Брад Тор
Последният патриот (8)

Глава 7

ПАРИЖ

Един призрак в средата на четиридесетте, облечен в светлокафяви панталони от рипсено кадифе и морскосин пуловер, седеше на тясна, боядисана в зелено пейка и съзерцаваше средновековните руини в парка „Монсо“. Никой от познатите му в предишния му живот не го беше виждал от пет години.

Кестенявата му коса беше средно дълга, единственото, което правеше впечатление на иначе невзрачното му лице, беше острият поглед на зелените му очи иззад очилата с телени рамки. Беше обут в кафяви обувки от кожа. Висок малко над метър и седемдесет и пет, той имаше стегнатото тяло на добре трениран атлет.

В един таен джоб на якето му марка „Барбър“ имаше паспорт с фалшиво име. Името в паспорта не беше по-различно от другите имена, които беше ползвал досега — нито по-добро, нито по-лошо. Определено англосаксонско, като името, което беше използвал за задачата си в Рим. То му подхождаше, както и истинското му християнско име — Матю Дод.

Беше се отказал от името си, когато прие исляма. Не му беше трудно. С всичките имена, които бе имал по време на кариерата си, вече почти не помнеше кой е всъщност.

Единственото, което му беше давало опора и беше придавало смисъл на живота му, бяха красивата му съпруга и малкият му син, но тях отдавна ги нямаше, вече почти десет години. Загинаха в автомобилна злополука, докато той отсъстваше, изпратен да изпълнява някаква задача. Виновна беше една разглезена пияна тийнейджърка с чисто новото си беемве.

Шефовете му дори не се сетиха да му съобщят за катастрофата. Казаха му чак след приключването на операцията — беше минал цял месец, жена му и синът му бяха вече погребани. Една седмица по-късно момичето, което му беше отнело семейството, заряза програмата за алкохолици, в която я беше уредил адвокатът на семейството й, благодарение на връзките си, и тя продължи да живее живота си, сякаш нищо не се беше случило. Не прекара в затвора и един ден. Това беше не само несправедливо, но и неморално.

Когато научи, какво е станало, убиецът имаше чувството, че в тялото му се забиват дълги куки и късат плътта му. След болката изпадна в тревожно вцепенение. В едно сиво общество, в което всичко може да бъде оправдано, представено рационално или извъртяно така, че да придобие противоположно значение, той копнееше за ясно разграничение между бялото и черното. Още повече копнееше да се намери някой, който да му обясни как е могло да се случи всичко това. Някои обвиняваха родителите на момичето, други — връстниците й, трети — обществото като цяло. Дод просто изпадаше във все по-дълбока депресия.

Работодателите му дадоха отпуска по болест и после, когато отново им потрябва, го прекараха през безброй тестове, решиха, че е годен за работа на терен и го изпратиха да свърши онова, за което им трябваше.

Беше се опитал да удави мъката си в алкохол и кръв, рискуваше и поемаше задачи, които никой друг не искаше да изпълни. За него вече нямаше нищо в този живот. Или поне така си мислеше.

Все още помнеше деня, когато стана мюсюлманин. Тогава си избра мюсюлманското име Мажд ал-Дин — „слава на вярата“. Името беше хубаво и подхождаше на новия му живот.

Чрез жестоката болка от загубата на жена си и сина си Дод бе осъзнал, че мюсюлманите притежават в изобилие нещо, което липсва на съотечествениците му. Това беше вярата. Освен това мюсюлманите се придържаха към ясни морални норми, които очертаваха границата между доброто и злото.

До петдесетте години на двадесети век децата в Америка бързаха да станат възрастни. Когато порастваха, те поемаха ролята си на възрастни гордо, оставяха детството зад себе си и намятаха плаща на отговорността, честа и достойнството. Възприемаха и пропагандираха идеите на предишните поколения и храбро се справяха с новите идеи и проблеми, пред които бяха изправени семействата, общността и нацията им. Тези дни бяха отминали отдавна.

Днешните американците бягаха от съзряването, предпочитаха да останат във възрастта на вечното юношество. Неуспехът им да продължат напред с лекота и достойнство създаде вакуум в американското общество. Гледаха на връзките си като на запалки за еднократна употреба и захвърляха браковете си, щом се изхабят. Децата оставаха без семейства, дори по-лошо — без възрастни край тях, които да им служат за пример на отговорно поведение.

С това нежелание на хората да израснат и да съзреят нацията беше загубила основните си ценности и идеали. Ценностите и идеалите се бяха изродили в един манталитет, според който и мъже, и жени се ръководеха от принципа всеки за себе си, а материалното стоеше на първо място пред духовното и смирението пред Бога.

Именно тази липса на уважение и ред в американското общество, според Дод, го тласна към исляма. В началото беше скептичен, но колкото повече наблюдаваше живота на благочестивите мюсюлмани, които беше срещал в Афганистан, Пакистан и на други места, където го отвеждаше работата му, все по-ясно осъзнаваше, че отговорът, който търси, може да му даде единствено ислямът.

Ислямът създаваше чувство за чест. Нормите му осигуряваха живот в достойнство и в мир. Ислямът не беше проблем, той беше решението, при това единственото, което би могло да спаси Съединените щати.