Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alibi, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 121 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Алибито

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Maria Zednik)

ДЕВЕТА ГЛАВА

След няколко кратки целувки Стефи прокара пръсти през косите му.

— Забравих да попитам. Как мина снощи?

— Чудесно — искрено отвърна Хамънд.

— Случи ли се нещо интересно?

Интересно? И още как. Дори безсмислените му разговори с прелестната непозната бяха необикновени.

— Знаеш ли, че съм играл футбол в Националната лига?

— Така ли?

— Да. И след като спечелих втората си Суперкупа, започнах да работя за ЦРУ.

— Опасна работа?

— Обикновени шпионски истории.

— Лу!

— Всъщност беше скучно. Затова се записах в Корпуса на мира.

— Интересно.

— Не беше зле. Поне в началото. Но след като получих Нобелова награда, защото успях да нахраня всички гладуващи деца в Африка и Азия, започнах да търся нещо друго.

— Ново предизвикателство?

— Точно така. Чудех се дали да се кандидатирам за президент и да служа на страната си, или да открия лекарство за рака.

— Сигурно някои те наричат Мистър саможертва.

— Не, второто ми име е Гриър.

— Харесва ми.

— Знаеш ли, излъгах те.

— Че второто ти име е Гриър?

— Не, това е истина. Но всичко останало бяха лъжи.

— Не!

— Исках да те впечатля.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Успя да ме впечатлиш.

Хамънд си спомни за допира на ръката й и почувства, че го обзема възбуда…

— Ммм — замърка Стефи. — Така си и мислех. Липсвала съм ти.

Беше възбуден, но не от ласките на жената, която седеше в скута му и го докосваше през панталоните. Отмести ръката й.

— Стефи…

Тя се наведе и страстно го целуна. Повдигна полата над бедрата си, разтвори ги, седна на коленете му и продължи да го целува, а ръцете й сграбчиха токата на колана му.

— Мразя да бързам — задъхано каза Стефи. — Но веднага щом се обади Смайлоу, трябва да излетя оттук. Боя се, че този път ще бъде кратко.

Хамънд посегна към треперещите й пръсти и ги притисна с длани.

— Стефи, трябва да…

— Да се качим горе? Чудесно. Но не бива да се бавим, Хамънд.

Тя пъргаво скочи от скута му, отправи се към вратата и в движение разкопча блузата си.

— Стефи!

Обърна се и го изгледа учудено, когато Хамънд стана и затвори ципа на панталоните си. Тя леко се засмя:

— Готова съм да опитам всичко, но ще бъде малко трудно, ако не го извадиш.

Той прекоси стаята и се подпря на мраморния плот. Загледа се в чистата мивка и едва след няколко секунди отново се обърна с лице към нея.

— За мен всичко приключи, Стефи.

Щом изрече тези думи, почувства искрено облекчение. Вчера следобед бе тръгнал от града, изпълнен е грижи. Една от тях, всъщност най-малката, бе неговата нерешителност по отношение на връзката му със Стефи. Не бе сигурен дали иска да й сложи край. Всеки от двамата даваше на другия свободата, от която се нуждаеше. Имаха много общи интереси. Бяха и сексуално съвместими.

Все пак никога не бяха обсъждали възможността да живеят заедно и Хамънд бе доволен. Ако бе заговорила за това, щеше да й представи сума ти разумни доводи, за да я убеди, че идеята за съвместен живот не е добра. Но истинската причина бе, че енергията на Стефи бързо би го изтощила. Явно и тя не желаеше постоянно да бъдат заедно. Държаха връзката си в тайна. Виждаха се често, когато пожелаеха. Почти година това положение ги устройваше.

Но напоследък той бе започнал да се пита дали наистина му харесва да живее така. Мразеше тайните и увъртанията, особено в личните си отношения. Споделяше старомодното разбиране, че човек трябва да бъде честен с приятелите си.

Освен това не смяташе, че е достатъчно близък с нея. Всъщност между тях не съществуваше истинска близост. Въпреки че Стефи бе пламенна и опитна в интимното общуване, емоционално бяха толкова далеч един от друг, колкото първия път, когато го бе поканила на вечеря в дома си и бяха завършили, разсъблечени на дивана във всекидневната.

След седмици размишления Хамънд бе преценил плюсовете и минусите и бе осъзнал, че връзката им е стигнала до задънена улица, а той чувстваше нужда от нещо повече. Вместо с нетърпение да очаква нощите им заедно, бе започнал да ги избягва. Дори когато се любеха, се разсейваше и мислеше за други неща, докато тялото му се подчиняваше на физическите си инстинкти. Държеше се адекватно, но по навик, без емоции. Най-добре бе да приключи, преди безразличието да се превърне в неприязън.

Не бе сигурен какво иска и очаква от една връзка. Но знаеше, че няма да го открие у Стефи Мъндел. Почти бе достигнал до него снощи — с една жена, чието име дори не знаеше. Истината за отношенията му със Стефи бе тъжна, но я прие като ясен знак, че трябва да престанат да се срещат.

Вземането на това решение бе само първата част от проблема. Сега трябваше да го изпълни. Искаше да прекрати връзката по възможно най-безболезнения начин, избягвайки сблъсък със силата на Стогодишната война. Най-доброто, на което можеше да се надява, бе всичко да завърши така тихо, както бе започнало.

Но вероятността за това бе равна на нула. Скандалът бе неизбежен. Сега с ужас осъзна, че наближава.

Бяха й нужни няколко секунди, за да проумее смисъла на думите му. Тя преглътна, скръсти ръце пред разкопчаната си блуза, след това предизвикателно ги разпери и после ги отпусна.

— Искаш да кажеш, всичко…

— Между нас.

— Нима? — Стефи извърна глава встрани и повдигна вежди. Позната гримаса. Лицето й добиваше такъв израз винаги когато бе ядосана и изпитваше желание да разкъса някого, обикновено служител или чиновник, който не е изпълнил нареждането й да подготви някакви документи, полицай, пропуснал да включи в доклада си важен факт, или който и да било, ако се осмели да застане на пътя й, когато е твърдо решена да постигне своето. — И откога за теб „е приключило“?

— От известно време. Струва ми се, че вървим в различни посоки.

Тя се усмихна и сви рамене:

— Напоследък и двамата сме разсеяни, но това лесно може да се оправи. Имаме достатъчно общи…

Хамънд поклати глава:

— Не просто в различни посоки, Стефи. По-скоро в противоположни.

— Можеш ли да бъдеш малко по-конкретен?

— Добре. — Заговори спокойно, въпреки че тонът й го разгневи, защото в него имаше лека подигравателна нотка. — Истината е, че бих искал да се оженя. Да имам деца. А ти толкова пъти ясно си ми давала да разбера, че не желаеш да се обвързваш.

— Изненадана съм, че ти имаш подобни намерения.

Той вяло се усмихна.

— Всъщност аз самият бях изненадан, когато го осъзнах.

— Твърдеше, че не искаш да сториш на някое невинно хлапе това, което ти е причинил твоят баща.

— И няма да го сторя — каза Хамънд с раздразнение.

— Скоро ли промени отношението си?

— Скоро, но постепенно. Отначало връзката ни ми се струваше идеална, но…

— Търсиш нещо ново?

— Не.

— Тогава какво? Тръпката е изчезнала? Омръзнало ти е да спиш с най-желаната жена от Областната прокуратура?

Вече не ти се струва вълнуващо да бъдеш таен любовник на Стефи Мъндел? Той поклати глава:

— Моля те, престани, Стефи!

— С какво да престана? — предизвикателно го прекъсна тя с почти писклив глас. — Ти започна този разговор. — Присви тъмните си очи. — Имаш ли представа колко мъже мечтаят да спят с мен?

— Да — каза Хамънд със също толкова гневен тон. — Чувам какво си говорят за теб в тоалетната.

— Сигурно ти е било забавно да слушаш как се обзалагат кой е мистериозният ми любовник, без дори да предполагат, че си ти. Колко пъти сме се смели.

— Мисля, че вече не ми е смешно.

Стефи не можа да каже нищо в отговор, но изражението й остана гневно.

Той продължи по-спокойно:

— И така, реших да прекарам сам този уикенд и да преосмисля връзката ни…

— Без преди това да поговориш с мен? И дори не ти е хрумнало да ме поканиш да помислим заедно?

— Не виждах смисъл.

— Значи още преди да заминеш за скъпоценната си вила, си взел решение да „преосмислиш“ връзката ни — просъска тя.

— Не, Стефи, не бях го решил. Докато бях там, тръгвах от всяка възможна гледна точка и винаги стигах до едно и също заключение.

— Че искаш да скъсаш с мен.

— Не…

— А как би се изразил?

— Надявах се да избегна именно такава сцена — най-сетне изкрещя той. — Защото знаех, че ще се бориш до последен дъх, сякаш се намираш в съда. Че ще отхвърляш всичко, което кажа, само заради манията си да водиш спорове и няма да отстъпиш нито крачка, защото за теб всичко в живота е съревнование. Е, този път не е състезание, Стефи. Не е и съдебно дело. Това е животът ни.

— О, за бога, спести ми сантименталностите!

Той леко се засмя:

— Точно това е. Имам нужда от малко сантименталност. Човешко е…

— Хамънд, за какво говориш, по дяволите?

— Не всичко в живота се свежда до противопоставяне на аргументи. Не можеш да откриеш всички отговори в юридическите книги. — Отчаян от собствената си неспособност да обясни какво има предвид, тихо изруга, преди гневно да продължи: — Много си талантлива, но прекаляваш. Непрестанно спориш и натякваш. С теб не може да се живее в разбирателство.

— Извинявай, не знаех, че връзката ни е била такова изпитание за теб.

— Виж какво — рязко каза той. — Ще ти спестя сантименталностите, ако ти ми спестиш преструвките си на наранена. Ядосана си, но не изпитваш болка.

— Ще престанеш ли да ми казваш каква съм и каква не съм? Ти не знаеш какво чувствам.

— Зная, че не е любов. Ти не ме обичаш. Нали? Ако точно сега беше принудена да избираш между кариерата си и мен, кое би предпочела?

— Какво? — извика тя. — Не мога да повярвам, че си способен да поставиш подобен нелеп и детински ултиматум. „Ако беше принудена да избираш.“ Каква е тази склонност към полова дискриминация? Защо трябва да избирам? Ти не си длъжен да правиш избор. Защо да не мога да имам и теб, и кариерата си?

— Можеш. Но за да постигнат съгласие, двама души трябва да направят редица компромиси. Ако между тях наистина съществува любов, привързаност и всеки желае щастието на другия, те са готови. А това, което имаме ние е теб — каза Хамънд и извърна глава към спалнята, — не е любов, а развлечение.

— Е, наистина винаги ни е било забавно заедно.

— Не мога да го отрека. Но освен това, нямаше нищо друго, безсмислено е да се залъгваме.

Хамънд замълча, за да си поеме дъх. Стефи все още гневно се взираше в него.

Той се приближи до масата, взе бирата си и отпи голяма глътка. След това отново срещна погледа й.

— Не се преструвай, че не си съгласна. Зная, че и ти го осъзнаваш.

— Толкова добре се разбираме.

— Така беше. И все още е. Имали сме много щастливи мигове. Никой не носи вина. Няма прав и крив. Просто всеки от нас желае различно бъдеще.

Тя се замисли.

— Никога не съм крила какво искам, Хамънд. Ако исках дом и семейно огнище, бих останала в родния си град. Бих се омъжила веднага след като завърших училище, както настояваше баща ми, или дори по-рано, и бих народила деца, както сестрите ми. Щях да си спестя презрението им и неговите проповеди. Нямаше да се боря, за да стана това, което съм сега. Все още има към какво да се стремя. Ти от самото начало знаеше кое винаги е било най-важно за мен.

— Възхищавам ти се за това.

— Поправка. Кое е най-важно за мен и сега.

— Надявам се да постигнеш всички цели, които си си поставила. Казвам го искрено. Но твоите амбиции не оставят в живота ти място за нищо друго. Несъвместими са с привързаността, която очаквам от една партньорка за цял живот.

— Наистина ти е нужна покорна съпруга.

— Не, за бога! — засмя се той и поклати глава. Замисли се за миг и добави: — Не съм сигурен какво ми е нужно.

— Но си убеден, че аз не мога да ти го дам.

Хамънд знаеше, че отново е по-скоро обидена, отколкото наранена. Все пак на никоя жена не би било приятно да бъде отхвърлена. Изпитваше към нея достатъчно уважение, за да я утеши:

— Причината не е в теб, Стефи. Аз бих искал да живея с жена, готова на някои компромиси.

— А аз никога не правя компромиси.

Той прошепна:

— Грешиш. Току-що направи един. Призна, че съм прав.

— Не, просто престанах да споря.

— Благодаря.

Усмихнаха се един на друг, защото освен физическо привличане, помежду им съществуваше и взаимно възхищение от забележителното остроумие, което проявяваше всеки от тях. Стефи каза:

— Много си умен, Хамънд. Харесвам твоята проницателност и се възхищавам от интелекта ти. Можеш да бъдеш непоколебим, когато е необходима твърдост. Дори си способен на подлост, когато се налага. Освен това си невероятно привлекателен.

— Достатъчно. Започнах да се изчервявам.

— Не се прави на скромен. Знаеш, че влудяваш жените.

— Благодаря.

— В леглото си щедър и внимателен и никога не искаш повече, отколкото даваш в замяна. Накратко, имаш всичко, което бих желала да открия у един мъж.

Хамънд сложи ръка на гърдите си.

— Би ми отнело доста повече време да изброя всички твои качества, от които се възхищавам.

— Не си прося комплименти. Оставям тези женски трикове на кокетки като Дейви Петиджон.

Той се захили.

— Искам да кажа… — Тя въздъхна дълбоко. — Предполагам, че не би се съгласил да продължим както досега.

Хамънд решително поклати глава:

— Няма да бъде честно към никого от двама ни.

— И няма вариант Б?

— Мисля, че би било най-добре да се разделим като приятели, а ти?

Стефи кисело се усмихна.

— Малко е късно да питаш за мнението ми, Хамънд. Но — да. Щом чувствата ти са такива, не бих искала да спиш с мен от съжаление.

Тези думи го накараха да избухне в смях.

— Последното, което човек би изпитал към теб, е съжаление.

Очите й светнаха и тя каза:

— Все пак ще ти липсвам.

— Много.

Стефи докосна с език горната си устна и разтвори предниците на блузата си. Не бе изненадан, когато видя, че зърната й са тъмни и втвърдени от възбуда. Най-големият стимулант за Стефи бе спорът. Нищо не я възбуждаше така, както една разгорещена кавга. Бяха имали най-бурни сексуални изживявания именно след размяна на остри реплики. Сега Хамънд осъзна, че това е бил начинът й да си осигури пълна победа във всеки техен спор. Сега само му помогна да вземе категорично решение.

Стефи му се усмихна дяволито.

— Един последен път? Заради доброто старо време? Или имаш твърде строги морални принципи и не би спал с жена, с която току-що си скъсал.

— Не звучи много романтично, Стефи.

— А, значи искаш сантименталност и романтика? Какво става с теб, Хамънд?

Предложението й го изкуши не защото все още чувстваше някакво влечение към нея, а защото минутите със Стефи може би щяха да му помогнат да се отърси от сладостните спомени за миналата нощ, които го изпълваха с болка. Едно интимно изживяване с друга жена донякъде би разсеяло мъчителното чувство за загуба.

Докато се колебаеше, телефонът иззвъня.

Стефи иронично се засмя и закопча блузата си.

— Късметлия! Винаги си бил галеник на съдбата. Отново ти провървя.

Завъртя се на пети и влезе във всекидневната, за да вземе нещата си. Хамънд вдигна слушалката.

— Ало.

— Обажда се Монро.

Излишно бе областният прокурор да се представя. Едва ли имаше по-гръмогласен човек от него. Сякаш се бе родил с вграден мегафон. Хамънд веднага намали звука на телефона.

— Здравей, Монро, какво има? Прекарах една нощ извън Чарлстън и тук е настанала истинска бъркотия.

— Значи си чул?

— Стефи ми каза.

— Разбрах, че вече била вътре в нещата.

Хамънд погледна към всекидневната, където Стефи се обуваше и прибираше краищата на блузата си. Застана с гръб към вратата и заговори по-тихо.

— Изглежда, втълпила си е, че тя ще получи делото.

— Съгласен ли си?

Хамънд усети, че ризата му е залепнала. Кога ли бе плувнал в пот? Потърка чело и откри, че по него също е избила влага. Имаше причина за тази реакция. Вчера следобед се бе срещнал с Лут Петиджон в апартамента му в „Чарлз Таун Плаца“.

Монро Мейсън трябваше да знае това. Сега бе моментът да му каже.

Но защо бе необходимо да споменава?

Нямаше никаква връзка с убийството на Петиджон. Срещата им бе кратка. Бяха разговаряли малко преди приблизителния час на смъртта. Рано, но все пак…

Не виждаше причина да казва на Мейсън. Не бе споделил и със Стефи, когато му бе съобщила потресаващата новина за убийството. Не би имал никаква полза, ако ги осведомеше за съвпадението, а можеше да загуби много.

Изтри с ръкав челото си и каза:

— Аз искам това дело.

Началникът му се засмя:

— Е, тогава го получаваш, момчето ми.

— Благодаря.

— Няма нужда да ми благодариш. И бездруго ти щеше да го поемеш.

— Оценявам гласуваното доверие.

— Стига, Хамънд. Не взех решението си сам. Ще го поверя на теб, защото вдовицата Петиджон ми звъни по телефона на всеки кръгъл час от десет снощи.

— Защо?

— Помоли… всъщност настоя… ти да изправиш убиеца на мъжа й пред съда.

— Признателен съм й за…

— Престани с тези глупости, Хамънд! От километри надушвам какво става. По дяволите, толкова съм стар, но мисля, че най-сетне се досещам. Къде съм бил?

— Вдовицата.

— О, да! Лут е мъртъв, но, изглежда, Дейви ще наследи и общественото му влияние. Би могла да се прочуе в областта. Затова реших да спестя на прокуратурата главоболията и критиките в пресата и се съгласих да ти поверя делото.

Това дело би дало тласък на кариерата му, както никое друго. Убийство на известна и влиятелна личност. Обширни материали в пресата. Имаше всички елементи, които го правеха съблазнително за един амбициозен прокурор. Естествено щеше да се чувства по-доволен, ако Мейсън му го бе възложил без намесата на Дейви, но нямаше смисъл да се тревожи заради такава незначителна подробност. Независимо от обстоятелствата, делото бе негово.

Искаше го, имаше нужда от него и определено бе най-подходящият човек. Вече бе водил пет дела за убийства, от които бе спечелил четири и приключил едно със споразумение. От деня, в който бе постъпил в прокуратурата, се подготвяше за толкова значим процес. Бе готов да се заеме с него и знаеше как да го спечели. Процесът срещу убиеца на Лут Петиджон би го издигнал до поста, към който се стремеше… на областен прокурор.

Щом вече бе получил делото и имаше доверието на своя началник, както и подкрепата на вдовицата, реши, че е най-разумно да каже на Мейсън за срещата си с Петиджон. Не искаше една малка спънка да осуети амбициозните му планове. Ако сега скриеше тази подробност, по-късно тя можеше да се окаже съдбоносна.

— Монро?

— Не ми благодари, момче. Предстоят ти много безсънни нощи.

— Приемам предизвикателството. Има нещо друго, което…

— Какво?

След кратко колебание той отвърна:

— Нищо, нищо, Монро. Просто нямам търпение да започна.

— Добре, добре — каза Мейсън и премина към следващия въпрос. — Ще работиш с Рори Смайлоу. Има ли някакъв проблем?

— Не.

— Лъжеш.

— Няма за какво да се безпокоиш. Трябва ми само гаранция, че ще ни сътрудничи.

— Той ни обяви война.

— Какво искаш да кажеш?

— Днес следобед ми се обади шерифът Крейн. Смайлоу се опитал да ходатайства Стефи да поеме делото. Но аз казах на Крейн за предпочитанието на вдовицата.

— И?

Монро Мейсън се засмя. Той се интересуваше повече от политика, отколкото от правосъдие. Хамънд се бунтуваше срещу неизбежното обвързване на местното управление с политиката, но Мейсън винаги отдаваше особено значение на тази страна от работата.

— Дейви вече се бе обадила на нашия полицейски началник. Казала му, че държи Смайлоу да открие убиеца, а ти да го изправиш пред съда. Това е положението.

Хамънд потръпна, както когато зъболекарят приближаваше инжекцията е упойка и го предупреждаваше, че ще почувства лека болка.

— Със Смайлоу трябва да забравите за различията си, докато приключи случаят. Разбрано?

— И двамата сме професионалисти.

Не смееше да дава обещания, когато ставаше дума за Рори Смайлоу, но не му се струваше толкова трудно да постигне временно прекратяване на огъня. Тогава Мейсън изтъкна второто условие:

— Ще назнача Стефи за рефер.

— Какво? — Хамънд положи усилие да прикрие гнева си и каза: — Това е глупаво, Монро. Нямам нужда от наставник.

— Трябва да направиш компромис, Хамънд. Или приемаш, или се отказваш.

Хамънд чу, че Стефи разговаря по мобифона си в другата стая.

— Каза ли й за това споразумение? — попита той.

— И утре сутринта няма да бъде късно. Ясно ли е всичко, момче?

— Да.

Въпреки това Монро Мейсън отново изкрещя:

— Стефи ще ти сътрудничи и ще бъде рефер между теб и Смайлоу. Надявам се, че няма да се избиете, преди да приключи процесът.