Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alibi, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 121 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Алибито

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Maria Zednik)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Вторник

В завещанието си Лут Петиджон настояваше да бъде кремиран. Веднага щом доктор Джон Медисън позволи на близките му да вземат тялото — в понеделник следобед, то бе откарано до погребалния дом. Вдовицата вече се бе погрижила за необходимите документи. Отказа да види мъртвеца, преди да бъде внесен в крематориума.

Възпоменателната церемония щеше да се състои във вторник сутринта, което някои намираха за твърде скоро, особено като се имаха предвид обстоятелствата около кончината на Петиджон. Но вдовицата често бе нарушавала общоприетите нрави и никой не бе изненадан от решението й.

Утрото бе влажно и горещо. Малко преди десет часа епископалната църква „Сейнт Филип“ се изпълни с известни и скандални личности, както и с множество зяпачи, дошли да видят известните и скандалните, сред които бяха многоуважаемият сенатор от Южна Каролина и една филмова звезда, която живееше в Бюфорт.

Някои от тях не бяха познавали Петиджон, но държаха да присъстват на погребението му. Почти всички приживе бяха злословили за покойника. Въпреки това, сега се тълпяха в църквата, клатеха глави и твърдяха, че скърбят за трагичната му внезапна смърт. Олтарът едва побираше траурните венци и букети.

Точно в десет вдовицата бе съпроводена до първия ред. Беше облечена в черно от главата до петите. Само на шията й блестеше неизменната перлена огърлица. Косите й бяха вързани отзад на конска опашка, а широката периферия на черната сламена шапка скриваше лицето й. По време на цялата служба не свали тъмните си слънчеви очила.

— Дали крие очите си, защото са подпухнали от плач? Или тъкмо обратното?

Стефи Мъндел седеше до Смайлоу. Щом чу въпросите й, той се намръщи. Бе навел глава, сякаш наистина слушаше встъпителната молитва.

— Извинявай — прошепна тя. — Не знаех, че си религиозен.

Стефи почтително мълча, докато траеше останалата част от службата, въпреки че не изповядваше никаква религия. Не се интересуваше от задгробния живот толкова, колкото от земния. Искаше да осъществи амбициите си тук, в този свят. Звездите в небесната корона не бяха нейната представа за високо постижение.

Текстовете от Светото писание и хвалебствените слова не достигаха до съзнанието й. Прекара времето в размисъл за най-важните за нея аспекти на случая — онези, които би могла да използва като свое предимство.

Делото бе поверено на Хамънд, но не той, а Стефи бе позвънила на прокурор Мейсън предишната вечер. Извини се, че прекъсва вечерята му, но когато му каза за лъжите на Алекс Лад за местонахождението й в събота, получи благодарност от него, че го държи в течение. Бе доволна, че с това обаждане е спечелила няколко червени точки. Позволи си да увери началника им, че навярно Хамънд би му съобщил тези последни сведения… ако бе намерил време. Подтекстът на думите й бе, че Хамънд не отдава достатъчно голямо значение на това дело.

Най-сетне свещеникът завърши службата. Когато станаха, Стефи каза:

— Трогателно, нали?

Сред тълпата опечалени, които наобиколиха Дейви Петиджон, за да изразят съболезнования, тя забеляза Хамънд. Вдовицата нежно го прегърна. Той я целуна по бузата.

— Приятели от детинство — отбеляза Смайлоу.

— Колко близки приятели?

— Защо?

— Струва ми се, че той се опитва да отклони подозренията от нея.

Продължиха да наблюдават, докато мистър и мисис Крос на свой ред прегърнаха Дейви. Стефи се бе срещала с двойката само веднъж на игрището за голф. Хамънд я бе представил на родителите си не като своя интимна приятелка, а като колежка. Възхищаваше се на Престън. Бе видяла в него силна и властна личност. Амелия Крос, майката на Хамънд, бе пълна противоположност на съпруга си — дребничка миловидна южнячка, която навярно никога в живота си не бе изразявала собствено мнение. Може би дори не бе имала такова.

— Виждаш ли? — попита Смайлоу. — Семейство Крос са като родители на Дейви, откакто няма истински.

— Разбирам.

Бяха им нужни няколко минути, за да си проправят път сред множеството хора.

— Какво имаш против Дейви? — попита Смайлоу, докато вървяха към колата. — Тя вече не е в твоя списък на заподозрени.

— Кой ти го каза?

Стефи отвори дясната врата и се качи. Смайлоу седна зад волана.

— Мислех, че си се спряла на Алекс Лад.

— Вярно е. Но не съм зачеркнала и веселата вдовица. Нямаш ли климатик? — попита тя и размаха ръка пред лицето си. — Запита ли Дейви защо домашната й помощница лъже?

— Изпратих един от хората си. Твърдят, че и двете са забравили за посещението на Сара Бърч в магазина.

С фалшива искреност Стефи каза:

— О, сигурна съм, че е така.

Когато изминаха няколко пресечки, Смайлоу изненадващо сподели:

— Открихме човешки косъм.

— В апартамента ли?

— Върху ръкава на сакото на Петиджон. — Погледна я и се засмя гласно, щом видя изражението й. — Не се вълнувай твърде много. Възможно е да се е залепил от мебелите. Може да е на предишен гост, отседнал в същия апартамент, на някоя камериерка или сервитьор от румсървиса. На всеки. — Но ако носи ДНК на Алекс Лад…

— Явно си я набелязала.

— Знаем, че тя излъга! — възкликна Стефи.

— Може да има хиляди причини за това.

— Този път говориш също като Хамънд.

— Онзи любител-детектив.

Разказа на Стефи за срещата си с Хамънд в апартамента предишната вечер.

— Какво е правил там?

— Оглеждаше.

— Какво?

— Мисля, че всичко. Хрумнало му, че може да съм пропуснал нещо.

— Тези мъжки хормони! — гневно извика тя. — Ето какво правят с иначе разумни човешки същества. — След миг добави: — Виж например как влияят на мнението ти за Алекс Лад.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Алекс Лад не беше уважавана лекарка с дълъг списък от заслуги, ако не беше толкова образована, привлекателна и възпитана, а вместо това бе грубовато момиче с щръкнали коси и татуировки по гърдите, нима така упорито щеше да отказваш да я притиснеш?

— Дори няма да удостоя този въпрос с отговор.

— Тогава защо действаш така плахо?

— Защото една лъжа не е достатъчно основание да я арестувам. Необходимо е много повече от това, Стефи, и ти го знаеш. Най-важното е да докажа, че е била в онази стая. Нужно ми е веществено доказателство.

— Например оръжие?

— Работя по въпроса.

Тя проследи с поглед профила му и бавно се усмихна.

— Хайде, Смайлоу, какво има? Изплюй камъчето.

— Ще научиш последните подробности не по-късно от всички нас.

— Кога ще бъде това?

— Днес следобед. Повиках доктор Алекс Лад за нов разпит. Въпреки съвета на адвоката си, тя се съгласи да дойде.

— Без да осъзнава, че ще попадне във внимателно поставена клопка. — Отново въодушевена, Стефи се засмя. — Нямам търпение да видя лицето й, когато капанът щракне.

 

 

На лицето й се изписа искрена изненада, която сякаш отрази удивлението на Хамънд.

Това бе странно стечение на обстоятелствата.

Хамънд, Стефи, Смайлоу и Франк Пъркинс се бяха събрали пред офиса на детектива, очаквайки да пристигне Алекс. Стефи недоволно промърмори, че е оставила някаква папка при дежурния сержант. Хамънд, който се чувстваше ужасно напрегнат в тесния коридор, бързо предложи да слезе и да й я донесе.

Излезе от Отдела за криминални разследвания на втория етаж и спря пред асансьора. Вратите се отвориха. Вътре бе само Алекс, която явно отиваше към офиса на Смайлоу. За миг и двамата застинаха, преди Хамънд да влезе и да натисне бутона за партера.

Вратите се плъзнаха и те останаха заедно в тясното затворено пространство. Той вдъхна аромата на парфюма й. Едновременно забеляза всичко — косите, лицето и фигурата й. Небрежно разпуснатите й коси, лекият грим и стройната й фигура излъчваха женственост, въпреки деловия костюм, с който бе облечена. Горната част бе без ръкави. Виждаше се гладката й нежна кожа. Спомни си допира на ръцете й, гърдите й, коленете й. Цялото й тяло.

Тя също не сваляше очи от него, изучаваше чертите на лицето му, както миг преди да я целуне на бензиностанцията. Този поглед бе част от неустоимото й въздействие. Сякаш жадно се съсредоточаваше върху всичко, което привлечеше вниманието й. Начинът, по който се взираше в него, го караше да се чувства така, сякаш лицето му е най-примамливата гледка на света.

Хамънд заговори:

— В събота вечерта…

— Моля те, не ме питай…

— Защо излъга къде си била?

— А нима би предпочел да им кажа истината?

— Коя истина? Вярно ли е, че онзи човек те е видял пред стаята на Петиджон?

— Не мога да обсъждам това с теб.

— Не можеш значи!

Асансьорът спря на първия етаж. Никой не чакаше. Хамънд излезе, но сложи ръката си на гуменото уплътнение, за да не се затворят плъзгащите се врати.

— Сержант, мис Мъндел оставяла ли е някаква папка тук?

— Папка? Не съм виждал нищо подобно, мистър Крос — отвърна полицаят. — Ако я намеря, ще изпратя някого да я донесе.

— Благодаря.

Хамънд се върна в асансьора и натисна горния бутон. Вратите се затвориха.

— Не можеш значи — задъхано повтори той.

— Разполагаме с няколко ценни секунди. За това ли искаш да разговаряме?

— Не. Не, за бога! — Приближи се и нежно прошепна: — Искам да те докосвам.

Тя повдигна ръка към шията си.

— Дъхът ми спира.

— Така каза втория път. Или беше третия?

— Престани. Моля те, престани!

— Тогава не те чух да изричаш тази дума. През цялата нощ. Е, защо избяга от мен?

— По същата причина, поради която излъгах.

— Петиджон? Знам, че не си го убила ти. Времето не съвпада. Но по някакъв начин си замесена.

— Трябваше да си тръгна онази сутрин. А сега не бива да чуят, че разговаряме.

— Ако нямаш нищо общо — каза той и застана още по-близо до нея, — защо се опита да си осигуриш алиби, като спа с мен?

Очите й гневно светнаха. Разтвори устни, сякаш се канеше да му отвърне. Но асансьорът спря. Вратите се отвориха. На етажа чакаше Стефи Мъндел.

— О! — тихо възкликна тя, когато ги видя заедно. Погледна Алекс, а след това отново Хамънд. — Бях тръгнала да ти кажа, че я открих — промълви Стефи и вяло вдигна ръка, за да му покаже папката, която по погрешка го бе изпратила да търси. — Съжалявам.

— Няма нищо.

— Извинете — каза Алекс и се промъкна между тях.

— Мистър Пъркинс вече е тук, доктор Лад — осведоми я Стефи, докато минаваше покрай нея.

Тя учтиво благодари и продължи по коридора към двойната блиндирана врата.

— Къде се засякохте?

Въпросът на Стефи го накара да стисне зъби, но се опита да го прикрие.

— Чакаше асансьора долу — излъга той.

— Е, щом вече всички са налице, можем да започваме.

— Кажи им да почакат още няколко минути. Трябва да отида до тоалетната.

Хамънд влезе в умивалнята и бе доволен, когато откри, че няма никой. Наплиска лицето си със студена вода, а след това се подпря на хладния фаянс, наведе се и изчака капките да се стекат по страните му. Пое си Дълбоко дъх няколко пъти и тихо изруга.

Бе помолил за минути, но щеше да му бъде нужно повече време да се опомни. Всъщност може би никога нямаше да се освободи от примката на вината, която стягаше гърдите му и го задушаваше.

Какво щеше да прави? Само преди седмица дори не бе чувал за тази жена. Сега Алекс Лад бе като център на водовъртеж, който всеки момент щеше да го повлече надолу и да го удави.

Не виждаше изход. Бе извършил нарушение, което не преставаше да се усложнява. Ако бе споделил истината, когато за първи път видя скицата, може би прегрешението му щеше да бъде простено.

„Смайлоу, Стефи, няма да повярвате! Аз прекарах нощта в събота с тази жена. Нима сега ще кажете, че е затрила Петиджон, преди да ме примами в леглото?“

Може би щеше да понесе бурята, ако по-рано бе признал своята уязвимост. Все пак, когато я бе завел във вилата си, дори не предполагаше, че е замесена в престъпление. Беше станал невинна жертва на внимателно съставен план да бъде съблазнен.

Може би щяха да му се подиграват, че е прекарал нощта с напълно непозната жена. Може би щяха да го упрекнат за неговата недискретност. Баща му би го нарекъл глупак. Нима не го бе възпитал достатъчно добре, за да не преспива с непознати? Нима не го бе предупреждавал какво може да сполети един млад мъж, когато попадне в ръцете на непочтена жена?

Положението щеше да бъде смущаващо за него, за семейството му и за прокуратурата. Случилото се щеше да се превърне в клюката на деня, а той — в герой на сума ти неприлични вицове, но би го преживял.

Нямаше смисъл да се предава на угризенията. Не бе разкрил самоличността й и не я бе разобличил, когато бе съчинила историята за пътуването си до Хилтън Хед. Луташе се между дълга и желанието — и второто бе надделяло. Съзнателно и умишлено бе скрил информация, която можеше да се окаже ключова за разследването на едно убийство, точно както и фактът, че бе пропуснал да съобщи на Монро Мейсън за срещата си с Петиджон. Според правилника на всеки прокурор, поведението му през последните няколко дни бе непростимо.

Дори по-лошо. Ако имаше възможност да обмисли отново тези решения, боеше се, че би направил същия избор.

 

 

Учтивостта, с която Смайлоу издърпа един стол и я покани да седне, изпълни Алекс със съмнение. Дори я попита дали й е удобно и й предложи питие.

— Мистър Смайлоу, ако обичате, престанете да се държите с мен като с гостенка. Единствената причина да бъда тук е, че вие ме повикахте и сметнах за свой граждански дълг да откликна на молбата ви.

— Похвална постъпка.

Франк Пъркинс се обади:

— Да престанем с любезностите и да говорим по същество.

— Щом настояваш.

Смайлоу се подпря на ръба на бюрото си, както предния ден. Тази поза му даваше предимство, защото така гледаше Алекс от високо.

Когато вратата се отвори зад гърба й, бе сигурна, че влиза Хамънд. Неговата енергичност раздвижваше въздуха по особен начин. Все още не се бе съвзела след миговете, прекарани насаме с него. Бяха кратки, но въздействието им бе неповторимо.

Реакцията й бе физическа и осезаема: щом я видя, Франк Пъркинс забеляза пламналите й страни и я попита дали се чувства добре. Тя го увери, че причината е горещината навън. Но времето нямаше нищо общо с нейната руменина, както и е лекия гъдел в ерогенните й зони.

Този сексуален и емоционален трепет се смесваше с чувството за вина, тлеещо у нея, заради непочтения начин, по който бе поставила Хамънд пред дилема. Съзнателно го бе накарала да направи компромис със съвестта си.

„Отначало — мислено подчерта тя. — Само отначало.“ После желанията на тялото й бяха надделели.

Усети как отново се пробудиха, когато той влезе в стаята.

Възпря импулса си да се обърне и да го погледне, защото се боеше, че Стефи Мъндел може да долови нещо. Погледът й бе доста изпитателен, когато ги видя заедно в асансьора. Алекс се опита да изглежда хладнокръвна, докато слизаше, но когато тръгна по коридора, почувства втренчения взор на Стефи като допир на нажежено желязо до раменете си. Ако някой засечеше сигналите, които с Хамънд неволно изпращаха един към друг, това щеше да бъде Стефи. Не само защото явно бе много проницателна, а поради вродената способност да улавя романтични послания, която всяка жена притежаваше.

Алекс отново се съсредоточи, когато Смайлоу включи касетофона и изрецитира датата, часа и имената на всички присъстващи. След това й подаде ламинирана изрезка от вестник.

— Бих искал да прочетете това, доктор Лад.

Тя хвърли любопитен поглед към краткото заглавие. Не бе нужно да чете по-нататък, за да разбере, че е направила ужасна грешка, която ще й струва скъпо.

— Бихте ли го прочели на глас? — предложи Смайлоу. — Искам и мистър Пъркинс да го чуе.

Осъзнала, че детективът се стреми да я унизи, зачете равнодушно и монотонно статията за евакуацията и затварянето на Харбър Таун на остров Хилтън Хед точно в часа, когато им бе казала, че е наблюдавала атракциите. Щом свърши, настъпи дълго, напрегнато мълчание.

Най-сетне Франк Пъркинс съвсем тихо помоли да погледне изрезката. Тя му я подаде, без да откъсва очи от Смайлоу, който настойчиво и заплашително се взираше в нея.

— Е?

— Какво, детектив Смайлоу?

— Излъгахте, нали, доктор Лад?

— Не си длъжна да отговаряш — предупреди я Франк Пъркинс.

— Къде бяхте в събота — късно следобед и вечерта?

— Не отговаряй, Алекс — отново я посъветва адвокатът.

— Но аз бих искала, Франк.

— Настоявам да не казваш нищо.

— Няма какво да загубя, ако отговоря. — Въпреки съвета му, тя започна: — Имах намерение да отида на Хилтън Хед, но в последния момент промених решението си.

— Защо?

— Каприз. Вместо това, отидох на един панаир край Бюфорт.

— Панаир?

— Карнавал, лесно можете да проверите, мистър Смайлоу. Сигурна съм, че е имало реклами. Беше голямо събитие. Там отидох, след като излязох от Чарлстън.

— Може ли някой да го потвърди?

— Съмнявам се. Имаше стотици хора. Малко вероятно е някой да ме е запомнил.

— Като сладоледаджията на Хилтън Хед.

Смайлоу, изглежда, не хареса забележката на Стефи повече, отколкото Алекс. И двамата я изгледаха гневно, преди детективът да продължи:

— Ако сте видели рекламите за панаира, бихте могли да измислите това, нали?

— Да, предполагам, но не е така.

— Как да ви повярваме, след като веднъж вече ви хванахме в лъжа?

— Какво значение има къде съм била? Казах ви, че дори не съм познавала Лут Петиджон. Не знам нищо за убийството.

— Тя дори не знаеше как е умрял — намеси се Франк Пъркинс.

— Всички си спомняме удивлението на клиентката ти, когато чу, че Петиджон е застрелян.

Ироничният поглед на Смайлоу я изгаряше, но Алекс запази самообладание.

— Тръгнах от Чарлстън с намерението да отида на Хилтън Хед. Когато стигнах до панаира, взех спонтанно решение да се отбия.

— Щом сте толкова невинна, защо ни излъгахте?

„За да се защитя. И за да защитя Хамънд Крос.“

Щом искаха истината, тя бе именно тази. Но дългът на Хамънд Крос да говори истината бе по-обвързващ, отколкото нейният, а той продължаваше да мълчи. Разстроена от срещата си с Боби Тримбъл, цяла нощ бе лежала будна и бе размишлявала за своето положение.

Накрая бе стигнала до извода, че ако успее да държи Боби Тримбъл на разстояние, няма да има проблеми. Никой не би могъл да направи връзка между нея и Петиджон. Докато Хамънд вярваше в невинността й, местонахождението й в събота вечерта щеше да остане тяхна тайна, защото според него не би имало значение за разследването.

Но ако се убедеше, че е виновна, като прокурор щеше да бъде длъжен…

Не смееше да мисли за това. Засега щеше да продължи да съдейства на Смайлоу, докато, както се надяваше, той се откаже да търси връзка с убийството и промени посоката на разследването си.

— Беше неразумно от моя страна да ви лъжа, мистър Смайлоу — каза тя. — Хрумна ми, че ако разкажа за пътуване до Хилтън Хед, би прозвучало по-убедително, отколкото да споделя, че съм се отбила на селски панаир.

— Защо сте чувствали, че трябва да ни убеждавате?

Франк Пъркинс вдигна ръка, но Алекс отвърна:

— Защото не съм свикнала да бъда разпитвана от полицията. Бях напрегната.

— Извинете, доктор Лад — вяло я прекъсна Смайлоу, — но вие сте най-хладнокръвния човек, когото съм разпитвал. Всички сме на това мнение. Мис Мъндел и мистър Крос също смятат, че сте твърде спокойна за заподозряна в убийство.

Алекс не бе сигурна дали това е обида или комплимент и не отвърна. Смути се при мисълта, че са я обсъждали. Запита се какво ли е „коментирал“ Хамънд. Определено я бе опознал доста добре.

— Знаеш ли, че си измамница?

— Моля?

Преструвайки се на обидена, го сграбчи за косите и се опита да повдигне главата му. Но бе твърде силен.

— На пръв поглед изглеждаш спокойна, решителна и сдържана жена. — Наболата му брада леко одраска корема й. — Точно това си помислих, когато те избавих от войниците. Че си хладнокръвно парче.

Тя се засмя:

— Не съм сигурна кое е по-обидно — „измамница“ или „парче“.

— Но в леглото — настойчиво продължи той — няма и следа от твоята сдържаност.

— Мисля, че е…

— Права си — простена Хамънд. — Но може да почака.

— …че е трудно да запазиш хладнокръвие, когато…

— Кога?

— Когато…

Езикът му докосна нейния и хладнокръвието й се изпари.

— Сама ли отидохте на този панаир?

— Моля?

За миг изпита ужас, че гласът й е прозвучал задъхано и това е издало сладостния й копнеж. Още по-ужасена бе, когато осъзна, че неволно е извърнала глава и гледа Хамънд. Очите му имаха топъл блясък, сякаш бе прочел мислите й. Една вена на слепоочието му пулсираше.

Рязко се обърна към Смайлоу, който повтори въпроса си:

— Сама ли отидохте на този панаир?

— Да, сама. Точно така.

— И останахте сама през цялата вечер?

Трудно бе да изрече нова лъжа, докато проницателните очи на Смайлоу се взираха в нея.

— Да.

— Не срещнахте ли някой приятел? Не разговаряхте ли с някого?

— Както казах, мистър Смайлоу, бях сама.

Той помълча малко.

— В колко часа си тръгнахте? Сама.

— Когато свършиха атракциите. Не си спомням точния час.

— Къде отидохте?

Франк Пъркинс отново се намеси:

— Няма връзка. Целият разпит е безсмислен и неоснователен. Няма значение къде е била Алекс Лад и дали е била сама или не. Не е длъжна да дава отчет как е прекарала съботната вечер, защото все още не можеш да докажеш, че е била в стаята на Петиджон. Каза ти, че дори не го е познавала. Срамота е човек с нейната безупречна репутация и обществено положение да бъде подложен на разпит. Някакъв тип от Мейкън твърди, че я е видял в момент, когато е имал мъчителни спазми. Нима наистина го смяташ за надежден свидетел, Смайлоу? Ако е така, значи си принизил строгите си изисквания за криминално разследване. Във всеки случай причини на клиентката ми достатъчно неудобства.

Адвокатът даде знак на Алекс да стане.

— Чудесна реч, Франк, но не сме свършили. Моите детективи откриха, че доктор Лад е изрекла още една лъжа, която има връзка с оръжието на убийството.

Гневно, но предпазливо Франк Пъркинс сниши глас:

— Навярно отново не е нещо сериозно.

— Напротив. — Смайлоу се обърна към нея: — Доктор Лад, вчера ни казахте, че не притежавате оръжие.

— Така е.

Детективът извади от една папка формуляр за регистрация, който Алекс позна. Прегледа го и го подаде на Франк Пъркинс.

— Бях си купила пистолет за самозащита. Както личи от датите, това беше преди години. Вече не го притежавам.

— Какво стана с него?

— Алекс?

Франк Пъркинс се приближи към нея и я изгледа с недоумение.

— Всичко е наред — увери го тя. — Взех няколко урока по стрелба, но не съм го използвала. Държах го в кобур под шофьорската седалка на колата си и рядко се сещах за него. Дори бях забравила, когато я продадох, за да си купя по-нов модел. Едва няколко седмици по-късно си спомних, че револверът е останал под седалката. Обадих се в автосалона и обясних на управителя какво се е случило. Предложи да разпита персонала, но всички твърдяха, че не знаят нищо. Предположих, че някой, който е почиствал колата, или купувачът е открил оръжието и е решил да го задържи.

— Калибърът е същият като на револвера, е който е убит Петиджон.

— Трийсет и осми. Съвсем не е колекционерска рядкост, мистър Смайлоу.

Той отвърна с неизменната си студена усмивка:

— Права сте. — Потърка вежди, сякаш бе притеснен. — Но имаме доказателство, че притежавате пистолет, а разказът ви как сте го загубили звучи неправдоподобно. Забелязали са ви на местопрестъплението малко преди приблизителния час на смъртта. Установихме, че сте ни излъгали за местонахождението си в онази вечер. Нямате алиби. — Повдигна рамене. — Опитайте се да прецените нещата от моята гледна точка. Всички тези важни елементи сочат едно.

— Какво?

— Че вие сте нашият убиец.

Алекс отвори уста, за да възрази, но за свое изумление не успя да промълви нито дума. Франк Пъркинс попита вместо нея:

— Готов ли си да я арестуваш, Смайлоу?

За миг детективът задържа поглед върху нея.

— Все още не.

— Тогава си тръгваме.

Този път адвокатът не му даде възможност да спори. Алекс нямаше желание да продължава. Бе изплашена, въпреки че се стараеше да не издава страха си.

Важна част от работата й бе да разгадава израженията на пациентите си и държането им, за да прецени какво мислят, а то в много случаи бе различно от това, което казваха. Позата и жестовете им противоречаха на словесните твърдения. Освен това интонацията им често бе по-изразителна, отколкото самите думи.

Сега приложи умението си, за да разбере Смайлоу. Лицето му бе като изсечено от мрамор. Беше я погледнал в очите и напълно откровено я бе обвинил в убийство. Само човек, напълно уверен в това, което прави, би могъл да се държи така решително и сурово.

А Стефи Мъндел изглеждаше готова да заподскача и радостно да запляска с ръце. Уповавайки се на опита си да разгадава поведението на хората, Алекс можеше да каже, че и двамата са убедени, че нещата се развиват в тяхна полза.

Но реакциите им не бяха така важни за нея, както тази на Хамънд Крос. Със смесено чувство на очакване и ужас тя се обърна към вратата и го погледна.

Стоеше, облегнал рамо на стената, кръстосал крака. Ръцете му бяха отпуснати, с преплетени пръсти. Леко бе събрал вежди. Неопитен наблюдател би го сметнал за спокоен и дори безразличен.

Но за Алекс бе очевидно, че едва сдържа чувствата си. Съвсем не бе така нехаен, както искаше да изглежда. Издаваха го притворените клепачи и стиснатите устни. Отпуснатите ръце и кръстосаните крака не бяха признак на отегчение.

Може би съзнателно бе заел тази поза.