Сандра Браун
Алибито (25)

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Знаеш ли, Дейви, това е проява на много лош вкус.

— Така е. — Дейви Петиджон буквално замърка от задоволство, когато подаде празната си чаша на сервитьора, който й донесе ново питие. — Както вече ти казах, Хамънд, отказвам да бъда лицемерка.

— Погребението на покойния ти съпруг беше едва вчера.

— За бога, не ми напомняй! Беше ужасно отегчителна церемония. Не умря ли от скука?

Въпреки настроението си, Хамънд се усмихна и благодари на сервитьора за питието.

— Ще говорят за събитието с години.

— Именно това е смисълът, скъпи — каза Дейви. — Целта: на малкото ми соаре е да стресне всички онези кучки, които клюкарстват за мен, каквото и да правя. Да вървят по дяволите!

Събирането едва ли би могло да се нарече малко соаре. Целият първи етаж на къщата на Петиджон бе пълен с приятели, познати и зяпачи, които твърде шумно изразяваха мнението си дали е редно вдовицата да организира прием ден след погребението на съпруга си или не. Нямаше човек, който да не е разбрал, че целта е отрезвяване. Това бе безспорно неуместна вакханалия в най-неподходящия момент, което естествено бе основната идея.

— Не мислиш ли, че Лут би побеснял? Сигурно би получил удар.

— Той получи — отбеляза Хамънд.

— А, да, почти бях забравила.

— Имаше ли изгледи, че ще се случи нещо такова?

— Доста високо кръвно.

— Не вземаше ли лекарства?

— Трябваше да взема. Но понижаваха потентността му спря.

— И ти знаеше?

Тя се засмя:

— Какво си мислиш, Хамънд? Че аз съм предизвикала удара му? Слушай, Лут имаше един неизкореним недостатък. Казваше, че ако трябва да избира, би предпочел да умре, отколкото да се откаже от чукането.

— Смъртта му не е причинена от удара, Дейви.

— Вярно. Копелето е било застреляно. В гръб. Пия за онзи, който го е направил.

Дейви вдигна чашата си.

Хамънд не можа да отвърне на тоста и бе смутен от това, че е способна на подобна постъпка. Отново насочи вниманието си към гостите. Двамата стояха на площадката на втория етаж, откъдето отлично се виждаше как се забавлява компанията.

— Не виждам никого от Старата гвардия.

— Не бяха поканени. — Тя отново отпи глътка и закачливо се усмихна. — Защо да развалям удоволствието им да обсъждат порочното ми поведение?

Приемът щеше да осигури на клюкарките достатъчно материал. Огромните усилватели работеха е пълна мощност. Имаше предостатъчно храна и изобилие от напитки. Намираха се и наркотици. По-рано Хамънд бе разпознал един известен пласьор, който многократно се бе отървавал без присъда.

Забеляза и прочут писател, който наскоро отново бе започнал да се появява сред обществото. Празнувайки това свое решение, открито разсъбличаше партньорката си за вечерта. Безсрамната им демонстрация би привлякла вниманието на повечето гости, ако не бе зашеметяващата млада дама наблизо, която показваше току-що уголемените си гърди на група обожатели, като ги подканваше да ги докоснат и вкусят.

— Доста е платила за операцията — заядливо отбеляза Дейви.

— Познаваш ли пластичен хирург, който да взема евтино?

— Не, но познавам един, който би свършил по-добра работа.

Хамънд я погледна учудено и тя отвърна с характерния си заразителен смях:

— Не, скъпи, моите са напълно естествени. Но спях с него. Като любовник не струваше, но в професията си беше невероятен.

Изражението на Хамънд стана сериозно.

— Откакто дойдох, се каня да те попитам нещо.

— Какво?

— Защо си се издокарала като ориенталска танцьорка?

— Не изглеждам ли божествено?

Дейви разпери ръце и направи пирует, за да покаже тоалета си — червен копринен комплект от прилепнали в ханша панталони, смъкнати под пъпа, и блуза, завързана точно под бюста й. Талията й бе пристегната с тънък златист колан. На ръцете си бе сложила поне по десетина златни гривни.

Приближи се с танцова стъпка към стената и чувствено се отърка в нея. Хамънд се засмя:

— Божествено.

Тя отпусна ръце и го изгледа намръщено.

— Радвам се, че мислиш така. Хамънд, защо не станем любовници?

— Кой номер ще бъда в списъка?

— Майната ти! — Той се засмя, но Дейви още повече се намръщи. — Как можа да кажеш нещо толкова подло, когато дори нямам гадже за собствения си купон?

— Къде е масажистът?

— Сандро? Наложи се да го разкарам.

— След неделя? Много си бърза.

— Знаеш, че когато ми хрумне нещо, не се двоумя.

— Не ти хареса как пипа?

В отговор на наглата му шега Дейви саркастично се захили.

— Болна тема?

— Не, за бога! Нищо сериозно. Просто беше добър в леглото. Пенисът му е доста по-голям от мозъка.

— Мечта за всяка жена.

— За известно време може би. Но започнах да се отегчавам.

— А за теб скуката е най-голямото зло.

— Точно така. — Тя погледна компанията долу и въздъхна: — а сега скучая. — Хвана ръката му. — Ела, искам да ти покажа нещо.

Поведе го по коридора към спалнята си. Тръшна вратата и когато музиката заглъхна, се облегна и блажено затвори очи.

— Достатъчно. Главата ми ще се пръсне.

— Не можеш да изоставиш гостите си, Дейви.

— Само шепа от онези хора ме познават. Останалите просто търсеха развлечения и надушиха, че тук има купон. Няма значение дали ще бъда сред тях или не. Освен това всички са пияни почти до забрава. — Прекоси стаята и докато вървеше, събу високите сандали и остави чашата си на масичката до дивана. — Искаш ли още едно?

— Не, благодаря.

Взе запотената чаша от ръката му и я сложи до своята. Това, което се случи след миг, истински го изненада. Дейви хвана ръцете му, постави ги на голата си талия, повдигна се на пръсти и го целуна. Повтори движението, с което преди малко бе завършила танца си — не толкова артистично, но още по-съблазнително, триейки тялото си в неговото.

Той рязко извърна глава и се отдръпна назад.

— Какво правиш?

— Нима не се досещаш?

Дейви обгърна врата му и се опита отново да го целуне, но Хамънд не отвърна. Тя се отдръпна и го погледна с нескрито разочарование.

— Значи отказваш?

— Недей, Дейви.

— Защо, по дяволите? Щом не можеш да чукаш една стара приятелка, с кого би го направил?

— Искаш да кажеш — с коя.

Дейви се усмихна широко и отново сви устни, но Хамънд извърна глава.

— Вече не сме деца, Дейви. Преминали сме възрастта на експериментите.

— Ще бъде прекрасно — съблазнително обеща тя. — Много по-хубаво от първия път.

— Не се и съмнявам. — Усмихна й се и леко притисна талията й, преди да отмести ръце от нея. — Но не мога.

— Искаш да кажеш, че не желаеш.

— Да.

— Господи! — простена Дейви. Бавно плъзна ръце по гърдите му и ги задържа върху колана му, преди да ги отпусне. — Кажи ми, че не е истина.

— Кое?

— Влюбен си в нея.

Хамънд затаи дъх.

— Как разбра?

— О, стига, Хамънд! От месеци се говори, че вие двамата не сте само колеги.

— Със Стефи! — извика той, не успявайки да скрие облекчението си. — Значи говориш за Стефи.

Дейви озадачено вдигна глава.

— А за коя друга?

По-безопасно бе да признае за връзката си със Стефи, отколкото да отговори на въпроса й.

— Имахме връзка, но приключи.

— Би ли се заклел?

Очите й подозрително се присвиха.

— Честна скаутска!

— Е, не мога да ти опиша колко се радвам да го чуя. В неделя вечерта ти дадох достатъчно възможности да кажеш някоя лоша дума за мис Мъндел. Ти не го направи и реших, че слуховете са верни. Бях смаяна. Искам да кажа, Хамънд с какво те привлече тя? Тази жена не притежава нито стил, нито чувство за хумор, а е толкова недодялана, та бих се обзаложила, че е отраснала на село.

Хамънд се засмя:

— Ти си непоправима снобка. Съвсем не си бунтарката, за която искаш да те смятат.

Тя зае надменна поза.

— Има неща, които са непростими.

— И липсата на стил е едно от тях.

— Но проявяваш интерес към някоя жена, нали? — изненадващо попита Дейви. — Не се опитвай да отричаш, защото знам, че съм права.

Отговорът му бе уклончив.

Дейви ядосано сложи юмруци на хълбоците си.

— Можеше да се насладиш на това — говореше за стройното си тяло, — сама ти се предложих, без никакви задръжки, а ти ме отблъсна. Значи или си станал гей, или си хлътнал по друга жена, или напълно съм загубила сексапила си и е най-добре още тази нощ да се самоубия. Кое от трите неща?

— Е, добре. Не съм станал гей и не си загубила сексапила си.

Тя не възкликна тържествуващо: „Видя ли, че познах!“ или „Не можеш да ме измамиш, Хамънд Крос!“. Вместо това каза тихо и сериозно:

— Така си и помислих. Кога се запозна е нея?

— Наскоро.

— Ново лесно завоевание? Или е по-специална?

Хамънд остана загледан в нея за миг, докато се двоумеше дали да излъже. Преди връзката си със Стефи бе излизал с много жени, но с никоя не бе издържал дълго. Беше известен в целия окръг като виден ерген, богат по наследство и с многообещаваща кариера. Множество неомъжени жени дръзко му предлагаха компанията си. Бъдещите тъщи го намираха за отлична партия.

Майка му често му представяше дъщери и племенници на свои приятелки: „Тя е прекрасна млада дама от добро семейство.“ „Наследница е на стар род от Джорджия. Родителите й се занимават с дърводобивен бизнес. Или притежават компания за производство на автомобилни гуми. Нещо подобно.“ „Чудесно момиче. Мисля, че двамата имате много общи неща.“ Може би един небрежен отговор щеше да убеди Дейви, че става дума за поредната кандидатка и нищо по-сериозно.

Но Дейви бе най-старата му приятелка, а и вече му бе омръзнало да лъже и увърта. Седна на ръба на дивана и притисна ръце между коленете си. Леко се прегърби.

— Господи! — каза тя и взе чашата си. — Нима е толкова трагично?

— Не е лесно завоевание. Колкото до другия въпрос — дали е по-специална, все още не знам.

— Твърде рано ли е да се каже?

— Положението е сложно.

— Да не би да е омъжена?

— Не.

— Тогава какво сложно има?

— По-лошо. Невъзможно е.

— Не разбирам.

— Не мога да говоря за това, Дейви.

Думите му прозвучаха по-рязко, отколкото би искал, но навярно тонът не остави у нея и следа от съмнение колко чувствителен е на тази тема.

Във всеки случай тя отстъпи:

— Добре. Но ако имаш нужда от приятел…

— Благодаря. — Хамънд хвана ръката й, отмести гривните и целуна китката й. След това вяло прокара пръст по линиите, гравирани върху една гривна, и попита: — Какво ме издаде?

— Държането ти.

Той внезапно пусна ръката й.

— Как се държа?

— Като че ли са издали заповед за масова кастрация и наближава твоят ред. — Дейви отиде до подвижното барче н си направи коктейл. — В мига, когато те видях на погребението вчера, разбрах, че нещо те мъчи. С кариерата ти — донякъде благодарение на мен — всичко върви страхотно. Затова реших, че страдаш от любовна мъка.

— Тръпки ме побиват при мисълта, че съм така прозрачен.

— Успокой се. Може би никой друг не е забелязал. Освен че те познавам толкова добре, съвсем не са ми чужди симптомите на тази странна болест, наречена любов.

Хамънд повдигна вежди.

— Не вярвам.

— Хм.

— Никога не си ми казвала.

— Завърши зле. Тъкмо се опитвах да се съвзема онова лято, когато бяхме заедно на сватбата. Сватба — каза тя с огорчение, — точно атмосферата, от която се нуждаех, за да се почувствам истински нещастна. Затова на предсватбените тържества се държах като идиотка. И затова се нуждаех от приятел в онази вечер. Много близък приятел — добави Дейви с нежна усмивка, на която той отвърна. — Малкото ни прегрешение в плувния басейн възвърна самочувствието ми.

— Радвам се, че съм успял да помогна.

— Успя — и още как.

Усмивката на Хамънд бавно изчезна.

— Нямах представа за това, Дейви. Добре си го прикривала. Какво се случи?

— Запознахме се в университета. Той бе син на пастор. Можеш ли да повярваш? Аз и синът на един проповедник. Беше истински джентълмен. Умен. Чувствителен. Не се отнасяше с мен като с уличница и колкото и да ти е трудно да повярваш, когато бях с него, не се държах като такава.

Тя допи питието и си наля ново.

— Но естествено вече си бях създала име. Преди да го срещна, бях спала с половината момчета в общежитието и дори бях имала кратко приключение с един от преподавателите ми. Като по чудо, той бе в блажено неведение за репутацията ми. Но на някои от бившите ми приятели им хрумнало да се пошегуват, като му кажат. — Дейви отиде до прозореца и се загледа навън през процепите в капаците. — Беше отличник. Сред първите по успех. Много старателен. Не излизаше често. Затова повечето му колеги не го харесваха. Доставяше им удоволствие да му се подиграват. Правеха го от завист. Не са спестили нито една подробност. Дори му показали снимки от купон, на който бях една от най-дръзките. Когато разбрах, че е узнал истината за мен, бях отчаяна. Помолих го да ми прости, да се опита да прояви разбиране. Да повярва, че откакто съм е него, съм се променила. Но отказа дори да ме изслуша.

Дейви се наведе напред и опря чело до прозореца. — Същата вечер, за да ме нарани, той спа с друго момиче. И тя забременя.

Остана така неподвижна, че дори гривните й престанаха да дрънчат.

— От морална и религиозна гледна точка и дума не можеше да става за аборт. Дори не би му хрумнало да постъпи по друг начин, вместо да стори това, което е редно. И той се ожени за момичето. Колкото и да е странно, Хамънд, тогава го обикнах още по-силно. Толкова исках аз да бъда майка на децата му.

Хамънд изчака, докато се увери, че е свършила. Едва когато тя отново се раздвижи, за да повдигне чашата към устните си, каза:

— Имаш ли вести от него?

— Да.

— Все още ли е женен?

— Не.

— Виждали ли сте се?

Дейви се обърна с лице към него.

— Вчера. На погребението на Лут. Седеше на последния ред със Стефи Мъндел. Все още малко хора го харесват.

Когато направи връзката между нещата, които току-що бе чул, Хамънд загуби ума и дума. Без да издаде звук, устните му произнесоха името: „Рори Смайлоу?“

Тя унило се засмя:

— Няма правило в кого да се влюбиш, нали?

Хамънд прокара пръсти през косата си.

— Нищо чудно, че толкова мразеше Лут. Първо заради сестра си. А след това и заради теб.

— Всъщност беше по-различно. Лут се ожени за Маргарет няколко години по-късно. Спомням си кога Рори се премести в Чарлстън, за да започне работа в полицейския участък. Прочетох за това във вестника. Исках да му се обадя, но гордостта ми не позволи. Съпругата му умря при раждане. И детето бе мъртво. — Няколко секунди остана замислена за иронията на съдбата. — Родителите им бяха починали и той бе поел отговорността за Маргарет. Доведе я тук със себе си. Постъпи на работа като чиновничка в съда. Занимаваше се с областните регистри и подобни неща. Там се запозна с Лут. Не бях изненадана, че започнаха да излизат заедно, след като тя му направи услуга — даде му копие от описа на нечие имущество или нещо подобно.

— И аз не бих се изненадал — отбеляза Хамънд. — Чух, че бракът им бил истински кошмар.

— Маргарет беше емоционално лабилна. Определено не биваше да се обвързва с копеле като Лут. — Тя пресуши чашата си. — Понякога не издържах, преглъщах гордостта си и уж случайно, намирах повод да се срещна с Рори. Но той ме отминаваше с безразличие, сякаш никога не сме се познавали. Бях наранена, Хамънд. И изпълнена е гняв. Затова след самоубийството на Маргарет започнах да преследвам Лут и не го оставих на мира, докато не се ожени за мен. Рори бе разбил сърцето ми. Опитах се да му отмъстя, като се омъжих за човека, когото той най-дълбоко презираше. — Тъжно добави: — Но по-скоро навредих на себе си, нали?

— Съжалявам, Дейви.

— Няма нищо — каза тя с престорена закачливост. — Все още съм привлекателна. Това — повдигна чашата — не унищожи красотата на мама. Изглежда прекрасно, както някога, и се надявам да съм наследила гена, който я правя неподвластна на алкохолния демон. Имам и доста пари. Когато отворят завещанието на Лут, ще притежавам още повече. Впрочем, като заговорихме за документи… — Тя пристъпи към старинното писалище и отвори чекмеджето под плота. — Увлякох се в тези спомени и едва не забравих. Виж какво открих, докато ровех из книжата на Лут. Написано е с неговия почерк. — Подаде му бледозелен лист за писмо. — Тази дата беше събота, нали?

Погледът на Хамънд се премрежи.

— Лут е записал твоето име и час — пет следобед. Струва ми се, че сте имали уговорка. Убедена съм, че ти не би искал никой да узнае.

Хамънд се втренчи в нея.

— Нали не мислиш…

Дейви се засмя:

— Хамънд, скъпи, по-скоро бих повярвала, че кремовете против целулит помагат, отколкото, че си способен да извършиш убийство. Нямам представа какво означава това и не искам да зная. Просто си помислих, че трябва да ти го дам.

Той погледна втората бележка на листа.

— Отбелязал е и друг час. Шест. Никакво име. Напомня ли ти нещо?

— Не. Но в официалния му бележник няма часове за срещи в събота с теб или с когото и да било.

Очевидно Лут си бе уговорил и друга среща след разговора им. „С кого ли?“, запита се Хамънд. Замислено сгъна малкия лист и го прибра в джоба си.

— Беше редно да го дадеш на Смайлоу.

— Спомняш ли си някога да съм постъпвала както е редно? — Дяволитата й усмивка стана печална. — От горчив опит зная, че е безполезно да се опитвам да нараня Смайлоу. Мисля, че няма начин човек да го накара да страда. — Усмивката й напълно изчезна. — Но не се чувствам длъжна и да му правя услуги.