Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alibi, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 121 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Алибито

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Maria Zednik)

ШЕСТА ГЛАВА

Червената лампичка на таблото на колата й светна.

Тя ядно въздъхна. Последното, което би искала да й се случи сега, бе да свърши бензинът. Но знаеше, че червената светлина е безпогрешен знак, че резервоарът е почти празен.

Край този пуст път имаше малко бензиностанции и затова, когато стигна до най-близката, няколко километра след като забеляза предупредителната светлина, отби и слезе.

Обикновено зареждаше сама и плащаше с кредитна карта. Но техническият прогрес не бе стигнал до тази пустош. По принцип тя мразеше да плаща предварително. Затова откачи маркуча от колонката и натисна ръчката. Свали капачката на резервоара, сложи го на покрива на колата и махна на дежурния да пусне помпата.

Той гледаше боксов мач на черно-белия си телевизор. Едва го видя през прозореца, облепен с плакати за отминали събития, обяви за изчезнали домашни любимци и реклами на бира. Или не я бе забелязал, или не искаше да измени на принципа си да не пуска горивото, докато клиентът не плати предварително, особено след като се мръкнеше.

— По дяволите!

Нямаше избор. Отиде до гишето и сложи една банкнота на мръсната поставка под още по-мръсното стъкло.

— За двадесет долара? Нещо друго? — попита той и отново се загледа в екрана.

— Не, благодаря.

Едва капеше, но колонката най-сетне щракна. Тя окачи обратно маркуча. Когато посегна към капачката на резервоара си, забеляза друга кола, която сви към бензиностанцията. Ярката светлина на фаровете заслепи очите й.

Спря на по-малко от метър зад нейната кола. Шофьорът угаси светлините, но остави двигателя включен, когато отвори вратата и слезе.

Тя издаде слаб вик на изненада, но не помръдна и не промълви нито дума. Не го упрекна, че я бе последвал, не попита защо и не настоя да я остави на мира. Просто стоеше и го гледаше.

Косите му изглеждаха по-тъмни, отколкото на дневна светлина. Тя знаеше, че са пепеляворуси, но сега й се струваха почти кестеняви. Едната му вежда бе малко по-висока и по-извита от другата, но тази асиметрия му придаваше чар. Имаше волева брадичка. Хвърляше дълга сянка, защото бе висок. По конструкцията му личеше, че никога няма да има проблеми с теглото. Имаше спортна фигура.

За няколко секунди останаха загледани един в друг, след което той заобиколи отворената врата. Тя го проследи с поглед, докато се приближаваше към нея. Решително повдигнатата му брадичка говореше много за неговия характер. Очевидно не се предаваше лесно и не се страхуваше да преследва това, което желаеше.

Спря едва когато стигна до нея. Обхвана е длани лицето й, наведе се и я целуна.

„Господи!“, помисли си тя.

Устните му бяха горещи и чувствени. Жадно се впиха в нейните, но без да я накарат да се почувства победена или да изпита страх. Целувката бе така съвършена, че тя инстинктивно отвърна. Когато езикът му докосна нейния, сърцето й заби учестено и ръцете й обгърнаха кръста му.

Той плъзна длани надолу, обви с ръка раменете й, а с другата обхвана талията й и я притегли към себе си. Леко наклони глава. Тя последва движението. Езикът му изучаваше устата й. Целувката им ставаше все по-пламенна.

Внезапно отдели устни от нейните. Дишаше тежко. Дланите му отново докоснаха страните й.

— Това исках да разбера. Дали привличането е взаимно.

Тя кимна, доколкото ръцете му й позволяваха да раздвижи глава, и промълви:

— Взаимно е.

Бе изненадана, че гласът й прозвуча задъхано.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя понечи да възрази, но остана безмълвна.

— Имам малка вила недалеч оттук. На три-четири километра.

— Аз…

— Не казвай „не“ — прошепна той с треперещ от страст глас и я притисна по-силно. — Не казвай „не“.

Срещна погледа му и кимна. Той веднага я пусна. Обърна се и тръгна към колата си. Докато завърташе капачката на резервоара, тя я изпусна в бързината. Най-сетне успя да я нагласи, качи се и потегли. Той я настигна.

Погледна я, сякаш да се увери, че е твърдо решена като него, че няма да избяга при първа възможност.

Тя знаеше, че би трябвало да стори именно това. Но бе сигурна, че няма да го направи. Не сега.

Хамънд си отдъхна едва когато колата й спря до неговата. Слезе и се приближи, за да й отвори вратата.

— Внимавай къде стъпваш. Тъмно е.

Хвана ръката й и я поведе по чакълената пътека към вилата. Светлината на слабата крушка пред входа се оказа достатъчна, за да улучи ключалката. Бе взел ключа със себе си, преди да тръгне от Чарлстън.

Отвори и я покани вътре. Една жена, която живееше наблизо, почистваше вилата, когато бе необходимо. Беше й се обадил да дойде по-рано през деня. За разлика от повечето рядко посещавани жилища, изпълнени с миризма на плесен, тук ухаеше на свежест и чистота. По молба на Хамънд климатикът бе включен и вътре бе прохладно.

Той затвори входната врата, която скри светлината от терасата, и настъпи непрогледен мрак. Бе имал най-доброто намерение да се държи като гостоприемен домакин и кавалер, да я разведе из вилата, да й предложи питие, да й разкаже нещо повече за себе си и да й даде време, за да свикне да бъде с него насаме. Вместо това, протегна ръце към нея.

Тя се отпусна в прегръдката му, очаквайки целувката със същото нетърпение. Устните й пламенно отвърнаха на ласките на езика му, които не й оставяха време да си поеме дъх. Хамънд наведе глава и притисна лице към шията й. Тя обгърна врата му и зарови пръсти в косите му. Плъзна устни към ухото й и прошепна:

— Това е лудост.

— Голяма.

— Боиш ли се?

— Да.

— От мен?

— Не.

— А би трябвало.

— Знам, но не се боя.

Устните му нежно докоснаха нейните.

— А от ситуацията?

— Ужасно се страхувам — каза тя и отвърна на ласката.

След още една целувка той каза:

— Постъпваме прибързано, безразсъдно и…

— Напълно безотговорно.

— Но не мога да спра.

— Аз също.

— Толкова силно желая да…

— И аз те желая — въздъхна тя, когато ръцете му се плъзнаха под горнището й и обхванаха гърдите й.

Всички опасения, че тя не споделя копнежа му, изчезнаха, когато наклони назад глава в очакване да обсипе шията й с целувки. Затаи дъх, докато разкопчаваше сутиена й, а тя издаде тих стон на наслада, когато докосна голата й плът.

Ръцете й се придвижиха надолу по гърба му. Почувства как пръстите й притискат мускулите и изучават тялото му. Тя плъзна длани над токата, спря малко по-ниско и го притегли към себе си.

Следващата целувка бе дълга, дълбока и пламенна.

Той отново хвана ръката й, поведе я след себе си и слепешком прекосиха през широката всекидневна към спалнята. Вилата не бе луксозна, но си бе създал в нея всички удобства. В помещението, твърде тясно дори за един човек, бе сложил огромно легло.

Двамата се отпуснаха на него и се притиснаха един към друг, завладени от заслепяващата, безумна страст на новата връзка.

Тя се обърна с гръб към него.

Хамънд се опита да измисли какво да каже, но всичко, за което се сети, му се стори неуместно, банално или и двете. Дори за миг му хрумна да сподели истината.

„Господи, беше невероятно!“ „Ти си невероятна.“

„Никога през живота си не съм се чувствал така.“

„Искам тази нощ никога да не свършва.“

Но знаеше, че тя не би повярвала, затова не изрече на глас тези думи. Дългото мълчание ставаше все по-напрегнато. Накрая той се обърна встрани и включи лампата върху нощното шкафче. Тя сви колене към гърдите си и сякаш стана още по-недостижима.

Обезкуражен, Хамънд изправи гръб. Ризата му бе смачкана и разкопчана, ципът на панталоните разтворен, но все още бяха на него. Стана, свали ги и остана само по бельо. Когато отново погледна към леглото, тя лежеше по гръб и го наблюдаваше с широко отворени очи, чийто израз издаваше, че харесва тялото му.

— Неловък момент, нали?

Хамънд седна на ръба.

— Права си.

Тя навлажни устни, прехапа ги, отмести поглед от него и кимна.

— Опитваш се да измислиш начин тактично да се отървеш от мен?

— Какво? — тихо възкликна той. — Не. Не, за бога! — Протегна ръка към косите й, но я отпусна, преди да ги докосне.

— Мисля как да те помоля да останеш цялата нощ, без да прозвучи глупаво.

Изражението й издаде задоволство. Погледите им отново се срещнаха. Тя свенливо се усмихна. Все още с пламнали страни, зачервени от страстните целувки устни, полугола и е разрошени коси, изглеждаше невероятно съблазнителна. Гърдите й, освободени от сутиена, издуваха горнището. Зърната им изпъкваха под тъканта. Хамънд отново почувства възбуда.

— Изглеждам ужасно.

Тя съзнателно придърпа полата над бедрата си. И двамата не обърнаха внимание на бикините върху покривката до ръба на леглото.

— Мога ли да ползвам банята ти?

— Ето там, онази врата. — Той стана, за да я остави сама.

— Ще донеса нещо за пиене. Гладна ли си?

— След всички боклуци, които изядох на панаира?

Хамънд отвърна на усмивката й.

— Искаш ли вода? Сок, чай или газирано? Бира?

— Вода.

Той посочи с брадичка към вратата на банята.

— Ако имаш нужда от нещо, просто ми кажи.

— Благодаря.

Тя явно не желаеше да стане от леглото, преди да остане сама, затова отново й се усмихна и излезе от стаята. За щастие чистачката бе заредила хладилника с разхладителни напитки и вода. Докато бе там, Хамънд провери провизиите. Шест яйца. Половин килограм бекон. Английски кифли. Кафе. Сметана? Не. Надяваше се гостенката му да предпочита кафето чисто. Портокалов сок? Да. Във фризера имаше кутия концентрат.

Той рядко закусваше, освен когато имаше делова среща сутрин. Но далеч от града, където почивните утрини бяха по-дълги и безгрижни, обичаше да хапва солидно предобед. Умееше да готви доста добре, особено основни ястия, като омлет с бекон. Можеха да приготвят закуската заедно, като си поделят задълженията. Щяха да се блъскат един в друг, докато ги изпълняват, да се смеят, да се целуват. После можеха да изнесат съдовете на терасата и да се хранят там. Усмихна се, докато мислеше как ще започне утрешният им ден.

„Днешният“, поправи се той, когато погледна часовника и видя, че отдавна е минало полунощ.

Вчера бе имал неприятности. Беше напуснал Чарлстън в мрачно и гневно настроение след поредица разочарования. Нищо в живота му не бе наред. Дори не му бе минало през ум, че един ден, започнал така зле, може да завърши с романтична вечер с жена, за чието съществуване не е и подозирал допреди няколко часа. Че ще бъде толкова незабравимо изживяване.

Потъна в размисли за странните обрати на съдбата и се опомни едва когато водата в банята престана да шурти. Реши да изчака още две минути, защото не желаеше да се появи твърде скоро или в неподходящ момент. След това взе две бутилки е вода и се отправи към спалнята.

— Мисля — каза той, когато побутна вратата с босия си крак, — че е време да се представим един на друг, както подобава…

Застина, когато тя припряно се отдръпна от тоалетката със слушалката на телефона в ръка, побърза да затвори и промълви:

— Надявам се, че нямаш нищо против.

Всъщност имаше. Беше му адски неприятно. Не това, че бе използвала телефона, без да го попита, а че в живота й имаше човек, на когото държеше достатъчно, за да позвъни в ранните утринни часове, минути след като се е любила е него. Сам се изненада, че изпитва гняв.

Докато бе в кухнята, той си бе представял как ще прекара утрото с нея, изгаряйки от нетърпение отново да я види. Сега стоеше там с глуповато изражение, полугол и възбуден. А в същото време тя приключваше телефонен разговор с някой друг. Остави бутилките на нощното шкафче.

Чувстваше се като идиот. Това бе нещо непознато за Хамънд Крос. Обикновено бе уверен и готов да се справи с всяка ситуация, а сега бе смутен и объркан. Ужасно чувство.

— Искаш ли да останеш сама? — плахо попита той.

— Не, всичко е наред. — Тя намести слушалката. — Не успях да се свържа.

— Съжалявам.

— Не беше важно.

Гостенката му скръсти ръце, после смутено ги отпусна.

„Щом не е било важно, защо, за бога, се опитваше да се обадиш по това време?“, искаше да попита Хамънд, но не го направи.

— Нали не се сърдиш, че облякох това?

— Какво? — разсеяно попита той.

Ръцете й се плъзнаха по предницата на старата избеляла тениска. Позна униформата на сдружението, в което бе членувал като студент. Стигаше до средата на бедрата й.

— О, не, разбира се.

— Намерих я в скрина в банята. Не съм ровила, просто…

— Не се безпокой.

Резкият тон издаде чувствата му.

Тя сви ръцете си в юмруци, след това отново ги отпусна.

— Виж, може би е най-добре да си тръгна. И двамата се поувлякохме. Навярно все още сме замаяни от виенското колело. — Усмивката й изчезна. — Всъщност всичко беше…

Замълча, когато погледна към леглото.

Неволно задържа погледа си там по-дълго, отколкото би искала. Намачканите чаршафи неумолимо напомняха за това, което се бе случило върху тях, и колко опияняващо бе то. Задъхано прошепнатите думи отново отекнаха в съзнанието и на двамата.

Беше се изкъпала и сега кожата й ухаеше на сапун. Но Хамънд не бе ползвал банята. По тялото му все още горяха следите от допира й. Тя каза припряно:

— Ще се облека и ще те оставя.

Посегна към дрехите си, но той обгърна талията й и я спря. Застина неподвижно, но не се обърна към него. Гледаше право напред.

— Каквото и да си мислиш за мен, искам да знаеш, че… че това не беше „нещо незначително“, което ми се случва често.

Хамънд прошепна:

— Няма значение.

Тя рязко извърна глава към него.

— За мен има. Държа да го знаеш.

Той нежно обхвана раменете й и я обърна с лице към себе си.

— Наистина ли смяташ, че стигнахме дотук само защото сме замаяни от виенското колело?

Тя прехапа долната си устна, сякаш да не затрепери, и поклати отрицателно глава.

Обви ръце около нея и дълго я задържа в прегръдката си, заровил лице в косите й. Пръстите на краката им се докоснаха, топлината на телата им се сля. Боса и облечена с широката му тениска, тя изглеждаше по-малка и крехка, отколкото преди. Докато я притискаше, той се почувства силен и готов да я закриля. Всъщност, откакто я бе срещнал, му се струваше, че се вживява в ролята на Конан.

Тази мисъл го накара да се засмее. Тя вдигна глава от гърдите му и го погледна.

— Какво има?

— Нищо. Просто си помислих, че ме караш да се чувствам прекрасно. — След това лицето му помръкна. — А при теб как е? Добре ли си?

Тя озадачено наведе глава встрани.

— Искам да кажа… хареса ли ти… нали разбираш?

— О! — Сведе поглед към брадичката му. — Да. Благодаря ти, че прояви чувство за отговорност.

В нощното му шкафче имаше кутия презервативи. Но никога не му се бе струвало толкова трудно да вземе един от тях и да го сложи. Смути се, когато си спомни за смешната борба с упоритата гума в момента, когато искаше да бъде неотразим, и промърмори:

— В най-вълнуващия миг.

За негова изненада, тя леко погали гърдите му и каза почти шепнешком:

— И за мен.

Лекият стон, който издаде, когато ръката му обхвана брадичката й и наведе главата й назад, за да я целуне, разкри желанието й. Отново разпали страстта му. Като пожар. По-горещ от преди. Задъханият шепот ги накара да се почувстват още по-близки.

— Харесва ли ти?

— Да.

— Груб ли съм?

— Не.

— Бях твърде необуздан.

— И аз.

— Извинявай.

— Всичко е наред.

— Но ако съм ти причинил болка…

— Не си. Не се безпокой.

— Имаш ли нещо против…

— Не.

— Господи! Какво става?

— Чудесно. Ти вече си…

— Да.

— Толкова…

— О…

— Влажна.

— Съжалявам.

— Така ли?

— Искам да кажа… ти…

— Няма за какво да съжаляваш.

— Позволи ми да те докосна.

— Не, нека аз те докосна.