Сандра Браун
Алибито (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Хамънд прочете името на улицата, което бе записал и пъхнал в джоба си, преди да излезе от дома си, за да посети Дейви.

Въпреки че не бе сигурен дали телефонният номер на доктор Лад е включен в указателя на Чарлстън, нетърпеливо прелисти страниците с номерата на лекарите в града, докато откри името д-р А. Е. Лад. Веднага разбра, че е попаднал на вярна следа, защото цифрите съвпадаха с тези, които бе набрал сутринта от вилата си.

Това име бе единствената му надежда да открие жената, с която бе прекарал миналата нощ. Естествено бе немислимо да разговаря с доктора. Засега целта на Хамънд бе единствено да разбере къде се намира кабинетът му и дали може да научи нещо от него. По-късно щеше да измисли повод да се срещнат.

Въпреки че съзнанието му бе заето е мисли за раздялата със Стефи, смущаващия разговор с Дейви, убийството на Петиджон и всичко, свързано с него, споменът за жената, която бе проследил след панаира и целунал на бензиностанцията, не му даваше покой.

Безсмислено бе да се опитва да я забрави. Хамънд Крос не се примиряваше с неизвестността. Дори като дете никога не бе приемал уклончиви отговори. Не оставяше родителите си на мира, докато не получеше обяснение, което да задоволи любопитството му.

Бе запазил тази своя черта. Стремежът да узнае не само основните факти, но и всички подробности, бе ценно качество в работата му. Не преставаше да рови и търси, докато не откриеше цялата истина, понякога за искрено разочарование на колегите си. Случваше се дори сам да бъде разочарован от разкритията.

Мислите за нея нямаше да престанат да го измъчват, докато не разбереше коя е и защо след невероятната нощ, която бяха прекарали заедно, бе изчезнала от вилата и от живота му.

Издирването на доктор Лад бе отчаян, детински опит да узнае нещо за нея. По-точно — дали тя е мисис Лад. Ако бе така, това щеше да бъде краят. Ако не…

Не се осмеляваше да мисли за многобройните вероятности.

Хамънд бе отраснал в Чарлстън и знаеше в кой район се намира улицата. Беше само на няколко пресечки от имението на Дейви. Стигна за броени минути.

Представляваше къса и тясна алея, а сградите край нея бяха обрасли с лози и забулени в история. В близост до оживения център на града се намираха няколко подобни улици, които сякаш бяха част от друг свят. Повечето здания тук, между Броуд Стрийт и Батъри, носеха исторически белези. Номерата на някои къщи завършваха е 1/2, което означаваше, че са пристройки към главната сграда — летни кухни или гаражи, впоследствие превърнати в отделни жилища. Имотите в тази част на града бяха най-търсени. Беше скъп квартал. Наричаха обитателите на къщите, разположени на юг от Броуд Стрийт, Ю. О. Б. — „южно от Броуд“.

Хамънд не бе изненадан, че докторът работи точно в тази жилищна зона. Много специалисти бяха превърнали някои от старите къщи в кантори и кабинети и често живееха на горните етажи. В Чарлстън от векове съществуваше такава традиция.

Паркира в една отбивка и тръгна пеш по павираната алея. Беше се смрачило. Почивният ден бе свършил и хората се бяха прибрали по домовете си. Той бе единственият пешеходец. Улицата бе сенчеста и тиха, но приветлива. През отворените прозорци се виждаха светли стаи, които сякаш го приветстваха. Всички къщи бяха в отлично състояние. Очевидно доктор Лад бе заможен човек.

Вечерният въздух бе тежък и задушен. Хамънд се почувства така, сякаш бе обгърнат от плътна памучна завеса. След минути ризата му залепна от пот, въпреки че вървеше бавно. Явно бе нервен.

Вдъхна дълбоко и долови наситения аромат на екзотични цветя, примесен с мириса на морска вода, който идваше откъм пристанището. Усети и лека миризма на тлееща жарава, върху която някой бе приготвил неделната вечеря. Това му напомни, че цял ден не е ял нищо освен английската кифла, с която бе закусил във вилата си.

Докато вървеше, се замисли как да се свърже е лекаря. Какво би станало, ако просто се качи и позвъни? Ако доктор Лад отвори вратата, можеше да се престори, че са му дали грешен адрес, че търси други хора, да се извини и да си отиде.

А ако отвори тя… какъв избор би имал? Това щеше да бъде отговорът на мъчителния въпрос. Щеше да се обърне и да си тръгне, без да поглежда назад, и животът му щеше да продължи.

И двете версии изхождаха от вероятността, че тя е съпруга на доктора. За Хамънд това бе логичното обяснение за тайното й телефонно обаждане и виновното й изражение, когато бе влязъл. Изглеждаше съвсем здрава и той не бе забелязал никакви видими признаци на заболяване, затова дори не му бе хрумнало, че може да е пациентка, докато не откри къщата, чийто номер бе записал. В малкия двор зад желязната ограда бе поставена дискретна бяла табела с надпис в черен курсив.

Доктор А. Е. Лад бе психолог.

Дали беше пациентка? Струваше му се странно гостенката му да е почувствала нужда да разговаря с психолога си няколко минути след като се бяха любили. Утеши се с мисълта, че напоследък бе доста модерно човек да посещава сеанси при психолог, който се превръщаше в негов довереник — подобно на уважаван брачен партньор, по-възрастен роднина или изповедник. Той имаше приятели и колеги, които се записваха на часове всяка седмица само за да се освободят от напрежението на съвременния живот. Да се съветваш с психолог не бе грях и определено в това нямаше нищо срамно.

Почувства дълбоко облекчение. Мисълта, че е спал с една от пациентките на доктор Лад, бе приемлива. Безпокоеше го вероятността да е бил със съпругата му. Но малкият лъч надежда бързо изчезна. Ако бе пациентка, тогава какво? Би било почти невъзможно да открие самоличността й.

Доктор Лад не би дал информация за пациентите си. Дори ако Хамънд се представеше като сътрудник на областния прокурор, той нямаше да наруши професионалната етика и да отвори папките, докато не получеше официална призовка, а Хамънд не би стигнал толкова далеч. Неговите професионални принципи не биха го позволили.

Освен това, как би могъл да поиска сведения за нея, като не знаеше дори името й?

Хамънд се спря на отсрещната страна на улицата и започна замислено да изучава красивата тухлена постройка, в която се намираше кабинетът на доктор Лад. Имаше уникална архитектура. Бе от къщите, които някои наричаха „единични“, защото откъм улицата се виждаше само по една от стаите на всеки етаж. Тази бе двуетажна, с високи первази на терасите, които се простираха по цялата дължина на страничната стена.

Зад портата от ковано желязо имаше пътека, която водеше право до входната врата, боядисана в чарлстънско зелено — почти черно със съвсем лек зелен оттенък. В средата бе закачена метална хлопка и както в повечето къщи от този тип, за да се влезе в сградата, трябваше да се мине през широка веранда.

Едно смокиново дърво закриваше голяма част от фасадата, но клоните, които достигаха до четирите високи прозореца над входа, бяха старателно подрязани. Пред всеки от тези прозорци имаше сандъче с папрат и бели цветя. Не се виждаха никакви светлини.

Точно когато Хамънд стъпи на бордюра, за да пресече и да огледа по-отблизо, вратата на къщата зад него се отвори и изскочи огромно куче на сиви и бели петна, което повлече и стопанина си.

— Кротко, Уинторп!

Но Уинторп не искаше да стои мирен. Мяташе се и дърпаше каишката, докато стигна до края на пътеката и опря предни лапи на портата. Хамънд инстинктивно се отдръпна на две крачки.

Собственикът на кучето се засмя, когато видя реакцията му, отвори портата и Уинторп се втурна навън.

— Извинявайте. Надявам се, че не ви е изплашил много. Не хапе, но ако някой не го спре, може здравата да ви олигави.

Хамънд се усмихна.

— Няма проблеми.

Уинторп не прояви интерес към него и вдигна крак до един стълб на оградата.

Навярно човекът бе предположил, че Хамънд се е загубил, защото попита:

— Мога ли да ви помогна?

— Всъщност търся кабинета на доктор Лад.

— Тук е.

Младежът посочи с брадичка към къщата отсреща.

— Да, благодаря.

Съседът го изгледа озадачено.

— А, аз съм продавач — смутено промълви Хамънд. — На медицински брошури. Такива неща. На табелата не е отбелязано работното време.

— Мисля, че отваря около десет. Можете да се обадите на Алекс и да попитате.

— Алекс?

— Доктор Лад.

— А, разбира се. Трябваше да се обадя, но… нали разбирате… помислих си… всъщност все едно. — Уинторп душеше около един храст камелии. — Благодаря. Спокойно, Уинторп.

С надеждата съседът никога да не узнае, че пелтечещият идиот срещу него е сътрудникът на областния прокурор, който често дава интервюта за телевизията, той погали проскубаното куче по главата и тръгна по тротоара натам, откъдето бе дошъл.

— Всъщност тя излезе преди малко.

Хамънд внезапно се обърна.

— Тя?

 

 

Мистър Даниелс избегна погледите на Смайлоу и Стефи, когато се върнаха в болничната му стая и застанаха от двете страни на леглото. Рори забеляза, че сега пациентът изглежда по-разтревожен, отколкото преди петнадесет минути, но не заради болките си. По-скоро сякаш се чувстваше виновен.

— Сестрата каза, че сте си спомнили нещо, което би могло да ни помогне в разследването.

— Може би. — Даниелс нервно отмести поглед от Стефи към Смайлоу. — Вижте, нещата стоят така. Откакто съгреших…

— Съгрешили сте?

Даниелс погледна Стефи, която го бе прекъснала.

— Спрямо съпругата си.

— Имали сте извънбрачна връзка?

„Както винаги, Стефи удря право в целта — помисли си Смайлоу. — Думата «тактичност» й е непозната.“

Мистър Даниелс изглеждаше ужасно смутен, когато продължи, заеквайки:

— Да. С една… жена, с която работех. Нали… разбирате? — Нервно се размърда върху твърдия матрак. — Не продължи дълго. Осъзнах грешката си. Понякога човек върши разни неща, без да мисли. Една сутрин се събуждаш и се питаш: „Какво правя тук? Аз обичам съпругата си.“

Смайлоу споделяше очевидното нетърпение, с което Стефи слушаше трогателното признание на Даниелс. Искаше му се по-скоро да стигне до съществената част. Въпреки това строго изгледа Стефи, което бе знак да позволи на човека да разкаже историята си така, както сам реши.

— Причината да ви кажа това… Тя, съпругата ми, ме ревнува от всяка жена, с която разговарям. Не я обвинявам — побърза да добави той. — Има право да ме подозира. Сам й дадох повод, когато извърших прелюбодейство. Но и най-малкото… дори една любезна дума, която кажа на друга жена… я вбесява. Разбирате ли какво имам предвид? Започва да плаче и казва, че не е достойна за мен, щом не успява да задоволи желанията ми. — Уморено вдигна очи към Смайлоу. — Знаете какви са жените.

Рори отново стрелна Стефи с поглед, който бе предупреждение да не рискува, като започне спор с човека на тема половата дискриминация.

— Не ви описах подробно онази дама, защото не исках жена ми да се разстрои. Напоследък отношенията ни доста се подобриха. Дори е взела някои… аксесоари, за да прекараме приятно времето си насаме. За нея това е нещо като втори меден месец. В автобуса на един църковен хор не може да се случи много, но вечер, когато се приберем в стаята си… — Той им се усмихна широко, но след миг чертите му се изопнаха. — Ако госпожата помисли, че съм обърнал внимание на лицето и фигурата на друга жена, може да й хрумне, че съм хлътнал по някаква непозната. Щеше да вдигне скандал без причина.

— Разбираме ви.

Стефи сложи ръка на рамото му в израз на съчувствие, каквото Смайлоу бе сигурен, че не изпитва.

— Мистър Даниелс, да не би да искате да кажете, че сега можете по-подробно да опишете жената, която сте видели в коридора на хотела?

Даниелс погледна Смайлоу.

— Имате ли нещо за писане?

 

 

Той бавно издърпа старата тениска над главата й. Преди я бе докосвал на тъмно. Бе проследил с ръце формите на тялото й, но искаше да види това, което бяха усетили пръстите му.

Не беше разочарован. Тя бе прелестна. Хареса му да гледа как дланите му милват гърдите й и как зърната им отвръщат на ласките му, да чува нейните въздишки на наслада, когато ги обхване с устни.

— Харесва ли ти това?

— Да.

Всмука едното й зърно. Тя притисна главата му и тихо простена.

— Груб ли съм? — попита той.

— Не.

Но бе смутен, особено когато забеляза, че бакенбардите му са оставили следи по нежната й кожа. Прокара пръст по тях.

— Не усетих.

Тя погледна към мястото, след това вдигна пръста му към устните си и го целуна.

— Аз също.

— Извинявай.

— Всичко е наред.

— Но ако те боли…

— Не. Няма.

Обви ръка около врата му и отново се опита да притегли главата му към тялото си. Но той я спря.

— Имаш ли нещо против… Кимна към леглото.

— Не.

Дори не им хрумна да пригладят чаршафите. Наведе се над нея, обхвана с длани лицето й и я целуна така страстно, че тялото й потръпна и се изви към неговото.

Плъзна длан по гърдите й, а след това към гладкия й корем.

— Господи, прекрасна си!

Ръката му се промъкна между бедрата й, погали извивката над тях и пръстите му проникнаха в нежната мекота на тялото й.

— Вече си…

— Да.

— Толкова сладка. Толкова…

— О… — задъхано прошепна тя.

— Влажна.

Наведе се над нея за нова целувка, нежна и пламенна, която завърши, когато настъпи връхната й точка и тя издаде тих вик на блаженство.

След няколко мига отвори очи и отвърна на усмивката му.

— Съжалявам, съжалявам.

— Съжаляваш? — повтори той, леко се засмя и целуна влажното й чело.

— Искам да кажа… ти…

Устните му се плъзнаха по нейните. Прошепна тихо и задъхано:

— Няма за какво.

Внезапно ахна от изненада, когато усети допира на ръката й. Бе готов да протестира, да й каже, че не бива да се чувства задължена, че никога не е изпитвал по-силна възбуда. Но когато пръстите й започнаха да го изучават, единствените звуци, които издаде, бяха тихи стонове на неописуема наслада. Почти не осъзнавайки какво прави, обхвана ръката й със своята и започна да направлява движенията й.

Тя прокара върха на носа си по шията му. Целуна гърдите му и нежно всмука кожата им. Неволно… а може би не… твърдото й зърно докосна неговото. Бе невероятно възбуждащо. Той едва успя да се овладее.

Щом отстрани ръката й, тя се изви нагоре и обсипа с целувки брадичката, страните и устните му, шепнейки:

— Позволи ми да те докосвам.

Но бе твърде късно. Той се раздвижи и проникна в нея. Отново и отново. Все по-дълбоко. Долепи чело до нейното, стисна зъби и клепачи, завладян от наслада, несравнима с тази, която му бяха дарили другите жени преди нея, дори взети заедно.

— Не, нека аз те докосна.

Настъпи мигът на върховно блаженство.

 

 

Мобифонът иззвъня и изтръгна Хамънд от сладостния му унес. Почувства се неловко, когато осъзна, че е обзет от възбуда и плувнал в пот. Колко ли време бе прекарал в плена на този спомен? Погледна часовника на таблото. Около двадесет минути.

След третото иззвъняване рязко извади телефона и го допря до ухото си.

— Какво има?

— Къде се губиш, за бога?

Той каза с раздразнение:

— Стефи, крайно време е да смениш плочата. Днес ми задаваш този въпрос за втори път, и то със същия тон.

— Извинявай, но звъня в дома ти от час и оставям съобщения. Най-сетне реших да те потърся по клетъчния телефон. В колата ли си?

— Да.

— Значи си излязъл?

— Точно така.

— О! Не предполагах, че ще излизаш тази вечер.

Намекваше му да обясни къде е и защо, но вече не й дължеше отчет как прекарва времето си. Навярно гордостта й бе засегната от това, че след като бе прекратил връзката си с нея, той не се чувстваше твърде отчаян, за да излезе още същата вечер.

Истински би я наранил, ако й кажеше, че седи в колата си на една тъмна улица, превъзбуден и облян в пот — като извратен тип, и причаква доктор А. Е. Лад, за да разбере дали тя е жената, която по същото време миналата нощ се изтягаше гола в леглото му, плътно притисната към тялото му, и докато ръцете му галеха гърба й, го питаше дали знае, че очите му имат цвят на буреносен облак.

Изпита импулсивно желание да ядоса Стефи. Но естествено не го направи.

Изтри с ръкав лицето си.

— Какво има?

— Първо, защо не ми каза, че Мейсън е възложил делото на теб?

— Това не влизаше в задълженията ми.

— Глупав довод, Хамънд.

— Благодаря, Рори Смайлоу — промърмори той.

— Смайлоу ми го съобщи като приятел.

— Дрън-дрън! Казал ти го е, защото е мой неприятел. Е, ще разбера ли най-сетне какво има?

— Тъй като не знаех, че ще свиря втора цигулка — напевно заговори тя, — придружих Смайлоу в болницата „Роупър“, където имахме късмет.

— Какво открихте?

— Един от онези пациенти с хранително отравяне…

— Да?

Светнаха фарове на кола, завиваща към улицата, срещу която бе паркирал. Той включи двигателя.

— Къде си, Хамънд? — нетърпеливо попита Стефи. — Слушаш ли? Като че ли прекъсна.

— Чувам те. Продължавай. Един от пациентите с хранително отравяне…

— Видял някаква жена пред апартамента на Петиджон. Е, всъщност не би се заклел, че е била именно пред неговата врата, но можем да уточним тази подробност, ако всичко останало се подреди.

Колата спря пред кабинета на доктор Лад. „Тя тръгна с някакъв тип с кола с гюрук“, беше му казал собственикът на Уинторп.

Стефи продължи:

— След доста празни приказки за някаква своя връзка…

Хамънд бавно се приближи на достатъчно разстояние, за да види, че колата е с гюрук.

— Всъщност няма смисъл да те занимавам с това — добави Стефи. — Не е важно. Повярвай ми. Както и да е, мистър Даниелс е запомнил външността на жената много по-добре, отколкото твърдеше отначало пред нас и съпругата си.

Светлината на фаровете заслепи Хамънд и той не успя да различи нищо зад тях. Но когато се изравни с открития автомобил, се обърна тъкмо навреме, за да види хората вътре. Зад волана седеше мъж, а на седалката до него — жена. Без съмнение именно тази, която търсеше.

— Сега мистър Даниелс признава, че си спомня приблизителния ръст, тегло, цвят на косите и така нататък.

Хамънд забрави за Стефи. Щом задмина другата кола, прикова поглед в огледалото за обратно виждане и видя как мъжът протегна ръка, обхвана тила на спътницата си и приближи лицето й към своето.

Натисна газта, зави твърде рязко и гумите изсвистяха. Това безспорно бе наивна реакция, породена от ревност, но не можа да сдържи гнева си. Изпита желание да удари нещо. Едва не наруга Стефи.

— Действай, Стефи — прекъсна я той.

Истински изненадана, тя внезапно си пое дъх.

— Какво да правя?

Хамънд не знаеше. Не бе чул почти нищо, но не можеше да й го признае. Говореше за някакъв потенциален свидетел. Някой, който бе видял някого до стаята на Петиджон и можеше да даде задоволително описание.

Може би Стефи бе споменала за полицейски художник. Хамънд бе чул нещо подобно, докато задминаваше откритата кола, но после в главата му нахлу кръв, която заглуши бърборенето й. Отчасти възприемаше какво казва, но смисълът на думите й бе изместен на заден план в съзнанието му от напиращото желание да сграбчи негодника от другата кола за гушата.

Едно бе сигурно: трябваше да се опомни или щеше да експлодира. Сега. Веднага. Трябваше да докаже, че Хамънд Крос все още не е загубил контрол над всичко.

— Искам рано сутринта да се видя с художника.

— Късно е, Хамънд.

Той го знаеше. От часове седеше в задушния автомобил, завладян от сексуални фантазии. За свое разочарование, накрая бе видял доктор Лад в компанията на друг мъж.

— Знам колко е късно.

— Имах предвид, че не знам дали ще мога…

— Кой номер е стаята на онзи тип?

— На мистър Даниелс? Хм!

— Искам лично да разговарям с него.

— Наистина не е необходимо. Ние със Смайлоу го разпитахме най-подробно. А и мисля, че сутринта го изписват.

— Тогава уреди ми среща рано. В седем и половина. И нека полицейският художник също да е там.