелю.

— Va bene^[2] — отвърна младият човек, извади ключовете от джоба си и ги остави на бюрото. — До утре сутринта.

— Приятна вечер.

Ломбарди му се усмихна още веднъж и се отправи към изхода, като гасеше ненужните лампи по пътя си.

Бюрото на д-р Халифа беше всъщност голяма чертожна маса, осветена от две работни лампи. За работата му, както и за сътрудничеството на Ломбарди, плащаше Институтът за опазване на паметниците на културата на Йемен.

През 1972 г. група работници в Йемен бяха направили изумително откритие. При възстановяването на Голямата джамия в Сана, която се смята за една от първите архитектурни обекти на исляма, изградена по заръка на самия пророк Мохамед, те попаднали на един тайник между тавана и покрива на джамията. Вътре имало купчина пергаментови свитъци и листове с текст на арабски, скрити там неизвестно кога. Изложени на дъжд и влага векове наред, те се бяха слепили. В археологическите кръгове такава находка се нарича „книжен гроб“. Според първоначалното проучване гробът съдържал десетки хиляди фрагменти от поне хиляда ранни пергаментови ръкописи на Корана.

Достъпът до пълното съдържание на откритието така и не бе позволен. Отделни части бяха предоставени на неколцина учени, но поради светостта на документите, на никого не беше разрешено да изследва подробно находката като цяло. На никого, с изключение на д-р Марван Халифа.

Халифа беше един от най-бележитите ислямски учени и познавачи на Корана. Голяма част от кариерата му беше посветена на изграждането на връзки с хората от йеменския Институт за опазване на паметниците на културата, които неведнъж бе молил любезно да му позволят да проучи находката. Накрая при поредната смяна на ръководството директор на института стана един по-млад и прогресивен човек, който покани Халифа да изследва всички документи, намерени от работниците в Сана. Много скоро професорът осъзна от какво огромното значение е находката.

Тъй като в Йемен нямаше подходящи условия за съхраняване и изследване на фрагментите, и тъй като йеменското правителство беше категорично против Халифа да ги отнесе в Съединените щати, споразумяха се цялото съдържание на „книжния гроб“ да бъде изпратено в ЦФПР в Рим, където пергаментите щяха да бъдат реставрирани, проучени и след това върнати обратно в Йемен.

С благословията на новия директор на Института за опазване на паметниците на културата Халифа проследи целия процес, включващ датирането, обособяването на отделните документи, възстановяването на цветовете и обработката на изображенията.

Вълнението му нарастваше с всеки изминал ден, и когато всяко късче беше проучено, вече можеше да се заеме с подреждането на пъзела. Голяма част от пергаментите датираха от седми и осми век — двете първи столетия на исляма. В ръцете си Халифа държеше части от най-старата версия на Корана, позната на човечеството.

Милиард и половина мюсюлмани по света вярваха, че Коранът, пред който благоговеят днес, е чистото и ненакърнено Божие слово — прецизен и буквален препис на оригиналната книга, която съществува в Рая, и която е била предадена дума по дума, без нито една грешка, от Аллах на пророка Мохамед чрез архангел Гавраил.

Халифа, специалист по исторически текстове, беше силно заинтригуван от несъответствията. Като умерен мюсюлманин, който обича религията си, но е дълбоко убеден, че тя се нуждае от реформа, той бе преизпълнен с радост. Фактът, че беше намерил и продължаваше да открива отклонения от ислямските догми означаваше, че най-после има основания за преразглеждане на Корана в исторически контекст.

Винаги беше вярвал, че Коранът е написан от човек, а не от Бог. Ако това можеше да се докаже, мюсюлманите по света щяха да бъдат в състояние да преосмислят вярата си в една съвременна, отговаряща на двадесет и първи век перспектива, вместо да продължават да се придържат към остарелите и безпросветни арабски догми от седми век. И сега, както изглежда, разполагаше с доказателството, което му беше необходимо.

Откритието беше от такова значение, че нощем Халифа почти не можеше да затвори очи. Всичко пасваше идеално с един друг проект, върху който колегата му Антъни Никълс работеше в Америка и той имаше чувството, че сам Аллах направлява изследванията му, че това е Неговата божествена воля.

Всеки ден, когато не беше на работа, единственото, за което мислеше Халифа, беше да се върне по-скоро в ЦФПР и да продължи с изследването на фрагментите. Макар че във вечери като тази присъствието и техническите умения на Ломбарди да му липсваха, истината беше, че той не си даваше сметка кога си е тръгнал младият италианец. Всъщност Халифа често беше погълнат до такава степен от работата си, че почти не забелязваше Ломбарди, дори когато стоеше пред него до бюрото му.

Ученият отново се върна към огромната по обем информация, съхранена в един очукан лаптоп „Тафбук“ и изтегли едно от тридесет и двете хиляди изображения, които вече бяха архивирани дигитално от италианските специалисти. Можеше да прекоси стаята и да вземе оригинала, но често това не беше необходимо, защото отварянето на дигитални изображения беше много по-лесно.

Халифа работеше върху подреждането на шест късчета с текст, написан на диалекта хиджази, когато една сянка падна върху бюрото му.

— Какво забрави този път, Алесандро? — попита ученият, без да вдига глава.

— Нищо не съм забравил — отговори му дълбок, непознат глас. — Ти си забравил.

Д-р Халифа вдигна поглед и видя един мъж в дълго черно расо с бяла якичка. Облеклото му не беше нещо необичайно за Рим, особено в близост до Ватикана. Но въпреки, че ЦФПР понякога изпълняваше поръчки на Светия престол, Халифа никога не беше виждал свещеник вътре в сградата.

— Кой сте вие?

— Няма значение — отвърна свещеникът като се приближи. — Искам да поговорим за вярата ти.

— Сигурно сте се объркали, отче — каза Халифа и се изправи на стола. — Аз не съм католик, а мюсюлманин.

— Знам — отвърна тихо свещеникът. — Затова съм тук.

Човекът в черно внезапно се озова зад Халифа. Едната от големите му груби ръце подхвана брадичката на учения, а другата сграбчи главата му отстрани. Със силно изпукване пречупи шията на учения. Застана неподвижно за момент, притиснал почти нежно трупа към гърдите си, след това отстъпи назад и го пусна. Главата на Халифа се удари в масата и тялото му се свлече от стола.

Свещеникът го повлече по пода и го остави в основата на една стълба, която водеше към малка архивна библиотека. Да подпали пожар му отне само няколко секунди.

Два часа по-късно, след като взе душ и се преоблече, убиецът седеше в хотелската си стая и изучаваше лаптопа на Халифа. За петнайсет минути той успя да разкрие паролата на електронната му поща и един от имейлите там потвърди всичко, което искаше да знае.

Марван,

Най-после има добри новини! Намерихме книгата. Един търговец на име Рене Бертран ще я донесе в Париж за панаира на антикварните книги. Ще се срещна с него там, за да договорим покупката. Както знаеш, средствата ми са ограничени, но вярвам, че ако успеем да се спазарим, книгата ще бъде наша!

Както се договорихме, с теб ще се срещнем следващия понеделник, в 9:00 часа сутринта, в читалнята за Близкия изток на Библиотеката на Конгреса — най-после ще имаме книгата и ще можем да се заемем с разчитането на мястото, където се намира последното откровение!

Антъни

Убиецът беше следил Халифа достатъчно дълго, за да знае кой е изпратил писмото и за какво става въпрос. Съществуваше паралелен и потенциално още по-опасен проект, по който до този момент, изглежда, нямаше развитие. Очевидно нещата се бяха променили — при това не за добро.

Затвори лаптопа и през следващите няколко часа обмисляше последствията от това, което беше научил. Когато анализира цялата ситуация, той отново включи компютъра. Изготви доклада си, приложи свързаните с проблема имейли на Халифа и Антъни Никълс и го изпрати на шефовете си заедно със своя коментар.

След двадесет минути намери отговора, скрит в папката за чернови на общия имейл адреса, който използваха. Убиецът получи зелена улица за операцията в Париж. В края на съобщението шефовете му го уведомяваха, че ще му преведат пари в Париж и ще направят всичко друго, което е необходимо. Поздравяваха го за успеха му в Рим.

Убиецът изтри съобщението от папката и излезе от електронната поща. Каза молитвите си, изключи телефона и окачи на вратата табелка „Не ме безпокойте“. На другия ден трябваше да потегли рано сутринта и се нуждаеше от почивка. Следващите няколко дни щяха да бъдат много напрегнати. Шефовете му бяха съгласни, че загубеното откровение на пророка Мохамед трябва да си остане завинаги тайна.