Брад Тор
Последният патриот (10)

Глава 9

Харват погледна часовника си с хронограф „Коболд“. С Трейси търсеха Антъни Никълс от двадесет минути. Нямаше начин да разберат дали си е тръгнал или е припаднал заради раната на главата си и кръвта му изтича в някой вход, в което Харват се съмняваше.

Той спря и се обърна към Трейси.

— Този човек очевидно не желае да бъде намерен. Склонен съм да се съглася с него.

— Тогава какво ще правим сега?

Заваля. Харват видя, че в края на пресечката има спирка на метрото и посочи натам.

— Какво ще кажеш да хапнем лучена супа? Ще те заведа в едно чудесно малко ресторантче в Халите. Казва се „Свинското краче“.

— Скот — прекъсна го настоятелно Трейси. — Трябва да намерим този човек.

— Не, не трябва — отвърна Харват. — Може би наистина е от ЦРУ Който и да е, той е възрастен мъж и може сам да се пази. Не случайно има частния телефонен номер на президента. Със сигурност разполага с хора, които да му помогнат да се измъкне.

— А на нас кой ще ни помогне да се измъкнем?

— От какво да се измъкнем?

— От какво! — повтори Трейси невярващо. — Изглежда, че единствено аз знам как ще тръгне разследването на атентата. Само на тази улица има две банки с банкомат пред тях и един хотел. Щом блокират района, френската полиция, или по-вероятно службата за вътрешно разузнаване Renseignements Generaux, ще изземе всички записи от охранителните камери. Ще видят как открадват колата, как мерцедесът заема мястото й, как с теб изхвърчаваме от кафенето и как ти се връщаш и събаряш този Никълс на земята секунда преди да избухне бомбата. Ще ни видят как го вдигаме и му помагаме да се махне от местопроизшествието.

Трейси замълча. Стисна устни и зачака.

— По дяволите — каза Харват. Тази битка не беше негова и не искаше да се замесва, но Трейси беше права. В крайна сметка френските власти щяха да започнат да ги търсят, независимо дали им се щеше или не.

Не бяха направили нищо лошо, но поведението им беше подозрително и можеше да се предположи, че са знаели предварително за атентата. Харват не държеше особено да научи дали „вътрешното чувство“ ще бъде прието като достатъчно сериозно оправдание във Франция.

Беше сигурен, че целта на атентата е бил Никълс. Освен това беше сигурен, че ако не намерят Никълс, двамата с Трейси ще си имат големи неприятности с френските власти.

Мина му през ум, че може би ще успеят да хванат някой влак и да напуснат страната, но му беше ясно, че се самозалъгва. Ставаше въпрос за голяма терористична атака. Бяха загинали френски граждани и Франция не би се спряла пред нищо, за да стигне до дъното на случилото се.

Харват знаеше колко добри са френските специални служби. Може би щяха да успеят да се измъкнат от страната, но където и да отидеха, нямаше да бъдат в безопасност. А и поради бягството си щяха да изглеждат още по-виновни.

Трябваше да намерят Никълс. Той погледна към Трейси.

— След колко време смяташ, че ще разполагат със снимките ни от записите на охранителните камери?

На Трейси й беше ясно, че въпросът е риторичен, но все пак му отговори:

— Ще снемат свидетелски показания от възможно най-голям брой хора. Ако някой спомене, че поведението ни е било странно, ще започнат да търсят в записите и друго, освен двамата атентатори. Щом разпознаят лицата ни, ще увеличат снимките ни и ще ги проверят във всяка база данни, до която имат достъп, а после ще ги раздадат на служителите на правоохранителните органи от всички нива. В най-добрия случай разполагаме с два, може би три часа.

— А в най-лошия?

— Не ми се мисли за това — отвърна Трейси. — Ще ме заболи главата.

Харват извади от портфейла на Никълс магнитната карта от хотела му и каза:

— Да тръгваме тогава.