Сандра Браун
Алибито (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Докато потегляше от имението на Петиджон, Хамънд се молеше никога да не се наложи да разпитва Дейви на подсъдимата скамейка поради две много важни причини.

Първо, защото бяха приятели. Харесваше я. Съвсем не бе въплъщение на добродетелността, но я уважаваше за това, че не се преструва. Твърдението й, че не е лицемерка, не бе празна хвалба.

Той познаваше десетки жени, които клюкарстваха зад гърба й, а всъщност нямаха по-висок морал. Разликата бе, че те пазеха греховете си в тайна. А Дейви парадираше със своите. Смятаха я за суетна егоистка, каквато бе наистина. Но съзнателно си бе изградила тази репутация. Непрекъснато осигуряваше духовна храна на всички, които я критикуваха заради поведението й. Никой не знаеше, че личността, срещу която злословят, не е истинската Дейви.

Тя пазеше добрите страни на характера си скрити. Хамънд се досещаше, че заблудата е нейна защитна тактика, която я предпазва от нови рани, по-тежки дори от онези от детството й. Издигаше бариери срещу хората, преди да им даде възможност да я отблъснат.

Максин Бъртън бе ужасна майка. Дейви и сестрите й бяха отраснали, лишени от майчинска преданост и грижи. Не бе сторила нищо, за да спечели любовта и привързаността им. Въпреки това, Дейви всяка седмица посещаваше майка си в елитната клиника за душевноболни, където бе настанена.

Не само финансираше и наблюдаваше лечението, а и сама се грижеше за личните нужди на Максин при редовните си посещения. Навярно Хамънд бе единственият, който го знаеше. Дори и той не би разбрал, ако веднъж Сара Бърч не му се бе доверила.

Следващата причина да не желае да участва в кръстосан разпит на Дейви бе, че тя лъжеше така очарователно, че бе истинско удоволствие човек да я слуша и дори преставаше да го интересува дали казва истината.

Съдебните заседатели намираха свидетели като нея за забавни. Ако бъдеше призована, тя би се появила с впечатляващ тоалет. Само с външността си би спечелила симпатиите им. Може би щяха да дремят, докато слушат показанията на останалите свидетели, но със сигурност щяха да очакват с интерес всяка дума от трогателните излияния на Дейви.

Ако и пред тях твърдеше, че не е убила Лут, но не съжалява за смъртта му, защото е бил неверен съпруг, който я е мамил безброй пъти, и толкова подъл и жесток човек, че е заслужавал да умре, навярно съдебните заседатели и от двата пола биха се съгласили. Така би успяла да ги убеди, че характерът и постъпките на този негодник могат да оправдаят убиеца му.

Не, никак не му се искаше да изправя Дейви пред съда, но ако бе неизбежно, щеше да го стори.

Поверяването на това дело бе най-хубавото, което можеше да му се случи в неговата кариера. Надяваше се екипът на Смайлоу да му предостави достатъчно материал за работа, че обвиняемият няма да поиска споразумение и наистина ще има съдебен процес.

Беше дело, в което би се вкопчил със зъби и нокти. Представляваше несравнимо предизвикателство. Трябваше изцяло да се съсредоточи върху него. То бе отлична възможност да докаже способностите си. Бе твърдо решен да се кандидатира за областен прокурор през ноември. Искаше да спечели. Но не защото бе по-привлекателен, от по-добър произход или в по-добро финансово състояние от останалите кандидати. Искаше да заслужи поста.

Рядко възникваше нашумял случай като убийството на Лут Петиджон. Именно затова делото му бе толкова нужно. Затова бе пропуснал да каже на Монро Мейсън за срещата си с Петиджон. Трябваше на всяка цена да го получи и не би позволил на никого да му го отнеме. Чрез него щеше да добие популярността, която му бе така необходима преди ноемврийските избори.

Освен това, би му помогнало да натрие носа на баща си. Тази причина бе най-задължаваща. Няколко години по-рано Хамънд бе взел съдбоносното решение от защитник да се превърне в обвинител. Престън Крос категорично се бе противопоставил, изтъквайки като довод по-големите приходи, които носи адвокатската практика. Беше му казал, че е лудост да се задоволи със заплатата на държавен служител. Но неотдавна Хамънд бе разбрал, че не това е била главната причина.

Промяната ги бе поставила във враждуващи лагери. Защото Престън бе партньор на Лут Петиджон в няколко безскрупулни имотни сделки и се страхуваше, че един ден може да бъде изправен на съд от собствения си син. Хамънд бе открил това съвсем наскоро. Беше го обзела ярост и жестоко се бе скарал с баща си, след което враждата им бе добила ново измерение.

Но точно сега не искаше да мисли за това. Всеки път, когато се сетеше за баща си, чувствата му ставаха все пообъркани. Подробното обмисляне на отношенията помежду им му отнемаше дълго време, караше го да се чувства емоционално изтощен и му пречеше да работи. Надеждата за пълно помирение бе почти нищожна.

Засега остави тези мисли на заден план и се съсредоточи върху това, което бе най-важно за него в момента — делото.

Бе избрал най-подходящия момент да сложи край на връзката си със Стефи. Беше се освободил от тази грижа и можеше да се посвети изцяло на работата. Тя щеше да бъде вбесена, когато узнаеше, че й е отредена ролята на втори пилот, но когато се наложеше, би се справил с нейната избухливост.

За Хамънд Крос днешният ден бе ново начало, което всъщност бе започнало още предната нощ.

Завъртя волана с една ръка, посегна към джоба на сакото си, извади парчето хартия и погледна адреса, който по-рано бе записал.

 

 

Стефи задъхано се втурна в болничната стая.

— Дойдох възможно най-бързо. Какво пропуснах?

Смайлоу се бе свързал с нея по клетъчния й телефон малко след като бе излязла от къщата на Хамънд. Беше спазил обещанието си да й се обади веднага щом завеждащият отделението даде разрешение пациентите му да бъдат разпитани.

— Искам да вляза заедно с теб, Смайлоу — бе казала тя по телефона.

— Не мога да те чакам. Възможно е докторът да промени решението си, ако не отида веднага.

— Добре, тръгвай, но върви бавно. Идвам.

Кварталът на Хамънд не бе далеч от болницата. Въпреки това Стефи бе превишила всички ограничения на скоростта, за да стигне. Бе нетърпелива да узнае дали пациентите с хранително отравяне са видели някого до апартамента на Петиджон в хотела му.

Когато пристигна, спря за миг на прага, след това пристъпи по плочките към леглото. На него лежеше мъж на около петдесет години с бледо лице, хлътнали очи и тъмни кръгове около тях. В лявата му ръка бе включена система. До нощното шкафче бяха поставени леген и подлога.

На един стол от другата страна седеше жена. Стефи предположи, че е съпругата му. Не изглеждаше болна, а само изтощена. Явно все още не се бе преоблякла от разходката. Беше с маратонки, къси панталони и тениска с фосфоресциращ надпис: „Момичета от Юга“.

Смайлоу ги представи:

— Мистър и мисис Даниелс, Стефи Мъндел. Мис Мъндел е от кантората на областния прокурор. Важно е да участва в разследването.

— Здравейте, мистър Даниелс.

— Приятно ми е.

— По-добре ли се чувствате?

— Престанах да се моля за край на земните си мъки.

— Предполагам, че това е признак на подобрение. — Стефи отмести поглед към съпругата му. — А вие здрава ли сте, мисис Даниелс?

— Ядох супа от омари — отвърна тя с унила усмивка.

— Семейство Даниелс са последните, с които разговарям. Останалите не можаха да ни помогнат.

— А те?

— Мисля, че мистър Даниелс би могъл.

Мъжът на леглото недоволно промърмори:

— Възможно е да съм видял някого.

Стефи не успя да сдържи любопитството си.

— Или сте видели, или не.

Мисис Даниелс скочи на крака.

— Много е уморен. Не можете ли да почакате до утре? Да поспи още една нощ?

Стефи внезапно осъзна грешката си и заговори с по-спокоен тон:

— Съжалявам. Извинете за нетактичността ми. Боя се, че съм усвоила някои вредни навици от хората, срещу които заставам в съда. Свикнала съм да разпитвам убийци, крадци и изнасилвачи, обикновено рецидивисти, а не почтени хора като вас. Рядко разговарям с мирни богобоязливи данъкоплатци.

След тази реч не се осмели да извърне глава към Смайлоу, защото бе сигурна, че ще я изгледа укорително.

Мисис Даниелс прехапа долната си устна и се обърна към съпруга си:

— Ти решаваш, скъпи. Достатъчно добре ли се чувстваш, за да говориш с тях сега?

Стефи бе успяла да ги прецени и да стигне до извода, че далеч ги превъзхожда по коефициент на интелигентност. Възползва се от мига на нерешителност и продължи учтиво да ги убеждава:

— Ако искате да изчакаме до утре сутринта, мистър Даниелс, ние, разбира се, няма да настояваме. Но моля ви, опитайте се да ни разберете. Един от лидерите на нашата общност е хладнокръвно убит. Застрелян е в гръб, без да е дал повод. Поне доколкото знаем на този етап. — Даде им възможност да осмислят думите й и след малко добави: — Надяваме се да хванем този жесток убиец, преди да е направил нов удар.

— Тогава не мога да ви помогна.

Всички бяха изненадани от неочакваното изявление на мистър Даниелс. Смайлоу пръв успя да проговори:

— Защо решихте, че не можете да ни помогнете?

— Защото мис Мъндел каза „този убиец“, а лицето, което видях, беше жена.

Стефи и Смайлоу се спогледаха.

— Не сме сигурни, че е мъж — обясни тя.

— Е, добре тогава, наистина видях жена — каза Даниелс, надигна се и се облегна на възглавницата. — Но нямаше вид на убийца.

— Бихте ли я описали по-подробно? — попита Стефи.

— Как изглеждаше ли?

— Разкажете ни какво се случи — подкани го Смайлоу.

— Ами ние… тоест всички от хора… излязохме от хотела веднага след обяда. Около час по-късно почувствах гадене. Отначало помислих, че е от горещината. Но две от децата, които бяха е нас, получиха разстройство, затова предположих, че причината е друга. Ставаше все по-зле е всяка минута. Накрая казах на съпругата си, че се връщам в хотела, за да взема лекарство за стомашни спазми и после ще ги настигна.

Мисис Даниелс кимна, за да потвърди.

— Когато стигнах, едва се сдържах… да не повърна. Боях се, че няма да успея да стигна до стаята.

— Кога видяхте жената? — попита Стефи, нетърпелива по-скоро да стигнат до съществената част.

— Когато стигнах до нашата стая.

— Която беше на петия етаж — добави Смайлоу.

— Номер пет или шест — каза Даниелс. — Забелязах някого в дъното на коридора и се обърнах натам. Тя стоеше до една от другите врати.

— Какво правеше? — попита Смайлоу.

— Нищо. Просто беше застанала пред вратата, като че ли бе позвънила и чакаше някой да й отвори.

— На какво разстояние се намираше?

— Хм, не много далече. Или може би доста. Не обърнах внимание. Нали знаете колко неловко се чувстват двама непознати, когато са сами и погледите им се срещнат? Точно така беше. Човек не иска да се държи нито сковано, нито твърде приятелски. Напоследък трябва да се внимава.

— Разговаряхте ли с нея?

— Не, нищо подобно. Просто погледнах натам. Всъщност не мислех за нищо друго, освен как по-скоро да стигна до банята.

— Но все пак сте забелязали как изглежда?

— Не съм сигурен.

— Успяхте ли да определите възрастта й?

— Не беше възрастна. Но не беше и момиче. Струва ми се, бе колкото вас.

— Цветнокожа?

— Не.

— Висока или ниска?

Даниелс потръпна и потърка корема си.

— Какво има, скъпи? — загрижено попита жената и сложи легена под брадичката му.

Той махна с ръка.

— Само лека болка.

— Искаш ли спрайт?

— Само една глътка. — Мисис Даниелс поднесе към устните му покритата чаша с извита сламка. След като отпи, той отново погледна Смайлоу. — Какво попитахте… а, за ръста й? — Поклати глава. — Не забелязах. Нито много висока, нито много ниска. Мисля, че беше средна на ръст.

— А цветът на косите? Руси ли бяха? — попита Стефи.

— Не много.

— Не много? — повтори Смайлоу.

— Не много светли. Не като на Мерилин Монро, нали разбирате какво имам предвид? Но не бяха и много тъмни. Може би средни.

— Мистър Даниелс, бихте ли могли да определите каква беше фигурата й?

— Искате да кажете, дали беше… пълна?

— Точно така.

— Не беше.

— Слаба?

— Да. Бих казал, по-скоро слаба. Разбирате ли, почти не обърнах внимание. Безпокоях се да не ме сполети неприятност в коридора.

— Според мен това е всичко, което би могъл да ви каже — намеси се мисис Даниелс. — Ако се сетите за още нещо, което бихте искали да попитате, елате отново утре.

— Един последен въпрос, ако обичате — каза Смайлоу. — Видяхте ли тази жена да влиза в стаята на мистър Петиджон?

— Не. Бързо отключих своята врата с онази пластина, подобна на кредитна карта, и влязох. — Потърка наболата си брада. — Истината е, че дори не знам дали я видях пред апартамента, в който е станало убийството. Би могла да е всяка врата в другия край на коридора.

— Случило се е в луксозния апартамент. Пред вратата има малка ниша — каза Стефи. — По-различна е от останалите. Ако ви покажем апартамента на мистър Петиджон, бихте ли могли да кажете дали това е стаята, пред която е стояла онази жена?

— Съмнявам се. Както вече ви казах, хвърлих само бегъл поглед. Спомням си, че забелязах жена, която чакаше да й отворят. Това е.

— Сигурен ли сте, че не е излизала?

— Не, не съм сигурен. — В тона на Даниелс се долови колебание. — Но останах с такова впечатление. Нямаше нищо необичайно нито в нея, нито в ситуацията. Честна дума, ако не бяхте попитали, дори нямаше да се сетя за това отново. Въпросът ви бе дали съм видял някого в коридора вчера следобед и аз ви отговорих.

Мисис Даниелс отново ги прекъсна. Стефи и Смайлоу се извиниха за безпокойството, благодариха за информацията, пожелаха му скорошно оздравяване и излязоха.

Докато вървяха по болничния коридор, Смайлоу бе мрачен.

— Страхотно! Имаме свидетел, който е забелязал жена, застанала недалеч от него или може би доста далеч, пред вратата на Петиджон или някоя друга. Не била нито млада, нито възрастна. Средна на ръст, със „средни“ коси и „по-скоро слаба“.

— И аз съм разочарована, но не и изненадана — каза Стефи. — Съмнявах се, че ще си спомни нещо, като се има предвид в какво състояние е бил.

— Повдига ми се от тази работа — гневно промърмори Смайлоу.

— Като на него.

Двамата се спогледаха и се засмяха в един глас. След миг мисис Даниелс излезе от стаята на съпруга си.

— Най-сетне ме предума да се върна в хотела. Не съм се прибирала, откакто ни докараха с линейката. Слизате ли? — учтиво попита тя, когато пристигна асансьорът.

— По-късно — отвърна Стефи. — С мистър Смайлоу трябва да обсъдим още нещо.

— Успех в разгадаването на мистерията.

Благодариха й за съдействието и Стефи даде знак на Смайлоу да я последва в чакалнята, в която сега нямаше никой. Седнаха на две кресла един срещу друг и той откровено й съобщи, че делото за убийството на Петиджон ще бъде поверено на Хамънд Крос.

— Мейсън прави подарък на златното си момче.

Без усилие да прикрие разочарованието и гнева си, тя го попита кога е научил за това.

— По-рано тази вечер. Шерифът Крейн се обади, за да ми каже, защото бях ходатайствал за теб.

— Благодаря. За всичко, което си сторил — каза тя с огорчение. — Кога трябваше да узная?

— Предполагам, утре.

Хамънд дори не знаеше за убийството, докато тя не му бе казала. Навярно бе разговарял с Мейсън по телефона още преди да излезе от дома му. Беше ужасно подло от негова страна минути след като е сложил край на връзката им да й отнеме най-важното дело в кариерата.

Смайлоу каза:

— Дейви Петиджон дърпа конците.

— Точно както обеща.

— Тя каза, че държи винаги да има най-доброто. Очевидно не смята, че си достойна да защитаваш интересите й.

— Не е само това. Предпочита за нея да работи мъж, отколкото друга жена.

— Права си. Заради химията. Освен това нейните родители и семейство Крос са приятели от десетилетия.

— Не е важно какво знаеш, а кого познаваш.

След минута мълчалив размисъл Стефи стана и преметна през рамо дръжката на тежката си чанта.

— Е, щом вече не съм…

Смайлоу я покани отново да седне.

— Мейсън е решил да ти подхвърли един кокал. Преструвай се на изненадана, когато ти го съобщи утре сутринта.

— Какъв кокал?

— Да сътрудничиш на Хамънд.

— Нищо чудно. При подобен случай са нужни поне две умни глави. — Тя се досети, че това не е всичко и въпросително повдигна вежди. — И какво още?

— Другата ти задача ще бъде да се грижиш помежду ни да има мир. Ако не успееш, ще се наложи да предотвратиш кръвопролитие.

— Това ли е казал Мейсън на шефа ти?

— Перифразирам. — Той мрачно се усмихна. — Но не се безпокой твърде много. Мисля, че няма да се стигне до кръвопролитие.

— Не съм убедена. Виждала съм ви настръхнали един срещу друг, готови за битка на живот и смърт. Впрочем защо се държите така?

— Защото взаимно се мразим.

— Зная това, Смайлоу, но каква е причината?

— Дълга история.

— Друг път ли ще ми я разкажеш?

— Може би.

Бе разочарована, че не се решава да й разкрие обстоятелствата, при които бе възникнала ненавистта помежду им. Естествено имаха съвсем различни характери. Сковаността на Смайлоу отблъскваше хората и ако Стефи не се лъжеше, той го осъзнаваше. А Хамънд бе обаятелен. Не бе лесно човек да стане близък приятел с него, но се държеше приветливо и проявяваше разбиране. Смайлоу старателно поддържаше безупречен външен вид, докато чарът на Хамънд бе естествен, неподправен. Навярно като студент Смайлоу далеч бе надминавал по успех всички в курса си и това ги бе карало да странят от него. Хамънд също бе отличник, но и уважаван лидер и победител в спортните състезания. И двамата бяха амбициозни, но успехът на първия бе постигнат с много усилия, докато при втория идваше лесно.

Стефи чувстваше, че собственият й характер повече се доближава до този на Смайлоу. Разбираше негодуванието му срещу Крос, към което се прибавяше и раздразнение от собственото отношение на Хамънд към предимствата, които имаше. Той не се възползваше от тях. По-скоро ги отхвърляше. Отказваше да използва попечителския си фонд и живееше само от приходите от работата си. Жилището му бе уютно, но можеше да си позволи доста по-добро. Единствените му скъпи притежания бяха яхтата и вилата, но никога не се хвалеше с някое от двете.

Щеше да бъде много по-лесно човек да изпитва омраза към него, ако изтъкваше преимуществата си.

Струваше й се интересно и безспорно полезно да узнае каква е причината за антипатията между него и Смайлоу. Двамата стояха от една и съща страна на закона, работеха в името на обща цел, а сякаш изпитваха по-силно презрение един към друг, отколкото към закоравелите престъпници.

— Сигурно ти е трудно — каза Смайлоу и я изтръгна от мислите й.

— Кое?

— Постоянно да се състезаваш с Хамънд в професионален план, а нощем да спиш с него. Или именно съперничеството помежду ви прави връзката ви толкова вълнуваща?

Този път Стефи наистина се оказа неподготвена. Остана мълчалива и го изгледа с искрено изумление.

— Питаш се откъде зная? — Усмивката му бе така хладна, че я побиха тръпки. — Стигнах до този извод по пътя на изключването. Той е единственият мъж от прокуратурата и околните сгради, който никога не се е хвалил, че спи с теб. Събрах две и две и смаяната ти реакция току-що потвърди предположението ми.

Самодоволството му бе нетърпимо, но тя се постара да не дава израз на гнева си, което би му доставило огромно удоволствие. Изражението й остана равнодушно и тя попита със спокоен тон:

— Защо толкова се интересуваш от интимния ми живот, Смайлоу? Ревнуваш ли?

Той искрено се засмя:

— Не ти отива да кокетничиш, Стефи.

— Върви по дяволите!

Смайлоу невъзмутимо продължи:

— Логическите разсъждения са в основата на работата ми. А аз съм добър в професията си.

— И как възнамеряваш да използваш тази пикантна информация?

— Никак — отвърна той и небрежно сви рамене. — Просто ми се струва забавно, че златното момче се е отклонило от принципите на професионалната етика. Май върху лъскавата му броня се е появило малко петънце?

— Да спиш с колежка не е престъпление. Това е най-малкото от всички прегрешения на света.

— Права си. Но явно за Хамънд Крос е смъртен грях. Иначе защо го пази в тайна?

— Няма ли най-сетне да престанеш? Вече няма никаква тайна. Връзката ни приключи. Наистина — добави тя, когато срещна недоверчивия му поглед.

— Кога?

Стефи погледна часовника си.

— Преди два часа и осемнадесет минути.

— Нима? Преди или след като Мейсън му възложи делото?

— Между двете неща няма нищо общо — каза тя с раздразнение.

Смайлоу леко сви крайчеца на тънките си устни.

— Сигурна ли си?

— Напълно. Ще ти кажа истината, само истината и цялата истина, детектив Смайлоу. Хамънд ме заряза. Край. Точка по въпроса.

— Защо?

— Обяснението му беше стандартно. „Вървим в противоположни посоки“, което в превод обикновено означава „връзката ни се изчерпа и възнамерявам да потърся ново развлечение“.

— Хм. Знаеш ли дали в живота му вече се е появило такова „развлечение“?

— Не е. Една жена обикновено се досеща.

— Както и един мъж.

Тонът му бе многозначителен.

— Рори! Нима е възможно мистър Хладнокръвие някога да с бил влюбен?

— Извинете. — Не бяха забелязали приближаването на медицинската сестра, преди да заговори. — Моят пациент… — Тя посочи с палец към вратата на Даниелс. — …искаше да знае дали сте си тръгнали. Когато му казах, че все още сте тук, ме помоли да ви съобщя, че си е спомнил нещо, което би могло да ви помогне.

Преди да довърши, и двамата станаха и се отправиха към стаята.