Серия
Терминатор (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Terminator 2: Judgement Day, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 9 гласа)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

ТЕРМИНАТОР 2: СТРАШНИЯ СЪД. 1992. Изд. Абагар-МК’90, София. Роман. Превод: Владимир ГЕРМАНОВ [Terminator 2: Judgment Day / Randall FRAKES (1991)]. Художник: Петър СТАНИМИРОВ. Формат: 130×200 мм. Страници: 240. Цена: 15.50 лв. ISBN: 954-8004-22-4.


По сценария на Джеймс Камерън и Уилям Уишър

ДЕН СТО ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ

Буенавентура, Мексико

16 юли 1984 г.

четвъртък, 8:58 ч.

 

Сара Джинет Конър караше през пуста, осеяна с кактуси пясъчна равнина. Пред нея се простираше навъсена планинска верига, над която бяха надвиснали дъждовни облаци, зад които, като гигантски стробоскоп, проблясваха мълнии. Бурята бе във въздуха.

По един или друг начин Терминатор я бе унищожил, мислеше Сара докато проверяваше барабана на своя Колт-Питон .357, след което го върна в кобура, мушнат под таблото на открития джип. Тя със сигурност не бе вече наивната, деветнадесетгодишна сервитьорка отпреди няколко месеца. Тази личност умря, когато двама души, които бе обичала повече от собствения си живот — бащата на детето, което сега растеше в утробата й, и майка й — бяха жестоко убити. Мисълта за смъртта им още я измъчваше, макар че се бе научила да поставя чувствата си на място, от което не биха й пречили да оцелее. Защото сега Сара Конър бе най-важното нещо на света.

Тя приближи до ухото си един „Уокман“ и чу записа, който бе направила преди няколко минути, когато спря за да зареди. „Дали да ти разкажа за баща ти?“ Погледна надолу към подутия си корем. „Би ли повлияло на решението ти да го пратиш тук, на смърт?“

Тя знаеше, че все някога ще трябва да вземе решение и потрепери. „Но ако не изпратиш Кайл, самия ти няма никога да съществуваш.“

Безумната мисъл премина като вихрушка през съзнанието й. Кайл Рийс, млад войник, пожелал да бъде изпратен назад във времето, за да я защити от терминатора, бе заченал в утробата й сина, който един ден щеше да нареди на баща си да се върне назад във времето, за да може тя да забременее, така че синът да може да нареди на баща си да се върне назад във времето, за да може… омагьосан кръг, в който неизменно се стигаше до началото. Тя си спомни какво казваше за парадоксите господин Бауланд, учителят по физика в училище — вселената е един голям питон, който е захапал опашката си. Това я караше да се чувства като марионетка на съдбата, обикновена брънка в причинно-следствената верига. От друга страна, волята й да оцелее изглежда определяше изхода от събитията. Или може би човешката воля бе само още един елемент от предначертания план? Целият й останал живот може би щеше да бъде отговор на този въпрос,.

Гласът й все още се чуваше от магнетофона: „Май ще взема да ти разкажа за баща ти. Дължа му го. И може би ще е достатъчно да знаеш, че през малкото ни часове заедно, се обичахме колкото за цял живот“.

Тя го изключи. Думите звучаха толкова изтъркано, толкова банално в сравнение с изгарящите спомени. Сара искаше синът й един ден да обича баща си, колкото тя го обичаше сега. Но никога не бе имала дар слово… Отчаяна, тя извади касетата и я постави в жабката до нарастващата купчина други С90. Наричаше ги „Книгата“ — аудио-хроника на информацията, от която синът й щеше да се нуждае, за да оцелее. Тази сутрин тя бе записала разказа за пристигането на Терминатор преди сто двадесет и шест дни. Как е бил „убит“ три дни по-късно. И огромните промени, настъпили в живота й през тези три дни…

Сара Конър, която ходеше на училище и си мечтаеше да се омъжи за мил човек, да води обикновен живот, уютно сгушена някъде в потъналите в подрязана зеленина предградия, бе унищожена от огнената смърт, наречена Терминатор. Като уби тези, които тя бе обичала, той я бе научил да мрази повече, отколкото изобщо си бе представяла, че е способна. Бе си отмъстила като смачка киборга в една хидравлична преса. Но не й беше приятно да мисли за това. Защото след като натисна бутона, изпратил с трясък тежкия чук надолу, като Божи юмрук, тя също бе умряла и се бе преродила сред кръв и мъка, в един свят, в който всички бяха обречени на масово унищожение и всеобщо страдание. Тя знаеше това, което на никой друг не бе известно: един ден Скайнет, компютърът, създаден да контролира автоматично ударните американски ядрени сили, щеше да „оживее“ и първата му съзнателна мисъл щеше да бъде, че човечеството е отживелица. Щеше да нанесе първия удар, да преживее ответната огнена буря, прикрит в укрепения подземен комплекс в Чейенските планини, докато на повърхността мъже, жени и деца щяха да се гърчат в предсмъртна агония. С настъпването на ядрената зима цивилизацията щеше да замре. Не след дълго създадените от Скайнет машини — негови очи, уши и оръжия — щяха да плъзнат по земята и да поискат своето. Щеше да пожелае светът да бъде населен само с безброй механични подобия на него самия — върховния егоист, пряко контролиращ автоматизираните заводи, нужни за целта му. За това бъдеще й бе разказвал Кайл Рийс. А идването на Терминатор я бе накарало да му повярва.

Тя протегна ръка и погали кучето зад ушите. Загладената мускулеста немска овчарка, изправена на седалката до нея, я погледна за миг с кафявите си, свръхвнимателни очи и отново се вгледа в тясното шосе напред, оглеждайки предпазливо хоризонта. Ако някой друг се опиташе да докосне това куче, сигурно щеше да си има неприятности, освен ако тя не го спре. Животното не бе обикновено. Беше дресирано от специалисти, за да служи като оръжие. И не бе евтино. Сара бе опразнила изтънялата си банкова сметка и бе ликвидирала застраховката „живот“ на майка си, за да купи джипа, револвера и бойното куче. Тя изпълняваше Плана — да отиде на юг, ако трябва да прекоси целия континент и да намери място, където да се укрие от сгъстяващите се облаци на Съдбата. Трябваше да отгледа сина си в безопасност, да го защити от хилядите дребни инциденти, които можеха да лишат света от неговия спасител, преди да е дошло времето му. Сега в това се състоеше целият й живот, това бе и единствената надежда за човечеството.

Имаше достатъчно храна за пет дни, пълен резервоар, испанско-английски речник. Щеше да кара, докато се свършат провизиите, след това щеше да намери някакъв начин да осигури себе си и детето. Не се боеше. През тези три дни тя бе разбрала, че има скрити резерви, за които не бе и подозирала, огромен, таен склад с кураж, които й бе позволил да стигне дотук, изправена срещу невероятни трудности. Жертвите бяха ужасни, но тя бе спечелила битката. Дори и да изпратеха други терминатори, за да довършат това, което първият не успя, тя щеше да е готова да се бори с тях. Защото никаква машина не можеше да навреди на сина й. Горещата, отчаяна любов, която изпитваше към него щеше да й помогне да преживее въпреки ужасната увереност, че вече никога няма да може да се довери на когото и да било. Защото всеки можеше да е Терминатор, програмиран от Скайнет и изпратен през вечността, за да изтръгне душата от тялото й.

Тази параноя й бе дар от Кайл Рийс, урок, който той бе научил през годините, прекарани в следвоенните развалини в постоянен страх от убиващи киборзи и деградирали хора. Бе й казал, че по-голямата част от живота си е бил войник. Това е единственият начин да имаш живот там, някъде в бъдещето. „Тогава“, бе го нарекъл той. Когато огромни военни машини прегазват костите на милиони. И мъртвите, обгорените, облъчените. Но Джон Конър бе успял да събере жалките останки и да организира немощна съпротива. И малко по малко, човечеството започнало да си възвръща от металните господари изгубените територии. До деня, в който Скайнет, в отчаян прилив на интелект, създал преместването във времето — първото темпорално-тактическо оръжие. И изпратил своя емисар в миналото, за да унищожи Сара Конър, така че Джон Конър да не може никога да се роди.

Но силите на Джон овладели апаратурата и изпратили Кайл, за да спре, ако е възможно терминатора. Мисията означавала сигурна смърт, и все пак той пожелал да я изпълни. Един обикновен войник, готов да влезе право в зейналата паст на историята, защото обичаше Сара.

Отначало тя не можеше да разбере как е предизвикала такава изгаряща страст. Тя бе обикновено момиче с кестенява коса, кафяви очи и достатъчно приятни черти, но нищо зашеметяващо. А Кайл я боготвореше. Не, това не бе съвсем така. Той обожаваше това, в което тя щеше да се превърне — майката на Джон Конър, тигрицата, която щеше да го опази през времето на катастрофата. И Кайл се бе хвърлил през водовъртежа на времето, в един невъзможен свят, тъй хубав и богат, цъфтящ от живот, свят, за който само можеше да фантазира по разказите на по-възрастните, които бе слушал като дете. И той я измъкна от мерника на терминатора и се люби с нея, изпълнен с нежно страхопочитание. Едва тогава, в този изгарящ миг в ръцете му, когато сля тялото и душата си с него, тя разбра, че любовта му е истинска. Те я бяха направили такава, създавайки, без да знаят, Джон Конър, който един ден щеше да порасне и да изпрати баща си назад във времето, за да спаси Сара от терминатора, а тя да забременее и да роди Джон Конър, който пък… отново питонът, захапал опашката си.

Джипът навлезе в завой и нещо от арматурното табло падна в скута й. Моментална снимка, на която бе тя самата. Малко мексиканче се бе спуснало и я бе снимало на мрачната бензиностанция няколко мили по-назад, като й поиска пет долара. Тя съжали бедния бездомник и му даде четири, след което захвърли снимката небрежно на таблото. Сега се вгледа и с изненада видя, че от нея я гледа една остаряла жена. Лицето й все още бе младежки гладко и бяло, дори бе станало по-сочно поради бременността, но очите изглеждаха като от друга епоха — толкова стари, колкото тези на сбръчкания собственик на бензиностанцията. От друга епоха, защото се бе вглеждала назад, в мъчителното минало, и напред, в ужасяващото бъдеще. Но най-много я състаряваше тъжната усмивка като на Мона Лиза. В мига, в който момчето щракна полароида, тя мислеше за Кайл. Нямаше как да научи, че това е Снимката — тази, за която Кайл каза, че е получил от Джон Конър преди много време, когато двамата клечали в някаква мръсна дупка и небето над главите им трептяло от въздушната армада на Скайнет. Някъде в бъдещето Сара щеше да я даде на Джон, а той на Кайл. Кайл щеше да се влюби в тайнствената тъжна усмивка, винаги щеше да се опитва да разбере за какво си е мислела тя тогава, и никога нямаше да научи, че е предизвикана от копнеж и тъга по него самия. Може би това бе началото на кръга. Но, разбира се, кръговете нямат начало и край. И тя не можеше да мисли сега за Кайл. Трябваше да мисли за пътя пред себе си и за това как да намери убежище от приближаващата буря и нощта.

Започна да вали — горещ, шибащ порой, който накара очите й да се насълзят. Тя спря и бързо вдигна брезентовия гюрук. Когато влезе вътре, очите й все още бяха пълни със сълзи. Избърса ги с мрачна решителност й форсира джипа нагоре по планината.