Сандра Браун
Алибито (27)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

— Значи през цялото време си знаела, че съм бил там?

— Да!

— С Петиджон?

— Точно така.

— А не каза нищо. Защо?

— Ако ти кажа сега, няма да повярваш.

Тя втренчи поглед в сакото му, сякаш виждаше през тъканта плика във вътрешния джоб. Беше ядосана. Но изглеждаше и дълбоко натъжена.

— Това е грозна история, но нямаш представа колко ужасна беше действителността. — Очите й отново срещнаха неговите. — Значи мнението ти за мен ще зависи от някакъв доклад, а не от това, което представлявам сега.

— Аз няма да…

— Напротив! — разгорещено го прекъсна тя. — Издават го начинът, по който ме гледаш, и наглите ти инсинуации. Лесно е да съдиш от високото място, на което стоиш, нали? Ти произхождаш от известна и богата фамилия. Гладувал ли някога дни наред, Хамънд? Стоял ли си на студено, защото сметката за отопление не е била платена? Знаеш ли какво е да не можеш да се изкъпеш, защото няма пари за сапун?

Той се опита да хване ръката й, но Алекс я издърпа.

— Не, не ме съжалявай. Понякога се радвам, че животът беше тежък, защото ме направи силна. Затова станах такава а, каквато съм, и умея да помагам на хората. Защото нищо, което ми разказват, не ме шокира. Напълно приемам околните с техните странности, защото докато не преживееш нещо, което друг човек е преживял, нямаш право да го съдиш за поведението му. Докато не погладуваш и не понесеш унижение, което да те накара да намразиш себе си заради това, което вършиш… докато не повярваш, че си измет, че не заслужаваш ничия любов, любовта на един човек…

Тя замълча и бързо си пое дъх, при което гърдите й потрепериха. След това сви ноздри и дръзко вдигна глава, опитвайки се да спре сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Приятно четене, Хамънд.

Отблъсна го и решително тръгна към ъгъла. Хамънд я проследи с поглед, сигурен, че каквото и да кажеше, не би стигнало до обсебеното й от гняв съзнание. Изруга, подпря се с лакът на покрива на колата и отпусна глава върху ръката си. Но остана така само няколко секунди.

Приглушен писък го накара рязко да се обърне.

Алекс тичаше обратно към тясната уличка. Преследваше я някакъв мъж.

— Има нож! — извика тя.

Нападателят я сграбчи за косите и я принуди внезапно да спре. Вдигна ръка и Хамънд видя блясъка на стоманеното острие. Без да мисли, се втурна към мъжа, удари го с рамо в ребрата и го накара да загуби равновесие.

За да не падне, нападателят неволно я пусна. Тя, залитайки, се отдръпна. Хамънд едва успя да осъзнае, че за момента Алекс е вън от опасност, но забеляза сребрист отблясък близо до корема си. Неволно се предпази е ръка. Автоматично отварящият се нож я разряза от лакътя до китката.

Невъоръжен срещу човек с нож — безспорно щеше да загуби. Единствената отбранителна хватка, която знаеше, бе научил на тренировка по футбол. За да достави удоволствие на баща си, беше станал доста агресивен играч.

Сега инстинктивно приложи тактиката, която се бе оказвала ефективна, ако реферът не вдигнеше флаг. Наведе глава напред, сякаш се готвеше да удари противника си по гръкляна, но спря малко преди да го докосне. Негодникът реагира, както се очакваше: отметна глава назад и адамовата му ябълка остана открита, от което Хамънд се възползвай я удари с ръка. Знаеше, че предизвиква адска болка и нападателят ще има нужда от няколко секунди, за да се опомни.

— Качвай се в колата! — изкрещя той на Алекс.

Хамънд вдигна крак към слабините на мъжа, но не улучи и го ритна по бедрото. Ударът не бе много болезнен, но спечели още секунда, в която се затича назад към колата, избягвайки движенията на острието. Алекс се бе качила през отворената врата откъм шофьорската седалка и се бе прехвърлила от другата страна. Той буквално се строполи по гръб на седалката и заби пета в корема на нападателя. Негодникът залитна назад, но успя да нанесе още един удар. Хамънд чу как разпори тъканта на панталона му.

Пресегна се към дръжката на вратата и успя да я затвори и заключи. Противникът му, който бе възстановил равновесието си, блъскаше с юмруци по стъклото и сипеше ругатни и смъртни заплахи.

Дясната ръка на Хамънд бе хлъзгава от кръвта, но той успя да пъхне ключа и да запали двигателя. Придвижи лоста за скоростите и рязко натисна газта. Гумите изсвистяха, когато колата му се понесе по уличката и сви зад ъгъла.

— Хамънд, ранен си!

— А ти? — За миг отмести поглед от пътя към Алекс. Беше седнала на колене и се бе навела да види ръката му.

— Аз съм добре, но не и ти.

Остатъците от десния му ръкав бяха напоени с кръв, която продължаваше да се стича от ръката му, и воланът бе станал толкова хлъзгав, че едва успяваше да го държи. Бе принуден да управлява само с лявата ръка, но това не го забави. Мина на червено.

— Може би са цяла банда. Ще ни ограбят и ще откраднат колата. Трябва да се измъкнем от този квартал.

— Не се опитваше да открадне нищо — каза тя със забележително хладнокръвие. — Причакал ме е. Извика ме по име.

Хамънд втренчи поглед в нея. Колата се отклони от пътя и едва не се блъсна в телеграфен стълб.

— Хамънд! — извика тя.

Когато той овладя волана, каза:

— Към спешното отделение. Имаш нужда от няколко шева.

Той пусна кормилото за секунда, за да изтрие челото си с левия ръкав. Бе плувнал в пот. Чувстваше влагата по лицето и косите си. Стичаше се по гърдите му и се събираше в слабините. Сега, след като приливът на адреналин бе отминал, усети въздействието от случилото се и от това, което би могло да се случи. С Алекс имаха късмет, че са живи. „Господи, можеше да я убие!“ Мисълта колко близо е била до смъртта го накара да се почувства слаб и да затрепери.

На първото голямо кръстовище, до което стигнаха, трябваше да спре на червен светофар. Няколко пъти вдиша дълбоко, за да проясни съзнанието си от шума, който напомняше бръмчене на рояк пчели.

— И кракът ти кърви, но повече се тревожа за ръката — каза Алекс. — Мислиш ли, че мускулът е засегнат?

Зелено. Хамънд силно натисна газта и колата профуча като ракета. След секунди превиши ограничението за скоростта. Болницата се виждаше на няколко пресечки пред тях.

— Хамънд, добре ли си?

Гласът на Алекс му се стори далечен.

— Чудесно.

— Можеш ли да караш?

— Ммм.

— Не мисля. Спри тук. Аз ще карам.

Опита се да й каже, че е добре, но не можа да подреди думите и изрече нещо безсмислено и неразбираемо.

— Хамънд? Хамънд?! Трябва да завиеш тук. Спешното отделение…

— Не.

— Губиш много кръв.

— Ти си лекар.

Господи, едва движеше езика си.

— Не такъв, от какъвто се нуждаеш — извика тя. — Трябва ти болница. Инжекция против тетанус. Може би дори кръвопреливане.

Той поклати глава и промърмори:

— У дома.

— Моля те, прояви разум!

— Ние двамата… — Погледна я и отново тръсна глава. — Ще загазим.

Алекс се поколеба няколко секунди, но очевидно стигна до същото заключение. Пресегна се и хвана окървавения волан.

— Добре, но аз ще карам.

Успя да придвижи колата до бордюра и да спре. Беше необходимо известно усилие и настойчивост, за да придума Хамънд да разменят местата си. Слезе, заобиколи, отвори вратата и му помогна да стане. Едва се държеше на краката си. Настани го на другата седалка и закопча предпазния колан. Веднага щом се намести, Хамънд отпусна глава назад и затвори очи.

Не можеше да го остави да заспи.

— Хамънд, какъв е адресът ти? — Взе клетъчния му телефон и започна да набира номера. — Хамънд!

Той измърмори името на улицата и номера.

— Срещу яхтклуба. Точно…

Извърна глава във вярната посока. За щастие Алекс знаеше коя е улицата. Намираше се на няколко пресечки. Щяха да стигнат за минути.

Друг въпрос бе дали ще успее да убеди доктор Дъглас Ман да направи посещение на пациент.

Истинско чудо бе, че помнеше домашния му телефон. Вдигна след второто позвъняване.

— Дъг, Алекс е. Слава богу, че си у дома!

Описа му положението, докато шофираше, но пропусна да каже, че нападението не е било случайно.

— Струва ми се, че трябва да го откараш в болница.

— Дъг, моля те за услуга.

Макар и с неохота, той попита за адреса. Продиктува му го, докато завиваше към улицата.

— Стигнахме. Ела колкото е възможно по-скоро. Бутонът за вратата на гаража бе до огледалото. Натисна го, вкара колата и затвори веднага щом угаси двигателя.

Слезе и я заобиколи. Очите на Хамънд все още бяха затворени. Беше блед. Когато се опита да го събуди, той простена.

— Няма да бъде лесно, но трябва да те пренеса вътре. Можеш ли да прехвърлиш краката си отвън?

Едва ги вдигна, сякаш тежаха цял тон, но успя. Тя плъзна ръце под мишниците му.

— Стани, скъпи, и се облегни на мен.

Той го направи, но когато раздвижи дясната си ръка, потръпна от болка.

— Съжалявам — сериозно каза Алекс.

Сякаш трябваше да пренесе осемдесеткилограмова парцалена кукла. Хамънд не можеше да контролира движенията си, но последва указанията й и успя да се изправи на крака. Повлече го към задната врата.

— Заключена ли е? Има ли алармена инсталация?

Той поклати отрицателно глава.

Влязоха в кухнята.

— Къде е най-близката баня?

Хамънд посочи с лявата си ръка. В един къс коридор между кухнята и хола имаше малка тоалетна с душ. Стовари го върху капака на чинията и натисна ключа за осветлението. Едва сега успя добре да огледа раните му.

— Господи!

— Добре съм.

— Напротив, не си.

Кожата на ръката му бе разтворена. Трудно бе да се каже колко дълбок е разрезът, защото раната бе обляна в кръв. Трябваше незабавно да стори нещо. Свали сакото му и откъсна разпорения ръкав до рамото. Грабна няколко кърпи от декоративната закачалка и пристегна ръката му с надеждата да намали кръвотечението.

Застана на колене и се опита да разкъса крачола, но платът бе твърде здрав и тя нервно го повдигна до коляното му. Раната на прасеца не бе така дълбока, но също изтичаше доста кръв. Част от нея бе попила в чорапа. Обърна празното кошче за смет, повдигна крака му върху него и го стегна с кърпи, както ръката.

Изправи се, отмести с окървавената си длан един кичур и погледна часовника си.

— Къде се бави? Досега трябваше да е дошъл.

Хамънд хвана ръката й.

— Алекс?

Тя престана да нервничи и го погледна.

— Онзи можеше да те убие — задъхано промълви той.

— Но не успя. Тук съм.

Стисна ръката му.

— Защо не им каза?

— Че си бил при Петиджон?

Хамънд кимна.

— Защото след първия разпит помислих, че ти си го убил. Лицето му стана още по-бледо.

— Помислила си…

— Не мога да ти обясня всичко сега, Хамънд. Твърде заплетено е. В това състояние дори се съмнявам, че ще запомниш нещо. Засега ще ти кажа само, че отначало лъжех, за да защитя себе си. Но след като разбрах, че Петиджон е бил застрелян, продължих да лъжа, за да защитя…

Хамънд премигна и я изгледа озадачено.

— …теб.

На вратата се позвъни. Тя освободи ръката си.

— Докторът пристигна.

Той се събуди и уплашено прошепна името й. Имаше нещо, което трябваше да й каже. Нещо, за което се налагаше незабавно да поговорят.

— Алекс.

Бе останал без глас и това го разтревожи. Направи опит да стане. Не можеше да движи ръката си и внезапно си спомни какво се бе случило.

Отвори очи. Лежеше в своето легло. Стаята бе полутъмна. Светеше само малката нощна лампа, преместена от хола в спалнята.

— Тук съм.

Алекс дойде до леглото, наведе се и сложи ръка на рамото му. Докато спеше, тя бе взела душ и бе измила косите си. Вече не бе изцапана с кръвта му и бе облякла една от най-старите му меки тениски. Точно както във вилата.

— Можеш да вземеш още една обезболяваща таблетка, ако искаш.

— Добре съм.

— Да ти донеса ли вода?

Той отказа.

— Тогава заспивай отново.

Зави го с чаршафа, но когато понечи да се отдалечи. Хамънд притисна ръката й към гърдите си.

— Колко е часът?

— Малко след два. Поспа два часа.

— Кой беше докторът?

— Един приятел. Добър приятел. Можем да му имаме доверие.

— Сигурна ли си?

— Да кажем, че ми върна професионална услуга. Настойчиво ме посъветва да те откарам в спешното отделение, но го предумах.

— Какво му каза?

— Че не желаеш да даваш показания в полицията и да се замесиш в скандал.

— Задоволи ли се с това обяснение?

— Не, защото тази сутрин видя Смайлоу и тайфата му пред къщата ми. Знае, че става нещо, но не му дадох възможност да възрази. Ако раните ти изискваха по-сериозни грижи, сама бих настояла да отидем в болницата, каквото ще да става. Но след като ги почисти, се убедих, че ще може да се справи и тук. Всъщност може би получи по-добра медицинска помощ, отколкото биха ти оказали в спешното отделение. При това много по-бързо.

— Спомените ми за него са смътни.

— Инжектира ти упойка, която почти те приспа, затова не съм изненадана, че не си спомняш много. Имаше сериозни наранявания. Беше изтощен и немощен от загубата на кръв. — Тя се усмихна и го погали по челото. — Доста трудно успях да те кача по стълбите. Иска ми се някой да ни беше снимал с видеокамера. Бихме могли да го изпратим в „Най-смешните домашни клипове“.

— Все още ли имам дясна ръка?

Алекс отвърна на шегата му със сериозен тон:

— Лекарят искаше да я отреже, но му казах, че ще го стори само през трупа ми.

— Благодаря ти.

— Пак заповядай. Всъщност раната не е твърде дълбока. Кожата беше разрязана, но — слава богу! — нямаше засегнати мускули или нерви. Кракът ти не се нуждаеше от шев. Той каза, че сам ще заздравее след няколко дни. Направи ти инжекция против тетанус и още една с антибиотик. Ще те наболява. Остави антибиотици за пиене и обезболяващи таблетки, които можеш да вземаш на всеки четири часа.

Бинтованата му ръка бе положена върху възглавница.

— Тежи като олово, но не ме боли.

— Заради местната упойка. Когато действието премине, ще чувстваш болка. Утре ще се радваш, че имаш таблетките. Другата седмица ще отстранят конците ти. Дотогава трябва да я държиш отпусната или вдигната високо и да я пазиш от мокрене.

— Целият бях в кръв.

— Изкъпах те легнал.

— Жалко, че съм го проспал.

Усмихна се, но му струваше голямо усилие да държи очите си отворени.

— Почистих колата ти и банята. Не остана нито едно петно.

— Ти си ангел на милосърдието.

— Само донякъде. Трябваше да сляза долу и да изпера кърпите.

— Просто ги изхвърли.

— Предположих, че ще го кажеш, затова го направих. Освен това предпочитам да стоя до теб и да те наглеждам.

Нежно прокара пръсти през косата му. Той леко се размърда, търсейки по-удобно положение. Но след миг се смръщи.

— Все пак ще ти дам таблетка.

Този път не възрази. Почти бе задрямал отново, когато тя сложи хапчето в устата му, внимателно повдигна главата му и поднесе към устните му чаша вода. Преглътна обезболяващото.

Когато отново го отпусна на леглото, той се възпротиви и притисна лице към гърдите й. Примамваха го през меката тъкан на тениската. Обхвана с устни зърното й.

— Трябва да спиш — прошепна тя и нежно положи главата му върху възглавницата.

Хамънд въздъхна недоволно, но очите му бързо се затвориха. Усети лека целувка по веждата си. И нещо друго. Когато отново отвори очи, видя сълзите й. Дори докато я гледаше, по бузата й се търкулна още една.

Укорявайки себе си, попита:

— Заради онези проклети бележки ли плачеш? Или заради начина, по който реагирах? За бога, Алекс, извинявай! — Беше искрен. Съжаляваше за всичко. За ужаса, който бе преживяла в детските и юношеските си години, и за подигравателното си държане. — Постъпих като истински негодник.

Тя поклати глава:

— Спаси живота ми. Раниха те заради мен. Ако не бях дошла там…

— Шшт.

Протегна лявата си ръка и докосна бузата й. Алекс я хвана и я притисна към гърдите си, наведе се и обсипа с целувки пръстите му.

— Толкова се страхувах, Хамънд. — Устните й се плъзнаха по ръката му. Притисна я към влажната си буза. — Толкова пострада заради мен. И ще продължиш да страдаш.

Той направи усилие да остане буден, защото това бе важно.

— Алекс… обичам те.

Тя внезапно пусна ръката му, сякаш я бе опарила.

— Какво?

— Обичам…

— Не, грешиш, Хамънд — подвикна Алекс тихо, но решително. — Не го казвай. Дори не ме познаваш.

— Познавам те. — Хамънд затвори очи за няколко скъпоценни секунди и се опита да събере сили да изрече това, което искаше да каже. — Обикнах те още…

„…вечерта, когато те срещнах. Опознах те в мига, когато те видях от другата страна на дансинга.“

Мислено прошепна тези думи, но не бе сигурен дали ги е изрекъл на глас. Отвори очи, погледна я и тъжно промълви:

— Защо всичко трябва да е така дяволски объркано?

Тя облиза сълзата, достигнала крайчеца на устните й. Разтвори ги, сякаш да каже нещо, но не успя да намери думи. Навярно и на нея й се струваше невероятно, че за първи път в живота си той бе наистина влюбен — въпреки ужасното положение.

Потупа леглото от лявата си страна. Алекс отрицателно поклати глава:

— Може да те нараня.

— Легни.

Колебанието й продължи само миг. Тя заобиколи и се мушна до него. Внимаваше да не го докосне и само отпусна ръка на гърдите му.

— Не бива да се приближавам повече, защото, без да искам, ще ударя крака ти.

Желаеше да й каже още толкова неща, но действието на лекарството бе неумолимо. Близостта й му носеше известна утеха. Искаше да й се наслади, но въпреки волята си, отново се унесе.

След известно време се пробуди. Отчасти. Не напълно. Не искаше истински да се събужда. Не чувстваше болка. Всъщност това състояние бе приятно. Добре че съществуваха болкоуспокояващи средства.

Алекс се размърда до него. Усети как се надигна.

— Хамънд, буден ли си?

— Ммм.

— Да ти донеса ли нещо?

Явно прие мърморенето му за отказ, защото отново се отпусна на леглото. Но след миг той промълви нещо, което и сам не можа да разбере.

— Моля? — Алекс вдигна глава. Или поне така му се стори. Все още не бе отворил очи. — Хамънд? — Тя разтревожено сложи ръка на гърдите му. — Боли ли те? Искаш ли вода?

Обхвана ръката й със своята и я плъзна надолу под чаршафа.

След това потъна в унес, който бе по-сладостен и от най-красивите еротични сънища. Както във фантастично приключение, не бе необходимо да полага никакво усилие. Можеше спокойно да се предаде на усещанията. Да остави нещата да следват естествения си ход. Да се понесе по течението на нежния поток от чувства.

Пътуването към насладата бе бавно. Нямаше разписание и краен срок, нито страх за бъдещето. Един блажен сън не можеше да има последствия.

Усети как тя промени позата си, но няколкото леки, нежни целувки не го подготвиха за топлата мекота, която г обгърна. Чувствените й ласки бяха несравними. Затаи дъх и сладостна вълна завладя всички негови сетива. Не можеше да помръдне тялото си, изпълнено с горещ копнеж.

Инстинктивно протегна ръка към нея. Потърси. Откри. Копринена мекота. Загадъчни дълбини. Центъра на вселената. Пулса на човечеството. Пътя към живота.

Леко раздвижи пръсти и тя потръпна от възбуда. Достигна с палеца си до древна истина. Тихите й стонове на наслада бяха несравним дар. Не точно звуци. По-скоро вибрации в тялото й, които улавяше при нейните ласки.

Този реален сън, тази забрава бе толкова сладка, че не искаше да я напусне. След бавно достигнатите мигове на блаженство се почувства така, сякаш бе започнал да се топи.

В съзнанието му смътно проблеснаха признаци на нещо злокобно и грозно, но не им позволи да изплуват. Не сега. Не тази нощ. Утре.

Неговото „утре“ започна няколко часа по-късно с уплашен вик:

— Мили боже!