Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Alibi, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 121 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Сандра Браун. Алибито

Оформление на корицата: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Maria Zednik)

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Боби бе успял да намери изход от поредното затруднение.

Само въпрос на време бе да получи парите си от Алекс. Рано или късно тя щеше да му ги даде. Би рискувала твърде много, ако не го направеше.

Междувременно не бе останал без средства. Благодарение на студентките, с които бе прекарал нощта, бе забогатял с няколкостотин долара. Докато блажено спяха в леглото му, той бе събрал багажа си и се бе измъкнал. Би трябвало да си вземат поука от преживяното. Почти чувстваше, че е извършил едно добро дело.

Не бе необходимо голямо усилие, за да се настани на друго място, а си струваше наградата. Когато отседна в хотел далеч от този, в стая с изглед към реката, поръча за закуска яйца, шунка, овесена каша и пържено пилешко, което поиска не толкова за да засити глада си, а защото бе в приповдигнато настроение.

Следващата точка от плана му за деня бе да посети няколко магазина. Един нов костюм нямаше да му бъде излишен. Това бе инвестиция. Ако плащаше данък върху приходите си, би отбелязал сумата, похарчена за костюми, като производствен разход. Човек от неговия бранш трябваше да бъде елегантен.

Бе прекарал останалата част от следобеда край плувния басейн на хотела, полагайки грижи за тена си.

Сега, облечен е новия си светлобежов костюм и тъмносиня копринена риза, влезе в един бар, който шофьорът на таксито горещо му бе препоръчал.

— Къде мога да се позабавлявам?

— Да се позабавлявате? — Мъжът бе преценил Боби по отражението му в огледалото за обратно виждане и бе казал провлачено: — Тръгнал си да сваляш женски, нали, приятел?

Поласкан, Боби кимна усмихнато.

— Знам кое е най-доброто заведение.

В мига, когато влезе в бара, Боби се увери, че шофьорът е прав. Беше идеалното място за запознанства. Музиката бе оглушително силна. Светлините примигваха над запотените танцьори. Сервитьорките едва смогваха да изпълнят всички поръчки на хората, дошли тук в отчаяно търсене на развлечения. Множество жени без партньори. Честна игра.

След две питиета, разредени с вода, Боби избра своята жертва. Беше сама на масата си. Никой не я бе поканил на танц. Усмихваше се на всеки, който минеше покрай нея, което бе доказателство, че съзнателно търси компания. И най-важното — три пъти погледна към него, докато той си даваше вид, че не забелязва.

Най-сетне я удостои с чаровна усмивка.

Тя смутено извърна глава. Пръстите й заиграха със сребристите пайети по яката й.

„Бинго“, каза си Боби, когато уреди сметката с бармана.

Застана зад нея така, че да не го види, и попита:

— Извинете, свободно ли е мястото?

Дамата рязко се обърна. Широко отвори очи и това издаде задоволството й, което се опита да прикрие с кокетна забележка:

— Вече да.

Той се усмихна и седна срещу нея до тясната масичка. Съзнателно докосна коленете й със своите, за което бързо се извини. Предложи й питие и тя прие е удоволствие.

Казваше се Елън Роджърс. Беше от Индиана и за първи път бе дошла на юг. Сподели, че всичко й харесва, освен жегата, но дори в нея имало нещо примамливо. Нарече храната божествена и се оплака, че е наддала два килограма от пристигането си в Чарлстън.

Въпреки че не би й навредило, ако отслабнеше поне с пет, Боби каза любезно:

— Определено няма причина да се безпокоите за теглото си. Искам да кажа, имате страхотна фигура.

Тя потупа ръката му и промърмори:

— Работата ми е свързана с много движение.

— Инструкторка по аеробика ли сте? Или треньорка?

— Аз? Боже опази! Учителка съм в прогимназия. Преподавам английска граматика и правоговор. Вероятно изминавам по петнадесет километра на ден по коридорите.

Дамата позна, че е от Юга. Приятният му, леко провлачен и мелодичен говор го бе издал. Както и южняшката непринуденост.

Той се усмихна и се доближи към нея.

— Стараем се да бъдем гостоприемни, госпожо.

Потвърди думите си с покана за танц. След няколко бързи песни диджеят избра блус. Боби я притегли към себе си и се извини, че е леко изпотен. Тя го успокои, че няма нищо против. Бе на мнение, че от потта лъха мъжественост. В края на танца дланите му притискаха ханша й и мис Елън Роджърс безспорно усещаше, че е възбуден.

Когато я освободи от прегръдката си, страните й бяха зачервени и изглеждаше развълнувана.

— Съжалявам за… — запелтечи той. — Толкова е… Господи, чувствам се неловко. Не съм бил с жена… ако искате, ще си отида, аз…

— Не е нужно да се извинявате. Това е естествено. Не можете да го контролирате.

— Права сте, госпожо, не можах да се овладея. Бяхте толкова близо до мен.

Хвана ръката му и го поведе обратно към масата. Следващите питиета бяха по нейна поръчка. Когато ги изпиха до половината, Боби й разказа за съпругата си:

— Почина от рак. Преди две години, през октомври.

Очите й се премрежиха.

— Съжалявам.

Увери я, че едва наскоро е започнал да излиза и отново да се наслаждава на живота.

— Отначало си мислех: „Добре че не създадохме деца.“ сега като че ли ми се иска да имахме. Знаете ли, човек се чувства самотен, когато си няма никого на света. Хората не бива да живеят сами. Това е против природата ни.

Тя плъзна ръка под масата, потупа го по бедрото в знак на съчувствие и я остави там.

„Господи, колко съм добър!“, помисли си Боби.

 

 

От другата страна на завесата стоеше Хамънд.

— Изплаши ме до смърт! — задъхано призна Алекс. — Какво правиш в дома ми? Как влезе? Откога си тук?

— И ти ме изплаши.

— Аз? Как?

— Досетих се защо лъжеш. Страхуваш се от убиеца на Петиджон.

— Да, хрумна ми, че животът ми може да е в опасност.

— Исках да те предупредя, а е рисковано да се обаждам по телефона.

Тя погледна към спалнята.

— Подслушват ли ме?

— Боя се, че това е в стила на Смайлоу. Дори без да е получил съдебно нареждане.

— Мисля, че е заповядал да ме следят.

— И така да е, аз не знам. Впрочем покатерих се по задната стена. Не бих имал полза да ме видят в дома ти, нали? Пет минути чуках на вратата на кухнята. Видях, че лампите на горния етаж светят, а ти не отвори и започнах да си въобразявам какво ли не. Хрумна ми, че съм дошъл твърде късно, че се е случило нещо… — Той замълча. — Трепериш.

— Студено ми е.

Хамънд свали кърпата, наметна я върху раменете й, притегли краищата един към друг и ги задържа.

— Какво те кара да мислиш, че си под наблюдение?

— Докато тичах, видях кола, която ми се стори подозрителна. С включен двигател и угасени фарове.

— Тази вечер си тичала? В това време? Сама?

— Обикновено тичам сама. Но винаги внимавам.

Той вяло се усмихна.

— Извинявай, че те изплаших.

— Вече бях настръхнала.

— Не можех да позвъня на входната ти врата, нали?

— Прав си.

— Щеше ли да ме пуснеш?

— Не знам. — Добави по-тихо: — Да.

Хамънд погледна към шията й, където блестяха капчици вода. Пусна кърпата и се отдръпна на крачка от нея, за което заслужаваше орден за доблест.

— Трябва да поговорим.

— Ще изляза след малко.

Той сковано пристъпи към спалнята. Не виждаше нищо около себе си, но чувстваше, че всичко носи отпечатъка на Алекс. Вещите в стаята бяха подбрани с вкус. Когато дойде при него, беше загърната с халат. Въпреки че бе старомоден, с припокриващи се предници и копан, който се завързваше на кръста, Хамънд го намери за невероятно секси, защото под него се криеше влажното й голо тяло.

— Ръката ти кърви.

Погледна раната на палеца си, на която досега не бе обърнал внимание.

— Мисля, че съм се порязал, когато се опитах да разбия ключалката ти.

— Да го превържа ли?

— Няма нужда.

Последното, което искаше, бе да разговарят. Копнееше да я докосне. Искаше да разтвори халата и да притисне лице към гърдите й, да усети вкуса на кожата й, да вдъхне от нейната чувственост. Цялото му тяло пулсираше от физическо желание, но положи усилие да го овладее. Не можеше да бъде обвинен за поведението си в събота. Но носеше отговорност за всяка своя стъпка след това.

— От самото начало знаеше името ми, нали? Знаеше кой съм.

— Да.

Той бавно кимна, докато осмисляше това, което отдавна подозираше, но не желаеше да приеме.

— Не искам да продължаваме този разговор.

— Защото?…

— Защото знам, че отново ще ме излъжеш. Това ще ме разгневи, а не желая да изпитвам гняв към теб.

— Аз също не искам да ми се сърдиш. Може би не трябва да разговаряме.

— Бих искал да чуя отговора ти на един въпрос. Дори да е лъжа.

— И какъв е той?

— Дали и за теб… онази нощ ще остане незабравима.

Тя леко наклони глава.

— Не само страстта — добави Хамънд. — А… всичко.

Алекс преглътна и гласът й прозвуча задъхано:

— Никога няма да забравя онази нощ. Именно това се бе надявал да чуе, но изражението му стана още по-мрачно.

— Независимо дали желаем или не, трябва да поговорим.

— Не с необходимо.

— Напротив. Когато влязохме в шатрата почти по едно и също време, не беше случайност, нали?

Тя се поколеба няколко мига и поклати глава.

— Как, за бога, разбра, че ще бъда там? Самият аз нямах намерение да се отбивам.

— Моля те, не ми задавай повече въпроси!

— Беше ли при Лут Петиджон по-рано през деня?

— Не мога да разговарям с теб за това.

— Отговори ми, по дяволите!

— Не мога.

— Въпросът е толкова прост.

Алекс поклати глава с унила усмивка.

— Напротив.

— Тогава обясни ми.

— Ако го направя, ще стана твърде уязвима.

— Странно е, че употребяваш тази дума за себе си, когато аз съм този, чиято съдба е поставена на карта.

— Не ти си заподозрян в убийство.

— Права си, но не можеш да отречеш, че положението ми е неловко. Ще се изправя срещу убиеца на един от най-видните жители на нашия град, който при това е съпруг на най-добрата ми приятелка.

— Твоята най-добра приятелка?

— Дейви Бъртън, вдовицата на Лут Петиджон. Познаваме се от деца. Тя е настояла да ми възложат това дело. Много хора разчитат на мен, хора, които не бих искал да разочаровам. Можеш ли да си представиш какво ще стане с репутацията ми, с кариерата и бъдещето ми, ако някой разбере, че тази вечер съм бил тук с теб?

— Затова си тръгнах в неделя сутринта. — Алекс нервно закрачи из стаята. — Исках да остана анонимна. За да не се чувстваш застрашен, както сега.

— Но в неделя сутринта бе твърде късно за благоразумие и загриженост. Щом толкова си се разтревожила за репутацията ми, просто не биваше да ме заговаряш.

Тя го изгледа изумено.

— Извинявай, но паметта ти изневерява. Ти ме заговори.

— Да, права си — промърмори Хамънд.

— Кой искаше да си тръгне? Два пъти. Два пъти се опитах да си отида, но ти ме настигна и ме помоли да остана с теб. Кой кого проследи след панаира? Кой спря и…

— Добре — каза той и енергично размаха ръце. — Но откакто свят светува, най-известната женска тактика е да се правите на недостъпни. Ти много добре знаеше какво правиш.

— Да — извика тя. Преплете пръсти и го погледна с насълзени очи. — Знаех какво правя. Напълно си прав. Отначало исках само… да установя контакт е теб.

— Защо?

— Като застраховка.

— С други думи, за да си осигуриш алиби.

Алекс сведе глава и каза тихо:

— Не знаех, че ще ми харесаш. Не бях предвидила, че между нас ще възникне привличане. Започнах да съжалявам, че съм те използвала. Затова се опитах да избягам от теб. Не исках да те подтикна към компромис със съвестта ти заради една връзка… макар и толкова кратка… с мен. Но ти ме настигна. Целуна ме и след това… — Отново срещна погледа му. — След онази целувка причината, поради която бях решила да се срещнем, вече нямаше значение. Исках само да бъда с теб. — Изтри сълзите от страните си. — Това е истината. Независимо дали вярваш или не.

— Защо ти трябваше алиби?

— Знаеш, че не съм убила Петиджон. Каза го в асансьора.

— Така е. Затова повтарям: защо ти трябваше алиби?

— Моля те, не ме разпитвай.

— Кажи ми само това.

— Не мога.

— Защо?

— Защото не искам да помислиш… — Тя замълча и въздъхна дълбоко. — Просто не мога, това е.

— Има ли нещо общо с онзи мъж?

Въпросът я изненада. Тя бързо примигна.

— С кого?

— Причаках те тук в неделя вечерта. Видях те с един мъж в открит мерцедес, приблизително дванадесет часа след като беше се любила е мен.

— О, в неделя вечерта? Това беше… един стар приятел. От колежа. Дошъл е в Чарлстън по работа. Обади се и ме покани да изляза с него.

— Лъжеш.

— Защо не ми вярваш?

— Защото част от работата ми е да разпознавам лъжите и лъжците, а ти със сигурност лъжеш.

Алекс изправи гръб и скръсти ръце.

— Нека всичко между нас приключи. Сега. Тази нощ. Положението е непоносимо. Съществува риск за кариерата ти. Не искам да я съсипя. И определено не желая да се виждам с човек, който ме смята за лъжкиня.

— Кой… беше… той?

— Какво значение има кои са приятелите ми, когато твоите приятели Стефи и Смайлоу нямат търпение да ме пратят в затвора за убийство?

— Нима е чудно, че не ти вярвам, когато продължаваш да избягваш отговора на най-простия въпрос?

— Въпросите ти съвсем не са прости! — изкрещя Алекс. — Нямаш представа колко ми е трудно. Свързани са с неща, които се опитвам да забравя, но те ме преследват… — Замълча, осъзнала, че вече е разкрила твърде много. — Не можеш да ми имаш доверие. Това е основателна причина да си отидеш и никога повече да не ме търсиш. Никога!

— Добре.

— Когато бяхме в леглото…

— Беше дяволски прекрасно.

— Но щом не ми вярваш…

— Вярвам ти.

— Тогава…

— Спеше ли с Петиджон?

Чертите й се изкривиха в гневна гримаса.

— Какво?

— Любовници ли бяхте?

Хамънд се приближи към нея и я принуди да отстъпи заднишком към стената. Това бе въпросът, който го измъчваше и го караше да се държи като безумец, да постъпва безразсъдно, без да мисли за кариерата си и всичко друго, което по-рано бе считал за важно. Желанието да узнае отговора бе така непреодолимо, че едва не доведе предпазливия, разумен и сдържан Хамънд Крос до лудост.

— Имала ли си любовна връзка с Лут Петиджон?

— Не! — извика тя и добави почти шепнешком: — Кълна се!

— Ти ли го уби? — Притисна раменете й и доближи лицето си до нейното. — Кажи ми истината за това и ще ти простя всички лъжи. Ти ли уби Лут Петиджон?

Алекс поклати глава:

— Не.

Хамънд удари с юмруци по стената зад нея и остана подпрян на тях. Наведе глава и докосна бузата й със своята. Дишането му бе учестено и се чуваше по-силно и от шума на капките по стъклата.

— Иска ми се да ти вярвам.

— Можеш да бъдеш сигурен в това. — Тя се обърна встрани и каза: — Но не ми задавай други въпроси, защото не мога да ти кажа нищо повече.

— Защо, кажи ми защо?

— Защото отговорите биха ми причинили твърде много болка.

— Болка, как така?

— Не ме подлагай на това изпитание, моля те. Ще ме накараш да страдам.

— А аз страдам заради лъжите ти.

— Моля те, ако изпитваш поне малко уважение към мен, не ме принуждавай да те разочаровам. Бих предпочела никога вече да не те видя, отколкото да узнаеш…

— Какво? Кажи ми!

Алекс енергично поклати глава и той осъзна, че е безсмислено да настоява. Щом личното й страдание нямаше връзка с делото, бе длъжен да уважи правото й да има свои тайни.

— Това не е всичко — продължи тя. — Бихме се озовали от двете страни на надигаща се буря.

— Значи все пак е свързано със случая — мрачно отбеляза Хамънд.

— Знаех, че ако дойда с теб, ще настъпи истинска бъркотия и все пак позволих да се случи. Исках да се случи. Дори на бензиностанцията можех да ти кажа „не“, но не го сторих.

Той вдигна глава и я погледна.

— А сега, когато знаеш последствията, би ли постъпила…

— Не е честно.

— Би ли постъпила по същия начин?

В отговор тя прикова поглед в очите му и една сълза се търкулна по бузата й.

Хамънд простена:

— Аз също, за бога! — След миг я обгърна и я целуна. Влагата от косите й намокри ризата му. Устните й бяха топли и нежни.

Когато се отдели от нея, за първи път се обърнаха един към друг с имената си, засмяха се и последва нова целувка, по-страстна от първата. Той развърза колана, плъзна ръце под халата и погали гладката кожа на корема й. Алекс тихо простена при допира на пръстите му.

Кръвта бучеше в ушите на Хамънд, както дъждовните капки удряха по покрива. Заглушаваше всичко останала Предупрежденията на здравия разум и съвестта нямаха шанс да надделеят при подобна атака.

Отнесе я на ръце до леглото. Обзет от нетърпение, граничещо с лудост, свали дрехите си. Когато се озова върху нея, въздъхна от копнеж, примесен с отчаяние. Бедрата й се разтвориха и след миг бе завладян от топлотата на тялото й.

Докато проникваше все по-дълбоко, Хамънд изрече тихо проклятие със задъхан от вълнение глас.

— Не спах с теб, защото имах нужда от алиби, Хамънд.

Притисна лицето й между дланите си и не откъсвайки поглед от очите й, продължи да се движи.

— А защо?

Алекс изви гръбнак, за да отвърне на чувствения му порив.

— Заради това.

Отпусна глава до нейната. Усещането бе невероятно. През цялото му тяло премина вълна на опиянение и той потръпна. Всичко друго изчезна от съзнанието му. Остана само насладата от близостта й. Но връхната точка щеше да настъпи твърде скоро, затова замря и прошепна:

— Не желая да бързам. Искам да го постигнем заедно.

— Докосни ме.

Ръката му се промъкна между телата им и се спря там, където бяха слети. Алекс отвърна на ласката на пръстите му. Обхвана гърдите си и ги доближи до устните му. Хамънд погали с език зърното й. Звукът, който тя издаде, бе почти стенание. Едновременно изживяха мига на блаженство.

Лежаха един до друг под завивките. Той я притегли по-близо и притисна гърба й към скута си. Едва сега осъзна, че не са взели предпазни мерки. Но странно защо, не бе обезпокоен. Каква полза имаше да се упреква? Не можеше да промени случилото се. Искаше само да я държи в прегръдките си, да усеща уханието й. Да бъде до нея и да споделя топлината на тялото й.

Чувстваше се щастлив, докато я гледаше, отпуснала глава върху ръката му. Помисли, че е заспала, защото очите й бяха затворени, но забеляза, че крайчецът на устните й се изви в усмивка. Целуна клепачите й.

— За какво мислиш?

Тя тихо се засмя и го погледна. Проследи с нокът извивката на устните му.

— Опитвам се да си представя какво би било, ако можехме да се облечем официално и да излезем някъде. На ресторант. На кино. Или на обществено място, където целият свят да ни види.

— Може би и това ще стане. Някой ден.

— Може би — прошепна тя, но тонът й не издаде повече оптимизъм, отколкото неговият.

— С удоволствие бих се разходил с теб из Чарлстън и бих те представил на всички свои приятели.

— Наистина ли?

— Като че ли си изненадана.

— Малко е необичайно. За една неравностойна връзка…

— Не е такава, Алекс.

— Нима?

— Не е.

— Тук съм сравнително отскоро, но добре знам как стоят нещата в Чарлстън.

— Кои неща?

— С обществените прослойки.

— Тези глупости не ме интересуват.

— Но за повечето граждани на Чарлстън са важни. Аз нямам благородно потекло. А ти произхождаш от една от най-известните фамилии.

— На съвременен чарлстънски език бих ти казал: „Скъпа, честна дума, пет пари не давам за това.“ Но дори да имаше някакво значение за мен, бих предпочел теб пред всяка друга жена в този град. Вече направих избора си.

— Дори пред Стефи Мъндел?

Изражението му я накара да се засмее.

— Да можеше да видиш физиономията си.

— Как разбра?

— Женска интуиция. Намразих я от пръв поглед. Чувството беше взаимно и нямаше нищо общо с това, че аз съм заподозряна, а тя е прокурор. Причината беше много по-проста. Днес, когато ни видя заедно в асансьора, се досетих. Били сте любовници, нали?

— Бяхме. Наблягам на миналото време. Продължи повече от година.

— Кога скъсахте?

— Преди два дни.

Този път на нейното лице се изписа изумление.

— В неделя? — Той кимна. — Заради онова, което се случи в събота?

— Не. Нещата отдавна не вървяха. Но след нощта с теб напълно се убедих, че като двойка Стефи и аз сме безнадежден случай. — Прокара пръсти през косите й. — Въпреки склонността ти да лъжеш, ти си най-прекрасната жена, която познавам. Във всяко отношение. Не само във физическо.

Поласкана от думите му, тя се усмихна.

— Например?

— Умна си.

— А ти си мил с възрастните и животните.

— Забавна си.

— Спокоен и уравновесен. През повечето време.

— Тридесетгодишна, смела, честна и почтена.

— Сигурна съм, че си бил бойскаут.

— От отряда на орлите. Докъде бях стигнал? О, гърдите ти са прекрасни.

— Говорехме за нещата освен физическото влечение. Въпреки забележката й, той страстно я целуна. Когато устните им се разделиха, тревожното й изражение го смути.

— Какво има?

— Внимавай, Хамънд.

— Никой няма да разбере, че съм идвал тук.

Тя поклати глава:

— Нямам предвид това.

— А какво?

— Възможно е да се стигне до процес и животът ми да е в твоите ръце. Моля те, не ме карай преди това да се влюбя в теб.