Пиърс Антъни
Зов за завръщане (26)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
РЕШЕНИЕТО

Опустели бяха улиците на Винъсвил. Повечето от изстрадалите жители се бяха довлекли до домовете си и там се готвеха да посрещнат неумолимо надвисналата гибел. В „Последно пристанище“ няколко души си подаваха от ръка на ръка малка бутилка с кислород. Тони седеше на пода, опрял гръб в широкото рамо на бармана и галеше косата на Тъмбелина, положила глава в скута му. Нищо друго не им оставаше освен да чакат наближаващия край.

 

В Пирамидалната мина, Рихтер и още шестадесет въоръжени до зъби войници стояха на една от платформите и гледаха надолу. Рихтер насочи светлината на мощния прожектор към отсрещната стена и освети дупката прокопана от машината на Куейд. Той извъртя светлината към огромната метална арка, която излизаше от стената непосредствено до отвърстието и се губеше под долната платформа.

Рихтер присви очи и се вгледа внимателно. Макар и с мъка, той различи дребните фигурки на Мелина и Куейд, които пълзяха като мравки по широката подпора.

Рихтер се усмихна. Този път няма да позволи на плячката да се измъкне. А що се отнася до жената — знаеше какво ще направи с нея. Куейд беше виновен за смъртта на Лори, значи настъпил е мига да му върне дълга. Око за око. Само дето тази мръсна бунтовнинчка не заслужава дори смъртта на Лори. О, не. И Рихтер ще направи всичко възможно Куейд да наблюдава всеки миг от онова, което ще й стори преди да я убие. Сигурен беше, че накрая самия Куейд ще го моли да сложи край на живота й.

Той подгони нетърпеливо войниците към асансьора.

 

Най-трудно за Куейд и Мелина се оказа да се прекачат от подпората на платформата. Най-сетне се озоваха върху нея и веднага видяха, че в центъра й се спуска шахтата на асансьора, чийто кабели се губеха нагоре в здрача. На Куейд това му се стори странно, защото но’уиняните не използваха подобни съоръжения. После реши, че са го направили за да го ползват хората. Изпълнени с възторг и благоговение, двамата закрачиха през гората от колони, които се спускаха отгоре и изчезваха в огромните дупки на платформата. Приличаха на изляти от метал секвои, нанизани в пита кашкавал.

— Цялото съоръжение представлява един гигантски термоядрен реактор — повтори сякаш на себе си Куейд. През колоните ще бъдат спуснати турбиниеви пръчки, които ще се забият в прокопаните в ледения блок кладенци. Това ще е началото на верижна реакция. Под въздействие на радиацията, ледът ще се разтопи на водород и кислород. Образуваният газ ще се издигне нагоре, но ще бъде задържан над повърхността от силите на гравитацията…

— И Марс ще има своя атмосфера — завърши Мелина.

— Още не. Това ще е само водна пара — водород и кислород, която не е подходяща за дишане. Водородът ще се използва като гориво за термоядрения процес и ще се смеси за да образува хелий, както е при едновремешните водородни бомби. Така ще спечелят енергетични ресурси за по-важния процес. Натрупаната под ледения блок в огромни количества азотоводородна киселина ще бъде разградена на съставящите я елементи и азотът ще се свърже с кислорода от водната пара, за да оформи въздушната газова смес, която дишаме. Сместа ще е малко по-богата на кислород, отколкото сме привикнали, но това ще е компенсация за редуцираното в началото на процеса кислородно налягане. В края на верижния процес всички съставки ще стигнат необходимите стойности. И всичко това ще стане бързо — много по-бързо от процесите, които ние разбираме и контролираме — завърши Куейд, донякъде удивен от собствените си познания, получени благодарение посланието на но’уиняните. — Но това ще е само началото. Марс е студена планета, ще й е нужна топлина, за да могат растенията да израснат, а хората да живеят на повърхността без скафандри, както живеят на Земята. Ето защо са необходими топлопроводите, които се издигат нагоре…

Той внезапно замлъкна и се ослуша. С тихо свистене асансьорът спря на тяхната платформа. Чу се шум от отваряне на врата и тропот от подковани обувки по металната повърхност. В далечината пред тях се видяха отбясъци от прожектори.

Куейд сграбчи Мелина за ръката и я дръпна зад една колона, но в бързината двамата се блъснаха в колоната и масивно парче силно корозирало желязо се стовари с трясък на пода. Миг по-късно всички прожектори бяха насочени към тях.

— Време е за план Б — прошепна Куейд.

— За кой план?

— Ще видиш.

Войниците се приближиха предпазливо към мястото, откъдето бяха чули подозрителен шум. Изведнъж видяха Куейд да притичва между две колони. Рихтер и хората му се втурнаха натам, заобиколиха мястото, където се бе скрила жертвата и откриха убийствен огън. Но когато след като прекратиха стрелбата те се приближиха, от Куейд нямаше и следа. Четирима от войниците на Рихтер бяха застреляни!

Рихтер се огледа разгневен.

— Разпръснете се — нареди той на останалите.

Претърсиха внимателно целия район. Един от войниците се приближи към мястото, където се беше скрил Куейд.

Куейд вдигна часовника, подарък от Хаузър, завъртя едно от копчетата и само на няколко крачки от него се появи холограма. Мелина с изумление следеше действията му. Ето значи как бе успял преди малко! В първия момент тя не бе разбрала какво става. В часовника на Хаузър имаше холопроектор, ориентиран на потребителя. Какво остроумно изобретение!

Войникът веднага забеляза холограмата. Той вдигна пушка и откри огън, като същевременно се втурна напред.

Истинският Куейд пристъпи зад войника и с един удар му прекърши врата. Всъщност, по-скоро се остави да го стори Хаузър, който изглежда знаеше добре как да убива — умение, съвършено непознато за Куейд.

Хората на Рихтер продължаваха да претърсват платформата. Куейд отново се появи недалеч от тях.

Този път го забелязаха едновременно няколко войника. Побързаха да го заобиколят и после, почти от упор откриха огън. Куршумите изсвириха през празното пространство за да се забият в самите войници. Още четирима от преследвачите бяха премахнати.

— Прекрати огъня! — извика Рихтер. — Това е холограма! Не виждате ли, че ни мами!

Но изглежда бе позакъснял — девет от войниците му бяха мъртви.

 

Куейд хвърли холочасовника на Мелина.

Двама от останалите войници видяха Мелина да се приближава към тях. И двамата мигновенно откриха огън — за да се прострелят един друг. Трима войници се прокраднаха зад гърба на Куейд и вдигнаха пушки. Той се обърна и им се усмихна.

— Какво, да не мислите, че сте ме сгащили?

Странното беше, че докато им говореше гледаше някъде встрани. Изведнъж тримата осъзнаха, че това което виждат е холограма. И се огледаха да видят къде е истинският Куейд.

Но истинският Куейд беше именно пред тях.

— Защото наистина ме бяхте сгащили — рече той, вдигна пистолета и ги покоси.

Двама от преследвачите застигнаха Мелина и откриха огън. Кушумите им затракаха по насрещната колона. В същото време истинската Мелина пристъпи зад тях и ги повали с два точни изстрела.

Истинският Куейд се изправи до истинската Мелина и я докосна за да се увери, че пред него не стои холограма. Двамата затичаха между колоните по посока към асансьора. Вратата му беше отворена, вътре нямаше никой. Двамата се хвърлиха в тясното помещение.

Куейд затвори вратата. Асансьорът се понесе нагоре с шеметно ускорение. Куейд и Мелина се прегърнаха облекчени.

— Не знаех, че са успели да пуснат част от съоръжението на извънземните — отбеляза той. — Сигурно има авариен източник на енергия, или пък те са прокарали от колонията. Кохаген трябва да е страшно заинтригуван от артефакта.

— Млъкни и ме целуни — прекъсна го Мелина и вдигна лице към неговото.

Изведнъж очите й се разшириха и тя замръзна в прегръдката му. Сега пък какво имаше?

Над главата му се чу тихо шумолене и той също погледна нагоре. Една от плоскостите на тавана бавно се плъзгаше встрани. Рихтер се бе скрил на покрива на асансьора! Дулото на пистолета му вече се подаваше през тясната цепка. Гръм разтърси помещението. Куршумът се заби в стената само на сантиметри от главата на Куейд.

Куейд отблъсна Мелина, забравил за романтичното си настроение и извади своя пистолет. Мелина последва примера му и двамата откриха огън, но куршумите рекошираха в металните плоскости на покрива. Двамата спряха — можеха да загинат от собствените си рикошети.

Рихтер ги беше надхитрил. Той бе разпръснал войниците за да им отвлече вниманието, а през това време е приготвил засадата на покрива. Знаел е, че Куейд рано или късно ще победи в играта на криеница и след това неминуемо ще се появи тук. За разлика от тях той беше в безопасност. Рихтер положително ставаше все по-умен.

Куейд и Мелина започнаха странен танц под куршумите, като се стараеха да не спират нито за миг. Но това бе трудна игра. Бяха като риби във варел. Рихтер продължи стрелбата и един от куршумите засегна Куейд по рамото.

Трябва да направят нещо и то час по-скоро. Куейд подпря вратата с рамо и тя се разтвори. Двамата се вкопчиха в стените от двете страни на асансьора и запълзяха нагоре. Рихтер усети какво го заплашва и започна да стреля над ръба на покрива. Куейд и Мелина отвърнаха на огъня. Тук, от външната страна Рихтер вече не беше защитен от металните плоскости и трябваше да се крие за да не го уцелят.

Един от куршумите просвири над главата на Мелина, тя се дръпна, загуби равновесие и се залюля над бездната, вкопчена с две ръце в асансьора, докато пистолетът й се носеше надолу.

Рихтер насочи дулото към Куейд. Куейд напъна мишци, изхвърли се нагоре и го сграбчи за ръката. В този момент погледът му се плъзна в посоката, в която се носеше асансьора. Над рамото на Рихтер се виждаше следващата платформа, която се приближаваше шеметно към тях. Всичко, което се подаваше встрани от кабината щеше да бъде гилотинирано! Куейд беше като добиче, което гледа в кланницата към спускащия се нож. Рихтер проследи погледа му и мигновенно оцени обстановката. Устата му разцъфна в зла усмивка.

Куейд направи опит да се изкачи на покрива при Рихтер, но Рихтер го блъсна обратно. Куейд успя да сграбчи и другата ръка на Рихтер и увисна над бездната. Само след няколко секунди ръцете на двамата щяха да бъдат отсечени.

Рихтер осъзна това и с всички сили се дръпна назад, с което помогна на Куейд в онова, за което допреди миг му беше попречил — да се изкачи на покрива. Последното нещо, което би направил на този свят бе да спаси живота на Куейд, но нямаше как — в противен случай трябваше да се прости с ръцете си. Куейд успя да издърпа краката си на косъм от падащия ръб на платформата.

Почти в същия миг Мелина се хвърли на пода на кабината като се размина на милиметри със страшната гилотина.

 

Кохаген стоеше пред контролната стая на извънземния комплекс и наблюдаваше как сапьорите минират обекта. Колко надежди само бе влагал в артефакта, а сега трябваше да го унищожи. Но нима трябваше да позволи да му бъде отнет монопола върху въздуха?. Освен това, Куейд може да е раздрънкал наученото пред бунтовниците, а само Господ Бог би могъл да каже със сигурност дали всички тези отрепки са били избити при схватката в катакомбите. Онази мръсна бунтовничка е повлияла на Куейд да мине на тяхна страна, а тя е в състояние да разгласи тайната на много хора. Затова по-добре ще е ако унищожи комплекса сега, преди да се появят разни псевдопатриоти, изпълнени с възвишени идеи. Монополът е доста несигурна работа — загубиш ли го веднъж, никой не знае дали пак ще суемееш да си го върнеш. Идеята за свободен въздух е ужасно привлекателна за всякакви минали и бъдещи терористични групи. Крайно време бе да се постави точка на всичко това и то по единствения сигурен начин — като се премахне източника на тази вероятност. Глупаво беше от негова страна да отлага толкова дълго това важно решение, но донякъде го възспираше недалновидното поведение на земното правителство, което държеше артефакта да бъде запазен и изследван от учените. Съвсем скоро ще имат възможност да идват когато си искат в Пирамидната мина и да се любуват на прекрасните останки от извънземния комплекс. Край на глупавите идеи за свободен въздух. Властта му ще е по-здрава от всякога.

Той надзърна в шахтата на асансьора. Далеч под него две дребни фигурки се бяха вкопчили в смъртна схватка на покрива на стремително приближаващата се кабина. Това можеше да означава само едно — Куейд не само е оцелял след прочистващата операция на Рихтер, но продължава да създава проблеми. Не можеше да не отдаде дължимото на постоянството на Куейд в изкуството да оцелява — очевидно той се възползваше от уменията на Хаузър, един незаменим сътрудник на Агенцията. Колко жалко, че Хаузър бе тръгнал по погрешен път! Никога Рихтер не ще може да се сравнява с него.

Време беше в играта да се намеси един истински професионалист. Кохаген извади от джоба си граната и внимателно я нагласи до шахтата. След това с неподозирана за телосложението му бързина изтича в стаята за управление.

Буум! Гранатата избухна с оглушителен трясък, разби асансьорния механизъм и помете спускащите се надолу въжета и кабели.

Кохаген се надигна иззад укритието и огледа доволно резултатите от взрива. Ето че с един удар се бе справил не само с Куейд, но и с Рихтер — който вече беше безполезен.

 

Вкопчени един в друг в мъртва хватка, Куейд и Рихтер замряха, когато отгоре се разнесе взрива и кабината се разтресе. Край тях с шеметна скорост се спуснаха въжета и кабели и изчезнаха в бездната. Кабината на асансьора спря.

Стрелата на асансьорния механизъм започна бавно да се накланя надолу, сякаш беше часовникова стрелка.

Рихтер вдигна глава и мигновено оцени надвисналата над тях опасност.

— По дяволите! — възкликна разгневено той. — Мръсникът отряза и мен!

— В наши времена все по-трудо се срещат истински приятели — сподели с подигравателно съчувствие Куейд.

Стрелата се изви и увисна над бездната и двамата се вкопчиха в покрива на внезапно залюлялата се кабина.

Независимо от привидното безгрижие, с което се бе обърнал към Рихтер, Куейд съвсем не беше сигурен, че ще успеят да се измъкнат живи от отчайващата ситуация, в която бяха попаднали. Падането в бездната изглеждаше неминуемо!

Стрелата продължи да се извърта и най-сетне се заклещи в една от напречните подпори на платформата, като образува нещо като мост. Падането поне за малко се отлагаше.

Шокът от удара на стрелата в арката премина като вълна по въжето, на което висеше кабината и тя се разтресе. Двамата загубиха равновесие и полетяха встрани. Куейд успя да се хване за едно полюшващо се над бездата асансьорно въже. Рихтер последва примера му. Но нямаха късмет — и двете въжета бяха откъснати. Двамата полетяха надоооооолууууууу…

Пред очите на Куейд не премина целия му живот, нито дори събитията от последния час. Единствената му мисъл беше за Мелина, останала да виси насред бездната, в кабината на асансьора. Изпитваше съжаление за всички щастливи мигове, които би могъл да изживее с нея. Двамата — и човечеството, когато получи като дар безценното съоръжение, оставено им от но’уиняните.

Данг! Полетът му най-неочаквано бе прекратен. Въжето се бе закачило за нещо. Не — Куейд и Рихтер се поклащаха на двата края на едно и също въже, преметнато през стрелата. Телата им се носеха напред-назад като противотежести. Всеки от тях беше спасил другия, колкото и иронично да бе това.

Куейд трескаво затърси изход от ситуацията. Но наблизо нямаше нищо подходящо, за което да се залови. Куейд вдигна глава и успя да различи отворената врата на асансьорната кабина. На пода се виждаше някаква неясна фигура — Мелина вероятно бе загубила съзнание при страшното разтърсване, което ги бе изхвърлило. Но дори да беше на себе си — какво би могла да направи за да му помогне? Можеше да разчита единствено на себе си и да се съобразява само с Рихтер.

Докато се поклащаха Рихтер успя да се насочи към него. Той вдигна крак и при разминаването ритна Куейд в слабините. В последния момент Куейд изви тяло встрани и ударът попадна върху бедрото, но и така болката не беше никак малка.

От сблъсъка въжето се приплъзна. Куейд, който беше малко по-тежък се спусна надолу, докато Рихтер се издигна над него.

— Недей! — извика предупредително Куейд.

Рихтер отново полетя към него. Този път ритникът попадна в ребрата на Куейд и той с мъка се задържа да не изпусне въжето. Болката беше почти непоносима.

— Глупако! — просъска Куейд. — Чуй ме! — за момент двамата се полюшваха далеч от друг, но рано или късно Рихтер щеше да поднови опитите си. — Падна ли аз, падаш и ти!

— Глупости! — отвърна Рихтер. После се залюля и удари Куейд в главата.

И този път Куейд успя само да намали силата на удара, но не и да го избегне. В ушите му проехтя камбанен звън.

— Помисли малко, тъпак такъв! — извика той. — Изпусна ли въжето, то ще се преметне през стрелата и ти ще полетиш след мен!

Рихтер погледна нагоре и най-сетне осъзна, че Куейд е прав. Този път той се залюля край него без да го ритне. В гнева си не беше забелязал опасността, на която излагаше и двамата, нито пък имаше някаква представа как да се спасят. Толкова по-добре.

Куейд сграбчи крака на Рихтер и бързо завърза края на въжето около обувката му. Рихтер яростно се съпротивляваше.

— Какво, по дяволите правиш?

Куейд се покатери по въжето и обисипа на свой ред Рихтер с удари и ритници. Рихтер беше направо шокиран от ненадейната атака.

— Спри! — извика той. — Глупак такъв! — точно както Куейд преди малко.

Куейд продължи да блъска Рихтер, който се защитаваше, но не смееше да нападне. В един миг на отдих той посочи надолу и извика:

— Падна ли и ти ще паднеш!

— Грешиш — отвърна Куейд. Той замахна и удари Рихтер право в лицето. Рихтер изпусна въжето и тъй като кракът му беше завързан, полетя надолу с главата. При това въжето отново се приплъзна, но този път Куейд беше този, който се издигна нагоре към стрелата.

Куейд протегна ръка и сграбчи приближаващата се стрела. След това погледна надолу и извика на поклащащия се Рихтер:

— Ще се видим на празненството, приятелче.

Рихтер направи опит да отвърне нещо, но страхът беше парализирал ума му. Той разбра, че е бил изигран.

Куейд разтвори пръсти и пусна въжето.

— Пълен напред! — извика той.

Въжето изплюща и изчезна, заедно с летящия право надолу Рихтер. До ушите на Куейд долетя предсмъртния му вик.

Куейд се огледа в търсене на изход. Трябваше да побърза — някъде горе Кохаген сигурно привеждаше в изпълнение пъкления си план за унищожаване на реактора — и заедно с него на цялото човечество.

 

В командната стая на реактора Кохаген и хората му привършваха с приготовленията си. Помещението беше изсечено в скала, покрай стените имаше наредени най-различни системи и пултове, точно както в картината, която Куато бе събудил в паметта на Куейд. Тук, отгоре, масивните колони се бяха превърнали в тънки прътове. През кварцовия покрив блестяха лъчите на далечното слънце. Едната стена беше изрисувана с йероглифи и в основата й грееше металното полукълбо.

Войниците разполагаха експлозивите в различни части на стаята, прокарваха между тях кабели и пробиваха дупки с пневматични чукове, за да поставят допълнителни взривове в стените. Шумът беше оглушителен.

Един от сапьорите се извърна, когато неочаквано някой го потупа по рамото. Беше Мелина. Той я погледна изумен.

Куейд изскочи зад него, сграбчи пневмочука и го заби в гърдите му.

Работещият наблизо войник видя какво става и вдигна своя чук. Едва ли предполагаше че пневмочука е оръжие на избор за Куейд.

— Надявам се, че не ви досаждам? — попита Куейд и го прониза със своя чук, него и идващите на помощ отзад двама войници. Това дори не го забави по пътя към блестящото полукълбо.

Кохаген видя какво става, сграбчи детонатора и се скри.

Мелина изтръгна пистолета от ръцете на един от пронизаните войници. После се огледа.

Едър сапьор се прокрадваше зад гърба на Куейд, готов да го прониже със своя пневмочук. Мелина вдигна оръжието и го простреля във врата.

Кохаген свърза кабела към детонатора.

Непосредствено пред кълбото Куейд бе пресрещнат от друг сапьор. След кратка схватка сапьорът падна с пронизани гърди. Куейд захвърли ненужния вече пневматичен чук, наведе се и изтръгна детонаторите, забити около кълбото. После ги захвърли настрана.

Тъкмо посегна към релефното изображение на човешка ръка и зад него се разнесе гласът на Кохаген:

— Съжалявам, Дъг. Не мога да ти позволя да го сториш — Куейд бавно се извърна. Кохаген стоеше стиснал в ръка детонатора. Той му махна да се отдалечи от пулта. Куейд трябваше да се подчини.

— Стартираш ли системата веднъж, реакцията ще обхване всички залежи от турбиний под повърхността — каза Кохаген. — Марс ще се превърне в гигантски вулкан. Ето защо извънземните никога не са го включвали.

— Нищо не разбираш — опита се да го разубеди Куейд.

— А ти разбираш ли? — попита със сарказъм Кохаген. — Ето го великия Дъг Куейд — идва да спаси планетата! Съжалявам, че трябва да те разочаровам, но само след трийсет секунди великия Дъг Куейд ще бъде мъртъв. След това ще взривя това проклето място и ще съм навреме у дома за празничната вечеря.

Кохаген въздъхна и поклати тъжно глава. Помисли си за времето прекарано с Хаузър, за усилията, които бе положил, за да го превърне в най-могъщото оръжие на Агенцията. Спомни си плановете, които бяха кроили двамата, за да се справят с бунтовниците. Хаузър беше толкова приятен събеседник. Той бе най-близкия приятел, който Кохаген някога е имал. Щеше да му липсва.

— Не исках всичко да свърши по този начин — въздъхна отново той. — Честно казано, бих предпочел тук да е Хаузър. Но не. Защо ти трябваше да оставаш Куейд!

— Аз съм Куейд.

— Ти си нищо! — извика Кохаген, разгневен, че пред него стои човекът, заел мястото на неговия приятел. — Ти си една глупава, ходеща програма. Аз те създадох — създадох сънищата ти, спомените, твоите патетични амбиции. Можеше да си някой друг — продължи подигравателно той. — Можеше да си истински. но вместо това, предпочете да си останеш един сън — Кохаген измъкна от джоба пистолет, без да изпуска стиснатия в другата ръка детонатор. Той вдигна пистолета. — Ето че идва края на този сън.

В каменната стая проехтя изстрел. Ударен в рамото и ръката, Кохаген падна назад. Изправена до вратата на асансьора Мелина продължаваше да стиска димящия пистолет. Куейд се хвърли да изтръгне оръжието от Кохаген и в същия миг видя, че той все още стиска детонатора. „Не — помисли си Куейд — сигурно блъфира.“ Кохаген обичаше живота не по-малко от всеки друг. Едва ли би взривил зарядите, това неминеумо ще означава и неговия край.

Кохаген сякаш прочете тези мисли в очите му. Той се усмихна злобно. И включи детонатора.

Стаята се разтърси от страшен взрив, почти всички уреди, с изключение на металното полукълбо, чийто заряд Куейд успя да извади, бяха унищожени. Заплахата на Кохаген не беше само блъф!

В кварцовия покрив над главите им зееше дупка, през която въздухът и най-различни дребни предмети излитаха навън. Всмукващата сила рязко се увеличаваше. В стаята се завъртя вихър от прах и отломки, който се вдигна нагоре.

Кохаген се вкопчи в една издатина на стената. Мелина беше притисната в далечния ъгъл. С неимоверни усилия Куейд се бореше с мощния въздушен поток, мъчейки се да се добере до кълбото. То единствено изглеждаше непокътнато от взрива — техния последен шанс за спасение! Колко ли още подобни експлозии би издържал реакторът, преди самия той да се взриви? Дали но’уиняните бяха предвидили някаква защита за подобни нестандартни ситуации — като земетресение, или метеоритен удар? Поне до момента съоръжението бе издържало на взривовете. А това означаваше, че все още има надежда!

Куейд сграбчи едно опънато от вятъра въже и започна да пълзи надолу по него. Куполът беше разхерметизиран, но докато свисти въздухът все още има какво да дишат. Настъпи ли веднъж тишина…

Кохаген се надигна и запълзя да му пресече пътя към кълбото. Изглежда чувстваше, че не всичко е решено.

Куейд вдигна ръка и я протегна към релефното изображение на човешка длан.

— Недей! — изкрещя Кохаген с пълни гърди за да надвие ревът на излитащия през тясното отвърстие въздух. — Ще ни избиеш всички!

Куейд се поколеба. В гласът на Кохаген се долавяше дълбока увереност. Куейд беше обхванат от внезапни съмнения. Откъде можеше да е сигурен, че изплувалите в него с помощта на Куато спомени са истински? Ами ако те също са били имплантирани? В такъв случай Кохаген може да е прав и след активиране извънземната машина да унищожи всичко живо на Марс. И отговорността за това ще носи Куейд.

Кохаген замахна и го ритна, докато продължаваше да нарежда:

— Всички! Всички мъже! Всички жени! Всички деца! — той вдигна крак и го стовари върху лявата ръка на Куейд. — Всички те ще умрат, Куейд! Всички ще умрат!

Пред очите на Куейд минаха хиляди лица — обезверени, подтиснати, загубили надежда за по-добър живот, изтерзани от вечния недоимък. Хора използвани безмилостно и после забравени от същия този, който сега пледираше за тях и се представяше за техен защитник.

Едно от тези лица сякаш застана пред него — деформираното лице на малкото дете, което бе зърнал от прозореца на таксито на Бени. Този спомен не беше имплантиран. Беше истински като болката в смазаната ръка. Какво ли бъдеще можеше да очаква това дете, докато хора като Кохаген са на власт?

Куейд знаеше отговора. Виждал го бе неведнъж — по улиците на Винъсвил. Кохаген лъжеше — за кой ли път. Кохаген си играеше с паметта му — за кой ли път. Кохаген се опитваше да го манипулира — точно както се опитваше да манипулира всички останали. Кохаген бе готов да излъже всеки и да направи всичко, само за да задържи властта си. Той ще бъде причината да загинат всички мъже, жени и деца на Марс, ако продължи да управлява.

Но този път Куейд бе твърдо решен да го спре.

— Глупости! — извика той на Кохаген. После протегна решително ръка над релефната длан.

Ръката му пламна. И сякаш нечий глас проговори в главата му.

Сторено е.

Контролната стая се разтърси от далечен грохот. Започваше се! Изглежда повредената апаратура по стените нямаше някакво съществено значение или пък служеше за диагностика и наблюдение. Кохаген беше взривил останалите уреди, но това бе като да счупиш копчетата на радиото — трудно за улавяне на станция, но иначе си работи съвсем добре.

Изведнъж се раздвижиха всички механични системи. Древната извънземна машина се заработи с поскърцване. Едновременно надолу се спуснаха стотици колони.

Изтощен от продължителната борба Кохаген разтвори ръце, полетя към дупката в тавана и изчезна зад нея с ужасен писък.

Огромните колони се забиха в стотиците дупки в леда — точно както беше предвидено преди много, много време. Далеч под него леденият блок се озари от вътрешна светлина. Реакцията беше активирана и не се нуждаеше от допълнителен контрол — Куейд беше изпълнил ролята си. Първо ще се включи химичният процес, после термоядрената реакция и всичко ще приключи едва когато на Марс има вода, топлина и въздух.

Течението отново се засили. Този път към дупката се носеше Мелина. Куейд пусна въжето и полетя към нея, мъчейки се да я одържи в страшния вихър. Ако можеха само да се задържат докато се изравнят наляганията — но това изглеждаше невъзможно. Много преди това тук ще настъпи вакуум и те ще загинат.

От бездната продължаваха да се издигат най-различни обекти и да изчезват в отвърстието на тавана. Пред очите на Куейд се носеха човешки тела, оръжия, части от машинария, скални отломъци, камъни и пясък. Когато всичко това изчезне и налягането започне да спада двамата ще се близко до своята смърт — но Марс и човечеството ще бъдат спасени. Поне ще умре в прегръдката на Мелина, винаги бе мечтал краят да е такъв.

Стаята се изпълни с мъгла. Мъглата миришеше странно, беше топла и гъста.

Водната пара и въздухът от реактора!

Процесът беше започнал, скоро Марс щеше да има своя атмосфера!

Още тела прелетяха в мъглата. Бени. Рихтер, стиснал края на въжето.

Мелина полетя към дупката. Куейд се вкопчи в нея, но загуби равновесие и я последва нагоре в потока нестихващ въздух. Всъщност, въздушният поток дори бе започнал да се усилва — сега, когато под тях реакторът на но’уиняните бе заработил с пълна сила. Куейд знаеше добре, че това не е единственото отвърстие през което излиза въздуха — цялата планета бе снабдена с подземна канализационна система, през бликаше газовата смес.

Хванати за ръце, двамата полегяха нагоре към купола. Куейд се завъртя и се опита да застане напречно на отвора, но налягането бе твърде силно. Тялото му се скърши на две и двамата с Мелина излетяха навън.

От външната страна вихърът се разсея мигновено. Двамата се изтъркаляха по склона на вулкана, само на няколко крачки от вдървеното тяло на Кохаген. Лицето на мъртвия изглеждаше ужасно — очите му бяха изхвръкнали от орбитите, огромният, подут език вече не се побираше в устата, от ушите шуртеше кръв. Кохаген бе осъдил стотици нещастници на смърт чрез разхерметизиране за какви ли не дребни провинения, като например съпротива при арест, но ето че и той си получи заслуженото най-накрая. Справедливостта бе възтържествувала.

Въздухът излетя от дробовете на Куейд. И двамата с Мелина изхриптяха агонизиращо.

С невероятно усилие Куейд затвори очи, борейки се с мъчително повишаващото се в тях налягане. Дори в този безнадежден миг той продължаваше да се съпротивлява, мъчеше се да спечели макар и няколко секунди!

Отвърстието зад тях внезапно избухна и над планината се издигна огромен гейзер от въздух и вода, от който се образува бял облак. Полъхна ги топлина и влага.

Куейд протегна ръка и хвана Мелина. Почувства, че пръстите й се свиват в шепата му. И двамата умираха — заедно, щастливи, че са дали на човечеството един прекрасен нов живот.

Планината се разтърси от могъщи трусове — съоръжението оставено от но’уиняните продължаваше да набира скорост. Над пустинната повърхност на планетата се появи вятър, който започна да издухва дебелия слой прах, покриващ Пирамидалната планина. Отдолу вече прозираха изкуствените склонове на планината, построени от пришълците. Скрити досега от човешкото око, те повече не се нуждаеха от тайнственост.

От лигавиците на Куейд и Мелина потече кръв. Двамата стиснаха ръце, усещайки че краят е съвсем близо.

И тогава разширяващия се облак ги обгърна. Ситни капчици вода покриха телата им, вятърът се усили. Из въздуха се носеше пух. Това бяха семената на изкуствено създадените от но’уиняните растителни форми, които щяха да превърнат безжизнената пустиня на Марс в градина, да я подхранят с органична материя, за да могат в нея да виреят всички земни растения. Това беше началото на култивирането на Марс, на превръщането му в един земен рай. Куейд беше щастлив че можа да зърне дори само толкова, преди да умре.

Изведнъж осъзна, че диша! Близо до него, Мелина шумно и мъчително си пое дъх. И двамата отвориха уста за живителната смес. После се спогледаха. В очите им се четеше недоумение — дали вече не са се пренесли на отвъдната страна, в светът на мъртвите?

Облакът ги отмина, но те все така не изпитваха затруднения в дишането. Погледнаха нагоре.

Над планината, червеното марсианско небе се превръщаше в синьо.

Въздухът се разстилаше над повърхността и те отново можеха да дишат! Агонията беше останала зад тях, с всяка глътка им стваше все по-леко. Смъртта и този път ги беше отминала!

Възстановили донякъде силите си двамата седнаха. Изведнъж осъзнаха колко е студено. Генерираният в недрата на планината въздух бе топъл, но с разширяването си над повърхността температурата му бързо се снижаваше. Върху тях се посипаха снежинки. Но почвата под краката им вече се затопляше от енергията на реактора и това щеше да ги спаси от замръзване.

Всеки от тях забеляза снежинките в косите на другия. Докоснаха ги, после ги разтопиха с устни.

След това се огледаха отново. Небето беше синьо,наоколо се сипеше гъст сняг.

Прегърнаха се — за да запазят топлината, но скоро устните им се впиха в целувка. Животът е чудесен!

Тази мисъл сякаш отекваше из Винъсвил, заедно с радостните викове на хората.

Още с първия взрив на реактора всички куполи на Марс бяха разрушени. Лишени от единствената си преграда от вакуума, хората се хвърляха ужасени на земята. Жителите на колонията знаеха, че разхерметизирането означава смърт. Всички — от богатите туристи, излежаващи се в стаите си в хотел „Хилтън“ до миньорите, борещи се за късчето въздух дълбоко в подземията — се спряха, паднаха на колене и зачакаха своя ужасен край.

За бунтовниците, гледката на срутените куполи беше добре дошла. Макар и страшна, внезапната разхерметизация беше за предпочитане пред бавното и мъчително задушаване, на което бяха обречени. В „Последно пристанище“ Тони вдигна юмрук към небето и тогава…

Тогава се случи чудо.

Тъмбелина се размърда в ръцете му и после седна. Барманът вдигна глава и пое шумно въздух. Тони ги гледаше, без да разбира какво става. Той пое дълбоко въздух, после още веднъж. Въздух имаше! Не трябваше да има — перките на вентилатора бяха замряли неподвижно, но въпреки това имаше! Той се задъха от щастие и се изсмя гръмогласно. Имаше въздух!

Миг по-късно към него се присъединиха и останалите. После наскачаха и затанцуваха щастливо. Отвън, по улиците танцуваха други, навсякъде се виждаха щастливи лица — на мъже, жени, деца — докато целият град не се превърна в един огромен дансинг, изпълнен с пияни от радост хора. Безкрайно и весело шествие пронизвано от една единствена мисъл — има въздух! Тиранията на Кохаген, монополистът на въздух, бе свършила!

Наистина изглеждаше като чудо.

 

Куейд и Мелина погледнаха надолу. Снегът се топеше в краката им, почвата беше топла и влажна. Край тях се стичаха ручейчета вода. Земята се пропукваше за да приеме семената, създадени от но’уиняните. Скоро семената ще пуснат корени, ще се захванат в калта, за да я превърнат в богата на хумус, плодородна почва. И тогава червеният Марс ще стане зелен!

Мелина се сгуши в прегръдките му.

— Е, мистър Куейд, надявам се, че ви хареса пътуването из нашата прекрасна планета.

— Хареса не е най-точната дума — отвърна развълнувано той. Човечеството беше получило правото да продължи своя път, да се развива като галактическа раса, но той никога не ще забрави на каква цена бе постигнато това.

— Хайде сега. А не посети ли екзотични места, не уби ли лошите, не спаси ли цяла една планета? — тя го надари с очарователната си усмивка. — Дори получи момичето на своите мечти.

Усещаше, че се шегува, но думите му се сториха странно познати и той замръзна.

— Знаеш ли, имам ужасната мисъл, че всичко това наистина е било само сън.

— Тогава целуни ме бързо — рече със сериозно изражение тя — преди да сме се събудили.

Куейд прогони досадната мисъл. Той сграбчи Мелина в прегръдката си и я целуна страстно. Омръзнало му бе да сънува — реалността винаги е за предпочитане.